Саския Сарджинсън
Близначките (14)

13

Партито е във фотографско студио, разположено в стар склад в Излингтън. Стар товарен асансьор отвежда гостите до последния етаж. Металните врати се затварят с трясък зад гърба им. Изолта вдига ръка, прокарва пръсти през косата си. Преди два месеца се е накъдрила и още не е свикнала с факта, че не се налага да се сресва. Докато се издигат бавно и колебливо нагоре, до слуха им долитат приближаваща музика и остри гласове. Асансьорът се разтриса и рязко спира. Бен отваря вратата.

Возят се с двойка японци, мълчаливи и усмихнати в своите разкошни роби ком де гарсон. Японците тръгват след Изолта и Бен.

Застанала в края на помещението, тя усеща, че леко й се гади. Няма представа дали някой знае, че вече не работи в списанието. Най-глупавото е, че още не е казала на Бен. Вече са минали два дни. Всеки път, когато отвори уста, я изпълва упорито отрицание. Държи се здраво за онова, което е била. Но вече не е същото момиче, ангажираната модна редакторка, облечена в подходящи дрехи и със запълнен със срещи работен календар. Страхува се, че Бен няма да иска да е с новия нищожен човек, в който се е превърнала.

Студиото е претъпкано. Бен си проправя път напред с намерението да намери нещо за пиене. Изолта го следва. Докато приятелят й върви, покрай него се разнасят поздрави, множество ръце го потупват по раменете. Стъпалата й рязко поддават под тялото й, плъзгат се по някаква локва. За момент Изолта се олюлява, изохква, понеже си мисли, че ще падне, но една ръка я подхваща за лакътя. И остава там, стиснала я здраво, поддържа я изправена. Бой Джордж й се усмихва от високо, острият му изрусен перчем потрепва под червена бейзболна шапка.

— Опа — казва той. Тя поглежда към множеството значки, забодени на ревера на сакото му. Смесица от букви и цветове. Кимва в знак на благодарност, ръката й хваща блузата и я издърпва надолу.

— Скъпи! — Домакинът им, Джонатан, е облечен в жълта риза и се усмихва разсеяно. Посочва към една отрупана с алкохол маса. — Почерпете се. Трябваше да има хора, които да наливат питиетата, но проклет да съм, ако знам къде са.

Бен вече е погълнат от разговор с високо чернокожо момиче с бръсната глава. Навежда се напред със смях и слага ръка върху нейната, до трите сребърни гривни, обвиващи бицепса й. Изолта се любува на бляскавата кожа на момичето, улавя се, че изчаква да види колко дълго ще се задържат пръстите на Бен върху нея. С въздишка се принуждава да извърне глава настрана. Оставя се на партито да я погълне. Телата се разделят пред нея, докато си проправя път сред тълпата. Музиката е толкова силна, че трябва да викаш, за да те чуят. Някои хора се опитват да танцуват — ограниченото пространство позволява единствено разкривени подскоци. Едно момиче с бяло от пудра лице се блъска в нея, разлива част от напитката си върху ръкава й. Не си прави труда да се извини. Около шията му виси огромно разпятие. Облечено е в черна тениска. Върху щедрия бюст с бели букви е изписано „Гласувай правилно до осемдесет и осма“.

Изолта намръщено си проправя път към стената с надеждата да се скрие. Попива ръкава си, наведена под странен ъгъл, за да използва подгъва на полата си, върху който да прехвърли част от влагата и миризмата на бира. Една служителка от агенция „Моделс Уан“ се клатушка край нея. Когато вижда Изолта, се спира.

— Хей, скъпа, как я караш?

— Добре. — Изолта е нащрек.

— Видя ли днешните новини? Принцеса Даяна на посещение при болни от СПИН. Тази жена е светица. Удивително. Докосваше един мъж, държеше му ръката. Бедничкият плачеше.

— О, пропуснала съм — отвръща Изолта. — Невероятна е, нали? Най-хубавото, което можеше да се случи на кралското семейство.

— Ето я Лола. Трябва да я поздравя. Приятно ми беше да си побъбрим, Изолта. Между другото — провиква се през рамо тя, — съжалявам за работата ти.

— Какво за нея? — блъфира Изолта.

Момичето прави гримаса.

— Така значи, а? — Допира пръст до устните си. — Няма да кажа на никого. Обещавам.

Значи целият свят знае. Трябва да намери Бен. Той никога няма да й прости, че е премълчала. Промъква се обратно през стената от тела. Този път не й правят път. Разнася се смях, развеселени викове, очи, които се плъзват към нея и обратно встрани. Паниката я блъсва в гърдите. Шумът и енергията на партито се събират в цветен облак, който се изтърколва извън полезрението й. Забелязва Бен; все още е с чернокожото момиче. Тя е модел. Изолта не може да се сети за името й. Наоколо се носи песента „Хувървил“ на „Крисчънс“. Някой я сръгва остро в ребрата; Изолта изохква, напряга се да не загуби Бен от поглед. Той потайно избърсва нос с горната част на показалеца си. От начина, по който накланя глава, от оживения му заговорнически маниер й става ясно, че в момента ще й е невъзможно да разговаря с него.

Паниката я завладява. Все едно е хванала треска. Усеща гъделичкането на потта. Затваря очи, отново ги отваря. Над многото глави я наблюдава Стиви, проточва врат, за да вижда над тълпата. Носи червена шапка. Очите му са присвити. Казва нещо на някого с крайчеца на устните си. Засмива се, оголил зъби, ноздрите му жестоко се разтварят. Изолта се извръща. Поема дълбоки глътки въздух и се отправя към изхода. Двойката японци са там, наклонили глава един към друг, потънали в сериозен разговор. Мрачно й кимат. Тя ги подминава и излиза в коридора, поема към асансьора.

Навън, сред нощния лек дъждец, си спомня, че ще трябва да върви цяла вечност, преди да й се удаде възможност да спре някое такси. Централната улица е на около десет минути оттук. Стиви знае. Прочете го по лицето му. Ще каже на Бен. Нищо не може да направи по въпроса. Отдалечава се, токчетата й потракват по мокрите тротоари, непрактичните обувки жулят глезените й.

Вече не принадлежи. Нито на партито, нито на списанието, нито на света на модата. Дори още преди да я уволнят беше започнала да се изплъзва от яркия свещен кръг на онзи живот. Ако трябва да е честна, това е нещо, което се беше случвало в продължение на седмици — връщащият се кошмар й е дал главозамайващото усещане, че нещо под краката й се пропуква. Беше загубила фокуса си в работата. Не спира да си спомня неща, които беше успявала да блокира от съзнанието си в продължение на години.

Изолта увива палтото около себе си. Усеща аромата на лято във въздуха, познатия пресен зелен полъх на окосена трева и полени. Дърветата са се разлистили. Под дърветата в парка са разцъфнали кръгове от лалета. Но острият хлад на вечерта я притиска, плъзва се под кожата й, кара я да трепери. Край нея профучават коли, изпращат мръсни пръски вода върху тротоара. Изолта прекосява един мост над релсите на метрото, чува забързаното влакче под краката си и забелязва група младежи, облегнати на една стена в ъгъла на улицата. Сърцето й ускорява ритъма си. Тя преглъща и притиска по-плътно чантата към страната си. Усеща, че я гледат. Едно от момчетата подвиква и останалите избухват в смях. Изолта се засрамва, че се е уплашила от няколко пъпчиви тийнейджъри. Но се ослушва дали няма да чуе внезапните им стъпки зад гърба си, предусеща издърпването на чантата й. След нея ли са? Кръвта, бучаща в главата й подобно на океан, заглушава почти всички останали звуци.

Когато завива зад ъгъла, зърва светлините на главната улица и отпуска ръката, стиснала чантата. Забавя крачка. Гърдите й са стегнати. Усеща ги така, сякаш са насинени, сякаш е паднала по стълбище. Без да обръща внимание на мазола на петата си, тя подминава магазинчета и кафенета, оглежда шосето за такси. Когато забелязва черна кола с жълта светлина, стъпва на паважа и вдига ръка, сякаш знае коя е и къде отива.

Вкъщи отваря кухненските шкафове, преглежда съдържанието им, рови из пакети и консервни кутии, докато не открива онова, което търси. Бутилка червено вино, оставено от Бен.

Бен. Загубила е работата си. Губи сестра си. Всичко се разпада. Вече толкова много си е отишло от живота й. И него ли ще загуби?

Разравя чекмеджето за тирбушон. Модерно пластмасово изобретение с някаква сложна система от лостове. Изолта се опитва да го използва, не успява. Стиска бутилката между коленете си и използва брутална сила, за да измъкне корковата тапа. Налива си голяма чаша вино и влиза в спалнята. Бутилката виси от пръстите й. Изолта изритва обувките си настрани, свлича дрехите си, захвърля колието си на пода, гривните й издрънчават в краката й.

В леглото затъква завивките около себе си и поема голяма глътка от червената течност. Усеща лека горчивина в устата си, виното е силно. Помирисва го — землисто и пълно с живот, долавя аромата на плодове в него. Напомня й за майка им. Няма да мисли за Роуз. Няма да мисли за нищо и никого.

Разнася се звънът на телефона. Пауза. После отново. Далечно щракване на телефонния секретар. Чува тона на собствения си глас, бодър и разглезен, записан върху лентата: Тук е Изи. Извинявам се, че не мога да отговоря. Знаете какво да направите. Някой говори тревожно. Чува името си на няколко пъти. Бен. Ядосан е. Тя отпива нова глътка вино, облизва устни, после отпива пак. Започва да усеща как очертанията на предметите се размазват, светът става по-мек. Стаята омеква и се разширява подобно на презряла праскова. Това я успокоява. Харесва й този ефект. Осъзнава, че чашата е празна, и посяга към бутилката. Събужда се и разбира, че Бен я разтърсва за раменете.

— Изолта? Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Главата й се тресе напред–назад. Мозъкът й е като зърно грах, което подскача от една повърхност към друга, наранено и деформирано. Боли я. По дяволите! Забравила е, че Бен има ключ.

— Престани! — успява да каже, като размахва ръце към него. — Остави ме.

— Няма начин — изръмжава той, — не и преди да съм получил някои отговори от теб.

Изолта проплаква. Единственото, което желае, е да се потопи отново в прекрасната яма на забвението. Не е възможно Бен да очаква от нея да говори.

— Върви си — успява да каже тя, опитвайки се да скрие глава под завивките.

— Защо не ми каза, Изолта? Трябваше да го науча точно от Стиви! От всички хора на този свят!

По гърлото й се плъзва студена течност. Тя се дави. Преглъща. Вода. Голямо количество от нея се разлива по гърдите й, ледена и неудобна, попива в чаршафите отдолу.

— За бога, пияна си! Цяла бутилка! Господи. Пий. Имаш нужда.

Още вода изпълва устата й. Трудно й е да преглътне. Цяла водна река, заливаща гърлото й. Паникьосва се. Езикът й не действа. Зъбите й са меки като сирене.

След това повръща. Спомня си ръцете на Бен около тялото си. Подът приближава да я посрещне. Светлините в банята са невъзможно ярки. Чува думите на Бен: „Вярвай ми… работа… Стиви… притеснен… те е прихванало“.

Нищо не се връзва. Нищо няма смисъл. Копнее да полегне и да затвори очи. И после наистина се оказва, че лежи, стиснала матрака, с миризма на повърнато в косата. Стаята се върти наоколо като панаирджийска въртележка. Чува далечна музика. Наелектризиращия тътен на атракциите.

 

 

Изолта седи между Майкъл и Виола; Джон е от другата страна на Виола; всички крещят в един глас, ръцете им стискат металната преграда; колата се олюлява и завива, завива… Косата й я шиба през лицето, опарва кожата й. Рязкото движение я запраща вляво. Виола се плъзва и блъска в нея, надавайки писък на удоволствие и страх. Усеща как тежестта на нейната близначка я смазва. Вижда ръката на Джон около Виола, пръстите му, здраво стиснали рамото на сестра й; Джон се навежда към ухото на Виола, казва й нещо. Виола се смее.

Светлините проблясват. Жълти. Зелени. Червени.