Томас Енгер
Фантомна болка (120)

117

Една седмица след ареста на Гюнхилд Дукен, Хенинг се среща с Вероника Нансен пред гара „Согнсван“. Тя го прегръща топло.

— Радвам се да те видя, Хенинг.

— И аз теб. Как си?

— Горе-долу. Ами ти? Чух, че си бил доста зает напоследък.

— Да, имаше много истории за разказване — отговаря той с усмивка.

Минават покрай Спортния център и се насочват надолу към езерото. Разминават се с жени, бутащи детски колички, и мъже, облечени в анцузи и тичащи за здраве.

— Не съм предполагала, че Петер ще се съгласи да говори с пресата — казва Нансен. — А още по-малко, че ще бъде толкова откровен и ще говори за това колко ужасно е да стоиш в ареста, мислейки си, че ще бъдеш осъден за нещо, което не си извършил, точно като най-добрия си приятел. Свърши страхотна работа, Хенинг.

— Благодаря — отговаря той и се изчервява. — Между другото, това не беше единственото нещо, което си призна.

Хенинг й казва как същият страх е накарал Холте да поеме отговорност за нападението над Ивер Гюнешен. Кент Хари Хансен бил бесен, когато се върнал в „Сила & респект“ след интервюто с Ивер. Холте влязъл в кабинета му и Хансен му разказал всичко. По-късно същата вечер, когато Ивер посетил „Асгард“, Холте го разпознал на вратата и решил да поеме нещата в свои ръце. Видял възможност да защити приятелите си и да се издигне в техните очи. Не възнамерявал да пребива Ивер толкова сериозно. Просто не знаел кога да спре.

— Звучи ми точно като Петер — казва Нансен. — Какво ще се случи с него?

— Не съм сигурен. Попитах Ивер дали няма да е по-добре да не предявява обвинения и той ми каза, че ще си помисли. Но Холте може да бъде подведен под отговорност, независимо от решението на Ивер.

Нансен кимва и взима ръката му в своята. Завиват по една широка пътека. Хенинг изритва една шишарка, която изхвърча напред, подскачайки. Мъж в анцуг притичва покрай тях, дишайки тежко.

— Чух, че си разгадал целия случай заради някаква тениска?

Хенинг се смее.

— Развален телефон. Наистина видях една тениска в апартамента на Холте и предположих, че е на Гюнхилд. Оказа се, че пералнята й се развалила и Холте й предложил да използва неговата.

— Горкият. Сигурно се е надявал, че отново ще се съберат.

— Да. Убеден съм, че точно това си е помислил, когато Гюнхилд дошла в апартамента му след убийството на Роберт ван Дерксен. Но истинската причина за това била друга — трябвало да върне пистолета и обувките, които използвала, за да го натопи. Говорих с един от полицаите, арестували Холте, и той ми каза, че когато отворил вратата, на лицето му било изписано блажено изражение.

— Значи Гюнхилд е прекарала нощта с него?

Хенинг кимва.

— Какво е една нощ за каузата?

Нансен клати глава.

— Опитах се да си спомня нещо — казва тя след кратка пауза. — Опитах се да си спомня нещо, казано или направено от Гюнхилд, което е трябвало да забележа, за да предотвратя всичко това. Но не успях.

Хенинг кимва и си спомня книгата, която е видял на нощното шкафче на Петер Холте. Минет Уолтърс — „Маслиновото отне Акс“. Сеща се и за тениската, която е носела Гюнхилд при първата им среща — с логото на мъжкия дезодорант „Акс“. Имало е нещо предизвикателно в начина, по който тя е пъчела гърдите си, сякаш искала Хенинг да обърне внимание на тениската. Или си въобразява? „Нищо чудно това да е бил нейният хероин — мисли си той, — постоянно да пуска намеци за вината си, вярвайки, че никой няма да може да я разобличи.“ Хенинг осъзнава, че иска да проучи не само гардероба й, но и целия й живот за скрити препратки към убийството на Юке Брулениус. От чисто любопитство.

— Не обвинявай себе си, Вероника — казва той. — Няма никаква полза от това.

Тя го поглежда и се усмихва.

— Ще опитам.

Известно време двамата мълчат.

— Как върви разследването на… на убийството на Туре?

— Бавно — отговаря Хенинг. — Мъжът, когото арестуваха, Йорян Мьонес, мълчи като риба. Но ченгетата откриха уличаващи доказателства в лаптопа му. Мьонес е проучвал един изключително смъртоносен невротоксин, наречен ватрахотоксин. Извлича се от една колумбийска жаба. Местните индианци топят върховете на стрелите си в нея. Наричат жабата „отровната жаба за стрели“. Само един екземпляр произвежда достатъчно отрова, за да убие между петдесет и сто човека.

— И Туре е бил отровен с този токсин?

— Институтът по обществено здраве все още проучва въпроса, но е много вероятно. Утре ще има статията за това във вестника. Сто микрограма от тази отрова са достатъчни, за да убият възрастен мъж. Нужно е само едно одраскване на кожата.

Нансен кимва замислено.

— Представи си, ако някога се появят в Норвегия.

— Имаш предвид жабите? Точно това е интересното — те не могат да произвеждат отровата си на друго място, освен в Андите, защото мравките и насекомите, с които се хранят, създават уникална химична среда, позволявайки на жабата да синтезира токсина.

— Мьонес е ходил в Южна Америка?

— Най-вероятно. Но държи устата си затворена. Поне засега.

— Това не е ли странно?

— Може би. Предполагам, че го прави, защото се надява, че уликите срещу него са косвени. Но истината е, че едва ли ще успее да се измъкне. Една рецепционистка, работеща в хотел близо до мястото, където бе открито тялото на Турлайф Бренден, ще свидетелства, че Мьонес се е представил за полицай. Освен това в една от хижите до хотела бяха открити бележките на Бренден, в които той подробно описва Мьонес и всичко, случило се преди смъртта на Туре, както и самото убийство. Всичко това в допълнение към жабешката отрова ще бъде достатъчно, за да бъде осъден.

„Има още две причини Мьонес да държи езика си зад зъбите“ — мисли си Хенинг. Първо, той знае, че хонорарът му за убийството на Пули го чака някъде, след като излежи присъдата си. Второ, може би се страхува, че ще му се случи това, което се е случило с Пули, дори и да не знае самоличността на работодателя си и да не може да свидетелства срещу него, дори да иска. Повечето поръчкови убийства се уреждат чрез тайни кодове и фалшиви имена.

Миризма на печено месо изпълва въздуха. След малко стигат чакълена пътека и тръгват по нея. Слънчевата светлина позлатява водата на езерото. В далечината виждат червен кану-каяк, който прорязва тъмносинята повърхност. Нансен и Хенинг сядат на една пейка с изглед към езерото.

— Искам да те попитам нещо — започва той. — Докато Туре беше в затвора, ти си го посещавала веднъж в седмицата. Спомняш ли си дали при някое от твоите посещения той е изглеждал… как да се изразя? По-напрегнат или изнервен от обикновено?

Тя се обръща към него.

— Настроението му се менеше, но не си спомням нещо специфично. Защо питаш?

— Защото…

Хенинг свежда глава и се сеща за Пиа Ньоклеби. Когато е говорил с нея няколко дни след ареста на Гюнхилд Дукен, той отново я е попитал дали са поискали списък с обажданията на Пули от затвора. Тя му е отговорила, че още не са го направили. А същият ден Кнут Улав Нордбьо от затвор „Осло“ му казва, че вече е твърде късно.

— Мисля, че Туре беше убит, защото знаеше кой стои зад пожара в апартамента ми — казва Хенинг. — Не мисля, че са го убили, защото се е свързал с мен, а защото е казал на някой друг, преди да се обади на мен.

— Защо би направил това?

— Не знам. Може би е смятал, че ще му бъде от полза?

— Как?

— Ако Туре е знаел кой е запалил пожара в апартамента ми, може би се е опитал да използва тази информация, за да окаже натиск върху виновника или върху хората, за които той работи. Хора, които се занимават със същите неща, с които се е занимавал Туре, преди да се оттегли от бизнеса. Може би се е надявал, че ще успее да ги принуди да му помогнат.

— Но това е изнудване — казва Нансен, клатейки глава. — Туре беше различен човек.

— Сигурна ли си в това, Вероника? Затворът може да бъде истински ад, особено ако си невинен. Мога да си представя отчаянието му — особено при положение, че обжалването му е било съвсем близо. И мога да си представя, че хората, отговорни за смъртта на сина ми, не са искали тази информация да бъде разкрита.

Нансен го поглежда, след което свежда глава.

— И сега никога няма да разберем каква е била тя — казва тя.

— Да — въздъхва Хенинг. — Предполагам, че си права.