Томас Енгер
Фантомна болка (55)

52

Минава пет часа, когато Турлайф слиза на гара Устаусет. Краката му се омекнали от дългото седене. Спира и се оглежда. Вдясно се извисява планинската верига Халингскарвет. Върховете й са покрити с кадифени кръгчета мъгла, а красивите склонове са осеяни с безразборно разхвърляни хижи с разнообразни размери и цветове. Пред него е кафяво-червеният планински хотел, заобиколен от жилищни сгради. Шосе 7 продължава към Хаугастьол и Берген, паралелно с влаковата линия. Отвъд нея има малко езеро, което блещука на следобедното слънце.

Турлайф тръгва. Горещо е. Става му още по-горещо, когато осъзнава, че е твърде късно да се обади на Елизабет. Тя вече си е вкъщи и сигурно е заета с храненето на децата и раздразнена от това, че не се е прибрал и не вдига телефона си.

Обикновено в четвъртък вечер Елизабет ходи на фитнес, но днес ще трябва да си остане вкъщи. При други обстоятелства би й позвънил там. Но тази вечер няма да ходи, дори и ако успее да открие бавачка. Не може ли да се обади на някой друг? Някой, който да посети Елизабет или да я накара да отиде някъде, където може да говори с нея?

Не може да се обади на сестра й, нито на родителите й — това би предизвикало паника. А освен това Турлайф не се съмнява, че хората, които го преследват, разполагат с достатъчно време и средства, за да се свържат с всички негови приятели и роднини, в случай че е установил контакт с тях. „Една от футболните майки“ — мисли си той. Но Турлайф не ги познава и не знае имената им. Нито телефонните им номера. „Освен това — мисли си той, — ще бъде глупаво да забърквам още невинни хора в тази каша. Ще трябва да изчакам Елизабет да се върне на работа“ — заключава Турлайф. Това означава, че я чака една почти непоносима нощ.

Когато влакът потегля за Берген, Турлайф проследява с поглед единствените двама пътници, слезли с него. Мъж и жена, които вървят на разстояние един от друг. Турлайф тръгва след тях, като същевременно се опитва да си придаде вид на човек, който познава гарата много добре, сякаш постоянно пътува с този влак.

Слиза от платформата, пресича шосе 7 и тръгва надолу към бензиностанцията. Единственият супермаркет в Устаусет го приветства с думите „ХРАНИ И ДРУГИ СТОКИ“, изписани с боя на бялата стена над входа. Турлайф опитва да си представи пътя до хижата на Айнар, но си спомня единствено това, че са минали покрай магазина, бензиностанцията и вестникарската будка, преди да завият надясно. Сега прави същото, въпреки че всичко му се струва напълно непознато. Все пак тогава е било тъмно и заснежено, а сега е лято и пече ярко следобедно слънце. Минава покрай жилищна сграда с червен покрив и пет гаража. Всички останали постройки са хижи. Вижда и огромен паркинг със сини метални стълбове, разделящи местата за автомобилите.

Турлайф върви по чакъления път още десетина минути, след което стига кръстопът и спира. Вижда табелка, на която пише „Престхолт“. Стрелката сочи надясно. До нея има стълб с около десетина други табелки, сочещи към различните ски маршрути (Ембретстьолен, Гайло, Аймехай и т.н.). „Не — мисли си Турлайф. — Нищо познато до тук.“

Решава да продължи право напред. Кола се задава към него по чакъления път. Турлайф дръпва козирката на шапката си надолу и забива поглед в земята. Прави крачка встрани, за да може колата да мине, след което продължава напред. Не след дълго вижда голяма сива сграда, на която има табелка с надпис „Престун“.

„Престун“ — мисли си Турлайф. Това му звучи бегло познато.

Въодушевен, той продължава напред, следвайки червените пръчки покрай пътя — забити там, в случай че снегът е толкова дълбок, че шофьорите на снегорините не могат да видят пътя. Спомня си как двамата с Айнар са изкачвали същия хълм, пъшкайки от усилието. Чува ритмично чукане от строеж, но не вижда такъв.

Сто метра по-нататък Турлайф спира и поглежда надясно към склона на планината. Вижда хижа след хижа, заобиколени от десетки млади брези. Разпознава ли черната хижа по средата на склона? С червения покрив и външния клозет? „Да, това е!“ — казва си Турлайф и ускорява крачка.

Скоро стига хижата. Тя не е голяма, но когато я вижда отблизо, веднага си спомня как изглежда отвътре. Чамови стени и чамови мебели. Малка кухничка. Диван с червени възглавници. Мушама на масата. Квадратни прозорци с червено-бели завеси.

„Сигурно вътре е същата“ — мисли си той и внимателно я оглежда. Хижата изглежда необитавана. Околните постройки също изглеждат празни. Приближава се, спира и наднича през процеп в завесите на кухненския прозорец. Турлайф никога не е влизал с взлом и никога през живота си не е нарушавал закона, така че в момента се чувства неловко, особено при положение че познава жертвата. Опитва да се убеди, че Айнар ще го разбере.

Заобикаля хижата, спомняйки си един разказ на Айнар за това как веднъж забравили ключа вътре и трябвало да се обърнат към местен ключар, който, срещу щедър хонорар, спасил великденската ваканция на семейството. Но бащата на Айнар си взел поука и направил така, че в хижата да може да се влиза не само през входната врата. В резултат на това вратата на бараката за дърва винаги се държала отключена. Бащата на Айнар направил специална врата в дъното на бараката, която водела в бараката за инструменти, откъдето пък можело да се влезе в мазето на хижата през врата, заключена с катинар. Турлайф си спомня, че ключът за катинара е скрит в малка ръждясала консерва.

Натиска дръжката на вратата на бараката за дърва, но трябва да се облегне на нея, за да я отвори. Оглежда се за последен път, след което влиза и отива до другата врата. Рафтовете в барачката за инструменти са отрупани със стари ски и щеки, ски обувки, лопати, маркучи, кутии с боя и различни инструменти. Вижда консервата. Ръждясала, но непокътната. Взима я и я раздрусва.

Ключът вътре трака.

И Турлайф осъзнава, че за първи път от няколко дни се усмихва.