Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Twins, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мария Чайлд, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Саския Сарджинсън
Заглавие: Близначките
Преводач: Мария Чайлд
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Мария Чунчева
Художник: Вихра Стоева
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 978-619-164-139-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114
История
- —Добавяне
42
Изолта изпитва колебания, докато влиза в апартамента си. Въпросът с духа на Поли виси във въздуха — подобно на осезаемо присъствие, очаква вниманието й. Не иска да говори за това. Но трябва. Изпълва се с неохота, усеща леко раздразнение. Защо сестра й преживява толкова драматично всичко? Защо има толкова труден характер?
Апартаментът е тъмен, щорите са спуснати срещу яркото утро. В началото си мисли, че Виола сигурно още спи. Но диванът не е разтегнат и тя зърва тила й. Сестра й седи неподвижно в дневната. Изолта тихо извиква името й. Виола се надига от мястото си, тръгва спънато по посока на звука, като сляпа.
— Защо седиш в тъмното? Навън е прекрасно. — Изолта приближава до прозореца и вдига щората. Обръща се назад, но двете не се докосват. Стоят на разстояние една от друга.
Виола изглежда уморена и трепери. Примигва срещу внезапния прилив на дневна светлина. Около очите й личи размазан сив грим. По някаква причина е облякла вечерната рокля на Изолта — право парче коприна, която зее и виси върху дребното й тяло и й придава вид на дете, облякло дрехите на майка си. Платът е намачкан, сякаш е спала в него.
— Какво има? — Изолта прехапва устни, усещайки как изпълнилото я задоволство напуска тялото й.
— Нищо. — Виола леко се олюлява. — Снощи не спах много.
— Изобщо ли не си лягала? — Изолта приближава към нея. — Сигурно си изтощена. Ела и полегни. — Прави жест към стаята си. — Използвай моята стая.
Виола се подчинява. Свива се като ембрион, притиска лице към възглавницата.
— Нещо боли ли те? — Изолта сяда на леглото и гали студената кожа на рамото й между копринените презрамки.
Виола поклаща глава.
— Просто не мога да престана да мисля за разни неща. Знаеш — за Джон и Майкъл. За онова, което се е случило с тях.
Изолта долавя внезапен полъх от аромата на Бен върху собствената си неизмита кожа. Ароматът на живота. Иска Виола да изпита тази топлина, тази радост.
— Погледни ме — прошепва тя.
Виола се обръща върху възглавницата и поглежда втренчено нагоре. Изолта различава умората, предпазливата пасивност върху лицето й. Изпълнена с обич и раздразнение, тя взема лицето й в шепите си, навежда се да притисне набързо устни към тези на сестра си. Усеща поддаването на напуканата кожа под натиска й, мекотата на плътта й. Долната устна е по-пълна, по-дълбока. Вкусва дъха й.
— Трябва да се оправиш, Виола. — Гледа към нея и настойчивата необходимост в думите й извиква сълзи в очите й. — Трябва.
Виола се отпуска върху възглавницата за момент, докосва устните си. Изглежда замаяна. После леко се усмихва.
— Помниш ли как мама ни целуваше за „лека нощ“? — пита тя.
— Да. — Изолта изправя гръб, отваря уста да се засмее. — Преструвахме се, че сме участници в някой филм. Любовници. Косата й падаше върху лицето ми.
— Миришеше на череши.
— Мама би искала да оздравееш, Виола — казва Изолта. — Би искала да си щастлива.
— Тя беше щастлива с Франк, нали? — Виола разтърква очи. — Той се държеше добре с нея. Не знам защо трябваше да разваляме това. Съсипахме всичко. Заради нас започна отново да пие. Ние сме причината да се самоубие…
— Престани. — Изолта сграбчва ръката й, стиска я здраво. — Не знаехме. Бяхме само деца. Не можем да я върнем. Единственото, което можем да направим сега, е да живеем такъв живот, който тя би искала за нас.
— Да сграбчим живота с две ръце — веднага отвръща Виола. Усмихва се. — Да се радваме. Да сме любопитни.
— Да. Нямаш ли усещането, че сякаш я чуваш? Невинаги беше права. Но ни обичаше.
Виола кима в знак на съгласие.
Изолта казва сериозно:
— Знаеш, че мама не би искала да си в такова състояние.
Виола отново кимва, накланя лице встрани, за да погледне към сестра си.
— Освен това мислеше, че аз си имам теб и ти — мен, нали? Когато умря. Не е знаела, че ще се отдалечим една от друга.
Възцарява се мълчание. Изолта прави гримаса.
— Съжалявам. Знам, че се държах като егоистка. Това беше единственият начин да се справя. Трябваше да се адаптирам. А ти беше твърдо решена да не го правиш. Не знаех как да ти помогна. Но — тя докосва Виола по ръката — ето ни сега двете, по един или друг начин сме оцелели. И все още можем да разчитаме една на друга, нали? Можем да направим нещата по-добри. Този път не трябва да се проваляме — аз не трябва да се провалям.
— А сега вече и Джон е в картината…
— Слушай — бързо казва Изолта, — Дот ще помогне на Джон да влезе в училище по изкуствата. Той има шанс да започне отначало. Това вече не е наша отговорност.
— Не — възразява Виола, поклащайки глава. — Искам да го видя, да му помогна.
— Той не е момчето, което познаваше, Виола — настоява Изолта. — Променил се е. И ние сме се променили. Животът продължава. Трябва да се отърсиш от миналото. Мисли за бъдещето.
Виола отново отваря уста да възрази.
Изолта сменя тактиката.
— Какво мислиш, че се е опитвал да ти каже духът на Поли?
Виола я поглежда изненадано.
— Каза, че не вярваш в това.
— Цялата работа е в това — опитва се да намери правилните думи Изолта, — че ти си я видяла. Това е важното. Дошла е, изпълнена с прошка. Така е, нали? Имала си нужда да я видиш. Имала си нужда да те пусне да продължиш живота си. — Мръщи се. — Мислих много. Виола, права си за Поли. Мъртва е. — Изолта примигва. — Колкото и да ни се иска да е различно, няма какво да сторим — нито ти, нито аз. Не мислиш ли, че би могла да се опиташ да простиш на самата себе си? Ти си талантлива и умна. Можеш да постигнеш толкова много, ако си дадеш шанс.
Виола сяда в леглото.
— Трудно е да продължа просто ей така, Изи. Прекалено трудно е. Не съм силна като теб. — Тя поглежда сестра си. — Само ми кажи едно нещо; трябва да знам. Джон говори ли за мен? Пита ли за мен?
Изолта млъква за момент, после поклаща глава. Кашля.
— Разбира се, че попита как си. Но ми беше ясно, че не иска да се връща в миналото. Честно казано, не изглеждаше особено радостен, че ме вижда. — Забива очи в пода. — Той има нужда от ново начало. Най-доброто, което можеш да направиш, е да му позволиш това.
— Значи не вярваш, че си мисли за нас, за мен…
Изолта въздъхва.
— Защо му е да го прави? Отсъствали сме от живота му в продължение на толкова много години.
Изолта става от леглото. Матракът поддава под тежестта й. Тя се изправя, затъква коса зад ушите си.
— Гладна ли си? — пита. — Мога да направя бъркани яйца.
Нещо в резкия й практичен маниер ми напомня за сестрите в болницата. Макар че Изолта не е родена да се грижи за хората, също като майка ни. Няма търпение с болестите и с всяко нещо, което изисква от нея продължителни жертви. Енергията й струи през кожата. Сестра ми прилича на нетърпеливо дете. Но е смекчила темперамента си, за да се грижи за мен. Усещам какво усилие се изисква от нейна страна. Виждам нейната сила, нейния кураж. Изолта не е като мен. Може да съществува сама.
Мисля си за порасналия Джон. Мъж с мускулести рамене и нетрепващ поглед. Разбира се, онова, което ми каза Изи, е вярно. За каквито и детински романтични идеи да съм се вкопчила, истината е, че вече не го познавам. Една част от мен вярваше, че Джон ще помоли Изолта да ми предаде някакво послание — дори само някакъв поздрав. Колко глупаво. Разбира се, че умът му ще е зает с по-важни неща. Аз просто му напомням за всичко, което иска да забрави.
Докато Изолта чупи яйца в една купа в кухнята, аз ставам и бавно прекосявам малкото пространство на апартамента й. Оглеждам вещите й: кутийки от камилска кост, фигурки от африкански племена, купи, пълни с цветни мъниста, картички, подпрени на огледалото и закрепени с магнит към хладилника, бележки от приятелите й — хора, които никога не съм срещала; и разбирам, че си е създала дом. Беше успяла да стори нещо, в което аз се бях провалила. Беше живяла.
„Удоволствие“ беше думата, която търсеше доктор Фивър, отговорът, който искаше да й дам. Но удоволствието не беше нещо, което бях заслужила.
Мислех си, че чрез Джон щях да стигна и до Поли. Мислех си, че чрез него бих могла да пропадна през времето и да се озова обратно в детските си години, в гората; да превъртя всичко назад към едно ново начало, където всички можехме да сме различни и непокътнати. Но никой от нас не може да постигне подобно нещо. Поли я няма и това никога няма да се промени. Няма начин да заобиколим този факт.