Саския Сарджинсън
Близначките (13)

12

Момчетата не посещаваха нашето училище. Бяха в пети клас на основното училище в града: грамада от циментови блокове и временни бараки, наредени покрай едно обрулено игрище. Цялата площ беше заобиколена с тел. За наш късмет двамата братя се оказаха експерти в бягането от часовете, така че ги виждахме почти всеки ден. Понякога се появяваха на задния ни вход с насинени очи или разцепени устни. Никога не коментирахме раните им — те бяха част от тях, също като червената им коса. Синините, с които баща им ги белязваше, се сливаха с онези от техните собствени разгорещени сбивания — така прикриваха следите от бащиното насилие от всеки, който би могъл да прояви интерес. В сравнение с техните боеве нашето дърпане на коси и шумни караници изглеждаха безобидни. Най-лошото, което си бяхме причинявали една на друга, беше станало случайно: веднъж Изи закачи окото ми с нокътя си и през мократа плът сякаш беше преминал пламък.

Докторът каза, че имам одраскана роговица. Предписа ми да нося превръзка на окото. С нея изглеждах буйна и опасна, също като пират.

Радвах се на постоянен изглед към проблясващия ръб на носа си и светът ми изгледаше обърнат с главата надолу. Окото ми бързо оздравя, така че не ми се наложи да нося превръзката повече от два дни. Разделих се с нея със силна неохота, въпреки че ми докарваше подигравки в училище. Шутът на класа, Хенри Грийн, с разполовено от подигравателна усмивка лице, беше протегнал крак да ме спъне:

— Не носиш кой знае какъв сандък със съкровища, нали?

Експериментът на мама да ни обучава у дома по време на престоя ни в Уелс означаваше, че сме изостанали по всички предмети без изключение. В резултат останахме да повтаряме една година и трябваше да ходим в селското начално училище — ниска и широка викторианска сграда в съседство с църквата. В деня след махането на превръзката ми се върнахме обратно в училище, за да припяваме таблицата за умножение и да правим безсмислени упражнения по правопис. Момичетата с бели чорапки и вързани на опашки коси ни игнорираха.

Момчетата се подхилваха подигравателно.

— Вдигайте пиратското знаме! — викаха те и ни отдаваха чест, без да знаят коя точно от двете ни беше носила превръзката.

В междучасията играехме сами, като се промъквахме през зеления плет в забранения църковен двор и се мотаехме безцелно сред редиците петнисти надгробни камъни, изоставени сред високата трева.

Викаха ни „близначета“. „Мръсни хипита“. „Необразовани“. „Ненормални“. Беше ни писнало да сме черните овце и останалите да шушукат зад гърба ни и да обсъждат жлъчно несресаните ни коси, странните ни обувки и ушитите ни на ръка рокли. Мама не беше майстор на правите шевове. Предпочиташе най-лесните кройки — без набори, без ръкави, без яки — и изработваше всичко от утилитарно памучно каре или — по-лошо — разпаряше своите дрехи и така се оказвахме в принтирано кадифе и бродиран тензух. Мама ни харесваше с тъмносини чорапи до коленете и най-вече — с голи крака. Всички останали момичета имаха клоширани поли със завързани на панделка колани. Носеха къси чорапки с дантелки по краищата.

Джон и Майкъл, изглежда, бяха развили внезапна страст към ученето или бяха болни, защото не ги бяхме виждали цяла седмица. Дори не се бяха отбивали вечер. Пропуснаха да видят превръзката ми — бях разочарована. Надявах се да ги впечатля със свирепия си като на Черната брада вид и с налятия ми с кръв ирис. Двете с Изи копнеехме за тяхната компания. Имахме план да си направим бърлога в гората, както и силно желание да нахлуем незаконно във фермата на Малет. Когато свършихме училище, решихме да не се прибираме директно у дома, а да минем през тях.

— Може отново да ни почерпят със сандвичи с пържени картофи? — с надежда рече Изи.

Пътят по тясното виещо се шосе беше дълъг. По външния ръб на асфалта се беше наслоила гъста кал. От двете ни страни под стръмен ъгъл се издигаха ивици трева и се спускаха надолу, за да се срещнат с опърпани плетове от глог. Все едно бяхме в лабиринт. Копривата беше избуяла висока, оплиташе се в дивия керевиз, протягаше тънки зелени стъбла към небето. Всеки път, когато минаваше трактор или кола, трябваше бързо да се отдръпваме към края на шосето, като с подскоци се опитвахме да избегнем жестоката коприва. Подминахме два мъртви заека с премазани глави. На кръстовището се натъкнахме на разкъсана на парчета врана. Черните пера от крилата й лежаха разпръснати из прахта, крехките й кости бяха нахвърляни подобно на дребни дражета по земята. Наведох се и скрих една костица в джоба си. Тъничък продълговат предмет, гладък под пръстите ми. Когато минавахме покрай портите на фермите, кучетата залайваха. При вида на познатата редица къщи засилихме ход с мисълта за чай и присвяткащ телевизор.

Но при увисналата на пантите порта забавихме крачка, провлачихме крака, давайки си внезапно сметка за факта, че не сме поканени. Къщата изглеждаше запустяла. Мръсните прозорци отразяваха размазано облаците и небето.

— Да заобиколим отзад — предложи Изи, като си мислеше, също като мен, за пълничката усмихната майка на момчетата. Представяхме си, че винаги ще е в кухнята. Беше ни посрещнала топло, беше ни казала да й викаме Линда.

Кухненската врата зееше отворена, но когато надникнахме вътре, установихме, че стаята е празна. Никаква Линда с олющен лак, заобиколена от облаци цигарен дим. Никаква Джуди с дъвка между зъбите. Влязохме предпазливо. Малкото пространство беше задръстено. На стените бяха опрени въдици, на постелката пред вратата бяха струпани ботуши. Разнасяше се лека миризма на горещо олио и прегорял хляб, сякаш някой току-що беше привършил със закуската си. Нервно приближихме към масата. Стомахът ми се свиваше от лоши предчувствия и когато Изи внезапно ме сграбчи за ръката, нададох лек вик.

— Не мърдай — изсъска ми тя и наклони глава. — Виж!

Погледнах надолу и замръзнах на мястото си. В стаята се беше промъкнало дълго същество със заострена муцуна, треперещи ноздри и опашка, която се мяташе наляво–надясно. Когато ни чу или подуши, животното приклекна на задните си крака, а проблясващите му червени очи ни измериха съсредоточено. Устата му се отвори, разкривайки ред остри дребни зъби.

— Какво е това? — прошепна Изи.

— Не знам. Не мърдай. — Бях забелязала извитите нокти на създанието.

Отгоре се разнесе звук от стъпки, вик и трополенето на стъпала по стълбището. Джон влетя в стаята. Животното хукна през кухненския под, мускулите му се движеха под бялата козина.

— Затворете вратата! — извика Джон.

Но беше прекалено късно. Животното се беше стрелнало през двора, беше се промушило под оградата и бе погълнато от високата трева.

— По дяволите! — плесна се Джон по челото, а с другата си ръка силно удари по масата. — По дяволите! По дяволите!

— Какво има?

— Поровете на татко. Оставих резето вдигнато — намръщи се той. — Избягаха. Всичките. Мили Боже!

В кухнята влезе някакъв тийнейджър със силно пъпчиво лице. Беше облечен в син гащеризон, крачолите на който бяха затъкнати в огромни гумени ботуши. Ед, по-големият брат на близнаците.

— За какво беше цялото пискане, момче?

— Поровете избягаха.

Ед трепна и поклати глава.

— По-добре да разчистим — той скоро ще се прибере.

— Къде е майка ти? — попита Изолта, хващайки се за облегалката на един стол; въпросът й не беше отправен конкретно към никого.

— Чисти една къща — кратко отвърна Ед. Отиде при мивката, разви кранчето с лакът, после пъхна ръце под водната струя.

В стаята влезе Майкъл. Отиде право при близнака си и го перна по ухото.

— Заспало лайно! — Погледът му беше бесен. — Сега ще трябва да изчезнем. Този път ще ни убие.

Джон не трепна, въпреки че забелязах как ухото му силно почервенява.

— Ами те? — кимна той към нас.

— Могат да седнат зад нас. — Майкъл ме дръпна за ръкава. — Идвате ли?

Двамата вдигнаха тръшнатите в прахоляка на градината колелета — два разнебитени чопъра — и ги подкараха встрани на пътя. Кацнахме на седалките, а момчетата караха прави. Аз бях на чопъра на Джон. Колелото се люлееше наляво–надясно при всяко последователно натискане на педалите. Не ми се щеше да обвивам ръце около кръста му. Но като ги отпуснех встрани, се олюлявах и колелото се накланяше, при което Джон започваше да ругае и кокалчетата на пръстите му, стиснали кормилото, побеляваха. Така че задържах пръстите си върху извивката на ребрата му, усещайки момчешката му топлина през излъскания от носене акрилен пуловер и свиването на мускулите на гърба под допира ми.

Бързо подминахме фермата, църквата с нашето училище зад нея и завоя към селото. След като карахме известно време по неравната дига, стигнахме до една защитна кула — огромна кръгла крепост от тъмен камък, построена като наблюдателен пост по време на Наполеоновите войни. Тя се извисяваше празна и изоставена — масивен силует на фона на равнинния пейзаж.

Момчетата завлякоха колелетата под храсталаците, скриха ги в бодливите им дълбини, като нахвърляха трева и листа от репеи върху спиците.

— Ще ви посветим в нашата тайна — каза ми Джон с лъснало от пот чело. Мирисът му изпълваше ноздрите ми — солен, вкиснал и странно приятен.

Кулата изглеждаше недостъпна. Не се виждаха врати. Прозорците без стъкла бяха високо горе в безизразното каменно лице. Гарваните летяха навън и навътре, разперили тъмни криле на небесния фон. В стената, която не гледаше към морето, на около два и половина метра над земята, се намираше очукана дървена врата. Нямаше как да се стигне до нея. Изи и аз стояхме озадачени в магарешките бодили и, засенчили очи, наблюдавахме отлитащите птици. Зад нас, дълбоко в земята, течеше поток; двете подушвахме мръсния мирис на минаващата черна вода. Майкъл опря длан на стената, облегна страна на грапавата й повърхност, сякаш се вслушваше в нещо. Затвори очи и пръстите му заопипваха за издатини в ронещия се хоросан. После, с ниско ръмжене, се набра над земята. Движеше се бавно, като преодоляваше сантиметър по сантиметър разстоянието от една плитчина към друга. Гледах разтревожено. Струваше ми се невъзможно да изкачи стената. Но скоро той бутна вратата и се провря под бетонната греда. Видях дланта му да се разтваря като звезда и към нас полетя извиващото се тяло на змия. До носа ми се залюля въже с разнищени краища.

Джон леко ме побутна.

— Хайде.

Коленете ми се подгънаха. Но другите ме гледаха. Нямах избор, иначе щяха да ми се подиграват. После Джон застана зад мен, наведе се и преплете пръсти, за да ми направи стъпало. Почувствах ръката му върху крака си, помагаше ми да запазя равновесие, докато се набирам нагоре и премествам изгарящи длани по въжето. Стъпалата ми деряха по камъка. И накрая се озовах по колене върху ситния чакъл на входа и долових някаква остра миризма сред вонята на влага. Въжето беше завързано за ръждясала метална греда в основата на вратата. Майкъл кратко ме потупа по рамото, докато посягаше край мен да поеме ръката на сестра ми в своята.

Бяхме стигнали до втория етаж, промъквахме се в ехтящото пространство със сводест таван, някога войнишка спалня. Въздухът бе като бавно подвижна маса, наситен с прашинки, проблясващи сред проникващите през прозорците струи светлина. Уморените мускули на крайниците ми потръпваха. Вървях след останалите, не исках да изоставам, внимателно си проправях път сред прогнилите дъски по пода, а през дупките между тях се разкриваше дълга черна бездна. Подът беше покрит със зелени, бели и сиви петна от оръдията. И от изпражненията на чайките. И на гарваните. Именно това бях подушила; цялото място беше пропито с тази воня. В нозете ни проблясваха хиляди малки перца. Изи беше започнала да си припява беззвучно и по това разбрах, че нея също я е страх. Последвахме Майкъл и Джон по тясното каменно стълбище, вградено в овалната стена. Прекрачихме някакво опърпано гнездо с три сини яйца.

Когато стъпихме на покрива, соленият вятър духна в лицата ни. Отворихме уста от облекчение. Каменният под с прораснали сред пукнатините плевели беше обграден от висока стена. Момчетата ни извикаха и ние се покатерихме горе. Земята се ширеше в краката ни, виждахме всичко в радиус от няколко мили — от полетата и блатата до църковната кула зад дърветата. Забелязах някой да върви покрай дърветата — слаба като пръчка черна фигура.

— О! — Изи забрави да се преструва, че не й пука; беше ухилена до уши и погледът й не се откъсваше от гледката. Върху страните й пламтяха две червени петна.

По средата на полето се виждаха три бели лебеда, единият тъкмо разперваше криле. От другата страна се издигаше дигата, зад нея — кафявата морска вода, тъмнееща под сенките на облаците. Там, където вълните улавяха светлината на умиращото слънце, гребените им проблясваха. Стомахът ми се преобърна, като видях къде сме се качили, но в същото време изпитах копнеж да се надвеся навън и да прегърна извития небесен купол.

— Това е нашето място — каза ни Джон и се наведе под опасен ъгъл. — Тук никога не идват хора. Никой не може да се докопа до нас. Издърпах въжето нагоре. А то е единственият начин да се влезе вътре.

— Тук са били топовете, когато са използвали кулата като крепост. — Майкъл потупа солидната стена. — Два броя.

Той опря въображаема пушка до лицето си, притвори едното си око, сякаш се прицелва, и се престори, че стреля.

— Отнесете си го, жабарски копелета!

На хоризонта се виждаше кораб, мъничък като модел на количка в извивката на дланта ми. Над главите ни кръжаха и се спускаха чайки. Джон донесе наръч изхвърлени от морето дървени отломки от запаса им долу и Майкъл приклекна, за да запали кибритена клечка. Дървото беше сухо и веднага пламна. Седнахме край сините пламъци, загледани в разпадащите се клонки, наблюдавахме как променят цвета си и преминават от разтопено златно в пепелно бяло. От време на време някое въгленче подскачаше и падаше в краката ни. Но огънят беше алчен, а дърветата бяха свършили. Пламъците замряха и угаснаха сами, почернелите скелети на извитите вейки бавно се разпадаха. Потръпнах, осъзнавайки колко студено беше станало. Изи прехапа устни и погледна със съжаление към сивото небе.

— Предполагам, че е по-добре да си тръгваме.

Майкъл и Джон ни спуснаха надолу по въжето. Когато застанахме в основата на кулата и вдигнахме глави нагоре, успяхме да видим единствено части от лицата им, далечни и сякаш останали без тела — изведнъж беше станало невъзможно да се каже кой кой е.

Отне ни часове да стигнем до дома. На Изи й излезе мазол. Седна на земята и смъкна чорапа си, за да открие прясното сълзящо петно на петата си. Опитахме се да подплатим обувката й с листа от лапад и тя закуцука до мен с мрачно лице. Стъмваше се. Колебливо вървяхме на лунната светлина, като се спъвахме в дупки и камъни. Когато стигнахме до шосето, трябваше да отскачаме към края му, за да избягваме минаващите коли. Вече не ни беше грижа за парещата коприва, присвивахме очи срещу блясъка на фаровете. Веднъж чухме подвикването на високи мъжки гласове, докато една кола профуча с бясна скорост край нас.

Щом стигнахме до горската пътека, малко се пооживихме при мисълта за вечерята.

— Смяташ ли, че често стоят там? — замислено попита Изолта. — Те нямат върху какво да спят там, нито какво да ядат, нито нищо.

Представих си близнаците, сгушени един до друг, разтреперани в тъмното, разнасящия се покрай тях плясък на криле на гарвани и чайки. Плясъкът на морето и въздишките на вятъра. Сигурно много ги беше страх да се приберат у дома. Но не си спомням да разговаряхме по този въпрос. По някакъв начин признанието, че момчетата се страхуват, ни изглеждаше като предателство.

Когато видяхме нашата къща, изпитахме облекчение. Прозорецът светеше. Домът ни изглеждаше мъничък, приличаше на илюстрация от вълшебна приказка. Дърветата с големи корони почти я поглъщаха. Майка ни ни чакаше. Веднага разбрахме, че е пила. Докато се изправяше, залитна, ръката й се плъзна от ръба на масата. Стояхме с отворени уста, докато тя замахваше назад. Шамарът улучи мен. Усетих отпечатъка на всеки пръст по кожата си. Главата ми забуча, ухото ми зазвъня. От устата ми се откъсна звук, нещо средно между възклицание и ръмжене. Изи ме хвана за ръката.

— Къде бяхте, по дяволите? — Гласът на мама звучеше задавено. Дъхът й смърдеше. — Имате ли някаква представа…

Зарида и се обърна настрани, опитвайки се да запали цигара, но ръката й трепереше твърде много. Изпусна кибрита и притисна длан към устата си, сякаш щеше да повърне. Пред очите й падна кичур неизмита рошава коса. Тя завъртя глава наляво-надясно. И продължи да я върти.

— Извинявай. Изгубихме се — прошепна Изи, плъзвайки ръка надолу. — Извинявай.

Пръстите й стиснаха моите.

Легнахме си, без да вечеряме. Кухненската врата шумно се затръшна зад гърба ни.

Изи ме погледна.

— По лицето ти има отпечатъци. — Приближи и внимателно ме докосна. Усетих миризмата й — на солен въздух, пушек и едва доловими следи от влажна кула, виждах луничките по кожата й, всяка отделна кафеникава капчица. — Боли ли?

Поклатих отрицателно глава.

Не исках да мисля за това. До този момент мама никога не ни беше удряла. Исках да се престоря, че не се е случило. Но продължавах да виждам лицето й. Все едно се беше разплела като плетка пред нас, загубвайки същността си сред обърканите конци, беше станала гола и непозната. Вместо това насочих мислите си към момчетата.

Бяхме виждали баща им само два пъти. Беше шофьор на тир. Когато чуеше шума от двигателя на камиона, Линда ни изпращаше да си ходим. Накланяше глава настрана, вслушваше се, очите й се смаляваха и придобиваха стъклено изражение.

— Най-добре да си вървите, момичета — казваше и ни побутваше към вратата.

Хуквахме, щом чуехме съскането на спирачките зад гърбовете си, усещахме тежкия тътен на гумите под краката си. Когато той си беше у дома, ни беше позволено да сме там, стига да си беше легнал; тогава всички трябваше да пазим тишина. Дори звукът на телевизора се намаляваше. Но веднъж влязохме в дневната и го заварихме пльоснат на дивана с бира в ръка. Замръзнах на място, затаих дъх. Беше мъж-гигант, с розови бузи и удивително червена брада. Изгледа ме накриво, сякаш бях паяк, изпълзял от някоя пукнатина.

— Какво зяпаш? — изръмжа той и пръстите му се свиха в груб юмрук.

Докоснах леко страната си. Сетих се за синините на момчетата. Сега това беше общото между мен и тях. Не между нас двете с Изи и тях. Само между мен и тях. Следите върху кожата ми ме отличаваха. Имах чувството, че съм се озовала в някакъв таен клуб: специално място, изпълнено с достойно мълчаливо страдание. Мислех си за Джейн Еър, за Хийтклийф — като деца и двамата са били бити и тормозени.

— Предполагам, че въпреки това ще си получат боя. — Навлякох нощницата през главата си. — Нали сутринта ще трябва да се приберат вкъщи.

Изи сви рамене.

— Може би утре баща им ще е потеглил с камиона за някъде.

Дясната ми страна и ухо продължаваха да парят. Сякаш пръстите на мама бяха останали там и ме докосваха. Сега тя сигурно съжаляваше. Представих си я как се извинява, как моли за прошка. Лежах будна до сестра си, заслушана в тихото й дишане, в лекия шум от заседнала слюнка в гърлото й, в издишването на сънищата й. Понякога се чудех дали сънуваме едни и същи сънища. Струваше ми се невъзможно да се движим из различни светове, докато лежахме една до друга. Мислех, че трябва да се срещнем някъде по средата — в сънното пространство; представях си как летим към сънуваните пейзажи, махайки една на друга. Но през въпросната нощ тя беше заспала, а аз не мигнах. Почувствах се празна от самота. Замислих се дали да не я събудя. Сложих длан върху ръката й, тънка и крехка. Не я раздрусах. Знаех, че ще я ядосам.

Тръгнах към светлината на кухнята, надолу по скърцащите извити стълби, въоръжена със старото извинение, че ми се пие вода. Ръцете ми бяха охлузени от въжето. Държах ги настрани от нощницата си. Бях готова да се оттегля, ако усетех, че мама иска отново да ме зашлеви. Босите ми стъпала стъпваха безшумно, влязох предпазливо в стаята.

Мама беше превита на две над масата, до ръката й стоеше празна чаша. Беше подредила медни и сребърни монети в три малки купчинки. Видях отворена тетрадка и изоставен молив. Гневни заврънкулки по листа. Задачи ли беше решавала? Плачеше беззвучно. Когато ме видя, бързо изправи гръб, изтри очи и посегна да ме придърпа към себе си. Лицето й приличаше на сгърчена подпухнала маска. Изтърпях прегръдката й, заключена здраво в ръцете й, вонящият й на вино дъх се лепеше по косата ми.

— Съжалявам, Виола. Съжалявам. — Прегърна ме още по-плътно, гласът й трепереше, гърдите й се тресяха. — Разбираш ли, не знам какво да правя.

И изведнъж аз също се разплаках, обвила ръце около шията й, притиснала страна към носа й и ухо — към устните й.

 

 

През тухлите и мазилката, през тапета на цветя, покриващ стената на спалнята ми, долитат приглушени ридания. Сестра ми, която е спала с мен, откакто се помня, с увити около моите крайници, плаче в леглото си от другата страна на стената.

— Ето, момичета. — Хети беше отворила двете врати. — Всяка може да си избере стая.

Винаги ще помня изражението на Изи. Аз зинах от изненада. Никога не ни бяха разделяли; никога не бяхме имали отделни легла, какво остава — стаи. Но как бихме могли да й го кажем? Хети беше единственото сигурно нещо на света, единственото звено, свързващо ни с мама. Искахме да й се харесаме.

Стъпалото ми безшумно докосва мокета. Завесите са леко отворени и в стаята се процежда странна оранжева светлина. Нощното небе в Лондон никога не е истински тъмно; изцапано е от улични лампи. Не можеш да видиш звездите.

— Изи? — прошепвам, докато се промъквам на пръсти в мрака на стаята й. Откриваме се една друга в тъмното, под хладни чаршафи, които миришат на лавандула и стари жени. Сестра ми избърсва мокрото си лице.

— Не спирам да си мисля, че ще се събудя отново в нашата къща — гласът й пресеква — и че ще заваря мама на долния етаж.

Прегръщаме се, опрели бедро в бедро, потънали в леглото. Отвън се чуват странни звуци: коли, сменящи скоростите си, внезапни гласове, резки викове на непознати и размазаният им смях. Чувам как някаква бутилка се счупва и сърцето ми засяда в гърлото. Градът никога не спи; дори да се събудя в ранните часове на деня, пак ще чувам далечно боботене и бръмчене на машини, гласове и сирени.

След две седмици ще започнем в ново училище. Ще сме в един клас с други тринайсетгодишни като нас и повече няма да сме една година назад. Ще трябва да носим униформи и да стигаме до училището с червен автобус на два етажа. Повдига ми се от тази мисъл. Хети казва, че за нас ще е добре да си намерим нови приятели. Майкъл и Джон са единствените приятели, които някога съм имала; единствените, които искам. Но Изи не желае да говори за тях, прави гримаса, когато спомена имената им. Нощем, останала сама в стаята си, съчинявам различни версии на онова, което бих могла да кажа на Джон в писмо. Но нищо не ми звучи правилно. Нищо не ми изглежда възможно.

Изи е заспала, дишането й е пълно с неспокойни въздишки и мърморене. Притискам нос към вълните на косата й, внушавам си, че още мога да усетя миризмата на море и бор, смесени със специфичния й аромат.

Лондон вони на тела и бензинови изпарения, химикали и гнилоч. Когато Хети ни заведе в „Хародс“ да ни купи обувки, усещах, че дробовете ми ще се пръснат. Трудно е да дишаш прашния въздух. Всяка вечер вратът ми е нашарен с черни ивици и усещам косата си мръсна. Забелязах диви животни, но на тях им се налага да са невидими и хитри. Нощем лисици се шмугват из сенките на паркираните коли, между контейнерите за боклук пробягват плъхове. Сред релсите се вият плевели, проникват между плочките на тротоара покрай къщата на Хети. Хората ме гледат втренчено, когато коленича, за да почувствам малките, храбри листа.

На Изи „Хародс“ й хареса, искаше да обиколи всички щандове и да се вози нагоре–надолу с асансьора, обслужван от момче в зелена униформа.

— Когато стана по-голяма, ще изкупя всичко оттук — каза тя, обгръщайки със светнал поглед лъскавите щандове и отрупаните полици.

Утре ще закусваме в приземната кухня на Хети. Вместо овесена каша и карамелен сироп, и мама, пееща в унисон с радиото, ще се изправим срещу корнфлейкс с бяла захар и препечени филийки, нарязани на триъгълни парчета. Хети седи начело на масата, пие чай от чаша с чинийка и ни предлага портокалово сладко, сипано в сребърен съд. Има специален нож за масло. Поглежда над очилата си и ни говори с глас, който възрастните използват, когато не са свикнали да разговарят с деца. Леля ни така усърдно се опитва да е добра с нас, че понякога очите ми се наливат със сълзи, горещи и размазани, а гърлото ми се свива. Изобщо не прилича на мама — ниска, квадратна и много по-възрастна. Но вчера забелязах, че очите й са обагрени в същото бледосиньо като мамините, а когато се усмихва, по страните й се появяват същите трапчинки.