Томас Енгер
Фантомна болка (76)

73

Ивер Гюнешен се разхожда надолу по малкия, стръмен хълм, където се пресичат улиците „Бугстадвайен“ и „Йосефинесгате“. Вниманието му е привлечено от табелка, на която е нарисуван замък, обграден от сърце, над което пише „Асгард“. Ивер се усмихва. „Що за приказки разказват тук“ — мисли си той.

Още е рано — няма десет часа. Но това означава, че вътре няма да има толкова много хора.

Нора не се е зарадвала, когато й е казал, че трябва да работи след вечеря, и се е нацупила още повече, когато й е отказал да сподели къде ще ходи. Това не е първият им подобен разговор. Ивер няма нищо против да обсъжда статиите, върху които двамата работят, но нещата стоят различно, когато се опитва да разнищи някой случай. Тогава просто не иска да споделя информация с Нора. А тя не може да приеме това, защото смята, че Ивер трябва да й има пълно доверие, тъй като дори не би си помислила да открадне някаква идея от него. Но за Ивер е важен принципът. Освен това ако й е бил казал къде отива тази вечер, настроението й едва ли е щяло да се оправи.

Забелязва червен килим, който се подава от входа на стриптийз клуба. Влиза под навеса и се насочва към вратата. Пред нея стоят двама охранители, облечени с еднакви черни костюми и черни тениски. Издути мускули. Прозрачни слушалки в ушите.

Ивер изкачва стъпалата и влиза в неголяма зала, която се разширява диагонално наляво. Вижда тъмни сепарета, където всеки клиент може да потърси убежище и да наблюдава, без никой да вижда капките пот, стичащи се по челото му. Барплотът продължава навътре в залата, след което завива наляво под прав ъгъл. Сцената е окъпана в розова и лилава светлина, но е с големината на малка кухня. Традиционният пилон е в предната й част. Вдясно има още сепарета, няколко маси и столове и картини на голи жени по стените. Спираловидно стълбище води до втория етаж, където най-вероятно има индивидуални стаи.

Ивер кимва на бармана и се представя.

— Евен Нилунд тук ли е? — пита той и показва журналистическата си карта, сякаш е значка на ФБР и отваря всички врати. Барманът, който гордо носи бяла тениска с шведското знаме, отговаря на шведски:

— Ще проверя. Изчакайте тук.

Ивер се настанява на един висок стол, оставя бележника си на барплота и изважда мобилния си телефон, най-вече за да има какво да прави, докато чака. Вижда двама самотни мъже, седнали сравнително далече от сцената.

— Идва след малко. Нещо за пиене?

— Една бира, ако обичате.

Барманът се обръща, взима чаша и започва да я пълни от един зелен чучур. Ивер забелязва камера, монтирана на тавана и насочена към сепаретата. Лещата се завърта, сякаш разсеяна от пулсиращия ритъм на музиката. Няколко минути по-късно до него сяда мъж. Ивер стреснато се обръща към него.

— О, здравейте — казва той. — Ивер Гюнешен от „Новините 123“.

— Евен Нилунд.

Ръкуват се. Ивер веднага съжалява за това, чудейки се къде е била ръката на Нилунд само преди минута.

— Благодаря ви за това, че се съгласихте да говорите с мен.

— Уфе, дай ми една кола.

Барманът се подчинява, без да кимне.

— И така — казва Нилунд. — С какво мога да ви помогна?

Ивер се вглежда в лицето му и решава, че той изглежда като типичния собственик на стриптийз клуб със съмнителна репутация. Косата на Нилунд е намазана с гел и сресана назад, в неуспешен опит да бъде скрито плешивото му теме. Отзад косата е събрана в тънка конска опашка. Той е кльощав, но въпреки това носи разкопчана ленена риза, разкриваща космати гърди. „Прилича на срамно окосмение“ — мисли си Ивер. Едва наболата му брада прави иначе червендалестото му лице да изглежда смугло.

— Наскоро имало ли е някакви вандалски прояви пред клуба ви?

Нилунд клати глава.

— Не че проклетите кучки от ФСПТ са се отказали — уточнява той. — Само да ги бях хванал, щях да ги…

Нилунд стиска юмрук.

— Да, и аз щях да побеснея, ако някой бе надраскал колата ми с ключ — казва Ивер.

Освен това я бяха напръскали с пяна от пожарогасител.

— Сигурен ли сте, че зад това стои ФСПТ?

— Някой беше оставил бележка под чистачката, на която пишеше Фронт Срещу Продаването на Тела. Как мислите?

Ивер се усмихва и кимва.

— Най-много ме дразни това, че политиците не се разграничават от подобно поведение.

— Чух, че един от охранителите ви е имал сериозни проблеми — казва Ивер.

— Да — отговаря Нилунд и свежда глава. — Така е.

— Какво се случи?

Нилунд въздъхва.

— Беше осми март, но сигурно знаете това, понеже ме попитахте. Пред клуба се беше събрала тълпа от феминистки, на които им трябва едно добро изчукване. Скандираха някакви глупости за международния ден на жената и така нататък. Обичайните идиотщини. Петер се ядоса и опита да ги сплаши, но те не реагираха. Тогава той побесня.

— Вкарали са го в затвора, нали така?

— Да. Прекара два месеца в пандиза. Имаше много свидетели, разбира се.

— Къде го изпратиха?

— Блок „Бутсен“ в затвора „Осло“. Защо искате да знаете?

— Просто към любопитен. Работя върху статия за Туре Пули.

— Ясно. Това е причината да сте тук, нали? Не да пишете за вандалите, които ме тормозят.

— Не. Но и това ме интересува — лъже Ивер. — Може би по-късно ще напиша статия за това. Съгласен съм с вас. Не трябва да им позволяват да вършат подобни неща.

Уфе слага чаша, пълна с кубчета лед, и кола пред шефа си. Нилунд я взима и отпива няколко големи глътки.

— Жалко за Туре — казва той.

Ивер кимва и чака Нилунд да продължи, но той не го прави. „Интересно“ — мисли си Ивер и решава да мине по същество.

— Смятаме, че Туре не е убил Юке Брулениус.

Нилунд избухва в смях.

— О, сега разбирам — казва той. — Вие сте един от онези репортери, които виждат конспирации навсякъде, нали? Един от онези, за които „не“ винаги означава „крия нещо“?

— Не бих казал — усмихва се Ивер.

Той харесва тези репортери, но никога не е бил един от тях.

— Защо смятате, че Туре е невинен? — пита Нилунд.

— Защото има някои подозрителни неща в неговия случай, които следователите са пренебрегнали. Но няма смисъл да ги обсъждаме сега. Предполагам, че помните процеса?

— Горе-долу — отговаря Нилунд, слага едно кубче лед в устата си и го засмуква. — Съжалявам, но не мога да ви помогна — продължава той и оставя чашата на барплота, схрусквайки кубчето между зъбите си. „Това беше лоша идея“ — мисли си Ивер. И лоша стратегия.

— Туре имаше ли врагове тук?

— Не.

— Отговорихте твърде бързо.

— Ето пак — въздъхва Нилунд.

— Какво?

— „Не“ означава „крия нещо“.

— Криете ли?

— Не.

— А сега? — пита Ивер, след което вдига ръце и се усмихва извинително. — Извинявайте, не можах да устоя.

Нилунд не отвръща на усмивката му.

— Не е тайна, че за вас работят хора, принадлежащи към престъпни банди — продължава Ивер. — Случайно да познавате един такъв мъж, който е слаб, висок и винаги носи косата си завързана на конска опашка?

Нилунд го поглежда и се усмихва неприятно.

— Как ви беше името? Гюнешен?

— Да.

— Задавате странни въпроси, Гюнешен.

— Някой трябва да ги зададе.

— Свършихме ли тук?

— Значи не познавате никой, който да отговаря на това описание?

Нилунд се усмихва снизходително.

— Съжалявам — отговаря той. — Не мога да ви помогна.

— Ок. Благодаря ви.

Нилунд изоставя полупълната си чаша и се изкачва по спираловидното стълбище до втория етаж. „Това отнема прекалено много време — мисли си Ивер. — Как Хенинг успява да накара тези хора да се разприказват, по дяволите?“

Поне веднъж Ивер иска да каже нещо на Хенинг, което той не знае.