Томас Енгер
Фантомна болка (17)

14

Човешките същества обичат навиците и ритуалите — неща, които правят всеки ден, всяка седмица и всяка година. Хенинг също има своите ритуали. В миналото, преди смъртта на Юнас, той винаги е влизал в една и съща кабинка, когато ползва тоалетната на някое кафене или ресторант повече от веднъж. Понякога дори е чакал тя да се освободи, въпреки че само тази кабинка е била заета.

Вероника Нансен му казва, че Туре е тренирал с приятелите си във фитнеса всяка неделя в един часа следобед. Когато Хенинг спира пред „Сила & респект“ в Кьолбергвайен, часът е точно един и половина. „Ако имам късмет — мисли си той, — те все още спазват този ритуал.“

Името на фитнеса е изписано с червени букви на черен фон на мръсната стъклена врата. Килимът вътре е лилав. Хенинг се приближава до огромната рецепция, върху която сякаш безразборно са разпръснати миниатюрни растения в саксии. Монитор на компютър осветява лицето на късо подстриганата жена зад бюрото. В ъгъла зад нея има две бели лавици, отрупани с протеинови питиета и хранителни добавки.

Хенинг търпеливо изчаква тя да му обърне внимание. Рецепционистката, която отначало е взел за жена, изобщо не изглежда женствена. Има пиърсинг на двете вежди и носи черен грим около очите и устните си. Бицепсите й изпъкват като бицепсите на мъж. Когато най-накрая вдига глава, тя изпъчва гърдите си напред и нагоре. Дори тениската й рекламира мъжки дезодорант — „Акс“^[1].

Забелязва, че ръцете й са осеяни с тънки белези. Хенинг не може да определи дали са били направени от ядосана котка или нещо друго, без да ги разгледа отблизо. Но възпалените белези от игли около вените на лакътя могат да означават само едно нещо.

Хенинг казва здрасти и опитва да се усмихне.

— Здравейте — отговаря тя.

— Казвам се Хенинг Юл. Работя за „Новините 123“.

Тя не казва нищо, но лицето й сякаш се вкаменява.

— В момента пиша статия за фитнес салоните. Нямам предвид тези, които са част от големите вериги, а независимите фитнес салони, които оцеляват, въпреки свирепата конкуренция. Реших, че е време някой да напише статия за вас.

Той се усмихва, но усмивката му е толкова истинска, колкото са часовниците „Ролекс“, които продават на площада пред гарата.

— И затова сте тук? В неделя?

Гласът й е пресипнал, сякаш в гърлото й е заседнало нещо.

— Ами да. Тази седмица имам да пиша още няколко статии и тъй като бях в квартала, реших да…

Хенинг осъзнава, че се опитва да убеди самия себе си и млъква. Жената не казва нищо. Просто го зяпа.

— Кент Хари Хансен тук ли е?

— Не.

— О, не! — възкликва той. — Къде е?

— Някои хора имат по-добри неща за правене в неделя, отколкото да работят.

— Така е — признава Хенинг и се усмихва.

Изражението на момичето остава каменно.

— Чудех се… дали ще мога да говоря с някой от администрацията?

— Днес на работа съм само аз.

— А вие сте…

— Просто рецепционистка.

Хенинг се оглежда.

— Ами Гайр Грьонинген? Той тук ли е?

— Той не работи тук.

— Да, но чух, че посещава този фитнес.

— Е, и?

— Имам нужда от един-два цитата. Защо хората идват да тренират тук и т.н. За статията.

Момичето зад бюрото го поглежда, след което кимва към редицата велоергометри до прозореца. Мъж в бял потник върти педалите, гледайки екран на стената.

— Това е той?

Момичето кимва, но едва забележимо.

— ОК, благодаря за помощта.

Хенинг опитва да се усмихне, но тя вече не гледа към него. Той прекосява голямата зала, задръстена от бяла и черна фитнес апаратура. От тонколоните бумти музика. Тежести дрънчат. Мъже пъшкат. „Звукът на тестостерона — мисли си Хенинг. — Дали тези мъже осъзнават, че физическата сила е безполезна, ако не можеш да изтичаш сто и петдесет метра, без да се задъхаш?“ Много от стомасите, които вижда, са издути, но не от мускули.

— Гайр Грьонинген?

Хенинг слага ръка на дръжката на велоергометъра.

Високият мъж се обръща и го поглежда. Той има дълга права коса и рехава брада около устните и брадичката. „Прилича на последния представител на ерата на грънджа“ — мисли си Хенинг.

— Здравейте — казва той.

Единственият отговор на Грьонинг е да забави въртенето на педалите. Хенинг сяда на съседния велоергометър и твърде късно открива, че краката му не достигат педалите. Решава да не наглася седалката и се примирява с факта, че изглежда като малко дете.

— Имате ли нещо против да поговорим, докато загрявате?

Грьонинген гледа право напред. Хенинг не се предава и продължава да го зяпа, докато накрая мъжът не издържа и се обръща към него.

— Казвам се Хенинг Юл — продължава той. — Журналист съм и работя за „Новините 123“. Току-що разговарях с Вероника Нансен.

Грьонинген го поглежда навъсено.

— Тя ми каза, че се опитвате да откриете кой…

— Ти луд ли си?! — изсъсква Грьонинген и го пронизва с поглед, след което бързо се оглежда. — Не можеш просто да влезеш тук и…

— Защо не? — пита Хенинг и се мръщи. — Просто разговаряме.

— Не разбираш — казва мъжът. — Махай се от тук, преди някой да те е видял.

— Напълно си прав — отвръща Хенинг, правейки се на невеж. — Не разбирам.

Грьонинген го поглежда гневно, след което се извръща. Известно време двамата мълчат, но Хенинг не помръдва от мястото си. Накрая мъжът се предава.

— Знаеш ли къде се намира ресторант „Ярлен“?

— Не, но ще разбера.

— Изчакай ме там и ще говорим по-късно.

— Ок. Кога?

Грьонинген клати глава, след което отново се обръща към него:

— Когато свърша тук. Не мога да прекратя тренировката си заради теб.

— Кажи ми час.

Грьонинген се озърта притеснено, след което казва, но без да гледа към Хенинг:

— Дай ми два часа.

— Ок.

Хенинг поглежда часовника зад рецепцията, кимва на Грьонинген и скача от велоергометъра. Докато върви към изхода, се усмихва на момичето зад бюрото, след което отваря вратата и излиза на жегата.