Томас Енгер
Фантомна болка (100)

97

На Йорян Мьонес му е студено, въпреки че се поти. Обляга се с ръка на стената в банята на Дюрим и поглежда в огледалото. Лицето му е бяло. Ръката му виси до тялото, напълно безполезна. Има чувството, че тежка бучка се опитва да излезе от раната и да го парализира от главата до петите.

Мьонес примигва и гледа как бръчките по лицето му се изпълват с пот, стичаща се надолу по челото му. „Горя“ — мисли си той и се напръсква със студена вода. Това помага. Засега.

Нощта на дивана на Дюрим е една от най-ужасните в живота му. В един момент таванът се превръща в развълнуван океан и една гигантска вълна се спуска към него. Когато примигва, всичко си е като преди. След това започва да вижда цветове, които се смесват и преливат един в друг — жълто и лилаво, розово и синьо. В един миг на просветление Мьонес осъзнава, че най-вероятно халюцинира. Рано на следващата сутрин се обажда на лекаря — мъж, чието име не знае и който прави посещения по домовете по всяко време на денонощието, за да лекува хора, които предпочитат да не ходят в болница. Скъпа услуга, но комбинацията от животоспасяваща медицинска помощ и пълна дискретност няма как да е евтина.

Някой звъни на вратата и Дюрим отива да отвори. Няколко минути по-късно докторът влиза. Мьонес се изправя на треперещи крака. Ледена тръпка сковава сърцето му. Докторът се приближава. Той е висок, изтупан, гладко избръснат и грижливо сресан.

— Ето го и пациентът — казва и се усмихва.

Носи малко куфарче. Спира пред Мьонес, оставя куфарчето на пода и разглежда превръзката на рамото му. Започва да я разхлабва, бавно и внимателно. Мьонес изкрещява от болка, когато материята най-накрая се отделя от раната. По ръба й се е образувала коричка, но самият разрез все още е отворен и сълзящ. Мьонес преценява, че той е между четири и пет сантиметра дълбок. Вижда, че областта около него се е зачервила и подула. Съдейки по цвета на превръзката, раната се е инфектирала. Кожата около нея гори.

— Имаме нужда от по-стерилна среда — промърморва докторът. — Трябва да изрежем възпалението около раната и да я промием с физиологичен разтвор.

— Не можете ли да го направите тук?

— Не. Това само ще влоши нещата. Трябва ни операционна.

— Нямам време за това.

— Състоянието ви може да се влоши значително, нали знаете? Инфекцията може да засегне костите на рамото ви и да се пренесе в кръвта. Това може да доведе до отравяне на кръвта. В най-лошия случай ще умрете.

— Направете най-доброто, на което сте способен. И ми спестете мелодрамата.

— Не виждам какво мога да направя. Предполагам, че раната е на повече от осем часа?

Мьонес кимва неохотно.

— Значи не мога да я зашия. Единственото, което мога да направя, е да я почистя и да я оставя отворена, за да може гнойта да изтича. Ще ви дам антибиотици.

— Звучи добре.

Докторът отваря куфарчето си. Мьонес залита.

— Може ли да пътувам с това нещо? — пита той, сочейки рамото си.

— Не бих го препоръчал в близките няколко дни. Поне докато не овладеем инфекцията.

Мисълта за това да избяга завинаги от Норвегия го подсеща за ампулата, лежаща в сейфа в апартамента му. „Трябва да я вземеш от там — казва си той. — Трябва да се отървеш от всичко, което те свързва с убийството на Туре Пули. Но първо трябва да се оправиш.“