Томас Енгер
Фантомна болка (7)

4

Преди време Туре Пули е обичал да се гледа в огледалото. Късо подстриганата коса. Яркосините очи. Красивият нос. Плътната, грижливо поддържана брада. Острата брадичка, която никой не е успял да удари, без след това да бъде пребит. Златните ланци около врата. Плътно прилепналите дрехи. Обичал е да гледа как мускулите му изпъкват, как вените му се издуват под тъмната, татуирана кожа. Никой не се е съмнявал, че Туре Пули е човек, с когото не можеш да се бъзикаш.

Но той вече не се вижда по този начин. Дрехите му не прилепват толкова плътно по тялото му както преди. Тялото, от което хората са се страхували и на което са се възхищавали, сега е далечен спомен.

Пули завърта кранчето и оставя водата да се източи, за да стане леденостудена. След това залива лицето си с две пълни шепи. Разтърква очите си, прокарва пръсти по бузите, челото и плешивото си теме, след което се подсушава с бяла кърпа. „Готов ли си? — пита той лицето в огледалото. — Наистина ли ще направиш това?“

Вероника го гледа от снимката на корковото табло. Както винаги, на лицето й грее широка, прекрасна усмивка. И както винаги, той се чуди какво я кара да се усмихва така.

Пули сяда на тясното чамово легло, обляга лакти на коленете си и сключва ръце под брадичката си. Очите му се насочват към препълненото кошче за боклук на сивия линолеум. На един стол пред него има пепелник, запалка и дистанционно управление. Най-добрите му приятели. А около него са най-големите му врагове.

Рязко се изправя и излиза в коридора, който е изключително дълъг, но тесен, с пейки и столове, наредени покрай стените. Кимва на надзирателя в неговата бронирана стъклена клетка, посочва към телефона и получава кимване в отговор. След това неохотно отива до масичката в другия край на стаята, където е сивият телефон, поставен върху червено парче плат. До него има купчини с листа, пликове и формуляри. Пули поглежда към часовника на стената. Максимум двадесет минути.

Вдига слушалката и веднага я връща обратно на вилката. „Направи ли всичко възможно? — чуди се той. — Наистина ли няма кой друг да ти помогне?“

Не. Това е единствената му възможност.