Сергей Минаев
Духless (9)

Влакът

Runaway train, never going back

Wrong way on a on-way track

Seems like I should be getting somewhere

Somehow I’m neither here nor there.

 

Soul Asylum. „Runaway Train“

И ето, че пътувах за Питер. Именно пътувах, а не летях в бизнескласата на самолета. Макар че корпоративните самураи винаги трябваше да се придвижват по този начин. Самолетите пораждаха в мен панически ужас, особено ако бяха от вътрешните руски авиолинии. Когато трябваше да ходя в Париж, Милано или някой друг европейски град, страстта ми към пазаруване и каране на джет ски в чужбина надвишаваше страха ми от самолетите. Но тъй като летенето до руския град не ми обещаваше никакви такива чужбински радости, ми оставаше само голият ужас, хъндрид, зе фак, пърсент пюр. И направо си представях как лежа сред пластмасовите парчета от креслата и куфари „Delsey“ и „Samsonite“ и остатъци от човешки тела, пропити с миризма на алкохол и екскременти. И всичко щеше да стане, само защото някакъв пияндурник от проверяващия екип, вместо да завинти разхлабените болтове на крилата просто ги е набил с чук. И е отишъл да си допива, оставяйки в бордовия дневник бележката „няма нарушения“. Бррр!… Естествено, нямаше да видя никакъв пейзаж, а още по-малко щях да усетя някакви миризми. Но много често, особено когато бях в нетрезво състояние, обичах да описвам на приятелите си тези ужасни картини.

Тъй че в момента пътувах за Питер с влак. В спалния вагон на тъй наречения Николаевски експрес. „Ултрамодерен и комфортен“, както гласеше рекламната брошура. Но в действителност влакът, разбира се, беше пълно лайно. Вероятно пичовете от Министерството на транспорта бяха решили, че са най-хитрите хора в тази страна. И че ако сложат на крадливите и тромави стюарди и стюардеси шапки от изкуствена кожа и униформени палта с метални копчета (копирани от филма „Сибирският бръснар“), ако боядисат тук-там родния съветски влак и ако окачат на прозорците на покритите платформи калиграфски изписаната буква „Н“, ще се получи еби му майката какъв страхотен истински европейски влак. Но колкото и да повтаряш „хвала, хвала“, лайното си остава лайно и вкусът в устата ти не става по-различен. Когато влязох във вагона, си помислих колко ли са изцицали за тази „модернизация“ тарикатите от министерството и как сигурно се смеят на идиотите, които дават интервюта в стил „вече пътувам само с Николаевския експрес!“

В спалното купе вече имаше някакъв дърт пръдльо (fuck! Направо си мечтаех да пътувам сам). Въпреки че влакът още стоеше на перона, пичът вече беше застлал леглото си, беше опънал грижливо чаршафа и калъфката на одеялото, беше нагласил възглавницата си и беше легнал да чете книга. Щом ме видя, дръпна одеялото до брадичката си, но въпреки това успях да забележа, че е облечен с изгладена бяла фланелка.

Такива дърти пръдльовци ходеха в командировка много рядко. По принцип ги изпращаха в най-далечното Горно нанадолнище по някаква шибана причина от сорта на това да проведат семинар, посветен на запознаването на младите касиери с новите правила за използване на касовите апарати. Те се подготвяха за това събитие като за възкачване на трона. Събираха багажа си три дни и по няколко пъти слагаха и вадеха от куфара или чантата си своя любим исторически роман. Но след това, боейки се, че могат да се сторят прекалено умни на спътниците си и да си изкарат боя от тях на пияна глава, те изваждаха романа и го сменяха с някоя стара кримка на Маринина или на Дашкова. Жената на дъртия пръдльо по десет пъти на ден го питаше дали не е забравил да си вземе пантофите, а той започваше да се изнервя, да вдига кръвно и тъй нататък. После поемаше към гарата два часа преди тръгването на влака (понеже всичко можеше да се случи), прегръщаше и целуваше по три пъти жена си и децата си, на сбогуване получаваше от жена си наставлението „и да внимаваш там“ (макар че, честно казано, той вече нямаше причини да внимава, защото ако му се прищеше да направи нещо палаво, за целта можеше да използва само метлата) и излизаше от къщи.

Този мъж беше извадил голям късмет, защото не отиваше в Горно нанадолнище, а в Питер и то в спален вагон. Сигурно семинарът щеше да е за старшите касиери или нещо такова. Нямаше никакво съмнение, че по пътя към гарата дъртият пръдльо си бе мислил, че късметът ще му подхвърли още един бонус във вид на млада спътничка. На която през целия път ще пили мозъка, ще й досажда с въпроси за живота и на това отгоре ще изтърси нещо от сорта на „ще се обърна, не се притеснявайте“, за да не излезе от спалното купе, когато тя поиска да се преоблече. А пък всъщност, изродът му с изрод, щеше тайничко да надзърта, за да види женските прелести.

Но този път тъпата съдба му бе изпратила не млада едрогърда мадама, а един доста напоркан пръч — т.е. мен.

Между другото, успях здравата да се наквася преди тръгване в италианското заведение „Тратория“, което се намираше на улица „Садово-Черногрязска“ заедно с моята приятелка Юля, за която вече споменах. С нея се срещнахме по един прекрасно измислен от мен повод: бях й купил две книги (аха, и на мен ми е много смешно), но всъщност просто ми се щеше да я видя още веднъж. Тъй че двамата с нея седяхме в тази кръчма и водехме умни разговори, а в същото време аз си мислех колко хубаво би било, ако правехме секс. До тръгването на влака имаше още два часа и, общо взето, ако не бях чак такъв тъпанар, можех да наема стая в някой хотел. Но тук отново влязоха в сила друг вид обстоятелства. Проблемът беше в това, че аз отдавна се бях отучил да общувам с нормални мацки. Умеех доста добре да въртя номера пред изтребителките, да поддържам тъпите им разговори за бутици и СПА-центрове, да правя всевъзможен секс в тоалетните между две магистралки кока и други такива гадории. Но просто не можех да сваля едно момиче, което ми харесва, извън купоните, да му подаря цветя, да насоча ресторантския разговор към кревата или нещо друго от този сорт, както правят нормалните хора. Моментално ме обземаше див ужас, а пък ако изпитвах към въпросния обект и нещо повече от банално полово влечение, положението направо ставаше неудържимо. Изпадах в такъв шок, че заприличвах на Железния дървар. Очевидно цялото това киснене в компанията на себеподобни мумии окончателно беше унищожило способността ми да общувам с нормални хора.

За да прикрия вълнението си, започвах да поркам бързо, да говоря много (предимно глупости), да се кискам и изобщо да се държа като абсолютен льохман (защо „като“, при положение, че все по-често си мислех, че съм точно такъв). Така стана и този път. Придържайки се към високия стил, някак много бързо се спихнах, притесних се и — моля да проявите снизхождение — само след четиридесет минути се нашморках. Тя беше толкова любезна, че ми припомни кога тръгва влакът ми, закара ме на гарата и си отиде.

И ето че аз влязох в купето с натежала глава, пиян и ядосан на себе си. С едничката мисъл да се стоваря на леглото и да заспя, спасявайки се от каквито и да било разговори. Но ето ти изненада:

— Добър вечер!

Аха! Добър вечер, да ти го начукам. Дъртият пръдльо лежеше и ме гледаше толкова въпросително над очилата си, като че ли му дължах сто долара. Като възпитан човек, избоботих в отговор „добър вечер“ и започнах да слагам своята прекрасна, купена съвсем наскоро чанта „Fila for Ferrari“ на полицата за багажа, като на това отгоре се опитвах да преценя с пиянския си поглед дали мястото не е много прашно.

Седнах на леглото. В това време дъртият пръдльо започна да ме обстрелва с уводни изречения, които нямаха никакъв смисъл и значение, от сорта на: „скоро ли ще тръгнем“, „ако искате да четете или пък ако искате да хапнете, можете да не гасите лампата“. Да бе, дори и да исках, щях да те видя как щеше да го направиш, ако беше на мое място. Като на всичкото отгоре той изричаше всичко това с много муден глас и премесваше речта си с най-различни паразити от сорта на: „тъй да се каже“, „може би“ и други. И беше абсолютно ясно, че този скапан мръсник нямаше за какво да си говори с мен, а по този начин просто се опитваше да ме проучи, понеже току-виж по време на разговора изтърся нещо важно, което ще му позволи да разпознае в мен коронован крадец, качил се в този спален вагон, с цел да открадне нещастните хиляда рубли командировъчни ТОЧНО ОТ НЕГО.

Най-после влакът тръгна. Поддържах с нежелание разговора за това „дали ще ни донесат чай или да отидем да си го вземем сами“ и други такива глупости. Мъжът видимо се поотпусна и в един момент ми каза:

— Значи вие също отивате в Ленинград?

— Не, аз отивам във Владивосток — отвърнах му съвсем сериозно, усещайки, че направо ще откача от тъпотията на този въпрос.

— Аха. — Мъжът се опита да пресметне нещо в кухата си кратуна. — Но през Ленинград, така ли?

— Ами, да — потвърдих още веднъж, осъзнавайки, че няма нужда да споря с този топографски кретен, който на стари години смяташе, че Владивосток и Питер са в една и съща посока. — Има ли друг начин?

Дъртият пръдльо започна да обмисля получената информация. Взе да бърчи съсредоточено чело и дори остави книгата си. В това време аз отворих малката бутилчица коняк „Московски“ с отвратителната миризма на каменарка, която ми се полагаше като пътник в спалния вагон. Отворих я и отпих една голяма глътка от гърлото й. Спътникът ми продължаваше да ме обстрелва с идиотските си въпроси защо пътувам, по работа ли отивам или просто така и кога ще се върна. Огледах го и стигнах до извода, че преди петнадесет години този мръсник е седял и е събирал слухове и клюки за колегите си, драскал е анонимни писма и доноси за колеги и съседи, че слушат „Гласът на Америка“, че имат вкъщи видеомагнетофони и че правят орален секс с любовниците си. Разговорът плавно преминава към времената на неговата младост. И той започна разказ за студентското си пътуване до Олгино край Питер, за огньовете, за китарите, за водката, за комсомолките и „абе, нали разбирате“. Опитвах се да хипнотизирам приказливия турист, повтаряйки си наум нещо като мантра: „Млъкни, изрод такъв, млъкни, изрод такъв, млъкни, изрод такъв“.

Любителите на туристически удоволствия и разните бардове предизвикваха нечовешката ми омраза още от дете. Според мен, в това имаше нещо уродливо и извратено. Във всички тези палатки, груби пуловери (разбира се, не „Paul&Shark“), мъже с бради тип „Хемингуей“ и дебелогъзи женоря с шушлякови якета, които съпровождаха мъжете туристи. В цялата тази гнусна идиотщина, когато няколко души седяха прегърнати край огъня, някакъв малоумник дрънкаше на китара и грачеше със скапания си пресипнал глас като Володя Висоцки, а останалите трепереха от студ, поклащаха се в такт и виеха нещо от сорта на „Ах, Арбат, мой Арбат“ или „плллллатното, плллллатното, плллллатното“ и т.н. За секс под течащото платно дори и дума не можеше да става. Но въпреки това все още се намираха редки тъпанари, готови да тръгнат „на поход“ след първия зов. Дори ако мястото за този поход беше близкото дере.

Любителят на Олгина и комсомолките седна. Отметна одеялото и започна да си маже сандвич с червен хайвер, нареждайки: „А сега ще хапнем хайверче, ще хапнем. Много добре“. Както се досещате, хайверът беше отвратителен, сух и с най-ниското качество. Отношението на Министерството на транспорта към пътниците от спалните вагони беше очевидно, щом ги хранеха с такива лайна. (Макар да допусках, че Министерството на транспорта беше отпуснало пари за хубав хайвер, а просто местните доставчици бяха купили най-лошия на най-добрата цена и бяха цунали разликата). И сега тази безсънна гадина си мажеше сандвич с него. И най-неочаквано ми изтърси следното:

— Вашето спортно костюмче ми припомни още нещо. Раздаваха ни точно такива в строителния отряд, на БАМ.

Разбрахте ли сега? Въпреки че бях много пиян, аз си седях тук като истинско олицетворение на модата с червен анцуг „Адидас“ от серията „Vintage“ а-ла „Beastie Boys“ от 80-те години и с червени маратонки „Fila for Ferrari“ и дори донякъде се кефех на вътрешния дисонанс между днешната мода на този тип тоалет и спомена за идентичния външен вид на бандитите от началото на 90-те години. Т.е., чувствах се като някакъв изнудвач, който събира пари от лавките край „Текстилници“ и баровец от „Ибиса“, а този мърльо ми говореше за някакъв си строителен отряд. Ако това ставаше през тридесетте години, просто щях да го убия, а пред извънредния съд да кажа, че той е враг на народа, че е пътувал за Питер, за да убие другаря Киров и че ми е пречел да спя. Въздъхнах, промърморих, че отивам в тоалетната, взех една цигара и отидох на закритата платформа.

Там духаше и смърдеше отвратително на някаква смесица от цигарен дим, храчки и урина. Ако се съдеше по концентрацията на миризмата, закритата платформа наистина не беше мита още от времената на цар Николай. Запалих цигарата и се загледах в преминаващите покрай прозореца редки дървета, постройки и пустеещи поля помежду им. Заедно с тях през ума ми преминаха и стиховете на Саша Блок: „О, Русийо моя! Жено моя!“ Макар че, ако ставаше дума за царящата наоколо тъма и селцата с килнати къщурки, би било по-правилно да си помисля: „за някои и магарицата е жена“. Алкохолът започна полека-лека да ме пуска и ме налегнаха умора и мисли за предстоящата ми среща с дистрибутора. Всички тези финансови сблъсъци, борбата между силите на доброто и разума, местните тарикатлъци, предстоящата подялба на пазара и други такива.

В един момент на закритата платформа се появиха още две персони. Мъже на около четиридесет години. Единият беше облечен с дънки и пуловер за сметка на другия, който носеше костюм и бели маратонки. Като същинско застинало в осемдесетте години конте от времето на брейка. Веднага го кръстих наум брейкаджията. Те си стояха, пушеха си и бъбреха с леко подпийнали гласове. Аз също пушех цигара от цигара, в главата ми се стелеше мъгла и изобщо не се кефех на перспективата да се върна в спалния вагон при безсънния дърт пръдльо. От калейдоскопа фрази като „пазар“, „скъпо“, „направо се ебават“ и „няма да ги бъде“ разбрах, че както винаги, когато в Русия изпият един литър, разговорът преминава на икономически теми. (Следващата тема е външната политика и националният или еврейският въпрос, но по принцип вече е опасно да си близо до спорещите на такива теми.)

В този момент до ушите ми достигна следната тирада на брейкаджията:

— Знаеш ли кое е интересното. Роднините ми живеят в Нижни Новгород. Там местната бира струва тринадесет рубли. А в Москва вече е двадесет и пет.

— Е — отвърна му другият, — ясно е защо става така. Разни доставки, тинтири-минтири и в Москва вече е по-скъпа.

— Ха! — извика радостно брейкаджията. — А тогава защо саламът от Клинск струва еднакво и в Москва, и в Новгород? Него да не би да не го доставят? А?

Лицето на събеседника му, осветявано в тъмнината от крайпътните лампи, се покри с бръчки, предизвикани от трескавата дейност на мозъка му, който търсеше решението на този икономически проблем.

— Да… — каза той, — иди ги разбери…

— Точно така. И аз не ги разбирам. Просто там всички са серсеми. Или не могат да броят, или са тъпи. И на децата е ясно, че колкото и да струва нещо (е, в рамките на нормалното), всичко ще се изкупи.

— Да… — отвърна другият с интонация, която издаваше окончателното му объркване. — Така е.

 

 

Ще ви кажа честно, че vox populum е страшна сила. В нея има нещо от хуните. Тя е конница, която помита по пътя си всички ажурни замъци на социалните, икономическите и философските схеми, които учените мъже изграждат всекидневно (и срещу доста пари). Гениите на маркетинга и мениджмънта. Само ако знаеха тези местни Бийвъс и Бътхед какви катастрофално огромни суми получаваха всички тези отдели по маркетинг, логистика, регионална дистрибуция и планиране. Колко време се губеше за изчисляване на цените за далечните региони, за да се намалят загубите, за да се съкратят маржовете и тъй нататък, и тъй нататък. За да може там, в отдалечения от Москва регион, някакъв си брейкър да има възможност да си купи хем салам за мезе на водката, хем това да не удари олекналия му от покупката на водка джоб. И за да може да си купува все по-често и все повече. И срещу приемлива сума.

Само че — на ти сега. Ето го пронизващият като нож на бандюга аргумент: „Просто там всички са серсеми. Или не могат да броят, или са тъпи“.

В такива моменти най-силно усещаш колко си отдалечен от народа. Осъзнаваш колко излишни са усилията и трудът ти. Твоите, а следователно и на цялата армия мениджъри от всички звена на икономическата верига. Веригата, която те удря с другия си край по главата, макар да ти се струва, че я държиш здраво в ръцете си и я управляваш. Но в действителност тя е тази, която държи теб.

Върнах се в спалното купе в мрачно настроение. От основата на моята житейска платформа току-що беше извадена още една тухла. Още малко и цялата ми философия за живота щеше да рухне като Родоския колос. И едва ли някакви условни арабски търговци щяха да отмъкнат останките ми с камилите си. В мен нямаше мед. И нямаше как да ме претопят…

В спалния вагон всичко беше умряло. Надявах се, че ще бъде така до сутринта. Дъртият пръдльо хъркаше, сумтеше и сънуваше пети сън. Часовникът показваше два през нощта. Легнах и се опитах да заспя. По традиция спях много лошо във влака, който пътуваше от Москва за Питер. Виж, по обратния път спях добре. Очевидно това беше подсъзнателният страх в очакване на ЧУЖДИЯ ГРАД. Или може би превръщането на пиянството в махмурлук? Все едно, от каквото и да бе предизвикано това, спах отвратително. И се въртях. Непрекъснато преобръщах възглавницата си. Дърпах вълненото одеяло. Махах го. Отново се завивах с него. Борех се ту със студа, ту с жегата. Задрямвах, отварях очи, а след известно време отново се събуждах. Общо взето прекарах в това състояние известен брой часове и отворих натежалите си като олово клепачи в шест часа сутринта.

Моят съсед като една същинска чучулига вече седеше и си приготвяше чай. На това място започнах да осъзнавам, че той вероятно е изпратен тук, за да отрови пътуването ми с глупостите си, като ми разказва за туристическите си подвизи и младостта си. Седнах, отворих една кутия сок и започнах да поглъщам жадно съдържанието му. В това време пичът настрои сутрешната латерна на словоблудството си. Загряваше, мръсникът. Обстрелът започна с „как спахте?“ (нямам думи, земляк), „скоро ще пристигнем“, „трябва да си вземем чай“. Аз се съгласявах едносрично и се правех, че искам да извадя нещо от чантата си. Пребърквах методично джобовете си, готвех се да изляза на закритата платформа и други такива. В този момент пръстите ми се натъкнаха на нещо, увито в целофан. Извадих го бавно и крадешком го погледнах. В целофана имаше бяла субстанция.

„Какво има в пакетчето?“ — пита зрителят от Тюмен от клуба на знаещите.

Може би сол? Защо да е сол? Какво ще соля? Храна за из път? Да не би да съм донесъл варена кокошка във влака? А може би съм турист, а? Догадката прерязва мозъка ми като бръснач. Беше ясно какво е това. Прах. Мозъкоубиец. „Тайд“ за мозъчните гънки. Или, казано с една дума: кока.

Вирнах пръст нагоре и казах на туриста:

— Един момент. Ей-сега ще се върна.

Грабнах тясната брошура, която рекламираше вагон-ресторанта, и едно списание и се стрелнах като куршум към тоалетната. За щастие, в този ранен час за махмурлии тя беше свободна. Отворих вратата, разгърнах списанието, сложих го на мивката и изсипах съдържанието. Разделих го внимателно на две магистралки и засмуках бързо дозата.

„Приятен път!“ — пожела ми рекламата на Министерството на транспорта на двадесет и четвърта страница.

— Благодаря — отвърнах на глас.

Излязох на закритата платформа. Около пет минути гледах тъпо през прозореца. Събудих се окончателно. Подвижността на ставите ми се възвърна и изпитах известно благоразположение. Върнах се в спалното купе.

Последният час преди да стигнем до Питер прекарах в добро настроение. Смеех се на шегите на дъртия пръдльо и слушах внимателно разказите му за Олгино. Казах му, че обичам да свиря на китара (да бе, само ми дайте инструмента и веднага ще засвиря). Смеех се от сърце и тъй нататък.

Най-после влакът пристигна в Питер. Взех чантата си, сбогувах се дълго със съседа си, пожелах му приятна командировка и казах нещо от сорта на това, че „няма да е зле да пътуваме заедно и по обратния път“. Задавих се от смях и слязох на перона. Минах покрай влака, после през сградата на гарата и се обадих на питерския служител Льоша, който трябваше да ме посрещне. Излязох навън и запалих цигара, макар че не ми се пушеше. Дръпнах два пъти и я запратих по Питер. Питер моментално ме замери с шепа дъжд в лицето. Днес времето беше такова.

Льоша дойде. Беше младо момче на около двадесет и пет години, което винаги, когато го виждах — денем и нощем, ходеше с тъмни очила. Съдбата бе отредила да носят тъмни очила през нощта на дилърите, на студентите, на юнаците от дискотеките и на заклетите наркомани. Т.е., когато си слагаш тъмни очила, ти или искаш да изглеждаш като един от изброените по-горе субекти, или си пълен льохман. И като че ли не би трябвало да носиш тъмни очила и сутрин, когато вали дъжд. Но Льоша не разбираше това. Ако го разбираше, нямаше да кара тази странна лада и щеше да живее в Москва. „Сигурно е наркоман“ — помислих си аз и отново ме напуши на смях.

Двамата се качихме в колата. По радиото свиреше някаква идиотска бърза музика. Дънеше много високо.

— Пречи ли ви музиката? — изкрещя ми Льоша. — Много обичам да слушам бърза музика високо. Ободрява ме.

— Няма проблеми — отвърнах. Всъщност тази музика ми идваше много добре.

Облегнах се назад и го помолих да ме закара в хотела.

— Ядохте ли вече? — попита ме Льоша.

— Аха — кимнах. И добавих, но наум: „Най-вече през носа“.

Потеглихме. Движехме се по булевард „Николаевски“. На ъгъла, на стенда за реклами имаше плакат за гастрола или за концертите на някакъв оперен певец. „Изпълнител на арията на Ленски или някой друг“, гласеше рекламата.

Аха. Точно така. Какво ми готви бъдещият ден? Само въпроси.

И наистина, пътят с кокаин от сутринта беше крачка към неизвестността…

Затворих очи. Бях в Питер.