Саския Сарджинсън
Близначките (35)

34

— Виола, сега можеш да влезеш. — Една полицайка ме гледа над очилата си.

— Помни какво си говорихме — изсъсква ми Изи.

Пълничката жена с виснала коса ми махва да вляза. Тя е социален работник и се казва Рут.

— Седни, Виола. — Полицайката сваля очилата си и ги слага на масата. До нея седи мъж в сив костюм. Той не се усмихва. Рут седи до мен и си играе с химикалката си, подсмърча, пъха бонбон в устата си. Долавям дъх на круша и пот.

Уплашена съм. Поли е изчезнала. Заради нас. В паметта ми има бели петна, подобни на липсващи парчета от пъзел. Поглеждам към следите, които ноктите на Поли са оставили върху китките ми, потърквам с върха на палеца си червените полумесеци, сякаш ще отворят малки уста в плътта ми и ще ми заговорят, ще ми кажат къде е тя.

— Можеш ли да ми обясниш защо оставихте Поли в кулата? — пита ме жената. Мъжът в кафявия костюм ме гледа втренчено; пръстът му стои върху бутона за запис на един касетофон. Чувам въртенето на лентата.

— Не казвай нищо — прошепва гласът на Изи в ухото ми. — Мислят, че сме я убили. Искат да ни вкарат в затвора.

— Не искахме да стане така. — Заеквам. — Ще я откриете, нали? — питам, избърсвайки нос с опакото на дланта си.

Вече имаше претърсване, в което се включиха стотици местни жители и полицаи. Разпръснаха се и обходиха целия район — нивите, блатата и плажа. Кучетата лаеха, мъжете ровеха с пръчки в потоците и къпинака. Снимки на Поли са залепени по дърветата, закачени са зад касите в магазините.

— Не бързай, Виола. — Полицайката побутва пластмасова чаша към мене. — Искаш ли вода?

Въртя с пръсти краищата на ризата си, стегнато навивам плата. Не съм виждала Джон от дни. Държат ни отделно. Мама каза, че разпитват и момчетата, но по различно време.

— Дадох й пуловера си.

— Можеш ли да говориш по-високо? — пита ме мъжът в сивия костюм. Плешивият участък върху темето му е гладък и лъскав. Мисля си за Франк. Последния път, когато го видях, Франк плачеше.

Стаята има само един прозорец, разположен високо в стената. През него виждам фрагменти от облак, откъснати от вятъра. Една птичка се спуска от небето и изчезва от поглед.

Рут драска с химикалка по страниците на бележника си. Шумно смуче бонбона си. Черният касетофон издава съскащ звук. Без Изи съм изгубила баланс, все едно ще падна от стола си. Въздухът се сгъстява от двете ми страни, студен и самотен. Вдигам поглед, пръстите ми са усукани в ризата ми. Имам нужда от сестра ми, за да говори вместо мен.

Разследването е приключило, заключението е „нещастен случай“; случаят е оставен отворен поради липсата на тяло. Но когато се гледам в огледалото, единственото, което виждам, е белегът, който опъва центъра на лицето ми. И знам, че това е клеймото на дявола. Аз съм лоша. Прокълната. Заклинанието не стана както трябва, по някакъв начин бяхме предизвикали нещо ужасно и тъмно и то бе отнесло Поли, беше я всмукало в нищото. Всеки, който види белега ми, ще знае какво съм направила.

 

 

След като напуснах колежа, все се хващах на работа на половин ден — като барманка, сервитьорка. За това не се изискваха кой знае какви качества. Харесваше ми да си прекарвам времето в мечти: наливането на бира, миенето на чаши, грубите ръце в сапунена вода, приемането на поръчки със залепена на лицето усмивка ми позволяваха това.

Бях и модел на начинаещи художници. В студените студиа студентите ме гледаха, наклонили глави на една страна; по хартията драскаха въглен и олово, а студентите се покашляха, отстъпваха назад от скиците си, затваряха по едно око, за да ме огледат отново.

Понякога минаваха часове, без някой да каже нещо на модела. Никой не очакваше нищо от теб, освен гола кожа и способността да останеш в една поза. Бях се обърнала навътре. Бях усвоила изкуството на неподвижността, на несъществуването.

Прекарвах часовете, подбирайки осемгодишни спомени. Оглеждах ги от всички страни, превъртах ги в съзнанието си. Имах си любими: денят, в който лежах на плажа, а Джон нареждаше камъчета отгоре ми; Джон до колибката на поровете; допирът на ръкава му до голата ми ръка; вонята на козина и мръсна слама. Разтягах времето като ластик, очакването никога не ме подвеждаше.

След момент ме покани да вляза. Обърнах се към него с уста, пълна с въздух, припомних си как слънцето над бараката попада в окото ми и ме заслепява.

— Виола. — Гласът на преподавателя преряза мъглата. Джон се откъсна от мен, произнасяйки беззвучно някакви думи. — Сега може ли да застанеш права за пет минути?

Забих поглед в редицата от лица: смесица от очи, носове и усти. Бях заобиколена от стативи, миризмата на тебешир и прах ме задушаваше. Студентите се бяха фокусирали върху мен, стиснали моливите в готовност, смръщили чела. Една малка електрическа печка бръмчеше край краката ми, изпичаше глезените ми, докато останалата част от тялото ми трепереше.

Свих се и прикрих гърдите си с длани. Всички ме гледаха, изпълнени с очакване и същевременно — празни. Със страх, който ме караше да настръхна, осъзнах, че знаят коя съм; сърцевината ми беше извадена наяве. Покрай мен се разнасяше неуморен шум от стъпки, тихо мърморене. Притиснах чаршафа към себе си. Не можех да продължавам с това. Имах нужда да съм невидима.

Докато вратата се затваряше зад гърба ми, избухнаха гласове, последва объркване, чух преподавателят да ме вика обратно. Повдигаше ми се. Загърната в палтото си, забързах надолу по коридора на път за улицата, пръстите ми докосваха белега, който се спускаше по дължината на носа ми и спираше в устната ми.