Томас Енгер
Фантомна болка (44)

41

Изведнъж юрганът става горещ и започва да го задушава — въпреки че допреди малко се е тресял от студ. В дневната Пол се надбягва с Ендре, един от новите му съученици.

Веднага след като се е прибрал, Турлайф си е легнал, оправдавайки се със стомашен вирус. Знае, че няма да може да ги погледне в очите, без след това да припадне от ужас. А те биха си помислили, че е полудял — нещо, което не звучи толкова далече от истината. Какво, по дяволите, ще прави сега? Те го наблюдават двадесет и четири часа в денонощието. Мъжът с конската опашка му е казал, че имат хора в полицията. Има ли някой, който може да му помогне? Може ли да се измъкне по някакъв начин?

Изведнъж го осенява нова мисъл. Кога се е развалила алармата против крадци? В неделя? Вече не е сигурен кой ден от седмицата е, но май е било в неделя. Може би някой е влязъл в апартамента ни, докато сме били във ферма „Бугстад“ — мисли си той.

Стряска го силно тупване. Чува детски смях, идващ от дневната. Смехът на Пол го кара да се усмихне. Стъпки се отдалечават, но други се приближават. Вратата на спалнята се отваря. Турлайф отново подскача, но вижда Юлие, застанала на прага. Тя се е нацупила и това е достатъчно, за да вледени кръвта му.

— Какво се е случило, миличка?

— Пол каза, че не мога да рисувам.

— Така ли? — казва Турлайф нежно. — Не го слушай, любов моя. Пол иска да се изфука пред Ендре. Рисуваш прекрасно. Мама ми каза, че си се научила да рисуваш сърца.

Лицето на Юлие се разчупва в усмивка.

— Може ли да ти покажа?

— Да, моля!

Малките крачета топуркат по дъските на пода. Тридесет секунди по-късно Юлие се връща в спалнята, държейки лист хартия.

— Виж, тати.

Сияеща от гордост, тя му показва своята рисунка на сърце с дебел червен флумастер.

— Уау! — възкликва той. — Какво фантастично сърце!

— Искаш ли да ти нарисувам още едно?

— Много.

Широка усмивка и още топуркане. Турлайф сяда в леглото и поглежда сърцето. Прилича на дупе. Но е сърце. Най-прекрасното сърце, което някога е виждал.

И то му дава една идея.

— Юлие? — провиква се той.

— Да?

— Защо не донесеш флумастерите си тук? Искам да те гледам, докато рисуваш.

— Искаш да ме гледаш?

— Да, страшно много. Може и аз да нарисувам нещо.

— Да!

След няколко секунди тя отново се появява, но изпуска кутията с флумастери и те се разпиляват по пода.

— О! — възкликва Юлие.

— Няма нищо, миличка — казва той. — Просто ги събери отново.

— Трябва да ми помогнеш.

Турлайф въздъхва, знаейки, че флумастерите никога няма да бъдат събрани, докато не стане от леглото и не ги събере сам, може би с изключение на два-три. Така че прави точно това: става. Цялото тяло го боли, но идеята му вдъхва енергия. Излиза в дневната и не вижда никого — нито Пол, нито Ендре, нито Елизабет.

— Хайде — казва той и вдига последния флумастер. — Трябва да намерим нещо, върху което да сложим листата, за да не изцапаме чаршафите. Или мама ще се ядоса.

— Ще рисуваме в леглото?

— Да. Ще си направим палатка, за да можем да седим вътре и да рисуваме. Няма ли да е забавно?

— Много забавно!

— Хайде тогава.

Той я побутва към леглото, след което взима двата вестника от нощното шкафче и се качва при нея. Обвиват се с юргана. Турлайф сяда по турски, така че юрганът да образува стена около тях. Юлие слага вестника под листа, на който ще рисува.

— Слушай — казва той, за да привлече вниманието й. Тя не отговаря, защото е твърде заета с това да си избере флумастер от кутията. — Имаме ли чипс?

Юлие го поглежда.

— Но тати, днес не е събота.

— Знам. Но можем да се престорим, че е — прошепва той.

Лицето на Юлие засиява.

— Изтичай да донесеш малко. И гледай никой да не те види. Или поне мама да не те види.

— Добре, тати.

Крачетата й топуркат по пода. Скоро се връща, стиснала плик с чипс, с широка усмивка на лице. Покатерва се на леглото и дава плика на баща си. Той го отваря и й предлага. Юлие взима едно парче и го схрусква. Отново се усмихва.

— Внимавай да не правиш трохи — прошепва Турлайф. — Мама не трябва да разбере какво правим, ясно?

Юлие се усмихва съзаклятнически и кимва, след което продължава да дъвче. Баща й също си взима чипс от плика. Но той е твърде солен и Турлайф едва не го изплюва от отвращение. Подава торбичката към Юлие. Тя си взима още и продължава да рисува. Сърце след сърце. Червени и жълти, черни и лилави.

— Тати, защо плачеш?

— Не плача — подсмърква той.

— Тогава защо бузите ти са мокри?

— Ей така.

Той я гледа дълго време: бързите й движения, сплетената й коса, следите от доматен сос в крайчеца на устата й. Махва кичур коса от очите й.

— Това ще стане много красиво — казва той и сочи рисунката.

— Ти какво ще нарисуваш, тати? — пита го Юлие.

Турлайф поглежда червеното сърце, след което вдига глава към тавана, оглеждайки го за нещо малко и кръгло, което може да е камера. Но не вижда нищо. Въпреки това се навежда и прошепва в ухото й:

— Ще нарисувам кола. Красива кола.