Сергей Минаев
Духless (7)

Духless

Тук сме сами. И ние сме мъртъвци.

Хенри Милър. „Тропикът на Рака“

На другата сутрин лежах във ваната с болна глава и превъртах наум всички събития от вчерашната вечер. В устата ми се мъдреше отвратителният вкус на мая, както ставаше винаги след нещата, които съм свършил предния ден. Изплюх се още веднъж при спомена за вчерашната пичка и най-вече за изпълнението на Саша. Чувствах се толкова гадно, че вече на два пъти се изтърках със сюнгера под душа. Защо ли нямаше сюнгер, който може да изстъргва цялата мръсотия от душата. И непрекъснато да бъдеш чист. Такъв, какъвто си бил преди двадесет години.

Лежах, пушех цигара и мислех как хора, които навремето са ти били близки, се превръщат в такива изроди? Какво ги променя? Какво променя лицата им, маниерите на поведението и съзнанието им? Колко бързо може да се измине пътя от първото падение по време на купон до пълната деградация?

Никога ли не сте се замисляли по въпроса защо денем много рядко срещате всички онези хора, които вечер виждате в ресторантите, бутиците и на презентациите? Или изобщо не ги виждате? Къде изчезва цялата тази весело шумяща тълпа, която си прилича една на друга като цигари от един пакет?

Аз, например, непрекъснато мислех за това. И като съпоставех много факти, които изглеждаха незабележими, а всъщност бяха на повърхността, стигах до извода, че такива хора просто не съществуват. Не, разбира се, моето предположение няма нищо общо с „града на мъртъвците“. Нещата не са чак толкова страшни. Те са много по-страшни…

Половината от този град просто не съществува. Според мен, пространството, заобиколено от „Садовое колцо“, вечер се превръща в някакво подобие на компютърна игра, населена с празни хора. Навремето те са били нормални хора, имали са мечти, „прекрасни пориви на душата“, проблеми и житейски грижи. Но след това в един момент са разбрали, че е по-лесно да се превърнат в персонажи от глупавите списания, в герои и героини на дансинга, във феи на подиума и ресторантски рицари на ножа и чинията. Да наситят живота си с атмосфера на денонощен купон и да станат същите онези рекламирани по всички ъгли „нощни жители“. Постоянно запалената светлина на луминесцентните лампи е отучила очите им да възприемат дневната светлина, лампите на солариумите са направили невъзможно стоенето им на дневното слънце, тоновете парфюмерия и козметика заедно с наркотиците и диетите постепенно са изсушили телата им, а лайвстайл списанията и телевизията са направили същото с мозъците им. В крайна сметка те са се превърнали в сенки на хора, в някакво подобие на невидими същества, които могат да излизат от къщи само нощем, когато изкуственото осветление скрива факта, че под обвивката от грим, под роклята „Prada“, под дънките „Cavalli“ или под костюма „Brioni“ се таи празнота. И точно затова никога няма да ги срещнете денем по улиците на Москва. Страхът, че някой може да види, че под тъмните очила „Chanel“ няма никакви очи, а лицата им са просто нарисувани, ги кара денем да си седят вкъщи. Денят е времето на хората, докато нощта е времето на мумиите.

Няма съмнение, че е много по-лесно да омотаеш вътрешната си празнота с модни марки и да седиш в някое кафене „Пирамида“ или в бар „Рамзес“, разглеждайки снимки на баровци, вместо да живееш живота на нормален човек с неговите проблеми, победи и поражения. Всеки човек си има цел в живота. В света на мумиите няма цел. Впрочем, както няма и в самия живот. Има само съществуване в атмосферата на празнотата.

Отначало те бяха единици. С течение на времето станаха все повече и повече. Те имаха нужда от място за общуване със себеподобните, за да въвличат други хора в своя кръг и за да увеличават армията си. Можете да сте сигурни, че един прекрасен ден те ще изпълнят целия град. И така, когато броят мумии на квадратен метър полезна площ в двата ресторанта и двата клуба стане критичен, в града като мухоморки след киселинен дъжд започват да се появяват безбройни бутици, салони, клубове, ресторанти и кафенета. Всички онези места, в които сега можете да ги видите всяка вечер.

За да идентифицират своите събратя сред посетителите в изброените по-горе заведения (някои от които все още са хора), им трябваше собствена навигационна система, нещо като програмата „свой-чужд“, която се монтира на самолетите и корабите. И тогава на помощ на света на мумиите се притича светът на търговските хитове. Точно с това се обяснява фактът, че всички мумии са облечени почти еднакво, защото списъкът на модните марки в света на дрехите и автомобилостроенето изобщо не е голям. За да се разпознаят помежду си, вече не им трябва нищо друго, а не както преди, когато дълго опознаваха събеседника си и подхващаха безкрайни диалози за това „кой къде се облича и къде почива през лятото“, та накрая да разберат към кой свят принадлежи случайният им познат. Вече е достатъчно визуално да определиш марките на дрехите на седналите край съседната маса персони, за да си сигурен, че те също са мумии.

Да не си мислите, че всички тези примамливи слогани по витрините тип „Нова колекция. Лято’2006“ и фолиата на лъскавите списания с препоръки за актуалните през този сезон цветове на дрехите и дизайна наистина отразяват колко стремително се променя светът на модата? Какво говорите! Всъщност всеки сезон се променя въпросният код на марките, та да не би в техния свят да се вмъкне чужд човек.

Тук всичко е максимално опростено. Начините за общуване на мумиите трябва да са максимално прости. За да не извършват излишни и обременителни манипулации с мозъчните си гънки, съществува комплект от кодови фрази, при чието произнасяне другата мумия разбира целия смисъл на въпросния разговор.

Например, когато се срещат две момичета-мумии, а едното идва по-късно, то сяда край масата, целува приятелката си по бузата и казва на другото:

— Извинявай, закъснях. Виж — и слага чантата си на масата, — в Третяковка.

Приятелката й веднага разбира, че закъснялата е посетила бутика „Mercury“ в „Третяковски пасаж“. Че си е купила оттам две чанти, сетне е отишла да пие кафе в „T.R.E.T.Y.A.K.O.V. Lounge“, а след това е разгледала обувките „Gucci“ и затова е закъсняла.

Ако мумията разговаря с някакъв човек и чуе нещо от сорта на: „Хайде. Отивам в «Третяковка» да разгледам картините“, мумията страшно ще се учуди. Ще започне да напряга мозъка си и да задава уточняващи въпроси от сорта на: „Какви са тези картини?“.

— Откриха изложба на италианците.

— Ама, да не би в „Prada“ да са дошли нови каталози?

Както става ясно, на мумията не й е известно за съществуването на Третяковската галерия. И за нея не съществуват никакви други Третяковки, освен поредицата от бутици. Така след две години мумиите окончателно ще се отучат да говорят и само ще показват една на друга тоалетите си или новите си любовници, за да не напрягат чуждите уши със звуци, различни от фоновата музика, която диджеите пускат в ресторантите.

А да четат те най-вероятно вече са се отучили. Иначе как ще обясните факта, че повечето лъскави списания бяха пълни почти изцяло само със снимки от презентации, от откривания и закривания на летни веранди и от други празници за сърцето? А други приличаха просто на една перманентна фотосесия от безкрайно парти. А мумиите седят и разглеждат картинки. Когато виждат там себе си или свои познати, страшно се вълнуват, сочат с пръст снимките и издават звуците „Уау! Супер! Яко!“ и други такива. Мисля, че са заимствали тези условни сигнали от китовете или делфините, които раздират водните простори с ултразвуковите си викове в търсене на себеподобни.

Докато разглеждат всички тези гробници, докато обличат всички тези савани и докато съзерцават фото-некролозите на своите познати в списанията, мумията оглежда себе си и казва: „И аз съм като вас. Вие ме признавате за своя, а аз — вас. Ние много добре знаем къде се намираме. Всичко това е написано, заснето и построено за нас. Друг свят не съществува.“

Така се оформя обвивката на пространството, в което мумиите живеят. Компютърната игра в положението на реалния град с названието „NIGHT PEOPLE“.

Ако се озовете там, никога не бива да забравяте, че това не е вашият свят. Това не е вашето парти. Тук вие сте само един шпионин. Partyзанин. И ако нямате за цел да извършите някаква диверсия, опитвайки се да върнете поне част от мумиите в човешкото племе, не бива да оставате много дълго там. Защото рискувате да станете един от тях.

Страхотно, нали? Сигурно е супер в един прекрасен миг да се почувствате като герой на компютърна игра. Игра във формат 3D.

Тук няма друг формат. Целият живот на мумиите се състои от три „Д“-та: девойки, долари и дилъри.

Тук всичко се управлява от дилърите. Разбира се, те не приличат на демиурги от епоса на скандинавските страни. Те са нещо като регулировчици на движението. Същински катаджии по сумрачните кръстовища в този свят на мумиите. Тези дилъри нямат почти нищо общо с пласьорите на наркотици (макар че тук рядко се случва нещо без тях). Основната работа на дилърите е да продават удоволствие чрез зомбиране по време на купоните на мумиите, в ресторантите, в бутиците, в клубовете, в радиото и в телевизията.

Всеки ден те втълпяват на мумиите, че всичко в техния мумиен живот е създадено, за да получават качествени удоволствия. Че всичко е много просто, а най-важното е да следват заветите на мумиите. Всички мумии трябва да носят онези неща, които през този сезон имат червена бродерия, защото това се смята за красиво. Да купуват онези списания, които са издадени във формата на актуалната днес дамска чанта (в списанието пишеше откъде да си я купят). Да ядат в ресторанти, чиито наименования се пишат с една дума (така се запомнят по-лесно). А най-важното е да не изостават от общия ритъм. Да бъдат в купона. Да са по-елементарни. И да оставят в главите си пространство, способно да побере нужната рекламна информация, която дилърите ще им покажат тази нощ по „Fashion TV“. Трябва да изхвърлите останалите глупости от нея. И тогава животът ви ще се превърне в едно перманентно ресторантско меню, от което можете да си изберете удоволствия по свой вкус. Менюто с удоволствията е дълго колкото живота и нима това не е земният рай? Можеш ли да се откажеш от него?

Такива дилъри са много по-страшни от цяла армия търговци на кокаин. Мумиите стават зависими от техните наркотици много по-бързо и повече не могат да отвикнат от тях. Дори и най-краткото излизане от тази система свършва за мумиите със страшна треска. Ако по някаква причина останат в къщи два дни поред, на третия ден мумиите хукват да изкупуват всички модни списания и чанти, автомобили и къщи и да ядат на няколко модни места през една и съща нощ. Главното е да не загубиш ритъма. Докато си в купона, той ти изпива енергията. Смисълът на купона е в самия него. Той е единствената координатна система и компас, с които можеш да определиш собственото си местоположение.

И е напълно ясно, че за мумията всяка човешка катастрофа, независимо дали става дума за наводнение, земетресение или сблъсък на комети, е нищо в сравнение с възможността всички магазини, списания, салони и клубове изведнъж да изчезнат. За тях това вече щеше да е истински потоп. И никакъв Ной вече нямаше да им помогне. Те нямаше да знаят къде се намират. Светът им щеше да изчезне. Щеше да се разтвори отведнъж като заместителят на захарта, който слагат в чашата със сутрешното си еспресо. Щеше да изчезне системата, в която те бяха плът от плътта й. Щеше да изчезне цялата простота и удобство на пространството, в което нямаше нужда да мислят. В което ти казваха къде да идеш и какво да мислиш.

Това наистина е много просто и удобно. Всяка нощ мъжете-мумии пристигат в заведенията, за да си тръгнат оттам с момичето-мумия, което им е харесало. Всяка нощ момичетата-мумии пристигат в заведението, за да си тръгнат оттам с мъжа-мумия, на който са се харесали. А свързващото звено между тях са парите.

Парите, които той ще изхарчи за дилъра, който му е продал в салона модерна кола, с която той ще пристигне, за да предизвика потресаващ ефект у момичетата-мумии, които са там. И той ще избере една или две-три от тях, за да украси вечерта си.

Парите, които тя ще вземе от него, за да ги изхарчи за друг дилър, който утре ще оправи външния й вид в СПА-центъра или ще й продаде нова модерна чанта.

Но парадоксът се състои в това, че още същата нощ тези пари ще се изнижат и от дилъра, за да се върнат при онези мъже, които ще им предадат разрешителното за откриването на нов автосалон. Или при онези момичета, които ще им предадат своето благоразположение днес.

Системата 3D представлява затворен кръг от парични потоци. Тя прилича на кръговрата на водата в природата. Само че за разлика от кръговрата на водата, която преследва основната си цел — борбата за живот, кръговратът на паричните потоци се бори с депресията.

Депресията е четвъртото „Д“, за което тук не се говори. От което всички се страхуват и от което бягат, тъй като не искат да си признаят нейното съществуване. Тук тя е навсякъде. В чашата с кафе, в чинията с карпачо, в онова момиче със сивкавото лице, в неоновия надпис над бара, в сервитьора, който ходи из залата като на пружини, в онзи мъж, който излиза от тоалетната и разтърква носа си. Тя просто витае във въздуха. Самият въздух е изграден от нея. Тя е основата на всичко.

Мумиите се стараят да я прогонят. Правят всички тези невероятни купони, купуват невероятни дрехи за невероятни пари (които, както се разбира от казаното по-горе, нямат покупателна способност, а имат по-скоро символичен характер), сменят еднаквите си любовници-мумии.

Тук всички толкова са си писнали, че наистина им се ще да избягат, но няма къде. Кръгът на движение е ограничен от зоната на мумиите. С всички тези салони, магазини, клубове и ресторанти, които си приличат. Затрупани с еднакви списания и еднакви посетители. Те дори много биха се радвали да си поговорят с хората, но хората не ги помнят, а онези, които ги помнят, също вече са станали почти мумии.

Това наистина беше затворническа зона. Срокът на присъдата ти в нея не е известен. Никой не те е вкарвал тук насила. Ти сам си избрал своя път. И за теб вече няма връщане назад. Остава ти да чакаш физическата ти обвивка да се изтощи и всичко да свърши. Единственият въпрос, който понякога те измъчва, е: кой е началникът на зоната, който ръководи всичко това? Кой движи процесите и избира героите, на които трябва да подражаваш?

Понякога стигаш до извода, че този началник си самият ти. Макар че би било по-правилно да се отговори по друг начин: тук всеки живее в гробница, която е построил собственоръчно. Всеки си избира сам героите и сам си е началник. А всички гробници и герои са еднакви за всички, защото при мумиите не може да бъде другояче. Мумиите са обединени от общ космос. От обща религия. И нейното име е БЕЗДУХОВНОСТ.

И наистина, тук всички ние сме БЕДНИ ДУХОМ.

Ти идваш на презентацията на новата колекция чанти „Tod’s“ и виждаш всички тези фурии, които с пламнали очи се щурат като по време на пожар, разблъсквайки продавачите с лакти, и помитат от полиците всичко, което е изложено на тях. А след това през нощта ги срещаш в новия, открит току-що ресторант, който претендира да е на гребена на вълната през този месец. И виждаш всички тези дъвчещи и пиещи манекени с чувство за изпълнен дълг, изписано на лицата им. У теб остава осезаемото усещане, че за тях смисълът на живота е да профукат за един ден всичко, спечелено за храна, аксесоари и дрехи. И те май че са щастливи единствено в краткия миг, когато плащат покупката. През онези няколко минути, когато сменят парите срещу плътски удоволствия. А сега седят и мислят с какво да ангажират утрешния си ден. По какъв друг начин да прогонят скуката. В този момент приличат на нюйоркски бездомници, каквито показваха по телевизията преди, по време на съветската власт. Бездомниците седяха в обществените столови, без да свалят шапките си, ръкавиците си с изрязани пръсти и табелките на гърдите си с надпис: „HOMELESS. WILL WORK FOR FOOD“^[1].

Като гледах бездуховните лица на нашите московски мумии, направо ми се щеше да окача на гърдите им табелки със слогана: „ДУХLESS. ЩЕ РАБОТЯ ЗА ХРАНА (И ДРЕХИ)“. А отдолу да сложа логото Dolche&Gabbana.

Истинска катастрофа. До каква степен трябва да е деградирало обществото за някакви си стотина години. Ако преди хората са решавали глобалната задача дали са се състояли в този живот, сега техните пра-пра-правнуци решават задачата как да се озоват в еди-кой си клуб и да се състоят тази вечер. Ако в началото на миналия век героят на обществото е бил момчето, застанало до извора на революцията — Паша Корчагин, днес то е сменено от момчето, застанало до входа на нощния клуб — Паша от фейсконтрола. С него правят интервюта, той се надува, говори някакви глупости и дава съвети как да станеш пълен идиот. Той — Паша от фейсконтрола, е истинският властелин на мислите. Защото точно този нощен страж решава дали в крайна сметка ще попаднете в света на мумиите и дали сте се приближили достатъчно до него или не.

Но най-ужасното не е това, че той съществува. А че съществува онази аудитория, която е готова да чете дивотиите му, да ги възприема като ръководство за действие и доброволно да се превръща в мумии.

* * *

И ето, че аз лежах във вече изстиналата вода и си мислех колко много съм се приближил до тази гробница. Всъщност отдавна вече бях с единия крак в нея. Освобождавах все повече и повече време в личния си график, за да го ангажирам с празнотата на всички тези купони, презентации и откривания. Все по-голям брой от всички тези промоутъри, ресторантьори, дизайнери и дилъри се здрависваха с мен. Това ме засмукваше. Вече започвах да се превръщам в сянка. Отначало си мислех, че така модните неща ще ми стоят по-добре. Сега все по-често си мислех, че искам да стана един от тях. И всички тези гробници отнемаха все по-голяма част от живота ми. Че с какво се отличавах от цялото това блато? Или не, не беше така. Какво щеше да ме измъкне от него? Щях ли да остана в този Вавилон или щях да намеря своя собствен град Китеж?

Излязох от ваната, омотах се с кърпата и започнах да мия зъбите си. Не изпитвах чак толкова студ, колкото страх. Някъде в стаята иззвъня мобилният ми телефон. Помъкнах се натам, намерих го във вътрешния джоб на сакото си и отговорих. От другата страна беше един мой познат, чиято физиономия не си спомнях и който ми каза:

— Здрасти? Как беше купонът вчера?

— Нормално — отвърнах му.

— Какво правиш?

— Вкъщи съм си.

— Има ли нещо? Ха-ха-ха.

В този момент метнах мобилния по стената с такава сила, че там май остана вдлъбнатина. Мобилният отскочи на пода под краката ми, дисплеят му изгасна, но той кой знае защо продължаваше да работи.

— Ало, там ли си? — попита абонатът от другия край. — Не те чувам, нещо се изгуби.

Стъпках остатъците от мобилния с крак и той най-после замлъкна.

Замислих се, че наистина съм пропаднал…