Томас Енгер
Фантомна болка (41)

38

— Не! Не го прави, моля те, не го прави!

Турлайф сграбчва мъжа за рамото и го дръпва към себе си.

— Гледай пътя!

Колата занася и излиза от пътя. Турлайф пуска мъжа и извива волана, връщайки гумите на асфалта. Веднага след като се уверява, че няма да катастрофират, той отново започва да се моли:

— Не го прави! Ще направя всичко, което поискаш, моля те, дай ми още един шанс, моля те, не я наранявайте, не я убивайте!

— Твърде късно е, Туфе. Дадох ти шанс.

— Не, не може да е твърде късно! Ще направя всичко, което поискаш. Каквото и да е то. Моля те.

Турлайф плаче. Мъжът не му обръща внимание.

— Моля те — повтаря той и удря волана с юмрук. Пътят свършва. Турлайф спира колата, обляга глава на волана и започва да хлипа.

— Завий надясно — нарежда мъжът и се обръща към него. — Има кола зад нас. Завий надясно — повтаря той, този път по-силно.

Турлайф бавно се изправя. Пред очите му се вихри червена мъгла. Не вижда накъде отива колата, само усеща, че скоростта нараства. „Убих я — мисли отчаяно той. — Аз съм виновен. Днес ще излезе от работа за последен път. Никога повече няма да види децата.“

„Децата — мисли си той. — Господи!“

— Моля те! — повтаря немощно Турлайф. — Ще направя всичко. Всичко. Обещавам. Следващия път ще се справя.

Но мъжът не отговаря.

Турлайф кара мълчаливо. Пътят е тесен, с трева от двете страни. Цветовете се смесват и въртят в главата му.

Отново се свлича напред и избухва в ридания. Колата почти спира. Мъжът посяга и хваща волана, за да не излязат отново от пътя. След това поглежда Турлайф.

— Ок — казва спокойно той. — Ще ти дам втори шанс. Турлайф бързо вдига глава и зяпва мъжа: никога не е предполагал, че може да изпита такава искрена и дълбока благодарност към човек, който само преди няколко минути го е накарал да убие човешко същество.

— Благодаря ти — казва той. — Благодаря ти от сърце.

Дишането му е накъсано, гърлото пресъхнало. Турлайф затваря очи и устните му произнасят още едно беззвучно „благодаря“.

— Успокои ли се вече? Можеш ли да караш?

Турлайф примигва, избърсва сълзите от очите си и кимва.

— Ок, тогава карай.

Турлайф подсмърква и натиска газта. Бузите му горят. Пот се стича надолу по лицето му. Минават покрай голям стъклен парник, който изглежда като идеалната мишена за деца, въоръжени с камъни.

— Искаш ли да обърна? — заеква той.

— Не.

— Но какво… къде…

— Просто карай към паркинга. И се придържай към този път.

— Но не искаш ли да…

— Не сега.

Турлайф опитва да се успокои. Бърше потта и сълзите от лицето си и натиска педала на газта. Заливат го безкрайни вълни на облекчение. Изпитанието е свършило. Поне засега. В същото време не може да не се пита какво му предстои — какво ще трябва да направи и на кого. „Но защо аз? — пита се той. — Какво съм направил?“

Двадесет минути по-късно се връщат в подземния паркинг под „Фритзьое Бриге“. Турлайф паркира до собствената си кола.

— А сега какво? — пита той и изключва двигателя на беемвето.

— Сега можеш да се върнеш вкъщи. И когато се прибереш, искам да се държиш нормално. Не казвай на никого какво си правил днес. Имаме хора в полицията. Ако се опиташ да предупредиш някого, няма само да убием жена ти.

Турлайф е онемял от шок.

— Сега се прибирай вкъщи — повтаря мъжът.

— Но какво трябва… кога искате да…

— Ще се свържем пак с теб. Сега се прибирай вкъщи.

Турлайф остава в колата.

— Защо правите това с мен? — пита тихо той.

Мъжът не отговаря.

— Ок — въздъхва Турлайф и отваря вратата на колата. Излиза и се насочва към своя автомобил. Прозорецът на беемвето се спуска надолу.

— Карай внимателно — казва мъжът. — Не искаме да ти се случи нищо лошо. Ако опиташ да се нараниш, съдбата на семейството ти ще бъде още по-ужасна.

— Разбирам — кимва Турлайф.

— И не забравяй да оправиш процепите между дъските в кухненския под — казва мъжът.