Томас Енгер
Фантомна болка (32)

29

— Ще запиша това, ако нямаш нищо против — казва Хенинг и показва мобилния си телефон. Пули кимва, обляга се назад на дивана и кръстосва краката си.

— Преди да започнем, искам да ми обещаеш едно нещо — започва Хенинг и го поглежда в очите. — Ако искаш да ти помогна, трябва да отговаряш на абсолютно всички въпроси, които ти задавам. Това означава никакви тайни от мен. Никакви. Съгласен ли си?

— Да — отговаря Пули и свива рамене.

— Ок. Добре. Да започнем с Юке Брулениус. Кой беше той?

Пули вдига чашата до устните си.

— Швед. И като повечето шведи в този занаят, Юке беше брутален и напълно безскрупулен.

— Но сте тренирали заедно?

Пули кимва и отпива.

— Юке беше мъж, който окупираше всяко помещение с присъствието си. Беше арогантен и силен и освен това обичаше да говори за мъжете, които е пребил. Да им се подиграва. Не всички бяха влюбени в него, ако разбираш какво имам предвид. Имаше и други бизнес интереси.

— Да, чух за тях. От къде можеш да си сигурен, че именно той е убил Видар Фел?

— Кой друг? Няколко дни преди Видар да бъде убит, двамата се скараха сериозно. Много хора чуха как Юке заплашва Видар.

— И всички неприятности започнаха, след като Видар бе открит мъртъв?

Пули кимва, след което му разказва за дискусиите във фитнеса и в апартамента му, където най-накрая успял да убеди всички, че сам ще се погрижи за този проблем.

— Но не е ли било малко рисковано да се срещаш с Юке насаме? Все пак си знаел на какво е способен.

— Да, но тогава името и репутацията ми значеха нещо за мен. И реших, че познавам Юке достатъчно добре, за да му се доверя. Споразумяхме се да дойдем сами и невъоръжени. Участвал съм в достатъчно гангстерски войни.

— Значи просто си се опитвал да предотвратиш една гангстерска война?

— Да. Наивен опит за дипломация, знам, но реших все пак да опитам.

Хенинг кимва.

— И така, разкажи ми какво се случи в нощта на убийството на Юке Брулениус.

Пули сваля бейзболната си шапка и се почесва по голия скалп, след което пак си я слага.

— Едва ли мога да ти кажа нещо, което вече не си чул или прочел. Срещата бе в единадесет часа, но когато пристигнах, той вече бе мъртъв.

— И не си видял никого по пътя към фабриката? Може би човек, който е отивал в другата посока?

— Не. Но срещата ми бе с Юке и не очаквах да видя друг човек…

— В съда си казал, че си пристигнал за срещата точно в единадесет часа, но си се обадил в полицията деветнадесет минути по-късно. Как ще обясниш това?

Пули свежда глава.

— Не мисля, че мога. Сигурно съм изгубил представа за времето.

Хенинг го гледа изпитателно няколко секунди.

— Това не звучи много убедително.

— Знам. Но нямам друго обяснение.

— Сигурен си, че си дошъл навреме за срещата?

— Да, разбира се. Рядко закъснявам за срещи и нямаше да закъснея точно за тази.

— Но все пак — настоява Хенинг. — Деветнадесет минути. Това е доста.

— Да… знам. Но ти давам честната си дума: Юке беше мъртъв, когато пристигнах. Освен това не забравяй, че ми трябваше известно време, за да се уверя, че наистина е мъртъв.

Хенинг дълго изучава Пули с поглед, след което бавно кимва. „Изглежда искрен“ — мисли си той и решава да продължи разговора.

— Сигурен съм, че си прекарал дълги часове, чудейки се кой може да стои зад това?

— Повярвай ми, изчетох всички документи в архива — отвръща Пули и се потупва по челото с показалец. — Не отричам, че имах много врагове, но се съмнявам, че някой от тях е бил достатъчно умен, за да ме натопи по този начин.

— Дори Роберт ван Дерксен?

Пули вдига глава.

— Защо питаш за него?

— О, просто съм любопитен. Чух, че двамата не сте се разбирали. А той също е бил добър приятел на Видар.

— Роберт е идиот — казва Пули с презрение в гласа. — Не мисля, че е способен да измисли нещо толкова хитро.

— Но си го научил на твоя марков удар с лакът?

— Да, но това беше преди сто години.

— Значи не мислиш, че той би могъл да стои зад това?

Пули клати глава.

— Роберт е толкова влюбен в себе си, че едва ли би могъл да направи нещо подобно, без след това да се похвали.

Хенинг кимва.

— Възможно ли е някой от другите да ти е завиждал? Заради богатството или общественото ти положение?

— Не, ние се уважавахме взаимно. Винаги съм вярвал, че ако уважаваш хората, те ще те уважават в отговор. Правил съм неща през живота си, с които не се гордея. Убеден съм, че има хора, които ми завиждат… но да стигнат чак дотам?

Пули махва с ръка, клати глава и отпива от чая си. Хенинг поглежда бележките си.

— Ами този бокс?

Пули започва да се смее.

— Като за начало, не съм работил като събирач на дългове от години. И не мога да си спомня последния път, когато съм използвал бокса. Може би в началото, преди да открия, че ударът с лакът ми е спечелил нещо като репутация. Трябваше само да запретна ръкави и хората плащаха. Защо бих отишъл на среща с Юке Брулениус с бокса? Не е логично. Някой очевидно го е откраднал, за да ме натопи. Но никой в съда не ми повярва. Заради проклетите деветнадесет минути.

— Докладва ли кражбата?

— Не. Дори не знаех, че боксът липсва.

— И никой не е влизал с взлом в апартамента ти?

— Не.

— Двамата с Вероника често ли каните гости?

— Да. Всеки ден се отбива някой приятел.

— Значи всеки би могъл да вземе бокса.

— Да.

— Кой има ключове за апартамента ти?

— Баба ми има един, в случай че загубим нашия, но тя е на осемдесет и седем години и живее в Енебак. И дори някой да открадне ключа й, това няма да му помогне. Имаме аларма против крадци. Двамата с Вероника сме единствените, които знаем кода.

„Ключът за апартамента“ — мисли си Хенинг и веднага се сеща за следователя на пожари Ерлинг Офус, който го е попитал дали е заключил вратата в нощта на пожара и дали е имало следи от влизане с взлом. Ако Пули не лъже и наистина е видял как някой влиза в двора на сградата на Хенинг, значи този някой е имал ключ. Но Хенинг има само един резервен ключ и той е при майка му. А тя никога не излиза от вкъщи, защото е болна и по цял ден седи в кухнята, прегърнала бутилка „Св. Халвард“.

Нещо иззвънява. Хенинг се оглежда.

— Как лети времето — казва Пули и изважда предмет от джоба си, който прилича на химикалка. — Имам диабет. Трябва да си бия инсулин няколко пъти на ден.

Той допира химикалката в крака си и натиска.

— Винаги съм се питал дали боли — казва Хенинг.

— Свиква се — отговаря Пули и връща химикалката в джоба си. — Вече не усещам почти нищо.

— Като с пиърсингите. Спомням си, че ти имаше няколко, преди да станеш бизнесмен.

— Да, нещо подобно е.

Те се усмихват един на друг. Някой чука на вратата. Нордбьо отваря и казва извинително:

— Времето изтече.

— Ок — отговаря Хенинг и поглежда Пули. Торбичките под очите му изглеждат още по-големи. — Но не сме свършили. Имам още много въпроси за теб.

— Трябва да дам няколко интервюта — отвръща Пули, — но да, ще се срещнем отново.

Стават и стискат ръцете си, след което Нордбьо извежда Хенинг от затвора по същия път, по който го е въвел. Точно като Егон Улсен, той излиза навън, свободен като птичка. И осъзнава колко е приятно да не бъдеш обграден от бетонни стени.