Томас Енгер
Фантомна болка (79)

76

Този път димът е различен. И процепът продължава по-навътре. Хенинг вижда ръце, които махат пред очите му, опитвайки се да разсеят дима. Някак си успяват. Появяват се очертанията на етажерка. Той кашля и плюе. Спира и се обръща наляво, където ивицата светлина продължава. Но димът отново се сгъстява и светлината изчезва. Въпреки че размахва ръце, не се случва нищо. Изведнъж всичко пред очите му почернява.

Хенинг стреснато се събужда, сяда в леглото и оглежда стаята за пламъци. Но не чува пращене на огън и вратата е непокътната.

Тези проклети сънища.

Отново ляга и чака димният детектор над главата му да примигне. Някъде в далечината вие сирена. „Някъде винаги вие сирена — мисли си той. — Винаги има някой, чийто живот ще бъде променен завинаги от нещо, случващо се в момента. Всеки път, когато затваряме очите си, не можем да бъдем сигурни, че ще ги отворим отново. Всеки живот може да се промени за частица от секундата.“

Веднъж Юнас му е задал въпрос — правел го е често, особено преди лягане. Понякога въпросът е бил прост, като например защо стените са бели, или пък сложен, като този за мъжа, когото са видели на връщане от детската градина да спи на една пейка в парка „Биркелунден“. Но е можело да бъде и нещо дълбоко. Понякога Хенинг е виждал мисли, изписани в очите на сина си, които са обърквали детето и които то не е помнило достатъчно дълго, за да изрази под формата на въпроси. Но вечер тези въпроси са идвали.

— Тате, мразиш ли мама?

Няма нищо необичайно в това, което се е случило между Нора и Хенинг. Случва се всеки ден по целия свят. Хора се запознават, влюбват се, разлюбват се и отново се влюбват. Вършат глупости или преживяват неща, които правят съвместния им живот невъзможен. Така че се разделят, често, за да започнат живот с друг човек. Или не. Нищо необичайно. Но понякога мисълта, че е трябвало да се случи точно на него, го задушава. Защо е трябвало да се случи на него? Защо е трябвало да се случи на Юнас?

— Мама ли ти каза това?

— Не, но…

Хенинг се обръща, обляга се на лакти и поглежда Юнас. Но колкото повече мисли над въпроса, толкова по-труден става отговорът. Мигът сякаш продължава вечно. Накрая Хенинг отвръща:

— Не мразя мама, Юнас.

Тези четири думи и нищо повече. Без обяснение. Просто едно твърдение. Като дете, което отговаря „защото така“, когато го попиташ защо е нарязало вестника на парчета с ножица. Хенинг не си спомня колко дълго е лежал така, облегнат на лакти, взрян в Юнас. Може би завинаги?

Силен звън и ярка светлина го изтръгват от спомена. Поглежда към нощното шкафче, където мобилният му телефон вибрира. Хенинг се пресята и го взима.

— Ало?

— Здравей. Нора е.

Хенинг чува гласове около нея. Напрегнати гласове. Сяда в леглото.

— Какво има?

— Ивер — отговаря тя с треперещ глас. — В болницата е. Бил е нападнат и пребит.

— Какво?

— В кома е.

Челюстта на Хенинг увисва. Той затваря очи.

— Къде си?

— В болница „Улевал“.

— Добре — казва Хенинг и става от леглото. — Идвам.