Сергей Минаев
Духless (6)

Купонът

А освен това смятам, че много персони до такава степен са затънали в светския живот, че са готови да отидат на всякакво откриване, дори на откриването на клозет.

Александър Василиев

И ето, че отидох в онова заведение. Макар че още беше рано за пълния сбор — беше едва около девет часа вечерта, вътре имаше доста хора. Промуших се между тях, стисках нечии ръце, целувах се с някакви пички и се придвижвах към бара. Поръчах си две чаши уиски, гаврътнах първата наведнъж и отидох с втората в залата, та да видя какво става там.

Помещението беше направено така, че към централната зала водеха няколко коридора от другите зали. В две от тях бяха направени барове, а в другите три — нещо като lounge-зони или VIP-зони, както преиначиха това наименование по руски тертип московските промоутъри, които изпитваха влечение към всичко хипертрофирано. Там имаше маси, меки дивани и дълбоки кресла. Естествено, в тези зали нямаше никакви бляскави VIP-персони, а си седяха познатите собственици, готини мацки, приятелите на промоутърите или просто гости, които трябваше да се нашмъркат или да изчукат някоя девойка. Като се имаше предвид, че тоалетните винаги бяха претъпкани, това беше много удобно. В централната зала се вихреше един диджей и танцуваха или по-скоро се поклащаха сума хора, за които нямаше места във VIP-залата. Общо взето тъй наречените льохмани или всъщност онези хора, които правеха основния оборот на заведението. Хората, които не бяха от средите на баровците, но много искаха да бъдат сред тях, за да разказват на своите познати, които бяха още по-големи льохмани от тях, всички онези изумителни истории от вълшебния свят на нощния живот в Москва. И тази масовка плащаше пари точно, за да бъде допусната сред баровците и за мига, в който щеше да се озове до всички тези Ксюши, Пети и Уляни.

Всяко московско заведение — разбира се, ако собствениците му не бяха пълни селяндури, пристигнали от някое си Уйново с идеята да открият ресторант, в който богатата публика ще ходи, за да опита кухнята от родния край на собственика — се градеше на следната схема.

Първо в заведението се събираха светските пичове с всички онези вечни нощни пътешественици, актуални диджеи и модни хомосексуалисти. Заедно със светските пичове идваха и съмнителни дами, които жадуваха да намерят нещо по-добро за тази нощ, или „изтребителките“, както аз ги наричах. Естествено, нито едните, нито другите не разполагаха с пари. Те можеха да изпият чаша шампанско или пет чашки кафе, но очевидно не можеха да направят собствениците на заведението милионери. За сметка на това щяха да създадат онази нужна медийна история, която щеше да премине като вълна през целия град с помощта на безжичното радио и щеше да се състои само от няколко думи: „Откриха едно място. Нашите са там“.

След това идваха богатите мъже, които хранеха въпросните мацки, спазващи вечно диета с висококалорични и високобюджетни вечери с вино и шампанско. Те правеха по-голямата част от оборота.

После идваха всички, които купуваха актуални списания и четяха или гледаха по телевизията предаванията за светския живот в града. Тези идиоти, които се стремяха да попаднат в кръга на „своите“, правеха другата част от оборота. А те бяха готови да платят страшно много пари, за да разкажат на близките си, че вчера са вечеряли „еди-къде си, в онова модерното заведение, нали го знаеш, и седяхме до еди-коя си, а пък тя, майчице, какви ги вършеше! И краката й са криви!“ и да се сдобият със статута на най-открехнатите пичове в микрорайона през близката половин година.

Естествено, историята за новото място щеше да се изпразни от съдържание след два месеца или веднага, щом се откриеше още едно такова заведение-клонинг. Но и там всичко щеше да се развие по стандартната схема.

Озовах се в централната зала и се присъединих към група мъже с хубави костюми, които пиеха скъп алкохол, а някои пушеха пури и се правеха, че говорят „за бизнес“. А всъщност се оглеждаха какво да забършат тази вечер. С някои от тях се поздравих повторно, представиха ме на други, завързах безсмислен разговор и с глупав вид изслушах нечии размисли за това дали през тази есен ще има криза или не, като вмъкнах няколко фрази за икономиката.

На стената срещу нас висеше голямо огледало, в което групата ни се оглеждаше. Погледнах го и си помислих, че ако всички се обърнем едновременно с гръб към него, няма да мога да открия себе си сред тези петима мъже. Толкова еднакви бяхме всички. С костюми на райета и с чаши в ръце. Дори и жестовете ни бяха едни и същи. Единственото, което ни различаваше от този ракурс, беше ръстът ни. Макар че дори и на ръст бяхме горе-долу еднакви. Дали от чувство за солидарност или от онези двеста грама уиски, които погълнах, но това мое наблюдение ми се стори много забавно. Макар че в действителност това беше пълна гадория и напомняше за света на клонингите.

Ние стояхме, продължавахме да преливаме от пусто в празно, периодично отговаряхме на обажданията по мобилните си и се озъртахме настрани като джебчии на гарата, които търсят кого да обрънзат. Към нас се присъедини още един младеж на около двадесет и седем години, напълнял равномерно, с очила и със свинска физиономия. Представи се като главен редактор или като някакъв си директор на някакво списание. И започна да пробутва на всички своите (изработени доста безвкусно) визитни картички. Моментално започна да досажда на всички с въпросите си кой къде работи и заедно с това да разказва за някакви свои нови проекти, вмъквайки в разказа си реплики от сорта на „това ще бъде бомба“, „ония там направо ще гръмнат“, „току-що ми се обадиха по този въпрос“ и други простотии. Всички стояха с каменни изражения на лицата и сигурно се чудеха кой е довел тук този грухльо.

В това време той изпи вече четвърта доза уиски, мутрата му се зачерви, а отвратителното му сако, каквито носеха само държавните служители от нисшите етажи на властта, непрекъснато се извърташе на една страна. Вече доста понаквасен, той стоеше до мен и плюеше в лицето ми, обяснявайки ми разгорещено новия си материал, и аз имах чувството, че се опитваше да се сприятели с мен. От време на време прекъсваше излиянията си, за да отговори на някое обаждане по мобилния. Като на това отгоре го правеше по следния начин:

— Да. Ало? Маша, ти ли си? Нали те помолих да не ми се обаждаш. В момента съм много зает. Шефът тръгна ли си? Да, това е, край. — И ми обясни, закривайки апарата с ръка: — Секретарката ми, пълна идиотка.

Естествено, аз се досещах, че тоя пич е мухльо и кръгла нула и че секретарката сигурно не е негова, а на шефа му. Но той продължаваше да надува бузи и да ми предлага някакви специални номера за колата и почти законен буркан. Общо взето вече започна да ме натоварва и аз се чудех как по-бързо да се откача от него. Изобщо много ме дразнеха хора, които неудържимо се опитват да се сприятелят с мен. Особено такива, които веднага ми предлагаха да спретнем нещо, да завъртим някаква далавера, да направим някакъв съвместен проект или нещо от този сорт. Бях съвсем наясно, че времената на чистата и свята дружба са свършили в пети клас, когато ставаш с някого „дупе и гащи“ още след първия мач. На нашата възраст такива неща вече не се случваха. И ако аз поддържах контакти с някого, това ставаше или по взаимен интерес и благоразположение, или заради личните ми планове по отношение на него. И това се случваше или заради моя цинизъм, или защото наближавах тридесетте, когато човек продължава да тича през времето с онези, с които се е събрал до този момент. Лично аз бях склонен да приписвам всичко на това, че много бързо се изморявах от хората и вътрешно се подготвях за обстоятелството, че те ще започнат да ме ангажират с личните си интереси или просто ще ми станат скучни.

Секнах журналиста с фразата, че искам да отида до бара, за да си взема едно питие, а той, гаднярът, взе, че се лепна за мен. Отидохме там, аз взех две чаши уиски, озърнах се настрани, не видях никакви познати и, осъзнавайки, че ще прекарам поне още половин час в компанията на това говедо, си поръчах още две дози уиски. При всички случаи щеше да ми е много по-лесно да го слушам пийнал, пък и освен това пияният ми език можеше да му каже нещо грубиянско и той да ме остави намира. Докато в трезво състояние си оставах донякъде джентълмен.

И в този момент в централната зала започна ревю на колекцията на някакъв нашумял наскоро и напълно луд моделиер. Разбира се, това беше наречено с изкълчената дума „пърформанс“ или „инсталация“, или нещо такова — тези термини не бяха моята сила. От стената излезе подиум, на него се появи някакъв малоумник, облечен с костюм на Мики Маус с дупка за лицето и каза, че сега уважаемата аудитория (която вече почти изцяло беше или пияна, или надрусана) ще види пърформанса на „вашия любим“ дизайнер Андрей Шарпеев. Целият купон започна да се стича към подиума, аз също тръгнах машинално натам, както и журналистът. Микимаусменът (уомънът) обяви появата на въпросния Андрей. И какво си мислите, че стана — иззад кулисите наистина се появи някакъв кльощав запъртък със зелени очила и плешива глава, отиде до микрофона и започна да говори нещо с тъничко и престорено по женски гласче. Чух нещо от сорта на „Подготвях тази колекция мно-о-о-го дълго, почти половин година и сега искам всички вие да се почувствате като част от нея. Обичам ви.“ Той разтегляше думите мно-о-о-го сладострастно, като цупеше устни и правеше всички възможни педалски номера, които толкова мразех.

Уродливият пърформанс започна. Май че се казваше „Хора-кифли“ или „Балет на трохичките“ — не разбрах много добре, но на поканите беше написано нещо такова. Пуснаха ужасна музика с бесен ритъм и от сцената в залата скочиха петнадесетина души, облечени в костюм с вид на франзели, които също имаха дупки за лицата, бяха белосани с брашно или с нещо друго и бяха обути с бели чорапогащници и несъразмерно големи обувки. Те тичаха насам-натам пред сцената и пищяха, после се хванаха за ръце и се вмъкнаха в тълпата, където започнаха да се придвижват като „влакче“, както си играехме в училище. Това продължи двадесетина минути. Пищящата група идиоти търчеше из залата, няколко хахавелници от зрителите се присъединиха към тях, а от тавана непрекъснато падаха конфети, трохи и други боклуци.

А най-смешното бе, че тълпата, която гледаше това безобразие, посипана с всички тези лайна, стоеше усмихната и ръкопляскаше като петнадесетгодишни бавноразвиващи се деца, пред които пускаха балони. А някои дори го обсъждаха, правейки следните коментари:

— Страхотно, нали? Да, Андрюша е много талантлив.

— Да, талантът си е талант. Разбира се, миналия път, когато поля всички от тавана с лепило, беше по-яко. Но и сега не е зле.

— Да, тогава наистина беше силно. После ми казаха, че чрез лепилото искал да покаже, че модата се движи по-бързо от човешката мисъл.

— А какво общо има с това лепилото?

— Ами, и аз не разбрах, но нещо от сорта на това, че всички трябвало да залепнат на пода и да застинат неподвижни. А пък между застиналите хора да обикалят манекенки, символизирайки бързото движение на модата.

— Абе, не зная кой е залепнал, но той съсипа костюмите на доста гости. Ти тогава близо ли беше?

— Аз изобщо не съм била там, Лена ми каза, че прочела в някакво списание. Но, мисля, че за такова нещо не бива да ти е жал за дрехите.

— Е, по принцип е така…

Стоях зад гърба на тази двойка и се пуках от смях. Ама, че тъпанарки. Достатъчно е човек да ви покаже някаква ерес, да ви полее отгоре с пикня и на това отгоре да ви вземе по сто долара за вход. И вие ще стоите със зяпнали уста и със съсипани вонящи дрехи и ще ръкопляскате. А след това ще разкажете на приятелите си колко гениално са ви напикали. А пък ако изсипят отгоре ви конски фъшкии и ви продадат билети по двеста долара (заради скъпата инсталация), това просто ще стане хит на сезона. Особено ако го кръстят така: „Близо до природата“ или „Близо до корените“. За фон трябва да свири група „Каста“, а на посетителите да обяснят, че сега е модерно всичко натурално, без примеси и химически добавки. Скъпо е, но си струва.

Без съмнение, интересът към подобен тип шоу се обясняваше с ниското културно ниво на аудиторията. Мисля, че ако се провереше средната степен на образование на присъстващите, щеше да се получи първи курс на професионално-техническо училище или „ниво на интелекта по-ниско от табуретка“. Имаше ли смисъл да разговаряш с тези хора за произведения на изкуството, след като в училищната програма на този въпрос бяха посветени две страници в края на учебника? Пък дори и те бяха безнадеждно забравени. Звучи смешно, но фактът си оставаше факт — в туристическите справочници за Русия, посветени на Париж или Милано, имаше по 50 страници с описания на хотели, магазини и клубове и подробности за ревютата и само няколко страници с описание на културните забележителности на въпросния град. И наистина, всеки руснак с лекота би ви простил, ако в пътеводителя липсва адреса на музея „Прадо“ и би ви осъдил на смърт чрез обесване, ако не му напишете на коя улица се намира бутикът на „Prada“. Точно затова серящи художници, пикаещи поетеси и разливащи лепило моделиери влизаха под кожата на въпросните любители на пърформансите. Това се наричаше „ново руско изкуство“, а те не познаваха никакво друго изкуство, та затова поглъщаха с наслада целия този балет на психарите.

Някой ме потупа по рамото изотзад. Обърнах се. Там стоеше моят добър познат Саша, специалист по промоциите, отчаян женкар и купонджия. До него бяха застанали две симпатични момичета. Едното дори много си го биваше. Имаше хубави гърди и стройни крака. Тъй като вече бях доста пиян (докато траеше лайняното шоу, успях да излоча три дози уиски), можех да оценя само тези нейни атрибути. Сашка започна да ми говори нещо от сорта на „стига си гледал този педал“, пътьом ме запозна с приятелките си и ме помъкна към една от VIP-залите. Тръшнахме се на дивана и аз с удоволствие отбелязах, че най-после съм се отървал от дебелия представител на медийния пазар. Сервитьорът ни донесе шампанско и суши, пуснах в кожената му папка VIP-картата на заведението и кредитната си карта и изобщо много се зарадвах на създалата се ситуация.

Започнахме разговор за всички тези тъпи кретени, които изобщо не разбираха какво гледат, за хората, побъркани на тема хитови стоки и за други такива неща. Аз подхванах любимата си тема за това, че скоро ни очаква световна диктатура на мултинационалните корпорации. Саша с упоение ми разказа, че в момента чете книгата на Наоми Клайн „Без лого“ (с удоволствие отбелязах наум факта, че съм я прочел преди една година и продължих да го слушам с чувство на интелектуално превъзходство) и че перспективата да живеем в света на Барби е много реална заради тези добитъци, които са готови да се избият помежду си заради една нова вратовръзка. (Трябва ли да споменавам, че в този момент бях облечен с изумителен костюм Paul Smith, а той — с някакъв щур съдран дънков костюм и модни маратонки Dris Van Nooten).

Бъбрехме си много кефски, пиехме шампанско, Саша галеше по бедрата и двете пички, като от време на време целуваше ту едната, ту другата, при нас непрекъснато идваше някой, поздравявахме се и ето, че… най-ненадейно на масата се появи един сгънат на четири плик. Саша ми направи знак с очи по посока на тоалетната. Двамата станахме и излязохме.

По пътя към тоалетната ме обзеха известни съмнения, тъй като си спомнях неотдавнашното произшествие с ченгетата, с разпита и със свидетелите. Спрях като вкопан и казах на Саша:

— Брато, върви сам. Вчера прекалих, страх ме е, че вените ми ще се пръснат, пък и вече съм погълнал сума алкохол. О’кей?

Саша направи недоумяваща физиономия, сви рамене и ми каза:

— Е, както искаш. Ти си свободен човек в свободна страна, това си е твое право.

— Аха… Точно така — обобщих мрачно.

След пет минути Саша излезе от тоалетната, наплиска лицето си със студена вода, после се избърса със салфетка и ние тръгнахме обратно. Преди да стигнем до нашата зала, срещнахме още едни наши познати. Двама младежи и една девойка, които пиеха от малки бутилки нещо като шампанско, само че с ягодово червен цвят. Започнахме да си бъбрим с тях, те ни попитаха дали „имаме нещо“, Саша кимна утвърдително и им даде плика.

Те отидоха в тоалетната, а ние ги изчакахме да излязат, за да ни върнат кокаина, и продължихме да си бърборим. Аз му казах, че сигурно е много смешно да се види как ще се поберат там, особено онази крава (момичето наистина беше много дебело). Саша също се разсмя, но се усещаше, че вече се вдървява. Мен пък започна да ме хваща алкохолът и ми беше много весело и похотливо. В това време Саша ми предложи да взема една от неговите пички, която ми харесва повече. Отбелязах наум, че макар според слуховете в момента той да печелеше добре, всъщност си оставаше същият готин пич, какъвто си беше, когато се запознахме.

И ето, че нашите познати се върнаха и ние тръгнахме към дивана. В наше отсъствие мадамите бяха излочили цялата бутилка шампанско и сега седяха и ни гледаха с плувнали очички. Седнах до онази, която ми хареса още в началото, и започнах да се целувам с нея. Известно време се отдадохме на натискането, тя ме галеше по ципа и разкопчаваше ризата ми, мушкайки под нея ръката си със страшно дълги нокти. Аз я пощипвах лекичко по циците и си мислех, че вечерта общо взето е хубава. Щеше ми се да пийна още нещо, преди да тръгна да се чукам с нея. Отдръпнах се от пичката и потърсих с очи сервитьора. Саша вече беше изчезнал с другото момиче.

Донесоха ни още шампанско. Чукнахме се и в този момент девойката подхвана разговор. Сигурно се чувстваше неудобно, че я награбих ей-така, без прелюдия. Мушна ръка в косата ми и започна да говори, че двамата със Саша, когото тя кой знае защо нарече Федя, сме били прави за всичко и колко е ужасно, че всичките й приятелки са станали такива „вещоманки“ (така се изрази тя) и са се побъркали по „Gucci“, но тя изобщо не разбира това и че има и други ценности (например, секс, отбелязах наум) и че на нея „Gucci“ изобщо не й харесва, освен може би часовник — има един модел — който би си купила, и това е.

Изслушах всичко това с усмивка, завъртях глава и макар тя отдавна да ми беше ясна, все пак малко се ядосах, докато слушах тези тъпотии.

И изведнъж тя рязко смени темата „Gucci“ и най-неочаквано ме цапардоса с друга тема:

— Виж какво, хайде вече да тръгваме, искаш ли? Пътьом можем да се отбием при една моя приятелка, дължа й пари, а утре тя на всяка цена трябва да ги даде на някого за нещо. СИГУРНО ИМАШ ДВЕСТА ДОЛАРА?

Тази тема беше толкова гнила и несъвременна, че ми стана гадно. Това беше лайнян подход от нейна страна, защото утре сутринта щях да й дам тези пари под същия фалшив предлог. Но сега, особено след разговора за „другите ценности“, преходът към кинтите беше просто неуместен. И в мен изведнъж нещо рязко се прекърши, и аз не исках да ходя никъде с нея, и осъзнах, че макар да съм доста позагрял и възбуден, сега най-правилното решение беше да се отърва от нея. И то колкото се може по-бързо. Кимнах й под предлог, че преди да си тръгна, трябва да се сбогувам със Саша, станах и излязох. Тя отвори чантата си и започна да рови в нея. Сигурно искаше да изглежда още по-секси, но на мен вече ми беше през оная работа.

Отидох в централната зала със сериозното намерение да се сбогувам със Саша, който се опита да направи вечерта ми толкова хубава. А освен това си помислих, че може би, преди да изляза на магистралата трябва да засмуча една магистралка. Нямаше го в залата, покрай тоалетната — също. И аз отидох в другите VIP-зали. Както предполагах, той наистина се бе настанил в онази, която беше до входа към централния бар. Саша лежеше възнак на дивана, в едната си ръка държеше угаснала цигара, а с другата галеше по главата някаква остригана девойка, която му правеше минет. Аз се приближих, без дори да си помисля, че бих могъл да му попреча (вече бях много пиян) и зачаках да отвори очи.

Оглеждах отстрани девойката и… изведнъж проумях, че — да му еба майката! — това изобщо не беше девойка и дори тъкмо обратното. Това беше някакъв млад педал, който в момента осмукваше моя добър познат, като на това отгоре имаше страшно крадлива физиономия, а пък моят добър познат дори лекичко простенваше! Фак! Ама, че познати съм завъдил. В този момент Саша отвори очи, усмихна ми се, приближи два пръста до устата си и ми изпрати въздушна целувка. Самият аз често използвах този престорен жест, заимстван някъде от крайбрежието на Франция, когато поздравявах момичета. Но в този случай той просто взриви главата ми. Изхвърчах като тапа от випа, изтичах покрай бара към изхода и излязох навън.

Запалих цигара и си тръгнах от това ебано място. Когато се отдалечих на достатъчно разстояние, ми хрумна, че трябва да си хвана такси до вкъщи. Махнах с ръка и желаното такси дойде веднага. Помислих си, че сигурно ще налетя на някой алчен таксиджия и че щеше да е по-добре да спра частник, но все пак се качих. Казах адреса си и ние потеглихме.

Докато пътувахме, разглеждах нощния град и постепенно потъвах в алкохолната мъгла, пред очите ми притъмня и започнах да усещам, че слепоочията ми натежават. Опитах се да събера сили, загледах се през прозореца, запалих цигара и се замислих, че всъщност не се беше случило нищо особено. В края на краищата, аз не се бях отдал на педала. А освен това се улових да мисля, че обожавам да се возя из нощна Москва, да разглеждам неоните, колите и проститутките по улиците. След проститутките се сетих и за онази мацка в клуба, изплюх се през прозореца и си помислих, че хората са прави като казват, че честните московски госпожици са много по-скъпи от проститутките. Усещането ми беше доста противоречиво. Беше ми гадно и в същото време ми стана много тъжно.

И в този момент най-неочаквано се разплаках. Съвсем наистина, сълзите течаха по лицето ми, аз ги размазвах с ръкава на якето си както проститутка от гарата размазва евтиния си потекъл туш, хлипах и подсмърчах.

Странно, мислех си, че съм станал толкова циничен и че вече е страшно трудно да ме изненадаш. А това, че някой би могъл да ме разплаче, можеше само да ми се присъни.

Уж вече хиляди пъти бях виждал целия този град — този Содом. С неговите продажни мадами, готови да ти се отдадат за пет минути в тоалетната и за петнадесет минути в дома ти в зависимост от това какъв часовник носиш на ръката си в съответния момент. С неговите продажни партньори, готови да провалят всеки съвместен бизнес срещу един грам кокаин. С приятелите, които те продават за две минути между две чаши. С цялата негова морална и физическа педерастия. С хора, болни от гонорея на душата. Всеки път очаквах от околните нещо в този дух и всеки път, когато се случваше нещо такова, се чувствах пълен скапаняк. Вероятно такова чувство остава у хората, които проиграват големи суми пари на карти във влака със случайни спътници. Уж всички знаят, че ако играеш на карти във влака с непознати хора срещу пари, вероятността да те измамят, е 99%. Но кой знае защо хората не престават да играят с мошениците. А след като ги преметнат, дълго време ходят с усещането, че са пълни мухльовци.

Пътувах с таксито, пушех вече пета цигара, бършех сълзите си и мислех за всичко, което се бе случило. В един момент очите ми срещнаха очите на шофьора в огледалото за обратно виждане. Той любезно ме попита: „Какво се е случило? Имате ли нужда от помощ?“. Много добре разбирах, че въпросът му е куртоазен и отговорих, че всичко е наред. Той се опита още няколко пъти да прояви съчувствие към мен и най-после стигнахме до дома ми.

На излизане от колата му подадох 200 рубли (обикновено сумата от центъра до нас беше толкова), но той ми каза, че май „обикновено дават триста“. Опитах се да вложа в погледа си цялото презрение, което беше подходящо за този случай, и му подадох още една стотачка. Докато се приближавах към входа си, още веднъж аплодирах наум вулгарността и цинизма на този град и отбелязах цялата мръснишка хитрост на пролетария, който ме докара и който сигурно щеше да откара всеки, чиято кръв изтича, до най-далечната болница за петнадесет минути, през целия път щеше да го утешава и накрая щеше да измъкне от вкочанената му ръка таксата за своя труд по двойна тарифа.

С тези мисли се качих на етажа си, влязох в апартамента си, събух се и се стоварих с лице на възглавницата, както си бях с костюма.

Лека нощ, Москва!