Саския Сарджинсън
Близначките (15)

14

Днес пристига жената, която се грижи за допълнителните ни занимания. Бута количка, пълна с всякакви принадлежности за рисуване — моливи, хартия, стикове сухо лепило и бурканчета с брокат. Количката ми харесва, защото ми напомня за началното училище. Сега съществуването на подобно защитено и невинно място ми се струва невъзможно.

Някои пациенти изработват мраморна хартия, като сипват мастило във вода с олио: спирали от жълто, червено и синьо се развиват в засенчената от цветове течност. Болните куцукат около количката в своите нощници и чехли, надничат към водата, потапят хартия в легенчета и я измъкват, прогизнала от мастилени въртележки. Гледам ги със завист. Сред тях е малко момиченце; то подскача и се шмугва под лакти и ръце, нетърпеливо да види. Не е пациентка. Твърде малка е за това отделение, твърде пухкава и здрава на вид. Чия ли е? Кестенявата й коса пада пред очите, докато разглежда лъскавата хартия, изненаданите й пръсти се отварят подобно на пипала на морска звезда. Жената не обръща внимание на детето, потупва един пациент по гърба, разглежда красотата на оцветения от него лист. Оставят хартията да изсъхне, внимателно полагат листите върху пода, до краката на леглата.

И на мен би ми харесало да правя мраморна хартия. Но не съм достатъчно силна. Не мога да стана от леглото. Тялото ми тежи прекалено много: торба с камъни. Натежала съм от земното притегляне, от гънките на плътта по костите ми. Чувствам как клетките ми набъбват, разпростират се, изпълват пространството под кожата ми с мазнини.

Искат да кача дванайсет килограма и половина. Така каза той. Господин Гроф се облегна на своя важен стол — дребен сериозен мъж, облечен в бяла престилка над ризата. Пръстите му си играят с края на вратовръзката му.

— Целта ни е да качиш теглото си с дванайсет килограма и половина. Тогава ще можем да те изпишем.

Поглежда над рамото ми и кима окуражаващо, сякаш трябва да съм доволна от този факт.

Той е луд. Това са цели дванайсет килограма и половина! Два воденични камъка, привързани към скелета ми, които ме спъват, които ме смазват. Прибавили са допълнително калории към напитката. Знам, че е така, и ми се повдига, като си помисля как тази жълтеникава, наситена с мазнини течност, се плъзва в стомаха ми. Замисляла съм се дали да не прережа тръбичката. Но ако го сторя, ще ме изпратят в Психиатричното отделение. Не искам отново да съм там.

Никога няма да съм свободна.

 

 

Джуди беше болезнено слаба.

— Не мога да се сдобия с извивки на правилните места — оплакваше се тя, като гледаше нацупено към гърдите си, докато пъхаше сгънати салфетки в сутиена си. Косата и кожата й блестяха в безкръвна белота. Говореше носово, беше леко астматична и недостижимо модерна. За пръв път ни удостои с вниманието си, когато се озовахме, набутани плътно до нея и майка й на дивана, а момчетата бяха насядали на пода и всички гледахме „Играта на поколенията“^[1].

— Плюшена играчка, играта „Кърпланк“! — бяхме извикали и Джуди се бе обърнала и ни беше предложила по дъвка. Почувствах се привилегирована, все едно някоя чуждестранна принцеса ми беше подарила сувенир от родната си страна. Толкова много време прекарвахме в къщата на близнаците, че сестра им дори започна да търси съвета ни.

— Това добре ли е? — питаше и позираше пред нас с някой нов тоалет, къпейки се в нашето обожание.

— Задникът ми голям ли изглежда? — намръщено, обръщайки се да ни се покаже отзад.

— Не — отвръщахме искрено, оглеждайки костеливия й задник, плосък като дъска в плътно прилепналите джинси.

Като единствено момиче в семейството, Джуди се радваше на привилегията да разполага със собствена стая. По-голямата част от пространството бе заето от легло, покрито с розова кувертюра и отрупано с плюшени играчки. Прашната тоалетка беше зарината с гримове, шишенца с лак за нокти и купища оплетени колиета и гривни.

— Елате насам — изкомандва ни тя и избута лавината от плюшени играчки на пода. Легна върху леглото, глътна корема си, като изкриви лице и задържа дъх, за да може Изи да промуши телена закачалка за дрехи през ципа на джинсите й. После сестра ми дръпна силно. Аз коленичих, придържайки двете опънати до скъсване половинки. Парче бяла дантела, през която се виждаха щръкнали косми. Бързо погледнах настрани. Ципът захапа и се плъзна нагоре.

Но въпреки това за нас беше истинска изненада, когато Джуди ни покани, по-точно ни нареди, да я придружим до дискотеката.

— Приятелката ми Алисън ми върза тенекия. Крава. Не мога да отида сама, нали така? — Погледна намръщено към огледалото в спалнята си. — Вие сте достатъчно големи. Ще ви гримирам. Ще направя така, че да се впишете в обстановката.

Двете със сестра ми се спогледахме колебливо.

— Момчетата ще дойдат ли? — попитах.

— Искрено се надявам, че не! За к’во са ви? — Джуди ме изгледа втренчено. — Само ще ни излагат.

— Не можем. Мама не знае — казах. Спомнях си усещането от ръката й върху лицето ми. Сълзите й. Напоследък беше объркана и рязка. Беше започнала да прави парцалени кукли. Планът й бе да ги продава на седмичния пазар пред Кметството.

— Това ще плати онези нови обувки — беше казала, измервайки критично едно разкривено опърпано нещо с копчета вместо очи. Не спираше да преравя куфара със стари дрехи и нашите церемониални одежди се бяха сдобили с огромни дупки.

Джуди нямаше намерение да позволи на каквото и да било да обърка плана й. Подкара ни към червената телефонна кабина на ъгъла. Набутахме се в нея. Вътре вонеше на застояла урина. Едното стъкло липсваше. Джуди свали слушалката и ми я подаде. Усетих я тежка и мазна в ръката си.

Мама вдигна след дълго звънене. Чу моите колебливи опити да я убедя:

— Дискотека, няма да продължи до късно… Да, ще бъдем с по-голямата им сестра.

Джуди избели очи и взе слушалката.

— Не се притеснявайте, госпожо Лъв — каза на майка ни с успокояващ тон, — ще се погрижа да се приберат здрави и читави у дома. — Намигна ни, когато закачи слушалката обратно на вилката.

— Може да сте доста красиви — каза ни тя, като първо огледа Изолта с присвити очи, после мен, наклонила глава на една страна, сякаш пресмятайки цената на наскоро открито произведение на изкуството. — Само трябва да положите малко усилия. Да подчертаете очите си. Да придадете малко цвят на лицата си, нали разбирате?

Приличахме на зайци, уловени в светлината на нейното внимание. Трябваше да се подчиним. Мислехме, че момчетата може да ни спасят, но те само свиха рамене и ни игнорираха.

Затворени в задушната стая на Джуди, приготвянето ни отне часове. Момчетата изчезнаха с колелетата и въдиците си, с подскачащи на гърбовете кутии с рибарски принадлежности. Гледахме през прозореца как се отдалечават. Щом стигнаха до шосето, се обърнаха и ни се изплезиха. Джуди беше сложила плоча в грамофона и мекият глас на Дейвид Касиди прозвуча като въздишка, попита ни „дали това може да продължи завинаги“. Джуди облиза пръст и разтри розов брокат по страните ни. Лакира моите нокти в яркосиньо, а тези на Изолта — в зелено. Седях като кукла, оставила се да я боядисват и сръчкват. Вонята на лака полепна по дробовете ми подобно на отрова. Част от мен копнееше за това мое посвещаване в женските тайни, но другата половина полетя над полята да търси момчетата. Издирвах ги сред влажни треви и дива папрат, ослушвах се за тихото потъркване на пръстите им, забождащи червеи на кукичките.

Докато духахме върху лепкавите си нокти, Джуди стоеше пред разхвърляния си гардероб с ръце на хълбоците и преценяваше — после започна да хвърля дрехи към нас: жълт потник и късо изрязани панталонки към Изи и лилава къса рокля на цветя към мен.

— Голям късмет, че сме еднакъв размер.

Гледаше ни как се обличаме и накрая кимна одобрително.

Помогнах на Джуди да си измие косата, изливах кани с вода върху насапунисаната й глава, докато тя коленичеше пред кухненската мивка. Гледах как струите се вият на спирали по жилите на тънката й шия и си мислех, че е красива и крехка като кралица на ешафода. И аз бях нейната избраница: последният човек, който да я докосне, преди да умре. Трябваха часове работа със сешоара и четката, за да се укротят бледите й къдрици в прави кичури, после с лак за коса да се оформят двете крила на бретона й. Кашляхме и се опитвахме да не дишаме.

— Фара Фосет — обясни Джуди, като дишаше тежко, отместваше внимателно глава и се любуваше на отражението си в огледалото. — Моят любим ангел.

Спогледахме се. Знаехме единствено за архангел Гавраил, а неговата коса изобщо не приличаше на тази на Джуди. Стъпалата ни бяха с един размер по-големи, така че, също като грозните сестри от приказката за Пепеляшка, не успяхме да ги напъхаме в нито един чифт от обувките на Джуди. Трябваше да задържим старите си гуменки, което донякъде разваляше вида ни.

— Поне можем да ходим — изсъска Изи, докато слизахме след Джуди по стълбите и гледахме как глезените й опасно се полюшкват над дванайсетсантиметровите платформи под широките крачоли на чарлстона й.

Надявах се, че момчетата ще са се върнали за вечеря и ще ги заварим в кухнята с кофа шарани до краката, с рибешки люспи, намигващи от кожата им, и с миризма на тиня от реката в косата. Мислех, че ще се впечатлят от нашата трансформация — дори и да не го покажат. В огледалото се видях по-красива, луничките ми бяха скрити под пудрата, устните и страните ми изглеждаха по-пухкави и лъскави. Исках да видя изненада върху лицата им, а защо не — и възхищение. Но момчетата не се виждаха никъде. Линда беше там, почистваше чифт ботуши върху разтворен на кухненската маса вестник.

— Много хубаво. — Тя кимна, щом ни видя. — Дръж се прилично, Джуди, и гледай близначките да се приберат у дома без проблеми. Накарай някого от приятелите ти да ги закара до тях.

Дискотеката беше организирана в селското читалище. Извървяхме пътеката в мрака, птиците пееха, около главите ни кръжаха облаци мушици. Всичките миризми на провинцията бяха отстъпили пред парфюма на Джуди. Вдишвахме го дълбоко — подобно на обещание — упойващия аромат на „Рив Гош“.

Силната музика ни погълна. В едната страна на залата се мяркаха групи тайнствени тийнейджъри. Двете с Изолта следвахме Джуди по петите, покорни като прислужници, без да поглеждаме вляво или вдясно. Джуди направи голямо усилие да говори с нас, надвиквайки музиката, докато ровеше в чантата си за пари. Купи бира, смесена с лимонада, за трите. После ни остави и прекоси дансинга.

Не бяхме запознати с етикета в дискотеките. Разпознахме някои от децата от селото. Когато минавахме покрай тях, те се отдръпваха и ни измерваха с враждебни погледи. Джуди не се върна. Бавно отпивахме от напитките си, облизвахме последните капки от пластмасовите халби. Но когато свършихме, вече нямаше с какво да си убиваме времето. Така че седнахме, непохватни и изпълнени с колебания, върху дървените столове, подредени покрай залата, и започнахме да гледаме. Музиката бумтеше. „Бени и Джетс“. Имаше танци, момчетата и момичетата оформяха отделни групи, измерваха се с очи и говореха, скрили уста зад дланите си. Джуди беше в центъра на ятото от по-големи момичета, които ровеха из чантите си. Тя бавно въртеше бедра, тялото й се движеше безгрижно и свободно, но очите й бяха нащрек, фиксирани върху едно високо момче, което седеше на бара. Изглежда, ни бе забравила. В десет и половина музиката се смени и двойките се залюляха, партньорите се притискаха един към друг, краката им едва се помръдваха. Джуди се беше увесила на врата на високото момче, което гледаше над главата й, дъвчейки дъвка. Месестите му ръце бяха обхванали задника й.

— Искам да си вървя — опитах се да надвикам гласа на Робърта Флак. Гадеше ми се от бирата с лимонада и от предателството. Гледах гневно към Джуди. Тя седеше в скута на високото момче. — Тя каза, че ще се погрижи да се приберем у дома живи и здрави.

С куража на унижените прекосих дансинга, заобиколих люлеещите се двойки. Мекият блясък на диско глобуса разпръскваше листенца върху ръцете ми. Джуди и момчето се целуваха. Силно се изкашлях. Двамата останаха залепени един за друг със затворени очи. Изчаках. Езиците им се преплетоха, устните им започнаха да се изследват. По едно време момчето отвори едното си око.

— Да? — изръмжа.

Джуди примигна, придърпа надолу смачканите си дрехи, прикри бледия си корем. На шията си имаше гадна синина. Прошепна нещо в ухото на момчето и то се засмя, притисна я още по-плътно, дебелите му пръсти се плъзнаха под потника й с гол гръб. Отвратена се обърнах.

Навън, под една ярка лампа, стоеше група момчета с бирени бутилки в ръце. Около главите им кръжаха нощни пеперуди.

— Ой, близнета, тази вечер не съм си взел полагаемото се — извика ни едно от тях. — Искате ли да дойдете с мен зад колибата? — Последваха кискане и побутване.

— Не е ли малко кльощава?

Изохках и стиснах Изи за ръката. Тя отвърна на стисването. Закрачихме бързо по тъмната алея, широко отворили очи в тъмното. Музиката ни последва, но леко заглъхна. Нервно погледнахме назад. Жълтият потник на Изи блестеше. Чух стъпки, тежко дишане.

— Бягай! — изкрещях и хукнах в тъмното.

Но гласът на Майкъл ни повика.

Момчетата ни настигнаха, краката и ръцете им се огъваха под ярки ъгли.

— Останахте там вътре цяла вечност — отбеляза Майкъл. Едва виждахме очертанията му: сива форма под звездите, която приближаваше към нас. — Бас държа, че ти се натискаше с Уилям Гибънс. А ти — с Робърт Бор.

Чух как Изи го плясва по ръката. Остро, не закачливо.

Бях доволна, че е тъмно. Срамувах се от лъскавите лилави сенки върху клепачите ми и от късата пола. Думите „натискаше се“ увиснаха във въздуха.

— Беше досадно — казах.

Обонянието ми, изострено от тъмнината, беше доловило миризмата на Джон. Стоеше наблизо, пръстите ми можеха да го докоснат. Вдъхнах дълбоко топлината на мъх, острия мирис на живо дърво и счупени клонки. Миришеше на гората; и този аромат сякаш ме обгърна, погали ме с пръсти, леки като пера. Идеята за натискане ме изнервяше и караше устата ми да пресъхва. Изкикотих се задавено, после бързо потиснах смеха си и се замолих никой да не ме е чул.

— Сестра ви е лъжкиня! — Гласът на Изи звучеше яростно. — Накара ни да я придружим и после ни заряза. — Чувах как гневът се събира в гърлото й, как стяга гласа й.

— Не знам защо изобщо отидохте — каза спокойно Джон. — Единственото, което Джуди искаше, беше да се сваля с Кевин Кери.

В тъмнината изскочи фар, чухме познатия задавен звук на веспата. Майка ни се появи като рицар в блестящи доспехи. Тревогата ми изчезна, раменете ми се отпуснаха от облекчение. Дори не ми пукаше дали ще е ядосана.

— Очаквах да сте се върнали отдавна — каза тя.

Изгледа момчетата, които примигваха на внезапната светлина.

— Казах на онова момиче да ви върне в десет часа. — Даде газ. — Скачайте зад мен. — Вгледа се по-отблизо в нас. — В какво, за бога, сте облечени? Приличате на проститутки.

Момчетата пристъпваха от крак на крак със сведени към земята очи.

— Довиждане — извикахме в тишината.

Седях отзад, прегърнала майка си, притиснала буза към гърба й. Музиката продължаваше да кънти в черепа ми. Скутерът рязко се разтрисаше на завоите, подскачаше над калта. Отпред притичваха зайци, очите им приличаха на светещи циферблати в тъмното. Прозях се. Спомних си странното прилепване на устата на Джуди към тази на момчето, извивките и слюнката по притиснатите устни.

 

 

Жената си е тръгнала заедно с количката си. Пациентите са изчезнали обратно в леглата си. Мраморната хартия остава да съхне на пода. Вече е загубила лъскавината си, цветовете стават по-убити и потъмняват в мътни тонове. Тъжно ми е за загубата на мократа яркост. Оглеждам се за детето; но него също го няма.

Отсреща Джъстин прилича на неподвижен вързоп под завивките. Напоследък спи през по-голямата част от деня. Вече няма плетене. Лежи на възглавницата си със затворени очи. Страните й са хлътнали, покрай тънките й устни витае сянката на смъртта. Виждам лъскавината на скалпа й през кичурите тънка, измокрена с чай коса. Една минаваща сестра се спира да погледне таблицата в долната част на леглото й. За момент се намръщва, после я връща обратно.

Ще ми се Изолта да дойде. Искам да говоря с нея. Имам толкова неща за казване. Не мога да подредя думите си. Не знам как да започна. По време на терапиите също се мъча да съставям изречения. Дори отговорите от една дума са мъчителни.

— Така, Виола — каза доктор Фивър, като се наведе по-ниско към мен, — каква е според теб разликата между храненето с тръба и през устата?

— Трябва да дъвчеш и да преглъщаш, когато попадне в устата ти — отвърнах след известно време.

— Да. — Психиатърката беше търпелива. — Но как те кара да се чувстваш това? — Погледна ме с надежда над рамките на очилата си. — Там е разликата, нали? Как те кара да се чувстваш, Виола?

— Уморена — отвърнах. И знаех, че това е погрешният отговор.

Доктор Фивър въздъхна и записа нещо в бележника си.

Същото е и с Изолта. Ако успея да намеря точните думи, важните звуци, може да ми позволят забавяне в мрежата на времето, да ме оставят да посегна и да освободя нещо, да поправя онова, което е разрушено.

„Цялото ми желание ме е разсъблякло гола,

всичките ми лъжи са погълнати от гладния въздух.

Движа се сред приятели — дървета,

мечтая мълчанието да ме покрие.“

Нахвърлянето на тези думи върху хартия ме накара да се почувствам по-добре. Понякога успявах да ги свържа в едно цяло, което задоволяваше вътрешния ми копнеж. Не се римуваха, нито ме сканираха, нито вършеха което и да е от нещата, които се предполагаше, че трябва да вършат. Не ги показах на никого. Не ги наричах стихове. За мен бяха просто нещо като молитви или изповеди, докато седях приведена над тетрадката в моята стая в къщата на Хети с надъвкана химикалка в ръката.

Никога не ми е било лесно да разговарям. Заеквах, изчервявах се, губех нишката на онова, което исках да кажа. Изи беше комуникативната. Нея не я беше страх да каже на хората какво мисли или коя е. Можеше да е забавна, гневна, мила — но не задържаше нищо в себе си. Изпускаше го навън.

След като напуснахме гората, сестра ми започна да използва думите покорно. Изглежда, се страхуваше от силата им. Нямаше вече заклинания. Езикът се бе превърнал в нещо, което й помагаше да се впише в заобикалящата я среда. В новото училище възприе начина, по който говореха другите момичета, усвои маниерите им и училищния жаргон. Сега градеше кариера с писане на модни статии в едно списание, описваше дължината на полите и цветовете за сезона. Когато говореше, избягваше метафорите, не искаше да разравя онова, което лежи отдолу. Разчитах, че тя ще е човекът, с когото да разговарям за случилото се. Тя разполагаше със способността да обяснява трудното, да разтваря нещата. Винаги е била водещата. Тя решаваше какви ще са ритуалите ни, тя говореше на древни езици. Когато мама ни остави, тя беше онази, която знаеше какво да направи, с кого да говори. Но сега, когато имам нужда от нея, Изи не искаше или не можеше да говори заради двете ни. Държеше езика си зад зъбите.

 

 

Изи задъвка устни, посочи към леглото.

— Още е оправено. Не мисля, че мама е спала в него снощи.

Котката беше на гърба й, протягаше се максимално, устата й се отваряше в безразлична прозявка. Наоколо се носеше силна кисела миризма. Върху мръсния под лежаха зарязани тъжни купчини дрехи. Проверихме под леглото на мама, погледнахме зад дивана в дневната.

Изи уморено прекоси мократа поляна и отиде до бараката. Отвори вратата. Нямаше я и там. Бяхме оставили отпечатъци след себе си. Тя също би оставила такива. Във външната тоалетна паяците забързано се скриха в пукнатините между омазаните с катран греди. Вдишах вонята на химикали.

От почвата се надигаше мъгла. Увиваше се около глезените ни. От гората се процеждаха струйки вода. Валеше от дни. Проправихме си път сред гъстата орлова папрат, надничахме в мрака под високите дървета. Краката ми бяха прогизнали; крачолите на джинсите ми прилепваха за кожата ми, студени и тежки. Викахме името й. Един фазан излетя, разпръсквайки кафяви пера. Високите му писъци отекнаха в неподвижността и подгониха и другите птици. Над главите ни запляскаха криле.

Подръпнах Изи за ръкава. Забелязах, че веспата е изчезнала. Призля ми.

— Изоставила ни е — прошепнах.

Веднага, щом й се обадихме, леля Хети пристигна от Лондон в едно мини с два шпаньола на задната седалка. Изолта беше открила номера й в тефтера на мама. Сестра ми се опитваше да се държи като голяма.

— Мама я няма — беше произнесла високо в черната слушалка. — Можеш ли да дойдеш?

Опитваше се да се държи овладяно, но гласът й не звучеше естествено, беше някак задавен.

Хети беше тази, която се обади в полицията. Беше го направила от Лондон, преди да поеме към нас. Когато пристигна късно през нощта и влезе в къщата, като залиташе в тъмното, следвана от двата шпаньола, избухнах в сълзи, прегърнала удобната й форма, заровила лице в гънките на палтото й. Мислех, че ще доведе мама обратно при нас. Хети не беше давала подобни обещания; беше кротка и спокойна, изпрати ни да си легнем с топли грейки и чаши мляко. Вътрешно сигурно е била болна от тревога. Но не допусна да се досетим.

Някой вече беше забелязал паркираната на плажа веспа. Бреговата охрана беше предупредена след обаждането на леля ни в полицията. Вълните бяха изхвърлили някакво тяло на брега. Ден след изчезването на мама дойдоха полицаите.

— Мъртва е, скъпа. — Лицето на Хети се притискаше плътно към моето. Меката й напудрена кожа се намокри от сълзи. — Трябва да отида и да я видя… да я идентифицирам. Но съм сигурна, че е тя. Толкова съжалявам.

Почувствах как нещо се стяга около сърцето ми. Не можех да продумам. Протегнах ръка към Изи и тя мълчаливо я пое. Увесих се на живата топлина на пръстите на сестра ми. Полицаите в тъмни дрехи със сребърни копчета стояха на прага и говореха с ниски, сериозни гласове. Изи ме дръпна настрана и двете клекнахме зад кухненската врата.

— Дошли са да ни отведат — измърмори уплашено тя.

— Не се страхувайте. — Хети ни повика да излезем от скривалището си. — Никъде няма да ви отведат. Ще дойдете у дома с мен — добави тя, притискайки ни рязко към гърдите си. Озовахме се хванати между замръзналите планини на гърдите й, а твърдите кости на някакво странно бельо се забиха в страните ни.

Две седмици по-късно се озовахме натъпкани на задната седалка на минито, а кучетата с остри нокти пристъпваха по краката ни. Котката, затворена в картонена кутия, мяучеше тихо и гърлено. Колата беше пълна с куфарите ни и с дъха на кучета.

Оставихме къщата празна и заключена. Знаехме, че повече никога няма да я видим.

Валеше като из ведро. Чуваше се скрибуцането на чистачките по предното стъкло и съскането на гумите по лъскавото шосе. Хети се прегърби над волана. Отсрещните фарове осветиха косата й и образуваха ореол от светлина. Косата й беше къса и остра — не като копринените плитки на мама. Пръстите ми копнееха да се увият около бледите кичури на майка ни и да ги погалят.

Мислех за Джон. Не знаех дали ще го видя отново. Гърдите ме боляха, сякаш върху тях се беше стоварила някаква тежест, която ме премазваше. Притиснах лице към мускулестия врат и клепналите уши на едното куче, намокрих го със сълзите си.

Навън беше тъмно като в рог. Фаровете блестяха и се размазваха, караха ме да присвивам очи насреща им. Двете с Изи стояхме близко една до друга; дъхът й излизаше от нея и се вливаше в мен. Отпуснах глава върху рамото й и то леко се помръдна, за да се пригоди към тежестта ми. Имах нужда да я докосна, да се уверя в еднаквостта ни.

Не знаех към какъв живот пътуваме. Бях виждала единствено Британския музей и Ливърпул Стрийт, анонимни шосета и лъскави магазини. Спомнях си черните таксита и червените автобуси. Не бях харесала Лондон, когато мама ни заведе там; стените прерязваха светлината и тротоарите нараняваха стъпалата ми.

Гората вече беше далеч зад нас. Докато Хети ни откарваше в нощта, чувствах, че всичко, което бях познавала, пропада и изчезва подобно на колети, изсипали се от задната част на камион и пръснали се по тъмния асфалт.