Сергей Минаев
Духless (5)

Заседанието

Но тъй като става дума за мотивацията на персонала, която освен това е нестандартна, пред нас стои задачата без особени разходи на финансови средства да оценим по достойнство труда на служителите…

В Устава на Въоръжените сили има мярка „поощрение“ — фотографиране до развятото бойно знаме на военната част (чл. 19, гл. 2). Всеки човек пази тази снимка като спомен за цял период от живота си. Правим същото и в университета. Така се поражда онова чувство, което е познато на японските туристи — чувството за корпоративен патриотизъм и за принадлежност към общото дело.

От списание „Моето дело/ Магазин“

Беше десет часа на другия ден. Днес в компанията бе насрочено заседание, посветено на изводите от финансовата година. Както в много други компании, при нас финансовата година също беше изместена и свършваше през юли. Макар че разумните обяснения бяха малко, никой не се притесняваше от това. Така беше прието.

Наоколо беше пълно с представители на регионалните структури и филиали и с ръководители на дистрибуторите, които се разхождаха из офиса и разглеждаха богатствата на нашия интериор. Пиеха деликатно кафе и поздравяваха любезно московските служители (особено финансовите директори и хората от счетоводството). И всичко това приличаше на картината „На гости при господаря“. Всички се тълпяха предимно във фоайето, пред залата за преговори и се бояха да продължат по-нататък като ученици преди изпит, но когато им направиха забележка, че пречат на хората, които влизат, и на работата на секретариата, новодошлите влязоха в стаята на отдела за продажби. А част от тях се пръснаха по кабинетите на московските си познати.

След това започна звънене по вътрешните телефони във всички кабинети с молба да дойдат на заседанието, издирваха се отделни личности и настана истинска суетня, свързана с това, че някой от новодошлите беше оставил някъде органайзера си и мобилния си, както и с виковете от секретариата: „Върнахте ли ни чашата, с която пихте кафе?“

Чашата се връщаше с извинения и поклони.

И ето, че всички се събраха в залата за преговори. Всички началници на отдели, директори на филиали и техните заместници по продажбите и маркетинга. Общо взето целият наш тъй наречен топмениджмънт. Ако се съдеше по израженията, всеки тук си мечтаеше да бъде невидим. За да чуе всичко, което ще кажат за присъстващите, но да избегне ругатните по свой адрес.

Влезе Некьор. Беше малко поостарял в сравнение с миналата година, но въпреки това не изглеждаше зле за своите петдесет и пет години. Перчеше се и носеше едни такива (според самия него) младежки жълти вратовръзки на зверчета и отвратителни кафяви завъртулки. Беше типичен френски високопоставен дърт пръдльо или както там им казват у тях. Некьор седна и поздрави, плъзгайки тежкия си поглед по присъстващите. По лицето му прочетох буквално следното: „Боже мой, защо на някои късметлии, които се канят да излязат в пенсия, им се падат такива прекрасни региони, за които да отговарят, като Мартиника или италианско-френската зона, или в най-лошия случай Скандинавия? А защо на мен на стари години ми се падна Източна Европа с нейните диваци? Грубовати азиатци, които въпреки многобройните тренинги във Франция тъй и не се научиха да работят по европейски, но за сметка на това много добре се научиха да мамят?“ О, как ни мразеше в този момент! Като че ли ние бяхме виновни, че той беше действал толкова зле с езика си, докато полира задниците на своите акционери, и затова сега, вместо да седи в Милано или в Мадрид, седеше във влажна Москва. Неговото „здравейте, колеги“ прозвуча като „проклети да сте, туземци“. Е, няма страшно, аз дори бях склонен да му простя, защото след обилното словоблудство ни предстоеше обявяването на годишните награди в това Голямо надбягване!

Всичко започна с това, че Некьор с изражение на страдалец за вярата и на същински мъченик за благото на КОМПАНИЯТА (да се свети името й, да пребъде царството й, да се увеличават капиталите й вовеки веков, амин!) начена тъжното си повествование за това колко ужасно се е отразило на общото състояние на компанията неизпълнението на плана в Русия:

— Принудени сме да констатираме със съжаление, че въпреки увеличението на бюджетите (охо, с цели 2,5%, ама те направо са разточителни!), руският филиал на компанията не изпълни плана за продажбите. Това се отрази много негативно на международните ни показатели (аха, значи се е отразило на това, дърт малоумнико, че ще получиш малко по-малък бонус и неврастеничната ти жена ще изхарчи по-малко пари за „подмладяващи СПА-курорти“). Доста странно е, че при общия ръст на пазара нашите показатели в Русия се оказаха по-ниски от очакваните според плана (че какво странно има? Какво сте очаквали от една кантора, в която работят само ксероксите и то от време на време?).

Нашите доблестни служители — всички тези тъпи многостанници, седяха и търпеливо записваха в органайзерите си. Интересно какво записваха? „Ние сме идиоти, малоумници, безделници, не сме изпълнили плана заради собствената си професионална непригодност и неспособността си да мислим“. Мисля, че това беше единственото, което можеха да си запишат. Или имаше и други варианти? Погледнах крадешком през рамо какво пишеше директорът по логистиката, който седеше до мен. Аха, горе-долу това, което си мислех:

шпакловка — 5 чувала;

мазилка — 3 чувала;

боя — 8 литра;

мрежа — 5 метра.

Това сигурно бяха новите компоненти на плана за непрекъсната логистика. Движение на паричните потоци по маршрута „бюджет на компанията — строителен пазар — вила“. Весело си живеехме и по всичко личеше, че през тази година щяхме да напреднем по пътя към построяването на собственото си благополучие.

На всички тук до такава степен не им пукаше за речта на докладчика, че можеше да се измисли някаква нова процедура за обобщаване на изводите, но ние продължавахме да провеждаме тези дни на всеобщо покаяние и скубане на коси и бюджети от централния офис.

Монотонната реч на Некьор постепенно ме приспа. Недоспиването плюс мрачното настроение, което ме обземаше, и неговият скапан английски ми действаха по-добре от валиум. Ако се съдеше по физиономиите на колегите ми, преливащи от искрено покаяние и от някакъв пионерски порив моментално да се захванат с всичко и да го оправят, обвинителната реч наближаваше края си. Отдавна вече не слушах и се ориентирах само по израженията на околните. Обикновено, когато директорът на питерския офис подпираше глава с ръка и в челото му се врязваха четири напречни бръчки, значи годишното заседание стигаше до най-интересната си част. До онази част, заради която всички бяха готови да се самобичуват, да покриват гърбовете си с белези от камшика, да носят телени ризи и изобщо да се нагърбят с всички страдания заради своя залък щастие, заради това ежегодно снизхождение на света във вид на паричен превод в личната ти сметка.

Точно така и стана, нещата бяха стигнали до обявяването на годишните бонуси по подразделения. Некьор седеше и четеше списъка. Докато обявяваше наименованията на отделите или филиалите, той вдигаше очи към човека, който представляваше въпросното подразделение и с пламенен патос назоваваше сумата. В този момент приличаше на генерала, който играеше Георгий Жженов. Спомняте ли си момента, когато той обикаля позициите, простреляни от дулата на танковете на Манщайн, открива една оцеляла група бойци и започва да им раздава награди от кутийките с думите: „Само това мога да направя. Това е всичко, което мога да направя лично“? Липсваха само разбитите танкове и оръдия и труповете на загиналите, иначе щеше да се получи истински „Горещ сняг–2“. С оръдията и танковете наистина имахме проблем, но загинали бойци имаше колкото си щеш. Представих си колко хора сме съсипали или уволнили заради изпълнението на тези прословути ПЛАНОВИ ПОКАЗАТЕЛИ. Колко секретарки, мениджъри по продажбите и оператори бяха изхвърлени по време на тази „царевично-грахова война“ без компенсации и възмездяване на неизползвания отпуск. А за снабдителите, хамалите и шофьорите дори няма да споменавам. Защото тази пехота просто никой не я брои. Предполагах, че просто са ги отписвали като бракувана стока. Или като мостри.

Бях свидетел (признавам си греха, че бях и изпълнител) на целия този Холокост в Москва, където всичко се вършеше горе-долу според Кодекса на труда. Но направо ме обземаше ужас, когато си помислех за нашите доблестни филиали. Също като воеводите от времената на Иван Грозни тамошните директори бяха получили почти доживотна „хранилка“ и бяха възродили феодалния строй. Дори бях убеден, че те най-вероятно си разменяха своите крепостни подчинени с конкурентите или с директорите на компаниите от сродни отрасли.

„Крепостни слуги на 47 и на 52 години. Боледуват рядко. Имат здрави зъби и добро зрение. Работят добре, имат сговорчив нрав. Сменям две крепостни (чистачки) за един кочияш (шофьор на джип)“. Сигурно рубриките за свободни работни места в местните вестници изглеждаха точно по този начин.

А най-отвратителното във всичко това бе, че всички бонуси за подразделенията се изчисляваха с оглед на броя на работещите от началото на годината и можете да сте сигурни, че уволнените служители не получаваха нищо. Дори парите, които можеха да им се дадат в съответствие с времето, през което бяха работили. Всичко, абсолютно всичко щяха да отмъкнат тези лешояди — техните началници. Седях и гледах как потропват по масата с корпоративните химикалки, предвкусвайки колко ще лапнат за сметка на тези „мъртви души“. И то освен онова, с което разполагаха във вид на лични годишни бонуси!

Да, да. Моля да не забравяте за това. Естествено, техните пари не се обсъждаха пред всички. В обратен случай годишните отчетни събрания щяха да заприличат на бой на гарвани върху бунище. Представях си с каква наслада щяха да се убиват един друг. Щяха да приковават ръцете си с телбода за бюрото и щяха да си пробиват взаимно главите с металните ръбове на корпоративните органайзери.

Аха-ха! Представих си как онази дебела пичка — директор на нашия филиал в Самара, която непрекъснато ми късаше нервите с имейли с жалби срещу отдела по маркетинг и молби да се увеличи бюджетът й за промоции, щеше да удуши колежката си от Новосибирск. Щеше да й разкъса гърлото с осемсантиметровия си маникюр!

А пък ако всички тези хора разберяха какво парче от баницата се каня да откъсна аз, много от тях просто щяха да умрат. Например, ей-тази мазна девойка (мисля, че се казваше Наташа, макар че името Маша щеше да й подхожда повече), която беше директор по продажбите в Ростов, щеше да получи апоплектичен удар. Два пъти в годината, когато ходех в командировка до Ростов, я чуках в корпоративната квартира. Тя беше патологично алчна и непрекъснато се опитваше да ме изнуди да й купя нещо, а наум си мечтаеше как ще я изтегля в Москва. Да бе. Как ли пък не.

През цялото време аз й разказвах за какви жълти копейки се бъхтим и ние в Москва, как се гаврят с нас и как смятам да напусна веднага след като се прибера. Направо си представих как щеше да тресне чело в масата, когато чуеше моя бонус. Същинска Му Girlfriend in a Coma^[1]. Докато си мислех за това, кой знае защо обърнах глава към нея и й смигнах.

Цялата тази пиеса с името „На бедняците от графа“, в която се разказваше за резултатите в Русия, започвайки от Далечния Изток, целият този ежегоден „Ден на благодарността“ бавно вървеше към края си. Ето, че вече поздравиха централните региони и влязоха в Северозападната част, ето, че директорът от Питер вече се облегна назад с малко кисела физиономия, а след това идваше и най-важната част за мен — Москва. Докато Некьор обявяваше наградата ми, пронизвайки ме с поглед, аз се опитвах да си придам благоговейно изражение на благодарност. Жалко, че тъй и не се бях научил да плача по поръчка. В такива моменти щеше да ми е от полза.

Седях и слушах боботенето му за това, че „въпреки че се надявахме, че резултатите в Москва ще бъдат много по-добри, оценявайки постигнатото от вас по следните показатели“ и т.н. По всичко личеше, че в този момент физиономията ми беше толкова тъпа с въпросната маска на благодарност, а пък самият аз бях толкова вдървен след събитията от началото на седмицата, че отстрани приличах на труп. Gratefull Dead^[2].

Да, всъщност аз бях един благодарен мъртвец. Прочетете ми по-бързо надгробното слово, преведете ми полагаемата сума в картата и аз ще се оттегля в другия свят. В света, пълен с плътски удоволствия, проститутки, алкохол, наркотици и клубна музика. Няма спор, че той също е толкова празен както тази цитадела на корпоративните свине, но за сметка на това там човек поне може да се надруса.

Докато съобщаваха резултатите ми, околните ме гледаха крайно недружелюбно. Просто бяха готови да ме разкъсат на парчета, тъй като знаеха какъв бардак цареше при мен в Москва и въпреки това аз получавах бонуси (и то какви!). След като изслушах Некьор, се облегнах назад и плъзнах поглед по насъбралите се в залата за преговори. В погледа ми се четеше ясен месидж: „Ако ще да пукнете, свине, пак няма да станете като мен. Млади и успешни. Тъй и ще измрете в своето Горно нанадолнище с мечтата да се преместите в Москва. Ще измрете и на това отгоре ще повлечете със себе си десетина абсолютно невинни служители“, чиято вина се състои единствено в това, че не са свалили навреме бездарните си шефове, като напишат един донос до Москва.

Стори ми се, че в този момент в стаята увисна огромна кълбовидна мълния, изтъкана от всеобщата омраза. По количество произведена негативна енергия това събрание надминаваше Братската ВЕЦ. Ако не друго, ние умеехме да се мразим както никой друг. Дори можеше да се каже, че омразата беше основен двигател на нашия бизнес. Имах чувството, че след две секунди стаята щеше да се взриви и таванът да падне и да погребе двадесет и пет гнусни копелета.

Просто си мечтаех да стане така, но, разбира се, това нямаше да се случи. Гаднярите загиваха от куршумите на добрите момчета само в екшъните. Но в реалния живот гаднярите бяха най-жизнеустойчивите същества от всички млекопитаещи.

Обявиха почивка. Всички излязоха във фоайето. Започнаха лицемерно да се прегръщат и да се поздравяват един друг, а покрай кафе-машината се скупчи тълпа. Всички се разделиха на групички (по регионален и полов признак). Мъжката част се кискаше на вицове с двадесетгодишна давност и чертаеше планове за вечерта. Някой за пореден път предложи да отидат в някакъв си клуб, да си наемат скъпи проститутки и да прекарат нощта в „Балчуг“. Всички дружно кимаха, макар да беше ясно, че всеки от тях щеше да умре за една рубла, а перспективата да профука три стотачки за курва беше от областта на личния героизъм и морално-волевите качества. И в най-добрия случай щяха да си наемат момичета от съседните страни, които изпълняваха дипломатическата си мисия на Ленинградско шосе. И всичко щеше да свърши в хотел „Олимпиец“ или в „Съюз“ сред море от водка, както обикновено постъпваха нашите регионални служители. Прилоша ми от тези смотани чудовища и отидох в кабинета си.

Седях и пушех цигара, когато вратата се отвори и влезе въпросната Наташа/Маша.

— Преча ли ти? — попита тя и ме погледна сладострастно.

— Не, какво говориш, welcome — казах й, стараейки се да бъда колкото се може по-гостоприемен.

— Тук не дават да се пуши, а в твоя кабинет може и аз реших да дойда при теб.

— Да. Другия месец ще махнат и водата от фоайето.

— Защо?

— Ами, защото плащаме много за ремонт и почистване на санитарната техника. Но всъщност ще го направят, защото служителите пият вода с литри, вместо да работят. А пък след като се напият с вода… абе, нали се сещаш…

— Ама, ти сериозно ли говориш? И как живеете тук?

— Наташа — казах и се обърнах към прозореца, — в никакъв случай не бива да се местиш в Москва. Твоят чар е в онази чистота и наивност, която в наше време е останала само у жените от романите на Тургенев. Не бива… не бива да идваш в Москва. Този град ще погълне девственото ти съзнание.

— Това шегичка ли е? Просто не можеш да живееш без вечния си сарказъм. Без тези дълги изречения и подигравки. Не можеш, нали?

— Наташа, за мен вече е късно да променям каквото и да било. Аз съм като капитан на потъващ кораб. Вече няма да мога да спася своя кораб, но поне мога да предупредя другите, че тук има скали.

— Да… — проточи с престорена обида тя. — Виж какво, с някои хора — с Вова от Питер, с Льоша от Краснодар и с момичетата се разбрахме довечера да отидем да поиграем на боулинг. Събрахме се около петнадесетина души. Ти ще дойдеш ли?

— Къде точно?

— В „Портокал“, знаеш ли го?

— Зная го, разбира се, много хубаво място. В колко?

— Към девет часа.

— Супер, разбира се, че ще дойда. Някъде към осем и половина.

— Нали не лъжеш! — попита тя, стана, докосна ме по ръката и продължи: — Непременно да дойдеш, ще те чакам.

„Разбира се, че не лъжа, Наташа. Разбира се, че ще се включа в това ваше развлечение за истински интелектуалци. Ще съблека сакото си и със запретнати ръкави, само по панталони и риза ще търкалям усърдно топката, ще подскачам и ще вдигам ръце нагоре както вероятно правят тези тиквеници — нашите колеги. След това ще се напоркаме и ще идем на караоке. Там ще пеем в хор всички онези идиотски песни от сорта на «Ти си ми една» или «Ех, студ, студ». А след това мъжете ще идат да си наемат курви, а пък ние с теб ще отидем у нас и аз окончателно ще си спечеля репутацията на плейбой за провинциалистки. Само това ми липсва“ — помислих си, докато тя затваряше вратата. След целия този гъзобрък ще имам нужда от една магистралка, но това няма да е магистралата на боулинга, honey.

Изобщо аз бях противник на всички тези корпоративни купони, които „спомагат за формирането на отборен дух и подобряването на взаимното разбирателство“. В действителност те изобщо не спомагаха за нищо. Какво взаимно разбирателство, да му еба майката, можеше да има между хамалина със заплата 500 евро на месец и мен, кретенясалия сноб, който прибира същата сума, но на ден. Към какво точно трябваше да прояви разбиране той? Как аз профуквам три негови месечни заплати за един ден, така ли? За какъв отборен дух би могло да става дума в този колектив от мошеници, идиоти и бездарни лентяи с наполеоновски комплекси? Ако става дума за това как да се обрънза поредния бюджет, по този въпрос отборният дух отдавна вече беше сформиран. Точно както в един хубав мач, всеки отговаряше за своите сектори на терена и не дай си боже да навлезеш в чужда територия. В това отношение цареше пълно взаимно разбирателство.

Лично аз непрекъснато изпадах в ужас от тези общи сборища. Не, само не си мислете, че бях притеснен да не накърня собствената си репутация. В този град вече стотици пъти ме бяха виждали в толкова шибано състояние, че според мен никой не хранеше никакви илюзии по този въпрос. Просто бях подвластен на двуличието, което цареше навсякъде. Много добре разбирах колко ме мразят моите подчинени, но не исках да чувам това, казано от тях на пияна глава в очите ми. Знаете ли, че най-големият процент уволнения стават в дните след служебното честване на Нова година, Осми март и други празници? Разбирате ли накъде бия? Да, да, босовете, които жадуваха да поемат хвърлената ръкавица, имаха навика да правят такива новогодишни подаръци и да разпращат такива лъскави валентинки.

Освен това лично аз се отвращавах от цялата тази показност с подскачането в чували, включването в игрите и слизането на корпоративните богове сред народа. С цялата онази фалшива фамилиарност като липсата на признаци на различия за един ден и други такива. Разказвали са ми, че в съветската армия имало някакъв номер, когато „старшите фуражки“ за един ден ставали „младши“ и изпълнявали всички ритуали на послушание, съответстващи на случая. А на другия ден младшите, които се впускали устремно в играта, съжалявали, че изобщо съществува такъв ден. И тук беше същото. Все още се намираха глупаци, които тупаха по рамото босовете си, и шофьори, които пощипваха гърдите на презрените директорки по маркетинг, с които никой не спеше още от 1995 година насам. И естествено, че още на другия ден подобен отборен дух щеше да бъде оценен по достойнство.

Толкова отвратително изглеждаше отстрани, когато някоя важна клечка поканеше на танц най-излишната служителка (като в същото време направо ставаше прекрасно, ако тя беше и най-грозната). И двамата се чувстваха много неудобно от този мезалианс, но им се налагаше да изпълняват докрай финалните „па“ на бала на лицемерието. Това беше квинтесенция на корпоративното нищожество… апотеоз на фалша… тържество на царството на чиновниците.

В този момент иззвъня телефонът, прекъсвайки язвителните ми разсъждения, и секретарката кой знае защо ме покани във фоайето.

Във фоайето вече се бяха събрали всички участници в заседанието, за да си направят групова снимка на фона на логото на компанията. В средата стояха Некьор, Кондратов, директорът на питерския ни филиал, главният счетоводител и Гаридо. Останалите служители се блъскаха, стараейки се да заемат по-удобно според тях място в груповата снимка (като в същото време наистина вярваха, че тук има „по-удобни“ места). Държаха се като ученици по време на фотографирането на общата снимка на класа в края на годината. Липсваше само старата, мъдра учителка, една такава Вера Ивановна с очила, гушнала книга на Горки. Мисля, че тази роля много би подхождала на Олга Евгениевна — бивш старши научен сътрудник в някакъв институт, която въпреки интелектуалния й багаж и трудовия й стаж беше разжалвана от тази курва руската история до чистачка на помещенията в офиса. Отидох до тях и заех мястото, което ми се полагаше в ареопага до Панкратов. Шефът на стопанския отдел Петрович, който днес играеше ролята на фотограф, каза: „Внимание!“ и всички ние направихме дружно сериозни физиономии с измъчени усмивки.

Миг преди фотоапаратът да щракне успях да забележа с периферното си зрение как една от секретарките мушна главата си в кадъра като малоумника от клипа на Darren Hayes „I wanna be popular“, който се опитва да участва в снимките на MTV. Представих си какво щеше да излезе на тази снимка. Застинали в неестествени пози, изопнати като струни хора с тържествени лица като на погребение и с очи, в които е изписана смесица от страх и раболепие. Остава само над главите им да се изпише слоганът:

ТЕ СЕ СРАЖАВАХА ЗА ПРОДАЖБИТЕ НА ДРЕБНО!

Втората част на заседанието беше посветена на отчета за международните успехи на компанията, перспективите на пазара и възловите моменти за дистрибуцията в Русия. По традиция планът на продажбите нямаше да бъде обявен и щеше да пристигне по-късно по пощата. Некьор не беше чак такъв идиот, че да запраща цифри, завишени с около тридесет процента, в очите на присъстващите, та моментално да бъде разкъсан от шефовете на отдели. Общо взето тази част от „Марлеозонския балет“ обещаваше да бъде още по-скучна. Нямаше да свалят ордените на никого, но по-важното бе, че на никого нямаше да му свалят и пагоните.

Некьор предложи на всички присъстващи да си поръчат кафе-чай-вода. Старият тарикат беше великодушен. Много добре разбираше, че бонусите вече са раздадени и че планът щеше да бъде изпратен в негово отсъствие и по този начин бе решил да облекчи предстоящото мъчение със своето словоблудство. Бе решил да създаде, тъй да се каже, „демократична атмосфера в семейното предприятие, каквото беше навремето нашата фирма“ или каквото там пишеше в презентацията на компанията.

След известно време влезе секретарката с един поднос, отрупан с чаши за кафе. Служителите, които седяха най-близо до входа, вземаха един през друг чашките и ги предлагаха на Некьор. Той благодареше на всички и напомняше, че все пак е поискал чай. И всички дружно започнаха да съскат на секретарката като гъсоци в селски двор: „Не чухте ли какво поиска мистър Некьор?“

Двама души се възползваха от случая и настойчиво обявиха, че те „също са поискали чай, а не кафе“. Имах чувството, че след миг всички дружно щяха да се откажат от кафето в полза на чая, следвайки почина на ръководството.

Секретарката излезе, а всички започнаха да въртят разочаровано глава, огорчени от нейната разсеяност. А в този миг на мен ми се прииска да стана, да вдигна ръце към небето и да извикам с негодувание: „Сега разбирате ли защо имаме проблем с изпълнението на плана? Възможно ли е да постигнеш нещо с такъв секретариат?“ И бях сигурен, че всички присъстващи щяха да ме подкрепят. Защото най-важното в нашата работа бе да откриеш навреме пушечно месо. Да вземеш най-незначителния персонаж, от когото по принцип нищо не зависи, и да припишеш всичките си неуспехи на това, че той е разпечатал нужния документ с малък шрифт и ти не си успял да видиш нещо.

Секретарката отново се появи с изплашено лице и сложи пред Некьор вода, а чаят му даде на някой друг. Лицето му почервеня и той вече беше готов да излее водата на главата на нещастната тъпа секретарка, срещу която всички наоколо съскаха, а тя се опитваше да размени местата на чая и водата, хващайки ту едната, ту другата чаша. А ропотът на присъстващите достигна апогея си и сякаш след миг адът щеше да се разтвори под краката на секретарката и тя да пропадне в корпоративните бездни.

Но ето, че размяната на напитките завърши успешно, изпъдиха секретарката от залата за преговори, а Некьор придоби изражение на добрия баща на семейството и заговори нещо от сорта на: „Е, днес всички имахме тежък ден, всички се изморихме и не бива да бъдем чак толкова строги към колегите си“. Директорът на нашия филиал също закима добродушно, от което си направих извода, че все пак ще уволнят секретарката.

В това време докладът на Некьор започна. Той отиде до дъската и се зае да чертае диаграмата на цифрите на прираста през тази година, на перспективите за развитие на групите стоки през следващата година и така нататък. След това монотонно и подробно изложи изводите от изминалата финансова година във всяка страна, където компанията имаше дистрибуция. Започнах да си записвам бавно и точно…

На фразата „добри резултати бяха постигнати от нашите филиали в Югоизточна Азия“ вдигнах ръка, за да помоля да отида до тоалетната. Не беше по силите ми да седя и да си представям как плувналите в пот работници от водещите световни отрасли се давеха с генномодифицираната консервирана царевица, повишавайки резултатите на продажбите на нашата славна компания. В течение на пет минути на вдигнатата ми ръка не реагираха нито присъстващите, нито докладчикът. Тогава просто излязох от залата за преговори. Тръгнах по коридора към кабинета си и по пътя срещнах същата секретарката, която пиеше чай или кафе.

— Какво става? Свършиха ли? — попита ме тя, премигвайки с очи като пластмасова кукла. — Ще има ли някакви промени?

— Да. За да спести пари от фонд „Работна заплата“, централният офис е решил да смени целия секретариат с роботи — изтърсих аз.

— Олеле… Как така? А ние какво ще правим?

— Иди да си сложиш микрочип в главата. Имам едни познати, ще ти направят намаление.

 

 

Отидох до кабинета си, отключих вратата и се обърнах. Оная глупачка продължаваше да стои като препарирана. Сигурно мислеше къде да си сложи чипа. На тила си или на челото си (все пак на челото нямаше да е чак толкова естетично). Тръшнах се в креслото и запалих цигара. Проверих си пощата и отговорих в ICQ-то. Така изминаха около пет минути. Никой не ми се обади по вътрешния телефон. До какво състояние трябва да е стигнал човек и в какво зомби би трябвало да се е превърнал, за да не забележи, че съм излязъл?

Взех ключовете от колата си и тръгнах към асансьора. И когато вече бях долу, в колата, ме споходи мисълта, че моята шега за смяната на секретариата изобщо не беше смешна.

Отдавна вече работех сред роботи…

 

 

Прибрах се вкъщи, взех си един душ, изпих един чай, прослушах телефонния секретар, после легнах на дивана и си помислих, че много ми се ще да се наспя. От друга страна, вкъщи ми беше много скучно. Взех мобилния си и започнах методично да звъня на всичките си достъпни познати, за да разбера къде се канят да прекарат вечерта. По време на този интелектуален разпит установих, че днес половината от тях щяха да бъдат на пърформанса, посветен на откриването на новия клуб-ресторант с названието „Basement“, а другата половина щяха да ходят на откриването на новия бутик някъде на Кузнецки мост. Тъй като имах покани и за двете места, дълго се чудех къде щеше да е по-интересно, но понеже навсякъде фактически щеше да е едно и също, се ориентирах към първото място. Там поне щяха да ни нахранят.

Започнах да се обличам. Отговорих на SMS-a на една позната. Изпих прав едно кафе. Защраках безсмислено с дистанционното на телевизора. А на фона на всичко това свиреше „Ready to Go!“ на „Republica“.

Очертаваше се хубава вечер.