Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora(2014)

Издание:

Автор: Саския Сарджинсън

Заглавие: Близначките

Преводач: Мария Чайлд

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-139-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2114

История

  1. —Добавяне

38

Изолта се движи бавно из супермаркета, взема продукти от полиците, проверява пакетите за съдържанието им. Виола се нуждае от здравословна висококалорична храна. Стомахът й все още е деликатен, а апетитът — слаб. Харесват й обикновени неща: бял ориз, зеленчукови бульони, препечена филийка с мармайт. И преди е имало случаи, в които състоянието й леко се е подобрявало, преди отново да се срине. Тя лесно се провокира. Затова Изолта е скептична. Но този път Виола изглежда така сякаш няма търпение да се оправи. И Изолта е почнала да се надява, че сестра й е победила болестта.

Смръщва вежди пред месарския щанд, оглежда саламите и пакетите с кайма. Трябва да храни и Бен — по-късно ще се отбие на вечеря, — а той ще иска нещо по-съществено, истинска храна, за предпочитане месо. Изолта спира и оглежда късовете пилешко в пластмасовите кутии — бледи парчета с полупрозрачна, мъртва сбръчкана кожа. Пуска пакет бутчета в количката. Ще купи и малко пресен естрагон и магданоз.

Виола живее в апартамента на Изолта от момента на изписването си от болницата. Ситуацията не е идеална, тъй като Изолта не разполага с допълнителна стая и сестра й трябва да спи на разтегателния диван в дневната. Дни наред двете прибират заедно леглото всяка сутрин, плъзват матрака в дървената рамка, сгъват чаршафите и набутват завивката в един шкаф. Изолта предложи на сестра си своето легло, но тя прие поканата да отседне у тях единствено при условие, че ще спи на дивана; беше категорична по този въпрос: „Няма да съм в допълнителна тежест.“

За Изолта е очевидно, че Виола трябва да живее с нея постоянно. Вече си е направила сметката. Ако продаде този апартамент, ще разполага с достатъчно пари, за да купи двустаен в по-евтин район. Все още не е споделила плановете си с Бен или Виола; първо иска да получи оценката от агенцията за недвижими имоти.

Виола изглежда много по-добре, но всеки допълнителен шок може да я запрати в предишното състояние, затова Изолта запазва информацията за Джон и камъчето за себе си. Скоро ще я разкрие. Няма закъде да бърза.

На улицата вдишва есенния аромат на пушек и влага. Листата на дърветата променят цвета си, пожълтяват и умират. Поривите на вятъра ги запращат към земята. В канавката лежат кафяви и оранжеви листа, смесени с парчета вестник и фасове от цигари. Изолта върви с рязка забързана стъпка. Торбите с покупки се удрят в краката й. Усеща как острият ръб на един пакет се забива в прасеца й.

Задминава я автобус. От едната му страна се вижда реклама. Изпаднала в екстаз булка гледа отвисоко към минаващия трафик. Роклята й се вие в дантелен кръг, а около нея като розови снежинки се ръсят конфети.

 

 

— Франк, моля те… — Мама върви по петите му из цялата къща, дърпа го за ръката. — Чуй ме.

Сакът на Поли с дрехите и четката за зъби е стегнат и чака върху кухненската маса. Франк се поколебава за момент, преди да го вземе; розовият плат изглежда странно в широката му мъжка длан.

— Това ли е всичко? — пита той, като едва помръдва устни.

Тогава Изолта си спомня и хуква към горния етаж да вземе куклата на Поли; връща се, като за малко не се спъва в дупката в мокета, и му я подава. Франк я поема, без да я поглежда. Устата му трепери сред наболата тъмна брада. Страните му са хлътнали, раменете — увиснали като на старец.

— Не си тръгвай. Недей да потегляш просто така, без да…

Мама е плътно зад него, пръстите й се движат отчаяно във въздуха, отварят се и се затварят. Очите й са подпухнали от плач. Тя се спъва и коленете й се удрят в една масичка.

— Няма какво повече да си кажем. — Франк се обръща, притиснал куклата към гърдите си. Пластмасовата й глава виси на една страна. Жълтата изкуствена коса стърчи на туфи. — Моля те да престанеш, Роуз — казва с лишен от емоция глас, после минава покрай мама. — Всичко приключи — казва много тихо той. — Не мога да се оженя за теб.

Отишъл си е. Вратата се затръшва зад гърба му, но мама внезапно се втурва да я отвори, за да извика след него:

— Аз също я обичах. — Гласът й пресеква. — Аз също я обичах.

Думите й увисват в неподвижността на гората. От Франк няма отговор. Двете седят на стъпалата и слушат как пали двигателя на колата си. Отдалечава се по алеята, изкачва хълма към завоя, който отвежда към шосето. „Ако погледне в огледалото за обратно виждане, мисли си Изолта, вече няма да може да види къщата.“

Мама отново плаче. В кухнята се чува дрънченето на стъкло и задавените й ридания. Двете не помръдват от мястото си на най-долното стъпало на стълбището. Навън слънцето се плъзга зад дърветата, небето се простира подобно на посребрени люспи на риба. Над градината падат дълги черни сенки.

Изолта си спомня как Поли прегръщаше мама в болницата, начина, по който беше обвила ръце около шията й, светналото й личице.

 

 

Виола прави челна стойка. Балансира по средата на стаята, подпряна на сплетените си пръсти и забитите си в пода лакти. Всичката й кръв се е спуснала надолу и лицето й е доматено червено, а протегнатите й във въздуха стъпала изглеждат безкръвни.

Изолта не й обръща внимание, подминава я на път за кухнята и стоварва торбите върху плота. Знае, че не бива да говори на човек, който е застанал на главата си. Тя изважда продуктите за вечерята, навежда се да извади тиган.

Виола се появява на прага, зачервена и задъхана. Изолта забелязва стърчащите й ключици, прозиращите под тънката тениска ребра. Ще мине доста време, докато наддаде достатъчно, за да не изглежда болезнено кльощава.

— Пак ли си се захванала с йога?

Ще й се да сграбчи сестра си през кръста и да я прегърне. Изглежда, състоянието й се подобрява с всеки изминал ден. Напоследък тенът й се е избистрил и очите й блестят по-ярко.

Докато вади покупките, Изолта вдъхва дълбоко лимоновия аромат на тарагона, пиперливия мирис на магданоза.

— Ммм, помириши само.

Виола заравя нос в зелената китка и послушно вдишва, хванала подправките като булчински букет.

— Прелест — отвръща тя.

— Е, какво е усещането отново да стоиш на главата си?

— Огромно облекчение е, че мога да използвам тялото си отново. Истинско чудо.

Изолта е започнала да реже лук и моркови. Пъхва парченце суров морков в устата си и го схрусква.

— Като говорим за чудеса — казва Виола бавно, — докато бях в болницата, се случи нещо странно. — Тя се изправя и поглежда сестра си в очите. — Видях духа на Поли.

Изолта замръзва на място, отваря уста. Наполовина сдъвканият морков засяда в гърлото й и тя силно започва да закашля.

— Какво? — Ножът трепери в ръката й.

— Знам, че звучи налудничаво, но наистина се случи. Видях я много ясно, точно както я помня…

Изолта поклаща глава.

— Сигурно си сънувала.

— Не. — Виола е бледа, упорита. — Наистина я видях.

Изолта потръпва. Стомахът й се свива. Сестра й винаги е била твърде чувствителна, с прекалено силно развито въображение.

— Дори да е била Поли — с мъка произнася тя, тъй като гърлото й е пресъхнало и гласът й дере, сякаш не е говорила в продължение на седмици, — защо ще идва при теб?

— Не знам. Нищо не каза. — Виола смръщва вежди. — Но не разбираш ли какво означава това? — Навежда се напред и Изолта забелязва изпъкналата под кожата на шията й вена. — Ако е дух, значи е мъртва. Сигурно е умряла още когато изчезна. Детето, което видях, беше на същата възраст като детето, което познавахме.

— Разбира се, че ще я видиш такава — възразява Изолта. — Именно така си я спомняш. Сигурно сама си я измислила… като някой сън или нещо от този род.

— Да не мислиш, че те лъжа? Хайде… — Виола въздъхва, потърква челото си с длан. — Изи, някога вярваше в такива неща.

— Какви, като вещиците и Черния демон ли! — Изолта прочиства гърло. Оставя ножа и се обръща с лице към сестра си. Не бива да се карат. Трябва да си спомни колко болна беше Виола. И все още е.

— Виж, това е твърде много, за да го осъзная. Дай ми малко време да помисля върху него. — Замълчава, после заговорва откровено, свила ръце в юмруци. — Така и не откриха тялото й. Има деца, които се появяват много години след като са изчезнали. Виж майката на Сузи Ламплу, продължава да я издирва, отказва да загуби надежда. Поли може да е жива.

Виола поклаща глава.

— Сузи Ламплу я няма от колко — от една година? А Поли изчезна преди петнайсет. И беше малко момиченце. Мъртва е. Затова я видях — за да спрем да се надяваме, че един ден ще се появи; да спрем да се измъчваме.

Изолта поема дълбоко дъх, игнорира пулсирането в главата си. Овладява гласа си.

— Не мога да мисля за това сега. Ще поговорим по-късно. Бен ще се появи всеки момент.

Виола се обръща с увиснали рамене.

— Той не знае, нали? За Поли?

Изолта продължава да реже зеленчуците. По дъската се търкулват малки оранжеви кръгчета.

— Няма нужда да научава.

С цялото си съзнание разбира, че не бяха направили нещо чак толкова лошо като за дванайсет-тринайсетгодишни деца — може би неразумно, глупаво, но не и лошо. Изчезването на Поли беше нечие чуждо дело, дело на човек, който никога не бе заловен. Навремето сънуваше Поли. Измъчваха я кошмари, в които някакъв човек без лице клечи в сенките на кулата с вонящ на риба дъх, а пожълтелите му от никотин пръсти пълзят през прахта. И въпреки това беше осъзнала, че няма доказателство за съществуването на подобен човек, нито че е бил там през злополучната нощ. Все още изтръпва, когато види новина за изчезнало момиченце, или по-лошо — за намирането на останките на някоя жертва. Но щом тялото й не беше открито, значи Поли можеше още да е жива. Навикът да се оглежда за нея се е превърнал в нейна втора природа. Вижда порасналата Поли в младите жени с кестеняви коси, които се смеят или седят върху картонен кашон сред останалите бездомници с белези по ръцете. Никога не подминава бездомно момиче, без да го погледне в лицето и да притисне пари в мръсната му длан. Възможно е дори Поли да е добре и да е щастлива, да е отгледана от някое друго семейство, което по някаква причина е искало да си има своя дъщеря.

Изолта знае как да се огъва, как да размазва очертанията на нещата, как да прави компромиси. Познава тази своя черта, знае, че именно тя й помага да оцелее. Виола не разполага със същите способности. В сестра й има нещо сковано, неподдаващо се на промяна. По ирония на съдбата крехкостта на Виола идва от нейния непоклатим характер, от нереалистичния й код на честта.

В кухнята влиза Бен, вдигнал яка. Внася студен въздух и миризма на изгорели газове отвън. Лицето му изглежда угрижено, устата му е провиснала сякаш под собствената си тежест. Когато лицето му не е оживено, става плоско под собствените му едри черти, лесно приема израза на нацупено отчаяние.

— Навън е студено. Времето се е променило — отбелязва той и изважда бутилка бира от джоба си. — Есента е дошла, макар че не виждам никаква сладка плодовитост, само гниещи листа.

— Лондон си е такъв. — Изолта се навежда над кухненския плот, за да получи целувка. Бен кимва към Виола, която се е отпуснала на дивана и гледа телевизия, и повдига въпросително вежди.

— Ще ти кажа по-късно — тихо отвръща Изолта, като поклаща глава. — Как е Стиви? — пита и му подава чаша.

— Не спря да разказва ужасни вицове. Изглежда зле. Както всички в онова отделение. Толкова е депресиращо. — Той налива бирата в чашата прекалено бързо и тя се разпенва и излиза отвън. — По дяволите!

— Дай, аз ще го направя. — Изолта взема чашата, избърсва плота и се обръща да нагласи температурата на котлона под тенджерата с пилешка яхния.

По време на вечерята Виола е мълчалива. Не хапва от пилето. Яде картофи и моркови, старателно отделени от месото в чинията й, дъвче всяка хапка цяла вечност. Изолта се опитва да не поглежда към нея. Бен говори за празната къща, която е намерил в Излингтън. Опитва се да поддържа разговор, да заглади нещата.

— Идеалното място. Всички оригинални елементи са запазени — камини, вградена в плота правоъгълна мивка, капаци на прозорците… всичко. — Има идея да проведе следващата си фотосесия там. Тъмнокафявите му очи блестят с дребни златисти искрици. Чертите на лицето му се повдигат изразително. — Може би ще се съгласиш да станеш стилистка на сесията? Трябва да ангажираме мястото бързо, преди някой друг да си го набележи.

Изолта сбръчква лице, преструва се, че обмисля предложението му.

— Можеш ли да си позволиш да ме наемеш? — шегува се тя.

— Много смешно. Започни да обмисляш идеи — трябва ми драматизъм, може би ще се наложи да използваш висша мода или нещо ексцентрично — обяснява той, говорейки, докато дъвчи.

Тя сипва допълнително храна в чинията му. Трудно е да се държи ведро и весело, да поддържа впечатлението, че всичко е нормално. Виола с нищо не допринася за това. Едва хапва от храната си, забила мълчаливо поглед в чинията. Има обидения вид на човек, когото са подвели. Изолта вижда как Бен надскача собственото си нещастие, как се навежда през масата, за да говори мило на сестра й, как се опитва да й достави удоволствие. Как може да очаква от него да поеме повече от това?

Изолта наблюдава как Виола побутва храната си. След излизането си от болницата сестра й е прекалено оживена, прекалено радостна. Твърде рязка промяна в поведението й. И не е спряла да говори за Джон, за връщане обратно в Съфолк. Това се е превърнало в нещо като идея фикс. Изолта не иска Виола да се връща в онзи свят — да се изправя лице в лице с всичките онези спомени, да види отново Джон, след като знае, че Майкъл е мъртъв заради него. Докато гледа нещастното лице на Виола и си спомня приказките й за духове, й става ясно, че състоянието на сестра й все още не се е подобрило.

Изолта загубва апетит. Чувства смъртоносната тежест на отговорността и разочарованието. Изведнъж се сеща как Виола се беше опитала да си пробие сама ухото, как се беше провалила и как си беше докарала инфекция, която трябваше да лекуват с антибиотици.