Сергей Минаев
Духless (8)

Мрежата

Но в такъв случай зная как да ги наричам.

Това са фалшиви ИМС-и.

КАСТА. „Фалшивите ИМС-и“

За мен неделята започна със сърфиране из уебстраниците. Отворих лаптопа си, влязох в интернет и набрах WWW.LITPROM.RU. Екранът на монитора се оцвети в червени и златни тонове като същински микс от СССР, пролетариите от всички страни и несбъднатите имперски претенции. Всичко онова, което още петдесетина години ще се появява в основните кампании на руските идеолози. Всички тези визуални фетиши, с които всеки завършил осми клас малоумен популист, който може що-годе да мели с езика си, само за петнадесетина минути ще омае петдесет бабички или бачкатори, реализирайки и следващата си цел да им събере по сто рубли за бутилка водка и пакет цигари.

На заглавната страница на този контракултурен (както е прието да го наричат) сайт беше изписан слоганът: „Последната крепост на Духовността в интернет“. Очевидно пичът, който бе създал този интернет-паноптикум, навремето е бил отдаден на търсенето на „руската национална идея“ или просто е решил да се ебава с хората.

Основните посетители бяха заблудени графомани, поети, които мъчително римуваха стиховете си в стил „горичка — водичка“ или „аз съм чернозем — не ме гледай в очите, серсем“, чиновници, които убиваха работното си време, наркомани, откачени националисти, безделници и прочее сган. Понякога сред писанията в този чат се срещаха наистина любопитни текстове — рожби на болната психика на тукашните обитатели, често можеха да се проследят словесни престрелки, демонстриращи гросмайсторско владеене на забранената лексика или разкази за тежкия живот на населението на Русия, подпрени с як селяндурски битов хумор. Изобщо ако в мрежата нямаше такъв сайт, той задължително трябваше да бъде измислен.

Тук от време на време се опитвах да отпусна съзнанието си. Не е тайна, че когато наблюдаваш чуждата депресия, подсилена от тежка алкохолна или наркотична зависимост, катастрофални битови проблеми и пълна липса на перспективи, собственото ти положение в живота, което ти се струва непоносимо, веднага се изпълва със смисъл, значимост и разбиране за факта, че има хора, на които им е по-зле.

Заредих челната страница на този сайт и видях един красиво измайсторен банер с текста: „Купон на Литпром. Читателите и писателите ще се съберат днес в 18.00 в бара «Халбата» на ул. «Курска»“. Следваха няколко мръсни шеги и категоричното „присъствието е задължително“. Кликнах върху банера и влязох в чата, изпълнен със стотици радостни комплименти, оставени от тукашните посетители в предвкусване на скорошната среща с приятелите по чашка. След като прочетох две страници, искрено завидях на тези хора, поддадох се на общата им нагласа и усетих непоколебимо желание да се присъединя към тълпата.

Какво пък, когато съществуванието ти е празно и безсмислено, самата съдба те отнася в лоното на още по-празни и безсмислени компании. След кратък размисъл реших, че перспективата да прекарам вечерта в компанията на алкохолици, които се мислят за литератори и бунтари, е много по-добра от вечерния диалог с чаша уиски в ръка. И след два часа, само след два часа вече се гмурнах в босяшкото братство. Което се крепеше също като земята в представите на древните на три кита или костенурки: бирата, потните пиянски мъжки прегръдки и думата „камарад“…

Моята интимна връзка с интернет започна преди пет години. През това време изминах пътя на плах и непросветен потребител на програмата Outlook Express до заклет юзер на интернет. В началото за мен всяко писмо беше една малка любовна история. Как ли да го напиша по-любезно? Как ли да завърша писмото и т.н. В представите ми всички адресати бяха същите тъпанари като мен, за които да изпратят факс беше проста работа, но да напишат писмо по електронната поща беше същински „подвиг на разузнавача“. С течение на времето се убедих, че деловата етика не важи за електронната поща и че там всички говорят много по-просто, по-бързо и по-кратко. Без дълги предисловия и витиевати любезности.

Казвам всичко това, защото сега се дразнех от всички хора, които изпращаха разни факсове, а пък малоумниците, които казваха: „Ей-сега ще ви дам секретарката си, тя ще ви каже адреса, вие го изпратете, а тя после ще ми го прочете“, направо ме хвърляха в ужас. Личният имейл е нещо лично като мобилния телефон и да го споделяш с тъпата секретарка не е признак на висок статус, а по-скоро доказателство, че човекът живее в каменната ера и всичките ти бъдещи общи работи с него ще ти донесат само неприятности.

И ето, че аз влязох в интернет. В този изумителен вълшебен свят. Свят, който се състои от порнография, мръсотии, политически некоректни граждани и липса на каквато и да било цензура. Свят, създаден за безделие, за губене на време и за удовлетворяване на извратените ти фантазии. Хората влизат в мрежата точно заради тези неща. Затова са ми много смешни изказванията на отделни аутсайдери, които се представят като „създатели на руския интернет“ и „автори на еди-какви си и еди-какви си известни проекти (които отдавна вече са в базата данни)“, за това, че интернет „не е само средство за комуникация, но и прекрасен каталог за покупки от мрежата, за игри на борсата и за бързо търсене на полезна информация“.

Да бе, знаем я ние тази информация, когато наплюскалият се на обяд чиновник набира в търсачката „young virgin sock big monster’s cock“. Или „проститутки по интернет“. И отиде, та се не видя. Знаете ли коя е първата дума, която набира в търсачката човек, влязъл за пръв път в интернет? Е, в никакъв случай не е „борса“ или „покупка на цветя“. Първата дума, началото на началото, отправната точка за всеки новак е думата FUCK. И е ясно, че първата страница, която ще се покаже на тази дума, няма да съдържа текст от сорта на „Fuck! How beautiful is Shakespeare’s book“. В най-добрия случай там ще има страница на порносайт, където Роко Сифреди ще чука Чичолина в ролята на майката-кралица във филма „Четиридесет и шест сантиметровият Хамлет“.

Смятам, че пътят на 75 процента от новите интернет-потребители започва от тази дума. Другите 24,5 процента пишат нещо по-специално. Например: „Къде да си намеря дрога?“ или „Искам да се запозная с мацка без комплекси“. Останалите 0,5 процента може би купуват цветя, акции или нещо от този сорт.

Аз също не бях изключение от правилото. След като обиколих разни сайтове, където „двама съученика от по-горен клас отнемат девствеността на петнадесетгодишната Таня“ или „учителка по химия съблазнява десетокласник“ (който на вид беше на четиридесет години), след като изтеглих най-различна музика и се нагледах на гадни картинки, на които политици и звезди от шоубизнеса вършеха страховити неща, ми се прищя да обсъдя цялата тази гадория. Когато си изпратил най-гадните страници на всичките си близки и далечни познати, когато всичките ти познати за десети път ти отговарят едно и също, започваш да търсиш други събеседници. И най-страшното е, че много скоро ги намираш.

И наистина мрежата е пълна с хора, които страдат от липса на общуване или внимание. Хора, които са готови да обсъждат с теб до три часа сутринта проблема на „парниковия ефект“ или да си разменят с теб цинични цитати от творчеството на Сорокин. Заради тези неща интернет е много привлекателно нещо. Освен че е прекрасен терен за общуване, той открива пред човека възможности от друго естество. От онова естество, за което сме чели във фантастичните романи. Възможността да се превъплъщаваш.

И наистина, пълната анонимност дава възможност на просяка да се превърне в олигарх, на изрода — в красавец, на затворения самотен алкохолик — в сърцето на компанията, на мъжа — в жена (случват се и такива неща) и обратното. Зная много случаи, когато студент, който се издържа само със стипендията си в Урал, години наред си пише с някоя московска красавица, като й се представя за могъщ бизнесмен (естествено, неженен). А „двадесет и пет годишната“ красавица съответно се оказва пъпчива ученичка.

Твърдението, че мрежата е наводнена само с хора с психически отклонения е пълна глупост. Да, може би техният процент не е малък. Но в действителност няма никакви „психари от интернет“, „сексуални маниаци от мрежата“ и „извратеняци от киберпространството“. Това не са някакви си митични мутанти. Потребителите на мрежата сме ние с вас. Да, да, ти си този, който пише по ICQ на момичето, с което си се запознал преди пет минути във форума: „Искам да те чукам на мръсната маса“. Твоят колега е този, който се киска гадно и оставя коментара си под грижливо изпратената от някого снимка „Момичето и конят“. Всички автори на ужасяващи рисунки с трупове, с разкъсани хора и с порно с пришълци ходят на работа, срещат се с теб в метрото и седят на съседната маса в кафенето.

В реалния живот те са „водещи мениджъри по продажбите на офис техника“, а в мрежата живеят живота на Бил Ебача и Развратната Альона. И там пишат, рисуват и говорят такива неща, че ако ги чуеш от тях в реалния живот, моментално ще откачиш.

Анонимността разкрепостява до неприличие. Точно тя е онзи катализатор, която позволява да излязат навън всички дяволи, скрити до този момент в тъмните кътчета на съзнанието ти. Ха-ха, ще е много интересно да видим лицето ти, когато на работното си място отидеш при своята тлъста асистентка с крепнайлонови чорапи и видиш как тя трака бързо по клавиатурата, пишейки на своя интернет-принц нещо от сорта на „представи си краката ми в ажурни чорапи на раменете си“.

Това е. А сега си представи, че целият офис за един миг се е препълнил с олигарси, съблазнителни похотливи красавици, революционери и литератори, диджеи и печени гангстери. Яко, нали? Олеле, чии са тези крака на раменете ти?

Всички твои срамежливи и трудолюбиви колеги отведнъж са свалили маските си и са станали такива, каквито са. Или по-точно, такива, каквито искат да бъдат. Кретени, извратеняци, женкари. Недостъпни красавици, фатални жени и развратни курви.

Мрежата засмуква много бързо. В нея можеш да намериш най-различни познати. От сайта на феновете на „Спартак“ до напълно луди толкинисти, които спорят до прегракване как е най-добре да се направи „магически жезъл“ от обикновен чук. Геймъри, програмисти, хакери, еротомани, гейове, наркомани, графомани, рокери, пънкари, скинхедс, хиперционисти, фашисти, обикновени идиоти, любители на фут-фетишите, домакини, кулинари, автолюбители… Какви ли няма тук. За всеки вкус. Ти само си намери някакво увлечение и веднага ще откриеш съмишленици. Всички те комфортно са се настанили из безбройните чатове, форуми, страници за гост-посетители, домашни страници, сайтове и сайтчета, портали за „междугалактическо общуване“ и „затворени клубове в мрежата на елита“ (има и такава).

Всички, които обичат да говорят за политика, да философстват за съдбата на Русия, всички маргинали от контракултурата, толкинисти, бизнесмени от мрежата, които вдъхновено примамват недалновидните инвеститори да влагат милиони заради някакви митични перспективи на „бързо развиващия се руски нет“ са обединени от едно. Това са комюнити отхвърлените. Общността на хората, изместени от реалния свят заради пълната си професионална непригодност или ненужност. Хора, които взаимно си придават значимост, държейки на повърхността целия този сапунен мехур, наречен руски нет. Едни го правят, за да измъкнат няколко хилядарки от будалата, който не е осведомен за безперспективността им и десетината провалени от тях проекти, пропити в кафене „ОГИ“, изпушени в кухните и изприказвани във форумите и личните дневници.

Други живеят в мрежата, защото нямат къде другаде да живеят. Не в смисъл на жилищна площ. Те са ментални клошари. Не са интересни на никого, в по-голямата си част са мизерни, подтиснати и бездарни хорица. В реалния живот работят като системни администратори, дребни чиновници, ниско поставени служители в рекламни агенции, уебдизайнери, които за десет години тъй и не са създали нито един шедьовър, журналисти-многостанници (по 50 долара на колонка) — изобщо все някакви затормозени синекури, озлобени срещу целия свят, който не им позволява да реализират стремежа си към лидерство. Техният наполеонов комплекс се излива в интернет, където те се правят на идейни вождове, разпръсквайки около себе си „идеологическата прогресивна мътилка“ в цели пасажи. В мегабайтове с кухи манифести, изпълнени с откраднати речеви обороти, гарнирани с цинизми, и заимствани лозунги от сорта на „Консумирай, работи, пукни“, „Големият брат вижда всичко“ и „Аз съм враг на държавата“. Естествено, че покрай тях моментално се сформират кръгове от също такива уебовци, които са готови до дълбока старост да си играят на антикомформизъм и контракултура с единствената цел всеки петък да имат компания на чашка. Хора, които „те разбират“.

С течение на времето това придобива клиничен характер. Смешно е да ги слушаш, как бравурно се величаят един другиго като „главни пиари на руския нет“, „безусловно най-талантливия журналист или литератор в мрежата“ или „най-успешния бизнесмен в интернет“, или (прости ми господи) „идеолог на мрежата“, когато се представят взаимно на хората, които не принадлежат към интернет-обществото. Сякаш тези персонажи с мазни дрехи са донесли със себе си венециански маски и разиграват пред теб карнавал, представяйки се за някой друг. Цялата мрежа наистина е маска за излишни хора. Който няма нужда от маска, няма нужда и от мрежата.

Разбира се, сред тях се срещат разумни, талантливи и наистина оригинални хора. Сблъсквал съм се с много такива в интернет. Но изключението само потвърждава правилото. Когато сравниш броя на малоумниците, психопатите и глупаците с броя на нормалните интересни хора, можеш да се определиш като златотърсач, който е пресял един тон пясък, за да намери едно парченце самородно злато. Всъщност ще се повторя, но всичко това е точно както в реалния живот. Само една от хиляди човешки персони е способна да се съпротивлява срещу вулгарността и уродливостта на околния свят и да остава мислещ човек.

Единствената разлика на мрежата от реалния свят е в това, че тук тълпата се усеща много по-ясно. Ти виждаш как една личност се откроява от общия брой посетители в даден сайт и тамошните обитатели започват един след друг да я ритат с крака, за да я вкарат в стадото. За да не й позволят да се открои. Ако в реалния живот изречената дума се разтваря в атмосферата, то тук написаните букви остават в мрежата. Четеш развитието на диалога, виждаш как в началото един по един, а после като лавина един след друг, копирайки се един другиго, те се нахвърлят върху някого и му запушват устата, докато цялата територия на форума или страниците за гост-посетители не се изпълнят с техните абсолютно сходни изказвания. И всеки различен здравомислещ глас потъва в това море. Това много прилича на случаите, когато тълпата ученици рита с крака новака. Руската мрежа може да се нарече не интернет, а интернат. Интернатът на неудачниците.

Тъй като по това време бях увлечен от литература като тази на Сорокин, Пелевин, Болмант, Елизаров и други такива, някак много бързо се присъединих към нейните любители в мрежата, но след това се уморих да споря и да чета чужди спорове за това дали Сорокин наистина е лайно или не, дали Пелевин е наркоман или са му разказали какво е ЛСД и се задълбочих, озовавайки се в кръга на хората, които не само обсъждат, но и пишат в подобен стил. А тези пишещи често не бяха по-лоши, а дори и по-добри от посочените по-горе автори.

О, колко интересно и ново беше тогава за мен всичко това. Колко свежо ми звучеше. Спорове за съвременната руска литература, за устройството на обществото, за борбата с транснационалните корпорации, за масовата култура, за пътищата на Нова Русия, за противопоставянето на Запада. Колко интересни и оригинални ми се струваха всички мои нови приятели от мрежата. Някои от тях дори пишеха много талантливо. Във всяка реплика имаше предизвикателство към обществото, във всеки абзац се четеше мъката и болката на преситения от живота човек. Текстовете за хероиновата треска, в сравнение с които Бъроуз звучи като ученик (освен ако не са били копирани от Бъроуз), текстовете, изпълнени с адска безизходица (както се досещате, написани от сополанковци, които смятат за основен сатана на всички времена Антъни Шандор Ла Вея). Ами онези интересни момичета? Докато не видиш лицата им, всяка ти се струва като Блаватска или като новата Цветаева, или като новата Мата Хари, или в краен случай като агресивна сексуална хищница, схрускала десетки самци, която гледа на всеки новопристигнал с презрителна оценяваща гримаса.

В един момент бях обзет от абсолютната илюзия, че това е нещото, което се опитвах да намеря. Ето къде са ИСТИНСКИТЕ, проникнати с духовност хора. Оригинални, мислещи човеци, които всеки миг ще сплотят редиците си и ще пометат от лицето на земята цялата тази маса еснафи, които живеят заради новата колекция на Cavalli, заради новия нощен клуб или заради новата служебна кола и служебния безплатен телефон. Ето къде започва революцията. Тя чака единствено мен — последната, заблудена в света на фалша овца, която старателно е скрила духовното си пламъче в гънките на палтото си от Pal Zelieri. Имах чувството, че само след една крачка ще свлека целия натрупан житейски багаж, ще захвърля в краката им всичките си материални и нематериални ценности и ще вляза гол в пламъците на бунта на проповедниците на контракултурата, за да стана една от неговите клонки.

Признавам, че живях много кратко в плен на тези миражи. Всичко свърши още по време на първата ми среща в реалния живот с онези бунтари от мрежата в бардака „Третият път“. Когато видях цялото това сборище, когато зърнах всички тези изглеждащи ужасно интернетчици, които искаха един от друг пари назаем за една бира, когато погледнах тези грозни момичета, които затрупваха пощата ти с примамливи и високоинтелектуални писма, и всички юноши, играещи на кибер-игри, изгубих последната крепост на духовността в живота си. Когато се срещнах с тях, разбрах, че целите на всички тези революционери са също така примитивни, както на много други представители на социума. Да намерят пари назаем, да открият нови приятели по чашка (отхвърлени хора като тях), да се спасят от недоебаността си и на пияна глава да изчукат някоя пичка, независимо коя е тя, стига да е малко по-симпатична от свиня.

Ето ви моя отговор. Ако видите в интернет интересна общност от хора, които ви поразяват с дълбочината на философията си и с писмовното си майсторство, в никакъв случай не търсете срещи с тях в реалността. Наслаждавайте им се от разстояние, ако не искате нови разочарования.

След като видях всичко това, осъзнах, че, разбира се, в такива хора не живеят нови бъроузовци, чегевари или оруеловци. Всичко беше прекалено плоско и примитивно. Щом разбрах това, започнах да оценявам по друг начин техните текстове и изказвания. И буквално след една седмица стигнах до извода, че всички техни разкази, „трудове“, лозунги и манифести всъщност представляват тюрлюгювеч от компилации на проза и стихове на маргинални литератори от съвременността и на публицисти и политолози от телевизията, само че допълнени с цинизми. А всичките им изказвания не са нищо друго, освен преработени цитати от различни хора, които те представят за свои. От Гьобелс до Солжиницин. В зависимост от това на каква платформа е стъпил ораторът от мрежата. На фашизма или на панславизма.

Интересно е и това, че когато към заплатите на всички тези луискорвалановци добавеха още две стотачки, техният ъндърграунд свършваше точно толкова бързо, колкото е започнал. И като чиновници те ставаха точно толкова усърдни, колкото са били и като застъпници на контракултурата (антиглобалисти, маргинали — подчертайте подходящата дума) само преди два дни. Преди да им увеличат заплатите.

Същото се случва и с мадамите от контракултурата, които най-после се омъжват. А най-ужасното е, че всички тези новопокръстени в офисната вяра маргинали се превръщат в най-яростните й защитници, защото много добре си спомнят как са пили бира „Балтика“ край метрото, поделяйки една бутилка между четирима души. И затова сега вместо Кърт Кобейн или Че Гевара на техните хоругви се появява Лавандос — богът на парите. И те отслужват в негова чест още по-пищни литургии и извършват обилни жертвоприношения във вид на собствените си колеги, защото до смърт не им се ще да се върнат там, в света на „камарадите“, „биричката“ и „купоните в мазетата“. А в душите им вече са напъпили едрите цветове на храсталаците на толкова желаното (колкото и презирано преди време) еснафско щастие. И те са много по-лоши от мумиите в това свое мизерно офисно робство.

Тогава започнах да възприемам това сборище като един голям зверилник. Започнах да се подигравам с обитателите му и да ги унижавам, като разкривах тяхната несъстоятелност в реалността. Аз им отмъщавах. Да, отмъщавах им заради това, че тъй и не можах да се сдобия с оазиса на другия свят. Заради поредната си изгубена илюзия. Заради новото си разочарование. Заради целия техен фалш, в който почти бях повярвал и в който бях готов да се гмурна с главата надолу.

След това и този период отмина. И аз започнах да ходя често на техните сборища, за да слушам за техните дребнави проблеми, за да видя новите персонажи и новите им надути идеолози. Общо взето, за да се потопя в нова атмосфера. В живота на улицата и спалните райони с тяхната мизерия, пиянство, наркомания, разговори за несправедливостта на света, с техните пропили се интелигенти, скинхедс и други такива. За мен това се превърна в нещо като антипод на купоните. Със същата празнота, само че в друга обвивка. Празнотата в икономическата опаковка на дисководещия в „Жульобина“ почти не се различава от празнотата в ярката подаръчна кутия на бутик „Подиум“. Можете да ми вярвате.

И въпреки това продължавах от време на време да хлътвам в света на маргиналите, за да разбера дали съм се отдалечил достатъчно от неговата безперспективност и от евтината му бира, а освен това да усетя дали не съм изгубил окончателно онази простичка способност да се радвам на живота на онези, които все още са в него — в света на нещастниците.

И ето, че днес обух протритите си дънки, измъкнах от дъното на гардероба синия пуловер „Paul&Shark“, а от шкафа за обувки — старите, протрити на нечия вила мокасини. Общо взето изглеждах доста неутрално. За човек, който се кани да купонясва с маргинали, но който в същото време не се кани да плаща за това — точно това се искаше.

Излязох много бързо навън (очевидно самата атмосфера искаше да се напия час по-скоро), хванах такси, казах адреса на бара и се тръшнах на предната седалка. Шофьорът на волгата, който приличаше на геолог — един брадат мъж на около четиридесет и пет години, караше колата, вкопчен здраво във волана и вторачил очи в пътното платно. Ако съдех по това, че той нито веднъж не обърна глава към мен, боейки се да не откъсне поглед от пътя, за него шофирането си беше истински стрес. Но тъй като очевидно беше основен източник на доходите му, той нямаше друг избор. Докато го наблюдавах, се сетих за един стар виц за някакъв мъж, който возел жена си, вторачен по същия начин напред и, боейки се да не се разсее от пътя, я попитал:

— Дуся, ще отвориш ли прозореца?

— Да.

А след това обърнал рязко глава наляво и се изплюл през отворения прозорец.

Разсмях се. Шофьорът превъзмогна страха си и извърна глава към мен. Забелязах, че напрегнатите му очи са пълни с мъка и страх.

— Няма нищо — казах, успокоявайки го, — засмях се на това, което казаха по радиото.

Увисна кратка пауза. Раменете на шофьора малко се поотпуснаха и той продължи да гледа към пътя. След това в колата отново се нагнети напрежение.

— Ама… радиото не е пуснато. Аз изобщо нямам радио — каза най-после той.

Увисна още по-дълга пауза. Този път се напрегнах аз, чудейки се какво да му отговоря. Ситуацията беше страшно комична и дори идиотска.

— Ами, май че работеше — опитах се да се измъкна. — В смисъл, че ми се стори, че работи. Това е слухова халюцинация. Нали знаете, дори има една група с такова име. Пеят нещо от сорта на „аз съм вечно млад, аз съм вечно пиян“.

— Не — отвърна той изплашено и добави: — Аз изобщо не харесвам съвременната музика. Не ме интересува.

— Ами, общо взето и аз не я харесвам. Извинявайте.

Улових се да мисля, че в стремежа си да се отърва час по-скоро от хората, всеки ден говорех пълни глупости, без да се замислям особено над смисъла на казаното, а още по-малко — над това какво впечатление ще направят те на събеседника ми. Рядко попадах в такива напрегнати ситуации като сега. А като се вземе предвид фактът, че доста често се отървавах от хората по този начин, можеше да се стигне до два извода: или всички отдавна вече ме смятаха за завършен идиот, или огромната част от моите събеседници бяха пълни кретени, на които им беше все едно какво ще слушат. И двата извода бяха скапани и не вселяваха никакъв позитив в заобикалящата ме действителност.

Продължихме нататък мълчешком. Тишината е най-хубавата музика, нали? Разглеждах върховете на мокасините си и поклащах глава в такт с музиката, която свиреше в главата ми. (А в главата ми свиреше Moby — „We’re all made of stars“, макар че геологът, естествено, не знаеше това.) Шофьорът гледаше светофарите, покрай които минавахме, без да мига, също като сова. А освен това непрекъснато почесваше брадата и шията си, вероятно от вълнение. Правеше това с резки и мълниеносни движения. Също като кучетата, които се чешат със задни лапи, когато имат бълхи. Това малко ме напрягаше. Също както и той се напрягаше от моето присъствие и от това, че поклащах глава.

Когато стигнахме и получи парите си, шофьорът светкавично потегли. Сигурно си мислеше, че съм някаква откачалка. А пък на мен ми се струваше, че той е стар наркоман или алкохолик. Макар че нещата стояха точно обратното.

Бар „Халбата“ беше доста отвратително място, където прекарваха свободното си време студенти, ученици от горните класове, служители от нисшите звена на малки търговски организации, бездарни рок музиканти, гнусните им мадами и друга подобна паплач. Тук сервираха гадна бира (аз не пиех бира, но съдех за нея по външния й вид), разредени силни спиртни напитки и евтина водка. Гостите на това заведение ядяха предимно дюнери с пържени картофи (които се бяха превърнали в „национално руско ястие“ за хора от този сорт също както и сушито за по-заможните слоеве от населението. Дюнерът наистина беше суши за бедните. Бързо, засищащо и евтино.). Колкото по-ужасна беше тази дупка, толкова по-изгоден бе бизнесът за собствениците на заведението. Тук почти винаги беше претъпкано. На бара имаше опашка, чашите не достигаха, насам-натам търчаха сервитьори, които не можеха да запомнят от три пъти една поръчка за сто грама водка. Вредом имаше пияни компании, купчини от смачкани и залети с напитки пари по масите и бармани, които не успяваха да измъкнат стотачките от потните юмруци. Изобщо всичко беше направено много точно. Ако искаш да си богат, работи за бедните.

Цялата компания от любители на интернет, наброяваща около двадесетина души, се бе настанила край две събрани дълги маси. По масите имаше много водка, бира и малко мезета, което беше крайно недалновидно, но в същото време се обясняваше с липсата на пари. Очевидно Пегасът не беше Вълшебният лопатар от анимационното филмче, който рие с копито, а наоколо хвърчи злато. Но това, че той също може да рита с копито и то доста силно, ставаше ясно, когато погледнеш смачканите физиономии на някои от хората, които отдавна присъстваха в този литературен ъндърграунд. Отидох до масата, здрависах се с онези, които познавах отдавна, те дръпнаха един стол за мен, а аз веднага си поръчах уиски и се загледах в насъбралите се.

Присъстващите на купона три момичета започнаха съсредоточено да ме оглеждат. Усмихвах се на всички и най-вече на тях колкото се може по-добродушно. Едното от момичетата ме попита дали другата седмица ще отида на нечий концерт в Дома на културата „Горбунов“. Отвърнах й, че не зная, но че не е изключено да го направя и й предложих уиски. Това моментално предизвика негативната реакция на младежа, който седеше до девойката и който отдавна вече се беше напоркал и си правеше разни планове за нея. Приятелят му, който седеше до мен, също започна да се напряга и аз се почувствах като център на противоречия, център на привличане, ябълка на раздора или както там още се нарича това. Напрежението се подсилваше и от факта, че пиех уиски, което само по себе си вече беше провокация. Пък и момичето беше грозно и смотано, та затова аз му изглеждах направо като принц. А като се имаше предвид, че момчетата, които седяха до него, бяха пияни, неплатежоспособни и с морави физиономии, аз бях принц на квадрат и дори може би самият престолонаследник. И в сравнение с мен този псевдопролетариат нямаше никакъв шанс, впрочем, както и това момиче… Но общо взето ми беше много гот и ситуацията по-скоро ме забавляваше, отколкото да ме напряга. Стараейки се да разредя атмосферата и да отхвърля темите за предстоящите разбори, предложих на всички присъстващи да се напием, което предизвика бурно одобрение.

Компанията се делеше на три лагера. Четирима спящи в края на масата пияни литератори, близо седем младежи, които засега не бяха чак толкова пияни, три девойки, които обсъждаха дейността на националните болшевики на Лимонов, и още шестима младежи, които се бяха скупчили около един пълен юноша с умно лице, обрамчено с кръгли очила и малка брадичка. В началото той говореше нещо, после наля на всички водка от гарафата, а след като свърши речта си, погледна внимателно всички в очите, явно, за да оцени ефекта от речта си. Тъй като седях в центъра на втория лагер, първо се опитах да вникна в онова, което обсъждаше тази група.

На масата имаше разпечатка от сайта на Национал-болшевишката партия. Това бяха текстове на Лимонов с крещящата „шапка“ „Словото на Вожда“ и някакви снимки. Единият от присъстващите — момък с бръсната глава, облечен целият в черно, който се казваше Иван (но се представяше единствено и само като Краставия), четеше на глас:

— „На онези, които смятат, че аз съм предводител на ордата на неразбраните млади варвари, искам да припомня, принуден съм да припомня, че аз съм руски интелигент от революционен тип и съм близък до редиците на Радишчев, Херцен, Бакунин, Чернишевски… От историческа гледна точка аз не съм по-малък «интелигент» от предводителя на интелигентите Григорий Алексеевич Явлински и мисля, че като автор на тридесет и седем тома съм по-интелигентен от него. А ордата, която върви с мен, е младата интелигенция на Русия, «племе младо, непознато». Лимонов е единственото, което те все още не са прегазили. Партията расте, младежта идва при нас. Дори пресата вече не може да ни пренебрегне. Акциите на национал-болшевиките стресна цялото това блато от журналя. Само погледнете как се втурнаха към нас! Разбират, мръсниците, че скоро ще върнем страната на народа. А по регионите направо цари същински кошмар. Безчинствата на местните чиновници и обедняването са толкова големи, че вече никой няма сили да търпи това. Русия е бременна с революция. Националните болшевики са страшно популярни. Още малко, още половин крачка и ще се започне. Ще пометем като фурии тези временни явления“ — обобщи Краставия.

Той произнасяше думите „Русия“ и „народ“, поемайки развълнувано въздух. И това жонглиране с думите като че ли му доставяше удоволствие близко до оргазма. Отбелязах наум, че един мой познат от светския елит произнасяше по същия начин „мултинешънъл“ и „глобализация“. Макар да беше ясно, че и Краставия, и онзи мой познат употребяваха въпросните думи, за да подчертаят принадлежността си към определени лидерски части на социума. Или ги използваха като форма за собствената си идентификация в очите на околните, но в никакъв случай не и заради това, че наистина се интересуваха от проблемите на народа или от бъдещата глобализация на бонусите за цялата планета.

Присъстващите многозначително мълчаха. Замислих се за това, че всички тези наши доморасли идеолози на революцията, всички тези левичарски части от интелигенцията винаги са изпитвали огромно влечение към такива префърцунени формулировки като „орди“, „варвари“, „Руски интелигент от революционен тип“ (последното звучеше като руска канонерка тип „Русич“), „Русия е бременна с революция“. Във всяка запетайка имаше ужасно позьорство, маска на свята мисия, величава значимост и други такива. А зад всичко това се криеше празнота, бездействие, липса на каквито и да било задачи, идеали и помисли всичко да се промени към по-добро. А най-важното, най-шибаното във всичко това беше дребнавостта на целите от сорта на банкет или кола, платена от спонсорите. И алчното желание на всяка цена да се вкопчиш, да влезеш в кохортата на властимащите, а после да се сетиш за народа едва в навечерието на следващите депутатски избори.

И направо те обземаше страх, като си представиш, какво би станало, ако тези хора по някакъв начин се озовяха във властта. В какъв бар „Халбата“ щяха да превърнат страната, прикривайки се зад желанието да я отърват от всичко гнусно, създадено от „предишния престъпен режим“. Само че проблемът бе в това, че те нямаше да я залеят с водка. Представям си с каква наслада щяха да ораторстват и да извеждат във вътрешните дворове на затворите нас — мениджърите от средните и висшите звена. По това време олигарсите вече щяха да са избягали оттук и на въпросната прословута средна класа щеше да й се наложи да играе ролята на тиранина, създал благополучието си с кървавия труд на народа, който сега трябва да се изправи пред свещения съд. Никой нямаше да си спомни имената на онези, които са изцеждали природните недра в своя полза, но за сметка на това винаги щяха да се намерят „народни отмъстители“, пламтящи от свещения огън да разчистят личните си сметки с притежателите на по-хубавите коли в квартала, на скъпи часовници и костюми. Много по-приятно е да унищожаваш онези, от които си изпросвал по една петдесетачка или стотачка, отколкото да се бориш с напусналите страната милионери. Да, в елитна Москва щяха да изчезнат хората, белязани с „тодс“, „прада“, „блясък“ и „галерия“. А след това всички тези отвратителни последователи на Краставия щяха да плъзнат из регионите, за чиято съдба в момента говореха с патос. И щяха да доизядат разлагащия се труп на Русия. Макар че, разбира се, всички тези фантасмагории и революции щяха да свършат преди още да са започнали, веднага щом се появеше първата що-годе значителна вноска от спонсорите, изпратена за личните нужди на вождовете. Кинтите отново щяха да победят злото и други такива.

— Имам една приятелка Надя, която прибраха в кауша миналата неделя — намеси се в разговора една девойка на двадесетина години с мило и интелигентно лице, която беше добре облечена и добре поддържана. — Заедно с двама младежи от тяхната група тя се опитала да залепи на вратата на приемната на Федералната служба за сигурност плакат с Фантомас и надпис „Аз съм Фантомас, а ти си лайно!“ Веднага ги спипали, закарали ги в ареста и ги държали там осем часа, а после ги пуснали. И тя ми разказа какви ужасии стават там. Вярно, не са ги били, но методите им били гестаповски.

— Е, тя пък какво си е мислила? Че ще й връчат орден „За заслуги към отечеството“? От какъв зор се е замъкнала там? — попитах аз. — По-добре да си беше седяла вкъщи и да беше чукала гаджето си. Да беше отишла на театър. Изобщо какви са тези глупости?

Момичето се притесни. От една страна, всичко вървеше по план. Тя флиртуваше с младите революционери, разговорът с тях винаги беше на една вълна и тя със сигурност знаеше какво щеше да й отговори онзи младеж, към когото адресираше тази случка, с цел да завърже или да продължи отношенията си (защото смятах, че присъствието на момичето в подобни политизирани сборища е съсредоточено единствено и само върху ебането). Но в този момент аз се намесих с общо взето логичната си забележка и съсипах цялата й матрица. И нейните ментални везни започнаха да се колебаят между здравия разум, продиктувал реакцията ми, и стремежа й да изглежда на компанията като „свое“ левичарско-бунтарско девойче (макар и от добро семейство).

— Това не са глупости — застъпи се Ваня за нея. — Трябва да се противопоставяме по всички възможни начини на този фашистки режим. На всяка крачка. Водата може да издълбае камъка. А след това критичната маса сама ще нарасне и ще помете всичко това на пичка му лелина.

— Ваня — попитах, — а лично на теб този престъпен режим с какво ти пречи? Ето, седиш си тук, философстваш за разни революции, за това, че народът няма възможност да живее добре и други такива. Ти си младо момче, здрав си, всичко е пред теб, имаш перспективи. Самият ти правиш ли нещо, за да се отървеш от тази маргиналщина? Малко да поработиш, да си хванеш гадже, да го заведеш на море. В крайна сметка, поне да си купиш един пуловер без дупка на ръкава. Защо ти са всички тези атрибути на изпадналия човек?

— На изпадналия човек ли? Ха-ха! — подсмихна се той накриво. — Знаеш ли, за един поет това е по-скоро комплимент, тъй че ако целиш да ме обидиш с това, просто не успя. Да работя ли? Че аз дори не мога да дишам тук, а ти ме питаш какво ми пречи. Ако ти и много други като теб не разсъждаваха толкова еснафски, а си отвореха очите, щяха да разберат накъде вървим.

— Ама ти на това отгоре си и поет, така ли? Издаваш ли книги? Или пишеш предимно за себе си? Или пък този престъпен режим не те издава? — продължих да го поднасям аз.

— Нямам за какво да разговарям с теб. Днес актовете на гражданско неподчинение, ръководени от патриотите, подриват основите на режима. Утре стотици хиляди младежи и девойки в един и същи ден ще излязат по улиците на градовете в Русия. Ние сме изправени на прага на гражданска война и по-нататък всичко е много лесно. Сега двамата с теб пием на една маса, но утре ще се озовем от различни страни на барикадата като класови врагове.

— Ваня, това за младежите го разбирам. Съмнявам се, че ще са стотици хиляди, но стотина-двеста души сигурно ще съберете. Ала откъде ще вземете толкова момичета, кажи де?

На това място в разговора се намеси същата онази интелигентна на вид мадама. Тя ми подаде няколко разпечатки от същия сайт, на които бяха заснети девойки на различна възраст, с различна привлекателност и с различни дрехи. Заглавието на листа гласеше „НАШИТЕ БОЙНИ ПРИЯТЕЛКИ“.

— Ето, погледни — каза ми тя. — Да не си мислиш, че всички млади момичета се въртят само в клубовете? Ние вече сме много. Много повече, отколкото си мислиш.

Краставия я възнагради с одобрителен поглед, а след това започна да ме пронизва с очи, гледайки ме изпод вежди. Момичето огледа тържествуващо присъстващите като кралицата на тази псевдолевичарска вечеринка. Присъстващите мълчаха, предвкусвайки как малкият идеолог и новоизпечената Клара Цеткин ще разкъсат на парчета идеологическия враг. Погледът ми спря на снимката, на която две девойки (едната от които приличаше на Наталия Медведева) се бяха прегърнали през бедрата. И двете носеха на ръцете си ленти със сърп и чук.

— Какво пък — казах, като едва успявах да сдържа смеха си, — когато бях на петнадесетина години, и мен също много ме привличаше нацистката символика и униформа, съчетана с хомосексуалната красота на щурмоваците от Съветската армия. Доколкото разбирам, на тези момичета им е все едно на какво ще си играят и къде ще излагат снимките си в стил „ню“. В сайта damochka.ru или във вашия сайт на национал-болшевиките. Надявам се, че момичетата все пак ще изпълнят функциите си.

— В какъв смисъл? — напрегна се тя.

— Ами, в смисъл, че… момчетата се дървят, като ги гледат. Ваня, ти например искаш ли да си с тях?

— Това не е смешно. Да не мислиш, че изглеждаш много умен с този твой цинизъм? — попита ме Ваня.

— Не бе, Ваня, мисля си какво би станало, ако ей-това мило момиче… между другото, тази на снимката вие ли сте? — Момичето сведе очи и каза: „Няма значение“. — Та, ако това мило момиче свърже съдбата си с такова мило момче като теб, което непрекъснато се люшка между проблема на самореализирането си, измамните поетични амбиции и играта на революция, веднага ще възникне въпросът за съдбата на Русия. С перспективите пред генофонда, с ранната алкохолна зависимост, със социалната неадекватност, с битовите проблеми. Изобщо целият букет от толкова важни за младите хора с активна житейска позиция проблеми. Бъдещето на нашите деца е в самите нас… или как беше?

— Не бива да съдиш за всичко по себе си — отсече Ваня, — ние сме заедно, защото не се интересуваме от твоите еснафски проблеми, свързани с това да обикаляш ресторантите и как да си купуваш парцали и нови коли. Когато решаваш политическите въпроси на страната, трябва да мислиш не за себе си, а за всички до един. Тогава личните позиции отстъпват пред гражданските, тогава духовният стремеж измества еснафското влечение да уредиш бита си. Обществото ще се обедини заради своето благо, а не заради малобройната измет, която временно е узурпирала властта и националните ресурси. На хората трябва да се гледа не само като на евентуални полови партньори, разбра ли? Макар че ти никога няма да разбереш нищо. Но това вече си е твой проблем. — Ваня гаврътна юнашката чашата си и тържествуващо се облегна на стола.

— Да, да, разбирам. Трябва да се отнасяш към хората така, както искаш те да се отнасят към теб. Да ги друсаш с наркотици до посиняване, да ги режеш с триони, да ги измъчваш с поялници, да ги пропиваш с алкохол и да ги принуждаваш да се сношават с кучета. Точно в това се състои позицията на гражданското обединение. Когато всички искат наоколо да цари бардак, бръснати женски гениталии и паралелно с това масови разстрели. Правилно ли съм разбрал?

Но не чух отговора. Тръгнах към тоалетната, оставяйки ги да празнуват победата над идеологическия си враг, който, между другото, беше лишен от каквато и да било идеология. И ето, че те си седяха всички заедно и обсъждаха тези налудничави програми на национал-болшевиките на Лимонов. Деца от заможни семейства и деца на пролетарии. И сякаш всички бяха братя, и сякаш всички тук се ръководеха от една обща идея за всеобщо равенство и справедливост за всички. Но тази шибана илюзия за единение много скоро щеше да изчезне. Когато първите, завършили институтите си, се влееха в кохортата на юристите, икономистите и банковите чиновници, а вторите, както се полага, станеха шофьори на джипове, работници в различни браншове и нископлатени системни администратори. И всичко щеше да си иде на мястото. А животът на тези довчерашни „камаради“ щеше да продължи по паралелните посоки на различните социални лагери. И впоследствие едни щяха да си спомнят с усмивка смешния „вожд на руската революция“, който приличаше на доктор Охболи, а други да си спомнят за онова щастливо време, когато бъдещето им е изглеждало толкова бляскаво и многообещаващо и когато все още е имало шанс да променят нещо. Но всичко това щеше да стане по-късно, когато днешните деца навършеха тридесет-четиридесет години. Естествено, ако първите не се съсипеха, а вторите не се пропиеха по-рано.

Но тази вечер никой не беше готов да мисли за бъдещето. И всички бяха невероятно пияни и щастливи. И пак повтарям — всички седяха заедно.

Когато се върнах, седнах в отдалечения край на масата, където се бе настанила компанията на пълничкия юноша с ник Авдей. Погледнах към предишния идеологически хиподрум и видях, че, както предполагах, теренът се бе превърнал в място за прегръдки с момичетата, пиянски фамилиарности и други такива. Разпечатките на Лимонов се търкаляха под масата в краката на революционерите. Някои от присъстващите вече спяха, положили глави на масата. На този етап за тях революцията беше свършила…

В това време Авдей приключи произнасянето на монументалната си реч и ме погледна съсредоточено.

— Ще изпиеш ли едно с нас? — попита ме той и стана, за да седне до мен.

— Разбира се, че ще изпия, старче, нали затова съм тук. Как вървят нещата в контракултурата? Кога ще събереш народа на барикадите?

В това време народът се отдръпна уважително от нас, тъй като разбираше, че разговорът на лидера на сайта с идващия от време на време единак може да бъде единствено и само сериозен.

— Ами, набираме сили полека-лека. Трепем противниците от ъндърграунда, мислим да минем на офлайн. Общо взето развиваме се. Мислим да издадем сборник с най-добрите автори. Проектът е сериозен. Да. Сериозен е.

Авдей говореше, наслаждавайки се на всяка дума с невероятно сериозно изражение. И беше ясно, че целият му речеви патос беше насочен единствено и само към неговите слушатели.

— Това е много хубаво. Трябва да се върви напред и тъй нататък — казах аз и налях водка на двама ни от гарафата на масата. — Бъдещето принадлежи на тази литература. Мисля, че ако си изградиш правилна стратегия, с твоя авторитет в мрежата ще започнеш да печелиш не по-зле от Хелман, които работи с художниците лайнописци. А иначе как вървят нещата? Например, в личния живот? Имаш ли проблеми?

— Отдавна исках да си поговоря с теб. Понеже ти се въртиш в други сфери. Бизнес-мизнес. Можеш ли да ми намериш работа? Еба ми се майката с тоя ай-ти-бизнес, пък и парите са малко.

— А какъв е този ай-ти-бизнес?

— Ами, работя в една малка кантора. Нали ги знаеш — пет компютъра, двама души. Правим сайтове. А пък, както ти е известно, сега конкуренцията е много голяма. Поръчките са малко. Между другото, вие нямате ли нужда от сайт? В твоята кантора?

— Май, че не, имаме си сайт.

— Нали ти казвам. Поръчките са малко. Та затова искам да се махна оттам.

— А какво можеш да правиш? Освен сайтове.

— Мога да пиша статии, копирайти, пресрелизи. Бива ме да върша работата на специалист по пиар. Това просто ми идва отвътре.

— Но нали казваш, че работиш малко. Един ден работиш, три дни пиеш. Как си представяш да работиш като пиар, който през две трети от работното си време е в запой.

— Ама, аз пия тук. Ако ми дадат пари, ще престана. Е, разбира се, не съвсем. Понякога може и да пийна. Пък и бих могъл да пиша вкъщи, когато се наложи. Нали имам интернет.

— Ами, ще попитам. Ако имаме нужда от такъв човек, ще ти се обадя или ще ти пратя мейл.

Щом видя, че предложението му не ме ентусиазира, но усети, че възможностите му все още не са изчерпани докрай, той също като бомбардировач подхвана втори кръг на обстрел.

— Хайде да си поприказваме, ще ти кажа още нещо за бизнеса.

— Хайде — съгласих се аз, тъй като разбрах, че вечерта постепенно върви към края си и е по-добре да прекарам остатъка от нея в разговори за поредния фантасмагоричен проект, отколкото в обсъждане на революционната ситуация.

— Имам страхотна идея. Искам да направя новинарски портал. Нещо като „Ленти ру“ или „Дни ру“, разбираш ли?

— Аха.

— Да. В момента интересът към интернет е невероятен. А продуктите за аудиторията не достигат. Ще съберем всички кретени от мрежата — посочи той с ръка цялата зала, — и те ще пишат за жълти копейки. Най-важното е да им внушим, че участват в сериозен проект. — Андрей направи важна физиономия и намести очилата си. — Да им очертаем такива мащаби, че да повярват, че нещо зависи от тях. Е, и да им подхвърлим малко кинта. Ще лапнат всичко.

Отбелязах, че Авдей имаше доста лошо мнение за собствената си аудитория. Което в бизнеса беше вредно. Трябва да обичаш служителите си, иначе те няма да ти донесат пари. Представях си какви висоти щеше да достигне самооценката на Авдей, ако му дадяха пост и малко повече пари.

— Общо взето аз ще се справя с контента. Ще съберем аудитория и рейтинг. Ще достигнем до тридесетина хиляди посещения в ден, а след това клиентите сами ще дойдат при нас. Реклами, банери, поръчкови статии. Нали знаеш колко се увеличава в момента рекламата в мрежата?

— Ъ-ъ — завъртях глава и допих кафето си.

— Ами, да. Честно казано, расте с ебани темпове. След това можем да поработим и с политиците. Да напишем нещо за разни партии. Или да не напишем. Зависи от това кой ще си плати. Имам връзки в тази посока. Схващаш ли? А? Казвам ти, че перспективите са много сериозни. Само трябва да ме разбереш. Човек трябва да общува в мрежата, но не с тази паплач, а със сериозни хора. Правил съм разни проекти, които в момента са водещи. Познавам тази работа издъно. Усещам, че в момента има нужда от такъв проект.

Той ме тупаше по рамото, гледаше ме съсредоточено в очите, а най-важните неща произнасяше шепнешком. Изобщо използваше целия арсенал от средства, с които разполагаше и с които вземаше акъла на тукашните тиквеници. Тъй като разбирах, че е безполезно да възразявам на човек, който оценява темповете на увеличаване на рекламата като „ебани“, само повтарях като папагал:

— Интересно, брато, много интересно. А колко пари ти трябват?

— Парите са нищо работа. В началото само колкото да наемем офис, да купим компютри и да плащаме заплати. Вече имам и бизнесплан, ако ти е интересно, другата седмица ще се видим и ще го обсъдим. В края на годината печалбата ще е огромна.

— Питам те колко пари ти трябват, пич? Може да нямам толкова.

— Пари ли… Ами към двадесет хиляди. — Авдей отново ме погледна в очите, за да провери реакцията ми. — Е, на първия етап можем да се справим и с петнадесет. За сметка на това после печалбата ще е към стотина хиляди. Не си спомням точно, но мисля, че толкова я изчислих. Направо си е ебало майката, нали?

— Да. Яко. — Вече дори не се опитвах да скрия безразличието си към изгодния бизнеспроект, но тъй като осъзнавах, че трябва да компенсирам някак очакванията на Авдей за моето бизнес участие, предложих: — Авдей, ще си помисля малко и ще ти се обадя. Искаш ли да поръчам водка? Ще изпиеш ли едно с мен?

— Помисли си — въздъхна Авдей, който също не се опитваше да скрие разочарованието си, — ще изпия една водка. Хайде. Само ще ида до тоалетната, а ти поръчай и за мен, чу ли?

— Ще поръчам, разбира се. Четиристотин грама, нали? Аз черпя, старче. Отдавна не сме се виждали и тъй нататък, нали разбираш?

— Черпиш ли? — В очите на Авдей проблеснаха пламъчетата на Валхала. — Добре тогава. Като ще пием, тъй да бъде. Вярно, утре съм на работа, но какво да се прави? Все пак не се срещаме всеки ден. Дай ми една цигара, че моите свършиха.

Двамата дълго се смяхме, първоначалното ни взаимно благоразположение се възвърна и ние вече се канехме да продължим вечерта в обстановката на пълно взаимно доверие и взаимно разбирателство. Донесоха ни водката. По време на разговора за интернет и разните номера от живота на представителите на контракултурата постепенно се напих. Поръчахме си още петстотин грама и аз осъзнах, че трябва моментално да изчезна оттук. В това време Авдей подхвана поредния си разказ за някакъв свой познат, който бил собственик на голям портал и търгувал с компютри и офис техника в мрежата.

— При тях работел един шофьор, който също се казвал Саша…

В този момент потънах в догадки кой ли друг наоколо се казваше Саша. Напрягайки най-трезвите остатъци от мозъка си, стигнах до извода, че Саша е моят събеседник, тъй като аз със сигурност не бяха Саша. Но събеседникът ми можеше да има и друго име и тъй като не помнеше моето, може би допускаше, че аз се казвам Саша. В крайна сметка окончателно се обърках. Беше доста обременително да решаваш подобни главоблъсканици на пияна глава. Затова просто кимнах. Още повече, че съдбата на шофьора Саша изобщо не ме ебеше.

Авдей също вече се контролираше доста зле, говореше, подпрял глава с ръка, а лакътят му непрекъснато се хлъзгаше по масата под тежестта на туловището му. На няколко пъти събори чашата си, напълни я отново, пак я събори, а накрая стана, боботейки, че скоро ще се върне и тръгна несигурно на зигзаг към тоалетната. Аз се възползвах от случая, извиках сервитьора, дадох му парите, които дължах за пиенето, и станах иззад масата. Долу, на входа, ме догони Краставия.

— Виж какво… такова, исках да ти кажа. — Краставия вече беше нашморкан до козирката (ако се съдеше по състоянието му, в този момент в помещението вече не беше останал нито един трезвен), гледаше някъде покрай мен и мъчително се опитваше да произнася думите и да съставя изречения. — Дай две стотачки, че не ни стигат парите да си платим сметката… Като се видим другия път или през седмицата, ще ти ги върна.

— Ваня, аз да не съм Сава Морозов?

— В какъв смисъл? — изтъпя Краставия.

— В смисъл, че аз не помагам на болшевиките. Нали само преди един час ми се дърлеше, че съм твоят класов враг. Или вие не се гнусите да вземате пари за водка от класовия си враг?

— Виж к’во, к’ви ги дрънкаш, нали ти казах, че ще ти ги върна.

— Ваня, извинявай, но имам точно двеста рубли за такси. И долари. Престъпният режим не ми е отпуснал повече за днес.

— Мамка му… — почеса се по тила Краставия. — Добре де, дай ми долари, ще ида да ги обменя и ще ти дам рестото.

— Не, Ваня, не мога. Ами, ако след време наистина станеш Че Гевара? Тогава ще разказвам на всички как съм пил водка с теб. Много яко ще бъде. Но изобщо няма да е яко, ако разказвам, че преди да станеш вожд си вземал от мен пари назаем за водка и си тичал в чейнджа да ги обменяш. Просто няма да ме разберат. Че Гевара не е обикалял чейндж-бюрата, разбираш ли?

— Ама, че си скръндза, да ти го начукам! — Краставия се изплю в краката си. — Свиди ти се, нали?

— Не, Ваня, не ми се свиди. Просто се грижа за теб. Та в бъдеще да не ти се налага да си измисляш прекалено много от нещата в биографията си. Още отсега я пречиствам от неприятни подробности, които компрометират чистотата на вожда. Бъди жив и здрав, старче. — Потупах го по рамото и излязох от „Халбата“.

 

 

Когато се прибрах вкъщи, открих на телефонния секретар пет съобщения от един от заместниците ми — Володя, който отговаряше за регионалната политика. Никак не ми се щеше да му се обаждам в това състояние, но като имах предвид колко на брой бяха съобщенията, осъзнавах, че Вова имаше някакъв сериозен, според него, проблем.

Набрах номера му и след втория сигнал слушалката се взриви от задъхания глас на Вова:

— Ало, здрасти. Как си?

— Добре съм.

— Знаеш ли какво, много добре, че ми се обади. Звънях ти заради събранието. В петък хубавичко им наби канчетата на тия от Питер.

— Какво?

— Ами… когато в края на събранието говори за проблемите на питерския филиал…

— Аз ли? Аз не съм говорил нищо за Питер. И изобщо на това събрание казах само два пъти думата „благодаря“. А пък за Питер… сигурно нещо бъркаш.

— Стига де. Какво ти става, да не си пиян? Мозъкът ти е подгизнал по тия клубове. Когато Некьор предложи на всички да се изкажат, ти наруга директора на филиала за нерационалното използване на бюджета и други такива.

— Вова…

— Какво?

— Вова… С кого говориш в момента? А?

— Как с кого… С теб, разбира се… С кого друг?

— Вова, а аз кой съм? Като какъв работя в компанията?

— Като търговски директор, защо?

— Вова, Вовочка, моля те, размърдай остатъка от мозъка си, ако нещо от него е оцеляло, след като си ходил семейно да гледаш анимационното филмче „Шрек“. Вова, да ти го начукам, в края на събранието мен ме нямаше. Тръгнах си десет минути, след като започна втората част. Разбираш ли? Отебах се, дезертирах, избягах или как да ти го обясня — абе, изобщо изчезнах. И не съм говорил нищо нито за Питер, нито за Волгоград, нито за който и да било друг град. Разбираш ли? АЗ ИЗОБЩО НЕ БЯХ ТАМ!

От другата страна се възцари неловка пауза. Вова дишаше напрегнато в слушалката.

Досещах се, че в момента той вземаше някакво вътрешно важно решение. И събираше сили, за да ми каже нещо много-много съществено.

— Виж какво… — подхвана той, — няма да споря… Е, разбира се, може да си излязъл. Може някой друг да е говорил за Питер, аз също не си спомням много добре. Но шефът помоли да ти предадем, че в сряда трябва да заминеш за Питер. „За да претвориш казаното в живота“. Точно така каза. Просто цитирам.

Този път източник на паузата бях аз. Често казано, дори не знаех как да реагирам. От една страна, разбира се, всички тези хора бяха пълни нещастници. Но… беше някак неразумно утре да кажа в лицето на генералния директор на представителството, че е объркал всичко.

— Вова — започвах аз, — да не би в момента да си пиян? Всичко ми е ясно — почивни дни, приятели, това-онова.

— Какви ги дрънкаш, трезв съм. Семейството ми си е вкъщи.

— А да не би да си взел наркотици? А? Вова, кажи ми, нашмърка ли се с кока, кажи де? Бръкнал си в нощното шкафче да оставиш часовника си или нещо друго, а пък там какво да видиш — едно пликче, нали? Случайно си го забелязал, нали? А най-важното е, че дори не знаеш кой го е сложил там, нали? Шмръкнал си малко, нали? Коката беше хубава, нали? Нали? Ха-ха, дърт купонджия такъв. Нашмъркал си се и си решил да ми се обадиш. Прихванало те е, нали? Омъглил си се, Вова-а-а. Какво толкова, няма проблеми. Разбирам те. Решил си, тъй да се каже, да ускориш хода на времето, нали така?

— Аз… аз… никога не съм шмъркал. В смисъл… че веднъж май пробвах, но това беше отдавна. Помня, че веднага ме заболя главата. А сега не съм пил дори бира. Семейството ми си е вкъщи. Жена ми е тук… Нали разбираш?

На това място започнах да озверявам. Вова вече просто ме дразнеше. С удоволствие бих му забил един. По тъпата мутра с позачервения му от битов алкохолизъм нос.

— Виж какво, тъп бюргер такъв! През хуя ми е твоята бира и твоите семейни работи. Я ми кажи, вие там съвсем ли сте се побъркали? Вече не виждате ли кой какво говори? НЯМАШЕ МЕ ПОЧТИ ПРЕЗ ЦЯЛАТА ВТОРА ЧАСТ НА СЪБРАНИЕТО, ОТИДОХ СИ, РАЗБРА ЛИ?

— … Разбрах… защо да не разбера… само че шефът помоли да ти предам… че в сряда заминаваш за Питер. Вече ми дадоха и командировъчното ти. Запазих ти стая в хотела. Защо ми се караш? Добре де — нямало те е… Само че аз какво общо имам с това? Не ти се ходи в Питер, така ли? Кажи де, не ти се ходи, нали? Няма да заминеш и ще натресеш мен, така ли? А пък вчера аз цял ден обяснявах в службата, че проверяваш клиенти. Че контролираш работата на търговските представители. Аз какво съм виновен?

— Разбрах, Вован. Всичко разбрах. Ще замина за Питер. Не се притеснявай. Това е. Доскоро. Целуни жена си от мен.

Седнах на пода и закрих лицето си с ръце. Останах така пет, десет, двадесет минути. И в този миг ме изби на смях. Паднах по гръб и се разкисках с цяло гърло. Смеех се така, че чак ми потекоха сълзи. Грабнах телефона и с див кикот го запратих по огледалото. Отворих гардероба и започнах да изхвърлям оттам сака, ризи и вратовръзки. Докато вършех това, продължавах да се давя от смях и да си тананикам „Влак за Ленинград“. Влязох в банята и нахвърлях на купчина на пода самобръсначката си, пяната за бръснене, дезодоранта, пастата и четката за зъби и одеколона (който улучи шкафа и се счупи). Така измина още половин час. Грабнах дистанционното на уредбата и натиснах бутона Power On.

„Непременно ще се видим, чуваш ли, прости ми. Там, където отивам, е пролет“ — пееше от тонколоните Делфин.

 

 

В понеделник в офиса нямаше много хора. Когато отидох в единадесет часа, се оказах един от малкото оцелели след почивните дни. Трябва да отбележа, че все пак работният ден започваше в десет часа сутринта. Вероятно след бурно прекараните почивни дни служителите от търговските организации се бореха с махмурлука си, с недоспиването или с последствията от поглъщането на стимуланти.

Самият аз пребивавах в състояние на ужасен махмурлук. Изпусках алкохолни пари, очите ми бяха червени, мъчеше ме жажда и главоболие и имах киселини. Вчера наистина не биваше да пия водка. Още от времето, когато бях студент, при мен тази напитка не беше свързана с нищо приятно. Всъщност след като завърших института, по принцип престанах да пия водка и изневерявах на това правило само в такива маргинални сборища.

Седях, вторачен в монитора, опитвах се да пия кафе, което предизвикваше спазми в гърлото ми, и се насилвах да включа компютъра. Бутонът за пускането първо хлътваше, а после мониторът угасваше. На третия опит компютърът заработи. Дори не се опитах да прегледам пощата си и веднага отидох на новинарските портали. Прочетох нещо за Ирак, за политическите скандали в Украйна, за инициативите на Грузия, свързани с премахването на нашите военни бази. След това погледът ми се натъкна на банера, който информираше, че „Лимонов се съмнява в режима на Путин и говори за възможността за гражданска война“. От съчетанието на думите „Лимонов“ и „гражданска“ започна страшно да ми се повдига. Отидох в тоалетната и дори без да си помисля, че шансовете изригванията ми да бъдат чути в почти празния офис са по-големи от всякога, започнах да повръщам. Имах чувството, че първо избълвах водката, а после — стомашен сок. Спазмите ме връхлитаха един след друг, стомахът ми вече нямаше какво да повръща и ми се струваше, че просто изпускам въздух. А когато вече започнах да се задъхвам, всичко утихна и се укроти и, плувнал в пот, облегнах гръб на стената на тоалетната и развързах вратовръзката си.

След това дълго плакнах устата си със студена вода, после разтворих малко сапун в една чаша, изплакнах с отвратителния разтвор устната си кухина, после измих лицето си, погледнах се в огледалото, постоях малко така и излязох в коридора.

В офиса беше много тихо. Не се чуваха разговори на бойците за продажбите на дребно, никой не се щураше с чаша в ръка, дори и телефонът не звънеше. Продължих да вървя към кабинета си, но за миг се спрях и се заслушах. Наистина беше много тихо. Дори странно тихо. Поех дълбоко въздух и извиках с цяло гърло: „О-о-о!“ Отначало никой не откликна на вика ми, а след това откъм рецепцията дойде секретарката и попита: „Какво има?“ Казах й, че няма нищо страшно.

— Вие ли извикахте?

— Не съм извикал, а концентрирах енергията си. Гърлено у-шу, чувала ли си за този метод?

— Честно казано, не съм.

Влязох отново в кабинета си и този път моята секретарка ме попита кой вика в коридора. Отговорих й, че в съседната стая приемат новите служители за членове на Задружния отбор на мениджърите по продажбите.

— Това някакъв тренинг ли е?

— Аха, нещо такова.

След това тя ми даде една камара служебни документи за подпис, аз казах, че трябва да ги прегледам, излязох от кабинета и слязох на долния етаж в кабинета по логистика. Знаех, че останалият персонал рядко ходеше в тези затънтени катакомби и че там имаше диван, на който в пълна тишина и под тихото шумолене на листовете на данъчните декларации щях да поспя поне половин час.

Когато отворих вратата на кабинета, видях, че нашите доблестни логисти Коля и Витя спешно скриват бутилката под масата, крайно изненадани, че някой влиза, и още по-изненадани, че го прави толкова рано.

— Здрасти — каза ми Витя, стана и прикри бюрото си с гръб, — има ли нещо?

— Аха. Момчета, имам страшен махмурлук. Оставете ме да поспя един час на дивана.

— А… — въздъхна той с облекчение, — и ние тук се борим с това. Искаш ли малко?

— Не, не, няма нужда, момчета. Благодаря, но не мога да поема повече. Може ли да легна?

— Лягай. Ако искаш, можем да заключим кабинета от вътрешната страна. Май че няма кой друг да дойде… Шефът е в командировка в Ростов. И французинът е с него.

— Че кога са успели да изчезнат? — поинтересувах се аз.

— Доколкото чух, в петък — каза Коля.

— Тогава, заключете, разбира се. А пък аз ще подремна малко.

Спях на кожения диван като комисарите от гражданската война, които нощували в кабинетите си. Не сънувах нищо и дори редките телефонни обаждания и разговори за някакви фургони и терминали изобщо не ме тревожеха. Изпитвах рядко усещане за уют…

След един час доста посмачкан се качих в кабинета си и заварих там нашия регионален директор Сергей Уваров. Той седеше, пиеше чай, говореше по мобилния си телефон и едновременно с това играеше в „Lines“ на „Palm’e“. Уваров ме погледна със съчувствие и се поинтересува:

— Много ли се натряска вчера?

— Който обича, не брои — махнах с ръка аз. — Мене ли чакаш?

— Аха. Имам една работа за много пари.

— Супер. Даде ли малко на секретарката?

— Още не съм, седя и събирам сили. Знаеш ли, никога не е лесно да се разделяш с парите.

— Тук ли ще говорим, Серьога, или ще идем някъде?

— Искаш ли да идем да обядваме? Долу. В столовата.

— Хайде. Само да изпия един сок.

Слязохме в столовата с асансьора. Отидохме до стойката със салатите, ястията и разни други неща. Аз си взех супа, минерална вода и поисках два доматени сока.

— Доматеният сок свърши — каза ми касиерката, — вземете си сок от грейпфрут.

— Ще ми помогне ли?

— Помага на всички — засмя се тя. Да, значи не само аз преживявах трагедия в понеделник.

Седнахме край масата, започнахме да ядем и да пием сок мълчешком, после си взехме по едно кафе и аз казах на Уваров:

— Хайде, казвай. Какво е станало? Пак ли има заговор? Русия ще се разширява регионално? Имам предвид в бюджетно отношение.

— Нещо такова — кимна той, — днес ли заминаваш за Питер?

— Да, с влака.

— А знаеш ли защо отиваш там?

— Ъ-ъ. Исках да попитам боговете, но те заминали спешно в командировка. Сигурно за да направят Рагнарок^[1] в Ростов. И сега аз седя и гадая, чак главата ми ще се пръсне — засмях се.

— Ти си тръгна от втората част на събранието — започна отдалеч Серьога, — а, както си спомняш, с теб седяхме един до друг.

— Аха. Дезертирах. Какво, да не би служителите на нашата служба за сигурност да се успели да заснемат бягството ми?

— Не. Можеш да си сигурен, че почти никой не е забелязал това.

— Сигурен съм, разбира се. Вчера моят заместник ми проглуши ушите да ми разказва как съм се нахвърлил на питерския филиал. Чак и на мен ми се прищя да чуя какво съм казал.

— Ами, чуй. Някъде към края директорът на филиала — гражданинът Гулякин, прескочи мен и теб и се обърна към Некьор и Кондратов с молба да обърнат внимание на перспективите на Северозападния регион. Поиска помощ за прокарване на новите продукти, за увеличаване на бройката на служителите и за отпускане на допълнителни бюджети. Много уверено се дървеше. Излезе с някакви хартийки, раздаде ги на всички. Графики, диаграми. Плещеше на френски. Абе, изобщо беше се подготвил добитъкът. След него всички регионални шефове взеха да вдигат врява. И на това място аз се изказах и ги наритах. В стил: в момент, когато компанията в режим на строги икономии на бюджетните средства и намаляване на персонала и т.н., вие — най-гнусните от всички простосмъртни, се опитвате… Общо взето нашльоках им репите. Споменах провала на Северозападния регион миналата есен, проблема с дистрибуторите и други гадории. Завърза се много шибана полемика. След това всичко се укроти и французинът предложи на Кондратов да провери ситуацията в региона със собствени сили. Отговарящите за регионалната политика да направят посещение там, за да проверят нещата и други такива.

— Много хубаво. Само че аз какво общо имам с тези отговорни лица?

— Това е най-големият ми въпрос. Сигурно или Кондратов е обезумял, или секретарката е объркала нещо, но в събота получих указание от секретариата да дойда в понеделник и да получа билетите за Ростов. А, както разбрах, ти — за Питер. Мисля, че гафът е станал заради това, че ние седяхме един до друг и Некьор, който не се е ориентирал много добре, е посочил към нас, Кондратов не се е впуснал да уточнява, а секретариатът се е втурнал да изпълни задачата.

— Ама, че шибана работа — едва успях да промълвя. — Също като вързани кучета са… изобщо не мислят, само лаят. А аз какво да правя сега? Бау-бау, така ли?

— Бау-бау! — засмя се Сергей.

И в този момент до нашата маса се появи Гоша от отдела по маркетинг.

— Здравейте, мъжаги! — Гоша винаги беше жизнерадостен и прям. Той бе един от малкото стари служители на компанията, които бяха успели да оцелеят след всички чистки, без да полагат кой знае какви усилия, и да запазят оптимистичната си нагласа, каквото и да се случи. — Какво става, провалихте годишния план и сега псувате смешните премиални. Така ли, мъжаги?

— Мъжагите са в тайгата и секат дървета — отвърна му мрачно Уваров.

— А теб в Сибир ли те местят, пич? Да не искат да накарат катериците в тайгата да ядат френска царевица?

— Мене направо вече ме обявиха за катерица. Понеже в Сибир има ниска покупателна активност на нашата стока. И сега седя и се уча да лая, та да разпъждам вълците.

— Между другото, като стана дума за кучета. Вие имате ли кучета?

— Не — отговорихме едновременно.

— Все едно, чуй ме. — Този път Гоша се обърна към мен: — Искаш ли куче? Много модерна порода?

— Какво куче? — попитах съсипан, тъй като знаех, че е по-добре да изслушам Гоша, иначе той никога нямаше да си тръгне.

— Кучето е да си ебеш майката, кану корсо, чувал ли си за тази порода?

— Да не е онази, за която всички модни списания писаха, че е „кучето на мафията“?

— Точно така. Едни познати го дават без пари.

— Заеби тая работа. Кой ще го разхожда, аз никога не съм си вкъщи. Между другото, колко струва едно такова куче?

— Хиляда и петстотин. Но го дават без пари.

— Хубаво куче. А защо го дават без пари?

— Ами, разбираш ли… то струва хиляда и петстотин, но вече е изяло разни неща за осем хиляди.

— Хи-хи-хи, а какво яде?

— Ами яде, песът му неден, само маркови неща. Чанти и обувки от „Tod’s“ и „Prada“, изгризало някакъв модерен диван. И на това отгоре не яде обувките на прислужницата, а успява по някакъв начин да докопа чантите на господарката си, които са скрити на най-горните полици на гардеробите. Толкова е подло, че не искат нищо за него.

— Това е някакво шантаво куче.

— Ами да… Нямаш ли някой познат, на когото да го дадат? Защото хората са много свестни, жал ми е за тях.

— В този случай не ти трябват познати, а врагове. Трябва да помисля.

— Ако измислиш нещо, свирни ми, о’кей?

— Добре.

— Е, аз ще вървя. Внимавайте да не задълбавате много с псувните, мъжаги.

Допихме кафето си и аз се опитах да си спомня докъде бяхме стигнали. Върнах лентата на разговора назад, хванах нишката и попита Серьога:

— Серьога, разбрах за какво става дума. Само че ми кажи какво ще правя там? Нищо не вдявам от тая работа. Не ми е ясна целта на посещението.

— Ще ти обясня каква е работата. Навремето с Гулякин се бяхме разбрали, че зная всичките му номера и че само го моля да не проваля нищо и да не се увлича много-много. И през цялото това време между нас имаше сключен своеобразен пакт. А пък сега стана така, че аз, без да искам спипах главния му дистрибутор, но той много ловко замете далаверата, спря платежните му по бюджета за последните месеци на миналата финансова година, хвърли прах в очите на Гаридо и покри нещата. А пък проблемът е в това, че там има двама дистрибутори с еднакви обороти, но единият получава по-голям маркетингов фонд от другия (и аз разбирам защо), а вторият е много недоволен. Иначе момчетата са свестни. И аз усещам, че той просто накисва втория дистрибутор. А освен това се появи нова дистрибуторска фирма, която моментално получи бюджет за развитие съгласно правилата на компанията, но не мога да разбера кои са и какви са, тъй като по време на всичките ми последни пътувания до Питер Гаридо идваше с мен. А, както ти е известно, оборотите не растат. И, доколкото разбирам, вторият дистрибутор вече знае за всички далавери на Гулякин и в един прекрасен миг просто ще ни го начука. Общо взето ситуацията е като с кучето на Гоша. Струва хиляда и петстотин, а нанася вреди за осем хиляди. Само че тоя нанася много по-големи вреди.

— Серьога, схемите ви май че са по-яки отколкото на мошениците, които фалшифицират кредитни карти. А аз с какво мога да ти помогна?

— Ами можеш. Гаридо е в Ростов и аз също ще бъда там. За Гулякин твоето посещение е просто една разходка. Ти не беше в тази част на събранието и не чу нищо. Е, пратили те да провериш и ти ще провериш. Той ще ти спретне софра, ще ти доведе момичета и всичко, каквото трябва. Още повече, че е чул за похожденията ти в Москва и си мисли, че в Питер ще се отдадеш на гуляи. А пък сега аз просто те ориентирам. Той не може да ти попречи, защото не очаква, че си информиран. Общо взето вече знаеш посоката, в която да търсиш. Ако не успееш да го спипаш, просто го убеди, че регионите не бива да мътят водата с провокациите си. Защото вече започнаха да ми се дръвчат. И ако отмъкнат допълнителен бюджет от Москва, в кантората ще започне такава война, че мамата си трака!

— Благодаря ти, приятелю. Само че в момента това посещение изобщо не влизаше в плановете ми. Имам сума работа в Москва. Направо пълен кошмар. А сега и твоите хора ми се стоварват на главата с проблемите.

— Засега те са мои. Проблемите. А след това ще станат и твои. Той е много хитър човек. Нали го знаеш — като онези напористи крепостни селяни, които после са ставали фермери…

— Аха. Зная ги. Добре де. Благодаря ти за информацията. Ще се опитам да му покажа трудностите при зараждането на капитализма в крепостна Русия. Още повече, че имам диплома на историк.

— Постарай се, моля те.

— Вече се старая, swear — сложих ръка на гърдите си аз, — нашата професия е да вършим гадости!

Качих се в кабинета си и намерих на бюрото си един дебел плик. Видях на него логото на цигарената компания, разкъсах с удоволствие хартията и от плика на бюрото ми изпаднаха листовете с копията на учредителните документи на „ДЖЕТ ЛАУНДЖ“ ООД. Прегледах списъка на учредителите, видях в него Миша Зеленов, приятеля му Саша, своя приятел Вадим и СЕБЕ СИ. С посочените скромни шест процента. Усмихнах се и набрах номера на Вадим:

— Партнер?

— Партнер, партнер. Видя ли документите, които ти изпратих? Сам преснех копията от оригиналите.

— Чевръсто момче си ти.

— Бързо момче съм, брато, бързо. Тази вечер ще го полеем ли?

— Тази вечер заминавам за Питер.

— Виж ти! И аз заминавам в Питер за една седмица. А ти за колко време отиваш?

— Почти за три дни.

— Е, значи ще се видим, ако не стане нещо.

— Да. Още днес ще ти дам парите. Всъщност ти вече преведе ли им сумата?

— Още в петък, да не мислиш, че иначе щяха да оправят документите.

— О’кей. Тогава аз си отивам вкъщи, ела у нас към шест часа… Ще можеш ли?

— Винаги мога да дойда за пари, брато, за пари съм готов да дойда винаги.

— Вадим, а ти доволен ли си?

— Да. През нощта дори не можах да спя от вълнение. А ти?

— Аз също не можах да спя, но по друга причина. И също съм доволен.

— Значи, ще се видим.

— Доскоро.

Прекъснах връзката, изтегнах се в креслото и погледнах града през прозореца. И той вече изобщо не ми изглеждаше чак толкова мрачен…

 

 

В шест без петнадесет вече бях вкъщи, опаковах последния си багаж за командировката и проверих билетите, парите и картите си. След това запалих една цигара и отидох в спалнята да взема парите. Отворих гардероба и започнах да опипвам пространството зад старите дрехи, мислейки си, че вече е време да се обзаведа с нормален сейф. Макар че ако тази работа се издънеше, вече нямаше да имам нужда от никакъв сейф, подсказа ми съвсем справедливо подсъзнанието ми. Но аз сметнах това предположение за вредно и упадъчно и го пропъдих. И ето, че извадих на белия свят една след друга пет пачки по десет хиляди американски долара. Хвърлих ги на леглото, запалих цигара, погледнах ги така, сякаш си купувах дял от нефтена компания в наше време — т.е., сякаш това не беше съвсем правилна крачка и дори намерението ми беше политически късогледо, и реших, че всичко това би трябвало да ми изглежда като покупка на акции от „Майкрософт“.

Докато се чудех в какво да ги дам на Вадим, не открих нищо по-добро от това да откъсна от списание „Vogue“, което се търкаляше на масата, няколко страници и да ги пристегна с ластик. Събрах пачките, увих ги в страниците от списанието и превъртях ластика. На едната страница от списанието беше изобразено куче в някакъв умопомрачителен интериор. Спомних си сцената в столовата, усмихна се и казах: „Бау-бау!“

До влака ми оставаха шест часа. Вадим позвъни на вратата. За всеки случай погледнах през шпионката и отворих. Вадим ме видя да стоя на прага с пакета, увит в страници от списанието, в ръце и ми каза:

— С това ли се каниш да заминеш за Питер? Няма ли да ти е много?

— В какъв смисъл? — не го разбрах аз.

— Какво държиш в този пакет?

— Пари, Вадим, пари.

— А-а-а… А пък аз си помислих, че са наркотици.

— Това удря в главата по-яко от който и да било наркотик, брато…