Томас Енгер
Фантомна болка (38)

35

Хенинг преглежда купчината листа на бюрото си. Трябват му само няколко минути, за да установи, че нито един от случаите, които е разследвал в месеците преди смъртта на Юнас, не може да бъде свързан с името на Туре Пули — поне ако съди по бележките, които си е водил през този период. Разбира се, той все още не може да си спомни кого е интервюирал в седмиците преди смъртта на Юнас. А бележките нямат дати.

„Трябва да има нещо“ — мисли си той. Нещо, което да му напомни какво е разследвал в седмиците преди пожара. Не е открил нищо интересно в архивите — само обичайните статии за грабежи, нападения и няколко съдебни присъди. Не може ли да позвъни на някого? Да говори с някого?

Известно време Хенинг се чуди дали да не се обади на Нора, но самата мисъл го ужасява. Освен това, докато са били женени, те са работили за конкурентни вестници и рядко са обсъждали случаите, които разследват. И са се разделили няколко месеца преди смъртта на Юнас. Нора ще изпадне в истерия, ако разбере, че Хенинг се рови в миналото, което тя всячески се опитва да забрави в стремежа си да започне наново с Ивер.

„Записите ми! — изведнъж се сеща Хенинг. — Старите записи на разговорите с моите източници, които направих, за да мога да ги цитирам и да имам някакви доказателства, в случай че някой започне да създава неприятности след публикуването на някоя статия. Може би има нещо в тях?“ Записите, които е направил, откакто се е върнал на работа, се намират в дървен шкаф в кухнята на апартамента му. Ами старите записи?

Издърпва чекмеджетата на бюрото едно след друго, но всички са празни. Спомня си, че след ремонта са му купили ново бюро. Хенинг става, минава покрай кафе-машината и се насочва към мястото, където преди е бил новинарският отдел. Но старите шкафове и бюра вече не са там.

Хенинг влиза точно когато редакторът на отдел „Новини“ връща слушалката на вилката след телефонен разговор.

— Старите офис мебели, които имахме — започва Хенинг и привлича вниманието на Коре Йелтланд. — Знаеш ли какво се е случило с тях?

— Излязоха в пенсия, заедно със стария велоергометър — отвръща Коре и слага ръце зад главата си. Мишниците му са мокри от пот. Хенинг тактично извръща очи. — Защо питаш? Да не мислиш да ремонтираш апартамента?

— Не.

— Попитай Ида какво е станало с мебелите. Мисля, че тя отговаряше за ремонта.

— Ок, благодаря.

 

 

— Прекрасен ден за разходка, нали?

Турлайф не отговаря.

— Лично аз много обичам да шофирам. Никога не пускам радиото. Предпочитам тишината. Помага ми да мисля. Не си ли съгласен?

Турлайф поглежда към мъжа до себе си, но не казва нищо. Вижда нещо лъскаво в джоба на якето му. Мъжът носи ръкавици. Скоростомерът показва сто и два километра в час, като ограничението е сто. Всеки път, когато Турлайф превишава 110 километра в час, мъжът поглежда към скоростомера и на лицето му се изписва загриженост.

— Внимателно — казва той. — Не искаш да ни спре полиция, нали?

„Разбира се, че искам“ — мисли си Турлайф всеки път. През ума му минава да направи нещо напълно откачено, като например да катастрофира в канавката, надявайки се, че само той ще оцелее. Но страхът го кара да стиска волана и да се подчинява. Сърцето му препуска толкова силно, че почти заглушава рева на двигателя.

Попитал е мъжа какво има предвид под „пешеходец или велосипедист“, но той само се е усмихнал и е пренебрегнал въпроса. Но има нещо, което тревожи Турлайф дори повече от това. Мъжът изобщо не се опитва да скрие лицето си. Не се ли страхува, че Турлайф ще даде негово описание на полицията?

Отговорът на този въпрос е прост и брутален. Не им пука. Когато всичко свърши, те вече няма да имат нужда от него и просто ще го убият. Затова мъжът не се притеснява от факта, че Турлайф знае истинската му самоличност и ще запомни лицето му.

— Къде отиваме? — пита той.

Минават покрай отбивката за Хулместран, движейки се на юг по Е-18.

— Още не сме стигнали. Ти просто карай. И не превишавай позволената скорост.

Мобилният телефон на мъжа иззвънява. Той сваля ръкавицата си и натиска няколко копчета. Когато свършва, слага ръката си на дръжката на вратата и поглежда през прозореца. Турлайф гледа ту към пътя, ту към пейзажа от лявата страна на шосето, където дърветата стават все по-многобройни. Но днес не вижда пасящи елени, а само стърнища с цвят на ръжда и бали сено, покрити е бели найлонови покривала, разпилени из полетата като снежни топки. Мъжът слага ръкавицата си.

Един час по-късно завиват към Ларвик.

— Когато стигнеш кръговото кръстовище, завий наляво — заповядва мъжът и посочва табела, на която пише „Фритзьое Бриге“^[1]. — Влез в паркинга.

Турлайф бавно вкарва своя опел „Астра“ в подземния паркинг, където всеки звук отеква като в пещера. Минават под черната дървена арка на входа и виждат табела, според която днес има специална оферта за рибешки кюфтета — само 49.90 крони за килограм. На паркинга има десетина коли и предостатъчно свободни места.

— Паркирай до онази кола — казва мъжът и посочва тъмносиньо беемве. Турлайф маневрира около белите колони. Беемвето е същото като онова, което е видял пред фермата „Бугстад“, само че регистрационният номер е различен. Той поглежда към мъжа, който се усмихва лукаво.

— Паркирай тук и ще сменим колата.

Турлайф натиска спирачката и изключва двигателя. В колата става мъчително тихо. Някой затръшва врата в далечината. Изревава двигател. Излизат. Турлайф усеща миризма, която му напомня за палубата на ферибот. Чува постоянно бръмчене над главата си. Мъжът се приближава до беемвето, но минава от другата страна и хвърля ключовете на Турлайф, който е толкова изненадан, че едва успява да ги хване.

— Искаш аз да карам?

— Да видим колко те бива — казва мъжът и гласът му отеква в паркинга. Ухилва се. — Влизай.