Томас Енгер
Фантомна болка (22)

19

Влизането в сградата на TV2, намираща се на „Карл Юхан“^[1], винаги кара Турлайф Бренден да се чувства така, сякаш принадлежи към нещо изключително важно. Това няма нищо общо с размера на сградата. Става дума за знанието, че всички хора вътре работят с една обща цел, но въпреки това се съревновават помежду си. Чувства се горд, когато кимва на рецепционистката, прокарва служебната си карта през електронния четец и влиза в асансьора, поздравявайки продуценти, редактори, репортери и всички останали свои колеги, които имат една-единствена цел: създаването на програми, които да информират и развличат норвежците.

Турлайф помни първата си седмица на работа в TV2. Помни как тайно е оглеждал лицата на своите колеги, за да види кои от тях познава. Повечето, разбира се. Красивата репортерка Дорте Скапел, без грим и по тениска и дънки. Журналиста Удвар Стенстрьом, като никога усмихнат. Водещия на новините Пол Т. Йоргенсен, точно толкова красив и на живо, колкото е в ефир. Всички са там. И всички са нормални хора.

Турлайф е започнал своята кариера в TV2 през 2000 г., след почти петгодишен престой в САЩ, където е получил бакалавърска степен по филмово и телевизионно изкуство и е започнал магистратура по документално кино, която така и не е завършил. Предпочита да работи, вместо да стои зад бюро и да пише, въпреки че писането също му се отдава. За човек с неговото образование получаването на работа в телевизията е детска игра. Корпорацията се нуждае от журналисти на свободна практика с неговите умения. Отначало той работи тридесет дни всеки месец, дори през февруари, или поне така му се струва. Накрая просто трябва да забави темпото. Не е реалистично да продължава да работи толкова много, особено след като започва да излиза с Елизабет.

През 2002 г. замества един свой колега, излязъл в отпуска, а на следващата година му предлагат постоянен договор. Оттогава обикаля повечето отдели в корпорацията, защото не иска да работи същото нещо всеки ден. Но най-често работи в новинарския отдел. Посещава десетки държави, сред които Афганистан, Ирак, Чечения и няколко африкански републики — места, където в момента се пише история. Помага на много хора да разкажат своите истории, често рискувайки живота си. Но най-трудното му назначение идва през 2008 г., когато го изпращат в Кения.

Това се случва точно след изборите. Няколкостотин души са потърсили убежище в църквата в градчето Елдорет, защото никой не може да реши кой е спечелил. Бясната тълпа подпалва църквата и между петдесет и сто души загиват, повечето деца. Всеки, опитал се да избяга, е посичан с мачете.

През този ден Турлайф е дежурен и редакторът на международния отдел решава, че TV2 трябва да отрази ситуацията, все повече наподобяваща една нова Руанда^[2]. Турлайф грабва камерата и звуковата си апаратура и отпрашва към летището, придружен от дългогодишния военен репортер Фруде Греверуд. Кацат в Найроби и още на следващия ден потеглят към Елдорет. Могат да пътуват само през деня, защото никой не знае на какво могат да попаднат през нощта.

Разговарят с местни хора и с представители на Червения кръст, които ги уверяват, че ще могат да влязат в градчето, но по пътя попадат на автобус, пълен с бежанци. Турлайф и Греверуд спират и решават да заснемат репортаж за тях. Това ги забавя с четиридесет и пет минути, което означава, че когато наближават града, слънцето вече е залязло и мракът е пълен. От двете страни на пътя има тесни, паянтови колиби. Изведнъж виждат, че пътят е запречен от преграда, изградена от стотини камъни. Няма как да преминат.

Около двадесетима мъже се приближават до колата им, стиснали мачете. Турлайф поглежда към Греверуд, който е отразявал десетки военни конфликти и граждански войни. Но и той не знае какво да правят. Не могат да продължат напред, нито да тръгнат назад. Шофьорът, който са наели, е чернокож, но за щастие принадлежи към неутрално племе и това спасява кожите им, иначе най-вероятно са щели да ги насекат до смърт.

Мъжете ги пускат да минат и на следващия ден посещават църквата. Там откриват двама млади мъже, които твърдят, че са станали свидетели на клането. Докато ги интервюират, Турлайф и Греверуд изведнъж се оказват обкръжени — като екзотични чужденци, с техните камери и микрофони, са привлекли вниманието на местните.

После чуват първия изстрел. Последван от втори и трети. Куршумите свистят над главите им. Избухва паника и хората се разбягват. Греверуд прави знак на Турлайф, че трябва да се махнат от там, но има само два черни пътя — единият води към стрелеца, а другият — към пустинята. Мъжете, които интервюират, също побягват. Греверуд издърпва Турлайф в колата, за да се скрият.

Но стрелецът върви към тях. В продължение на няколко панически секунди те се чудят какво да направят — да потеглят към него или да последват хората, към които стреля той. Решават да се приближат към стрелеца и да му покажат, че са бели. Мъжът спира да стреля, когато колата се приближава. Виждат, че е въоръжен с норвежка пушка АС-З. Нямат шанс да избягат. Турлайф е убеден, че всеки момент ще умре. Стрелецът може да ги застреля за около три секунди. Може би по-малко.

Но вместо да ги убие, той кляка зад колата. Турлайф заснема как мъжът стреля към двамата младежи, които допреди малко са интервюирали — кадри, излъчени по TV2 по-късно същия ден. Оказва се, че стрелецът е войник с лична вендета срещу друго племе. Но смъртният страх, който е изпитал Турлайф, докато си е мислел, че мъжът ще ги убие, се оказва невъзможен за описване. По-късно той се опитва да го опише, на хартия и в разговори с приятели, но така и не успява. Всичко се е случило твърде бързо. Като млад, Турлайф е катастрофирал с колата си, която се е превъртяла няколко пъти, преди да се озове в храстите. Но всичко е отнело не повече от три секунди и той не е имал време да помисли над това, че животът му може да свърши.

На следващия ден Греверуд и Турлайф посещават болница и интервюират мъж, чието лице е наполовина обезобразено след нападение с киселина.

— Покажете на света — казва той. — Покажете на хората какво се случва тук.

Точно в такива моменти Турлайф осъзнава колко стойностна е работата, която върши. Колко важна. Да разкриеш нечия жестокост, да привлечеш вниманието на хората, да я разгласиш пред света, за да може той да реагира.

Малко по-късно двама носители на Нобеловата награда посещават района и убеждават страните да сключат примирие. Конфликтът е разрешен. Едва ли това е ставало заради кадрите, заснети от Турлайф, но може би те са спасили няколко живота. Първата му задача, след като се връща в Норвегия, е да интервюира политик от опозицията, недоволен от състоянието на норвежките пътища. Иска му се да повърне.

„Днес може би няма да ми се наложи да летя до Елдорет“ — мисли си Турлайф и сяда на едно от свободните места в техническия отдел на втория етаж. Още не е дошъл нито един продуцент или редактор. Очертава се спокоен работен ден.

Турлайф влиза в мрежата и проверява дали някой е планирал задача за него. Не, но това може да се промени изключително бързо.

— Здрасти, Туфе.

Турлайф се обръща. Гури Палме влиза в стаята с присъщата си елегантна грация. Помещението сякаш става по-голямо. На лицето й грее обичайната й усмивка — заразна и съблазнителна. Палме се оглежда.

— Всъщност търсех Райнертсен, но…

— Току-що влизам — отговаря Турлайф. — Не съм го виждал днес.

— Така ли? Тогава защо ти не дойдеш с мен?

— Разбира се. Каква е работата?

— Нищо сензационно. Отиваме на гости на един адвокат, който днес ще работи от вкъщи. Но потегляме след петнадесет минути.

— Ок. Ще имаш ли нужда от нещо специално за записа?

— Не. Знам, че винаги носиш най-добрата апаратура, така че…

Турлайф се усмихва. Тя отива до диспенсъра за вода и натиска копчето, което пуска пластмасовата чашка. Сините й джинси се впиват привлекателно в глезените и бедрата й. Якето скрива само половината й дупе. Изкуството на съблазняването. Гури Палме го владее до съвършенство.

— Може би ти знаеш какво трябва да направя — казва изведнъж Турлайф и се завърта на стола си, за да я погледне в очите.

— Какво?

— Отдавна работиш в криминалния отдел. Някога налагало ли ти се е да проверяваш регистрационния номер на кола?

— Да, много пъти. Защо?

Турлайф се колебае.

— Просто съм любопитен.

— Можеш да изпратиш есемес с номера на една агенция и те ще ти изпратят линк. Но има един още по-лесен начин — просто влез в сайта на регистъра „Брьоньойсунд“.

— Моля те, би ли ми показала?

— Разбира се — усмихва се тя и пристъпва към него. Турлайф избутва стола си настрани, за да й направи място. Палме се навежда над клавиатурата и русата й коса пада напред, но тя я прибира зад ушите си, за да не й пречи. Ухае на нещо прекрасно. Турлайф не знае дали това е шампоан или парфюм. Не че има значение. Чудесна миризма.

— Ето — казва Палме и се обръща към него. — Набираш номера тук — тя сочи екрана. — След това натискаш Enter и абракадабра — излиза страница с информация за колата.

— Уау — възкликва той. — Страхотно. Много ти благодаря.

— За нищо. Ще си готов след петнадесет минути, нали?

— Разбира се. Ще те чакам на паркинга.

Палме изчезва, но уханието й остава. „Лятно небе и тучни поляни — мисли си Турлайф. — Каква жена“.

Той разтърсва глава и се съсредоточава върху екрана. Спомня си регистрационния номер на досадното беемве и го набира, след което натиска Enter. Отваря се нов прозорец. Турлайф чете:

„От 27. 07. 2009 г. насам са установени следните задължения по отношение на регистрационен номер BR 65607 — неплатен данък за закупено моторно превозно средство. Стойност 763 910 норвежки крони. Кликнете върху датата за по-подробна информация относно задълженията.“

Турлайф кликва върху датата.

„Приложено от 1134291 DNB

Банково автомобилно финансиране

Отдел «Администрация на заемите»,

пощенска кутия 7125 5020 БЕРГЕН

Относно частно лице/ фирма:

Равндал, Антон

«Бекестувайен» №13А

1357 Бекестуа“

— Антон Равндал — казва Турлайф и си записва телефонния номер на мъжа. — Интересно.