Сергей Минаев
Духless (4)

Perfect Day

Just a Perfect Day

You made me forget myself

I thought I was someone else

Someone new

 

It’s Such a Perfect Day

I’m Glad I spent it with you

Such a Perfect Day

You Just keep me hanging on

You Just keep me hanging on

 

Lou Reed. „Perfect Day“

Веднага щом стъклените врати на бизнес центъра се разтвориха пред мен настрани, забелязах, че от срещуположната стена се отделиха двама фотографи и започнаха да щракат с фотоапаратите.

„Какво значи това, кога успяха? Славата ли ме споходи? Толкова бързо?“ — профуча като оса в съзнанието ми първата и най-естествена мисъл по този повод.

Но щом извърнах глава наляво, видях три полуголи момичета, които лежаха на плота на ресепшъна. И точно те бяха обектът на снимките. Сигурно правеха фотосесия за статията „Твоята нова секретарка“ в поредното лъскаво списание за „прекрасни духом и телом“ мъже. А мен папараците все още не ме познаваха по физиономия. „Е, май че така се чувствам по-спокойно“, разсъждавах вече в кабинката на асансьора.

Излязох от асансьора и се приближих до гишето на охранителите. Докато те отбелязваха пропуска ми, аз се любувах на изгледа, който се разкриваше от дванадесетия етаж на кулата „Сити-2000“ към крайбрежната улица на река Москва. Приближих се до стъклото и притиснах чело. Градът лежеше под краката ми и много ми се щеше да помисля за символичността на този момент. Стоях и гледах как слънцето започваше да къпе Москва с лъчите си, докато охранителят не се обърна към мен:

— Добре ли сте?

— Да, да. Добре съм. Просто се замислих.

Взех пропуска си и тръгнах към кабинета на Вадим. Спрях пред вратата, погледнах върховете на обувките си, усмихнах се широко и влязох при него.

— Искаш ли уиски? — каза той вместо поздрав.

— Да не си полудял? Единадесет часа е. Или вече започваме да пием още от заранта?

— Старче, на някои места вече е нощ. Например в Ню Йорк.

Вадим излезе иззад бюрото, стисна ръката ми, двамата се прегърнахме и отидохме до прозореца.

— Днес денят е прекрасен.

— Днес денят направо е изумителен — отвърнах аз, настройвайки се на вълната на събеседника си.

С Вадим се познавахме вече от седем години. Преди много време се срещнахме на рождения ден на една наша обща позната. Не помня кой точно от двама ни я сваляше по това време. Всъщност това вече нямаше никакво значение и за двама ни. Тогава се запознахме, моментално се харесахме и се напихме, както се полага. По това време ни сближаваха общите интереси към литературата, киното, спорта и музиката. Разговаряхме за политика, влачехме се по някакви изложби за съвременно изкуство, обикаляхме дискотеките, посещавахме рок концерти и обсъждахме първите си успехи и провали в кариерата си. Направо се ужасявах, като си помисля, че понякога си давахме взаимно пари назаем. След това Вадим се ожени, започнахме да се виждаме по-рядко и сменихме кръга от общите си познати и общите си интереси (които, честно казано, не бяха останали у никого от двама ни). Но, колкото и да е странно, не се забравихме, редовно се чувахме по телефона, поздравявахме се по случай Нова година, за рождените си дни и тъй нататък. Макар всички да знаеха, че ние сме най-добрите приятели и имаме много общи неща помежду си, можех да констатирам, че след всички тези години от общите ни интереси останаха само момичетата, съвместното ходене по купони и общият наркодилър. И това беше всичко. От гледна точка на днешния ден не беше чак толкова лошо за историята на отношения, които датираха от седем години. И ние с удоволствие се правехме на „най-добрите приятели“, тъй като и двамата по принцип нямахме никакви приятели.

Вадим работеше като директор на маркетинга в един голям международен тютюнев концерн. Задълженията му включваха навлизането на новите продукти на компанията в развлекателния бизнес, което беше направо прекрасно, като се имаше предвид неговия начин на живот. Това означаваше визуално позициониране в клубовете, ресторантите и казината, спонсориране на най-различни купони и светски мероприятия, огромни бюджети и персонал от десет души — съществуваше ли нещо по-добро от това, за да умреш млад?

— Вадим — започнах, — помниш ли, че в неделя ми каза, че Миша Зеленов открива нов клуб?

— Цяла Москва вече говори за това, откриването е другата седмица.

— Вчера срещнах Миша. Вече обзавежда помещенията.

— И какво от това? Да не искаш да работим при него като фейсконтрол?

— Няма да стане. Няма чак толкова пари, че да плаща на такива като нас.

— Тогава какво има?

— Разбираш ли, имат някакви проблеми с третия си партньор. В последния момент той се изнизал. Вече чакат мебелите, започнали са да оформят вътрешния интериор и сега търсят пари. Сто и петдесет хиляди. Срещу дял от двадесет процента.

— Малко искат. Не мислиш ли?

— Те изобщо не искат нищо. Вчера Миша ми предложи просто ей-така. Днес имат среща с някакви инвеститори, които вече са готови да се включат в проекта. Клубът ще просъществува осем месеца, ще избие рибата и после те ще сменят терена. Имат всички необходими лицензи, разрешителни, съгласувания и т.н. На това място преди е имало ресторант. Общо взето те са в цайтнот и аз мисля, че е на далавера да се влезе там. Това е положението накратко.

— А кой е другият партньор? — Вадим отиде бавно на мястото си. По начина, по който въртеше химикалката в ръцете си, разбрах, че е обзет от тщеславие и влечение към клубния бизнес.

— Другият партньор е някой си Саша. Запознали се някъде в чужбина. Сече му пипето и по всичко личи, че парите са негови. Вчера седеше в „Галерия“ с някакви олигарси.

— Интересна идея. Всичко, което се открива от Миша, тъй или иначе ще заработи. Този маймунски инстинкт ще победи всички наоколо. А ти какво мислиш по този повод?

— Аз имам свободни петдесет хиляди. Е, бих могъл да взема назаем още толкова, но ми се ще да работя със свои хора. На теб това интересно ли ти е?

— Даже не зная. От една страна е много съблазнително, но от друга страна трябва да помисля.

— Вадим, няма какво да му мислиш. Или казваш „да“, или казваш „не“. Мисля, че звучи доста реалистично. Разбираш ли, хората чакат такъв шанс цял живот, а ние трябва само да кажем „да“. След половин година (казах го с еротичен глас) ще станем богати и известни. Разбираш ли, пич?

— Като Йън Шрегър и Стив Рабъл^[1], така ли?

— Ще сме още по-яки, пич. Тия момчета в Москва ги знаят само онези, които обичат да четат лъскави западни списания в оригинал. И тъй като малко хора знаят езици, те не са чак толкова много.

— Само че аз не искам да умра от СПИН! — засмя се Вадим. — Възможно ли е да отвориш клуб и да не умреш от СПИН?

— Старче, Рабъл е бил педал. Ти нали не си педал? Или си? Да не си започнал да се срещаш с някое нежно момче? Кажи де, да не си свалил новия служител в отдела си?

— Пепел ти на езика. Виж какво, това наистина е интересно. Много е интересно. А как искат парите? Кеш ли?

— Още не съм изяснявал подробностите. Трябва да отидем да огледаме помещението и да разберем как и с какви документи ще бъдат преведени парите.

— Кога трябва да ти дам отговор?

— Обещах да му се обадя днес до един часа на обяд.

— Значи имам още час и половина да взема решение?

— Повярвай ми, старче, ти вече си се съгласил, но просто не си готов да го признаеш. Нека сега да отида до тоалетната, а когато се върна, ти ще ме прегърнеш и ще ми кажеш нещо от сорта на: „Партнер, просто нямаш представа колко е хубаво, че сме заедно“.

— ХА-ХА-ХА-ХА! И ще те целуна в устата, така ли?

— Ще ме целунеш по носа. По носа, който надушва накъде духа вятърът. Просто не разбираш, че съм ти донесъл най-хубавата новина през тази година.

Отворих вратата и тръгнах към писоара. След това се озърнах настрани и си помислих, че вратата ей-сега ще се отвори и ще влезе някой служител на компанията, който ще ме гледа в гърба, както правят обикновено, когато видят в тоалетната на компанията си непознат човек. След това ще ме заобиколи и ще застане отдясно, за да види лицето ми. От тази мисъл ми стана малко некомфортно, затова влязох в кабинката и затворих вратата след себе си. В кабинката ми стана още по-некомфортно заради събитията от предишната вечер. Струваше ми се, че вратата отново ще се отвори с гръм и трясък и пак ще видя онези момчета. И този път щяха да ме запрат окончателно. Отворих вратата на кабинката, седнах на тоалетната чиния и запалих цигара. Май че вчера се сдобих с поредната си фобия. Направо същинска „кенефна параноя“. Пушех и мислех, че може би трябва да отида на психоаналитик или да пия антидепресанти, или да посещавам фитнесзалата, или да стана вегетарианец. Гледах рулото тоалетна хартия, закачена за дясната стена, после преместих поглед наляво и видях една пластмасова поличка на нивото на очите си. В този момент ме напуши на смях, защото осъзнах, че съм изнервен от вчерашния инцидент и много се притеснявам, че Вадим ще ми откаже. Хвърлих недопушената цигара в тоалетната чиния и се върнах обратно.

Вадим седеше в креслото си и говореше по телефона. Когато влязох, той се сбогува със събеседника си и затвори слушалката.

— Дори в общата тоалетна има полички — засмях се аз.

— Какво да се прави? Опитваме се да моделираме ситуации в обстановка, близка до реалната. Ние маркетолози ли сме или не?

— Ама вие наистина ли шмъркате там? Да не сте полудели?

— Случва се. Сериозно, в една от смените има един охранител, който седи на пулта и контролира камерите. Веднъж един мой служител го срещнал в „Poison“ нашмъркан до козирката. После двамата се нагълтали някъде с екстази. И сега онова момче понякога ходи в тоалетната да шмърка, когато тоя охранител е на смяна. Гаври се, ха-ха-ха. И ми разказва как той шмърка и сочи към камерата на тавана в смисъл: „да ти оставя ли малко?“ Всеки разнообразява работното си време, както може. Между другото, ти познаваш това момче. Максим, който се занимава с разработването на макетите. Много е талантлив като креатив.

— Да бе, гледам, че при вас са талант до таланта. Всеки охранител е промоутър. Е, аз тръгвам. Обади ми се, когато решиш.

Вадим отново стана, отиде до прозореца, после от прозореца отиде до вратата на кабинета, сетне се върна до бюрото, издърпа креслото си и го сложи срещу мен. Седна демонстративно в него и попита:

— Виж какво, бъдещ партнер, колко можеш да дадеш реално?

— Нали ти казах, не повече от петдесет хиляди. На теб парите ли са ти проблема?

— Не, просто си помислих, че ако можеш да дадеш още двадесет и пет хиляди, ще стане страхотно. Ще вложим по седемдесет и пет хиляди и направо ще е супер.

— Ами, хайде да направим така. Само че преди да се съгласим, трябва да огледаме мястото и документите. В колко ще отидем?

— Хайде да отидем довечера. Към седем. Но най-важното са документите. А те при всички случаи ще развъртят помещението, нали влизаме при това условие.

— Да… но все пак. О’кей. Вадим, ще се обадя на Миша и ще се разбера с него за седем. А сега отивам на работа.

— Още ли си в онзи концлагер?

— Да. Arbeit macht frei!

— И без това си прекалено свободен, не е ли така? — Вадим размърда по характерен начин носа си.

— Човек винаги може още. — Размърдах пръстите на лявата си ръка и масажирах вената си.

— Я върви по дяволите, хайде, тръгвай си, клоун такъв.

Отворих вратата, а Вадим каза след мен:

— Партнер… хубава дума… харесва ли ти?

— Да. Звучи много хомосексуално. — Обърнах се към него и му махнах палаво с пръсти.

Вадим смачка бързо един лист и го хвърли по мен. Затворих бързо вратата и тръгнах към асансьора.

В асансьора застанах, притиснал гръб до стената. От лявата ми страна стоеше една умопомрачителна красавица в плътно прилепнал костюм с панталони, с разкопчана под сакото бяла риза (малко по-разкопчана, отколкото го допускаше бизнес етикетът, разкопчана така, че да може да се вижда яркочервеният й сутиен). Имаше прави светли коси, пухкави леко изпъкнали устни и нагли сини очи (всъщност това вероятно бяха лещи). Говореше по мобилния си, а със свободната си ръка потропваше малко нервно с пръстите си с дълъг маникюр по бедрото си. Изобщо беше безумно сексапилна. Сексапилна до неприличие, до такава степен, че ти се искаше да спреш асансьора и да й се нахвърлиш. Да съблечеш сакото й и да впиеш устни в гърдите й. А освен това ми се щеше да вярвам, че тя изобщо няма нищо против подобен обрат на събитията.

От дясната ми страна стоеше един още по-интересен тип. Доста едър чичко с дънки, огромни до нелепост туристически боти, раздърпано яке, нахлупена ниско над очите бейзболна шапка и безформена чанта на рамо. Имаше широки скули и малко детинско лице, черна брада и очила с невероятно дебели стъкла. На пръв поглед беше някъде около четиридесетгодишен. Дрехите му в съчетание с шапката и брадата му придаваха вид на приказно джудже. Макар че той не беше никакво джудже, а бивш старши научен сътрудник с куп публикации зад гърба си, който е разработвал в течение на години някаква много интересна тема, но по волята на случайността беше станал куриер. Той гледаше блондинката с широко отворени очи, които направо изглеждаха грамадански зад дебелите стъкла. Плъзгаше поглед по тялото й, леко се изчервяваше и по всичко личеше, че много я желае. В един момент в очите му се появи блясък, той изправи рамене, отвори уста и сякаш всеки миг щеше да надмогне цялата си природна плахост и да направи крачка към нея. Двете му ръце се вдигнаха леко встрани като крайници на пингвин, който се кани да прескочи някаква буца. Но ето, че очите му помръкнаха, раменете му се отпуснаха и той леко сведе глава сякаш осъзна цялата безперспективност на желанията си или си спомни поговорката за жабата и гьола. Асансьорът стигна до първия етаж, вратата се отвори и блондинката излезе. Той се потътри унило след нея, а пък аз — след него. Излязохме заедно от сградата. Блондинката и куриерът тръгнаха в различни посоки. Той спря, за да погледне още веднъж след нея, след това отново изправи рамене и с бодра крачка продължи нататък.

Качих се в колата си и дълго не потеглих. Тази сцена илюстрираше най-добре човешкото съществуване. В нашия живот имаше известен брой моменти, когато ти също като този куриер се разпалваш, за да направиш нещо особено. Да преминеш своя Рубикон, да вдигнеш бариерата и тъй нататък. Да смениш работата си, да смениш приятелката си, да заминеш в друга страна. Казано с две думи, ДА ПРОМЕНИШ НЕЩО.

Живееш с тази мисъл няколко дни, няколко месеца, няколко години. След това тя постепенно минава на втори план и ти осъзнаваш, че няма смисъл да се напрягаш, защото и без това нищо няма да се промени. Все повече и повече попадаш в плен на закоравелите идеи от сорта на „всеки се простира според чергата си“, „където ти е хвърлен пъпът“ и други гадории, които подрязват крилете на човека още от раждането му. Разбира се, оправдаваш много неща със средата, която обитаваш. С възпитанието, с устоите, с родителите, които още като дете са те отучили да извършваш необмислени постъпки. Спомняш си всичко, което може да оправдае бездействието ти и стила ти на живот, който прилича на повалено дърво на сечището. Но нали някой прави резки движения в този живот? Някой просто ей-така намира своите блондинки в асансьорите? Дали пък на такива просто не им върви?

О, да, дори и в този случай ти ще си намериш оправдание, че повечето хора, които се втурват към слънцето, изгарят, без да са стигнали до него. Върви им само на малцина. И все пак е по-добре да я караш така. Без кой знае какви колебания и рискове за здравето. Спокойно и равномерно, защото всичко е предопределено. И точно така се създава армията от куриери, които пренасят самите себе си до пункта за доставка, наречен „Съдба“, с надеждата да получат бакшиш от адресата за усилията. Но съдбата не е много щедра на бакшиши. И в най-добрия случай ти стигат колкото да смениш протритите си по пътя обувки. Бездействието и безволието — това са двата бича за населението на средноруската възвишеност. Ако бях на мястото на момчетата от „NIKE“, със сигурност щях да сменя промоционния слоган за територията на Русия от „Just do it“ на „Do something“^[2].

Естествено, основна задача на всички тези мои скапани умотворения бе създаването на правова основа, за да направиш собствена крачка. Все пак аз бях решил да направя нещо. Но въпросът беше дали се движех в правилната посока.

Извадих мобилния от джоба си и набрах номера на Миша. След няколко сигнала той ми отговори.

— Здрасти, Миша.

— Здрасти, старче, как си?

— Май че всичко е наред. Благодаря ти още веднъж за вчера.

— Стига де, престани вече. Забрави тази работа.

— Миша, помниш ли, че вчера си говорихме за твоя клуб.

— Да, разбира се. Да не си решил нещо?

— Да, с един мой приятел решихме да огледаме помещението и документите и, ако се харесаме взаимно, да оформим нещата.

— А кой е този твой приятел?

— Вадим. Един от цигарения бизнес, сигурно го познаваш.

— Смирнов ли?

— Да.

— Разбира се, че го познавам. Много готино момче. Познаваме се много добре. Кога ще дойдете?

— В седем.

— Прекрасно. В седем. Запиши си адреса.

Записах си адреса, сбогувах се с Миша, обадих се на Вадим, за да потвърдя срещата ни, после се обадих в работата си, научих новините и обявих митичния график на срещите си извън офиса. Обещах да отида в шест часа. Нямах никакво желание да ходя на работа. За сметка на това страшно ми се искаше да пийна, да отида сред природата и да си поговоря с някого за нещо възвишено. Запалих една цигара и реших да се обадя на една моя позната — Юля, която за мен вече цяла година беше едновременно и събеседник за подобни разговори, и психоаналитик, и дори, ако щете, обект за въздишки от разстояние. Общо взето това беше единствената моя позната, с която в никакъв случай не исках да си развалям отношенията, като я ухажвам настойчиво. Макар че по принцип нямах нищо против. Дори нещо повече, често пъти алкохолът ме караше да мисля, че е време да развия нашите отношения от категорията на въздишките в категорията на близостта, но всеки път се случваше нещо, което попречваше на това. Вероятно двамата съществувахме толкова дълго в „безконтактен“ режим, само защото провидението бе решило, че в моя живот трябва да има нещо абсолютно различно от всекидневните ми познати мадами. Или все още не бе настъпила онази прекрасна августовска вечер, когато емоциите щяха да надделеят над духовността и щях да хлътна в блатото на страстите. И аз очаквах трепетно тази вечер, но, от друга страна, много се страхувах от нея, защото знаех, че щеше да бъде много особена, но не бях убеден, че щях да бъда на ниво.

Разбрахме се да се срещнем след час и половина и аз се качих в колата все в същото прекрасно настроение. Тръгнах по Кузнецки мост, завих под него, излязох на крайбрежната улица, а след това се изкачих нагоре към сградата на кметството. Минах покрай нея, след това — покрай американското посолство и завих на „Садовое колцо“. По „Садовое колцо“ имаше доста рехав поток от коли и аз усетих, че съм постъпил правилно, като не тръгнах по булеварда. Завих към площад „Маяковски“ и поех по пресечките към „Патриаршеските езера“. Много ми се щеше да се разходя пеша, да успокоя нервите си и да систематизирам мислите си. Още повече, че днес денят беше изумителен.

И ето, че вече вървях по „Спиридоновска пресечка“ покрай хотел „Марко Поло Пресня хотел“, стигнах до кафене „Донна Клара“, завих наляво и се озовах на „Бронна“. А след няколко минути излязох на „Патриаршеските езера“.

Аз, както и повечето московчани, се отнасях по специален начин към това място в Москва. Като студент седях на пейката край езерото със своите все още неизкушени в „науката на нежната страст“ приятелки и състудентки, разговаряйки за музика, за любов, за нашето страхотно (и дори може би съвместно) бъдеще, за глобалния проблем на приближаващата сесия, която тогава ни изглеждаше като единствения и най-страшен проблем за нас.

А освен това тук през зимата карахме кънки, през пролетта се целувахме в пресечките покрай езерото и пиехме вино. За мен това място винаги щеше да носи печата на лекотата и безгрижието на битието. Тук винаги щеше да бъде пролет и всички наоколо винаги щяха да са на осемнадесет години. Дори и онзи старец с вестника изглеждаше все още млад, макар да беше на седемдесет и пет. Какво да се прави, никога вече нямаше да бъдем такива, каквито бяхме…

На „Патриаршеските езера“ се усещаше центърът на тежестта на града. Макар че за център на Москва се смята Червения площад, аз никога не го възприемах по този начин. Може би защото това беше най-немосковското място заради изобилието от хотели, ГУМ-ове, туристи, улични продавачи от „сергийната търговия“ и гости на столицата. Може би защото той беше твърде претоварен с държавност и с различни атрибути на властта — от Кремъл до колите със специална сигнализация.

„Патриаршеските езера“ беше нещо съвсем различно. Особено ако тръгнеш към тях откъм „Садовое колцо“. След шумната, бучаща и задръстена с коли градска артерия, където пулсът на мегаполиса се усещаше най-силно, се озоваваш в царството на спокойствието. Покрай „Патриаршеските езера“ по всяко време на годината имаше особена аура. Когато виждаш многобройните хора, които се разхождат бавно покрай езерото и седят на пейките, осъзнаваш, че тук времето тече по-бавно. Струва ти се, че кварталът около езерото е заобиколен от невидими стени, които се състоят от улиците „Спиридоновка“, „Спиридоновска пресечка“, „Бронна“ и булевард „Ермолаевски“. Стени, които не пропускат зад себе си гадостта и уродливостта на останалите части на града. През зимата ти се струва, че тук дори снегът пада по-бавно, искрейки под уличните лампи и превръщайки плавно деня във вечер, а вечерта в нощ. За разлика от някакъв си „Текстилници“, където нощта се стоварва на главата ти още в пет часа вечерта. Рязко като платнен чувал за картофи.

„Патриаршеските езера“ бяха някакъв форт, измислен от ангела-пазител на Москва, та московчани да могат да се скрият зад стените му. Във времената, когато градът безнадеждно щеше да се промени, щеше да изгуби своята патриархалност и самобитност, своя особен диалект с „пекарните“ и „пейките“ с нашите бабички, пометени от потока новопристигнали, които говорят на някаква тюркско-украинска езикова смесица, изобилстваща от американизми и уличен жаргон. Това място ти даваше възможност да излезеш от образа на кучето, което тича след кокала, и да придобиеш човешки облик. Да се ориентираш в мислите и разсъжденията си. Естествено, ако все още не си изгубил способността си да мислиш във века на високотехнологичния интернет и в света без граници.

Може би, след като се е разхождал из Москва и е общувал с прототипите на Боси, Лиходеев и с членовете на МАССОЛИТ, гражданинът Булгаков е попивал тяхната енергия, изтъкана от завист, продажност, кариеризъм и лицемерие и се е скривал зад стените на този форт, за да забърка срещу вулгарността на заобикалящата го действителност противоотровата от морфин, премесен със собствения му талант. Неслучайно точно тук, на „Патриаршеските езера“, се е появил Воланд. Князът, дал всекиму заслуженото.

Всичко това ми мина през ума, докато се разхождах покрай езерата и се носех на вълните на собственото си умиротворение. Днес наистина беше прекрасен ден.

Мобилният ми иззвъня и чух гласа на Юля, която ми съобщи, че идва.

— Къде си? — попитах я.

— Идвам от лявата страна на езерото.

Обърнах се и я видях да крачи по „Бронна“. Тя се усмихваше, а слънцето, което блестеше в гърба й, придаваше на кестенявите й коси някакъв особен топъл кадифен оттенък.

— Здравей — каза тя, — изглеждаш много добре, като че ли си се подмладил. Сериозно, приличаш на момче.

Гледах я, усмихвах се глупаво и ми се струваше, че отново е настъпил онзи ден отпреди повече от една година, че току-що сме се запознали и аз отново чувам:

— Младежо.

— Да? — Обръщам се.

— Как мога да стигна до улица „Трьохпрудна пресечка“?

— Малко по-нататък трябва да завиете надясно. Макар че едва ли има смисъл да ходите там. По това време просто не можете да паркирате на „Трьохпрудна пресечка“. А вие къде отивате? Може би ще ви покажа по-кратък път.

— Много ви благодаря. Да не работите като екскурзовод по тези места? На всички, които ви питат, ли обяснявате толкова подробно и им показвате най-краткия път?

— На всички, които ме питат ли? Е, разбира се, че не на всички.

(Господи, миличка, че кой напоследък се е обръщал за нещо към мен на улицата, освен да ми поиска запалка. Госпожице, вие сте първият човек, който през последната една година ме е заговорил на улицата. Осъзнавате ли цялата отговорност и изключителност на този момент? Поне за мен.)

Спомних си нашия диалог отпреди една година, онези най-първи минути от нашето запознанство и я попитах:

— Юля, днес не искаш ли да идеш на „Трьохпрудна пресечка“?

— Не, днес искам да се разхождам, да разговарям и просто да безделнича.

— Тогава, хайде да се разходим. Знаеш ли, днес наистина се чувствам като осемнадесетгодишно момче…

— Това е прекрасно. Отдавна не съм те виждала такъв. Да не би да ти се е случило нещо хубаво?

— Да. Знаеш ли, усещам, че днешният ден ще заличи всичките ми депресии, смени на настроенията и разни други глупости. Започвам нов проект и съм изпълнен с някакво много свежо и емоционално чувство. Или поне така ми се струва, но общо взето много ми се иска да се случи нещо ново.

Разхождахме се покрай езерото, пушехме и обсъждахме неформалните младежи наоколо и двойките, които се целуваха. И аз й разказах за моя инцидент с кокаина, за ченгетата, за ужасния стрес, за бъдещия клубен проект и за стагнацията в бизнеса с клубния живот в Москва. Подсилих всичко това с клубната история на проектите в САЩ и в Европа. Казах й за собствената си готовност за този проект и за това, че всичко трябва да се промени и че аз много вярвам в това. А освен това й казах, че съм се уморил от всекидневните лигавщини, от клубните момичета и от клубните приятели. Че искам да се върна десет години назад, да се разхождам тук като осемнадесетгодишен студент, да усещам любовта, която толкова липсва наоколо, да изпитвам потребност да обичам и потребност да се отдавам без остатък. А тя ме слушаше, докато говорех, очите й променяха цвета си от тъжно зелен до искрящо изумруден, а когато свърших, ме погали по главата и ми каза:

— Това е чудесно, отдавна трябваше да се промениш. Знаеш ли, понякога ми се струва, че трябва просто да се успокоиш и да престанеш да вършиш глупости. Просто да се огледаш и да разбереш, че около теб има страшно много любов, но ти просто не искаш да я забележиш. А понякога много се страхувам за теб. Защото в действителност ти си много добър, но просто си се вживял в ролята на циник. Ти нямаш нужда от никакви маски, просто трябва да престанеш да се правиш на интересен и всичко ще бъде наред. Просто повярвай, че всичко ще бъде наред.

— Юля, много искам да повярвам, много. Страшно се изморих да се боря със скуката, уморих се от безсмислени купони, от кухи приятели и от тъпи почивни дни. Просто имам страшна нужда да повярвам. И ми се ще до мен да има човек, който да ми каже, че нещата наистина са се променили към по-добро… Много искам да настъпи онзи миг, когато повече няма да искам да крия емоциите си.

— Този миг ще настъпи, момчето ми, задължително ще настъпи. Просто трябва отново да станеш осемнадесетгодишен. И да престанеш да се вторачваш в негативното, което те заобикаля. И тогава вече няма да има никаква нужда да криеш емоциите си…

И в този момент покрай нас прелетя една футболна топка, запратена от не много точния удар на някакъв местен Роналдо. Топката се търкулна надолу, заподскача по буците пръст и цопна във водата. След топката се появи и самият притеснен изпълнител на удара. Той се чешеше по врата и повтаряше „мамка ти“. Двамата се спогледахме. Аз — с усмивка, той — с недоумение. И в този миг усетих някакъв порив и реших да извадя избягалата топка.

Хукнах надолу към езерото, а момчето се втурна след мен. Топката беше паднала доста далеч от брега, тъй че просто не можех да я стигна с ръка. Започнах да съжалявам за благородния си порив, но в този момент забелязах в тревата един откъртен клон. Взех го и се опитах да стигна топката с него. Докоснах я с върха на клона така, че тя започна да се върти по посока на брега, а по водата около нея се пръснаха кръгове. Когато топката почти доплува до нас, за миг откъснах поглед от нея и погледнах водата.

Във водата се отразяваше и момчето, което стоеше малко по-назад и малко по-нагоре от мен. Поредният кръг около топката се плъзна по водата и когато премина през отражението ми, се създаде интересен визуален ефект. Отражението се разкривяваше от вълничките. И то така, че мъжът с делови костюм се сменяше с момчето с анцуг. И това стана няколко пъти също като преливащите картинки от календарчетата в нашето детство. На няколко пъти моето отражение плавно преля в изображението на малчугана. Обърнах се и погледнах момчето, което вече беше забелязало това и се усмихваше широко. Очевидно се кефеше. След това преместих поглед към Юля, която вече също беше слязла надолу и гледаше към водата някак много топло, с поглед, който преливаше от нежност и в същото време от тъга. И в този момент малко ми прилоша, сякаш някой дращеше гърлото ми отвътре. Момчето взе топката си, каза „благодаря“ и си тръгна. Ние се изкачихме горе, тръгнахме по алеята, но кой знае защо не обсъдихме темата за картинките, които се сменяха. Сякаш не искахме да нарушим нещо. Макар че теренът за развихрянето на най-различни фантазии беше доста голям. Спряхме на алеята като вкопани, тя се притисна до мен и тихо ми каза:

— Днес ми е много хубаво. Много ми е хубаво с теб…

А аз исках да й кажа, че никога досега не ми е било толкова хубаво и че съм готов да се разхождам с нея часове наред покрай „Патриаршеските езера“ или покрай някакви други езера, че искам да й се обаждам всяка сутрин, а щеше да е още по-добре, ако се събуждах до нея. Устата ми изведнъж страшно пресъхна и вместо да изрека на глас моите преживявания, аз просто й казах:

— Днес наистина е изумителен ден…

След това се разхождахме из околните улици, аз слушах разказа й за нейната приятелка, която имала две кучета, за това как се изгубила в парка „Горки“, когато била малка, за старото съветско кино и други глупости, от които ми ставаше много топло и спокойно. Гледах я, усмихвах се, понякога вмъквах коментарите си и днес изобщо не ми се щеше да се разделям с нея. Но след това ми се обади Вадим и осъзнах, че вече трябва да тръгвам. Сбогувахме се и аз още дълго гледах след нея. Тя се обърна и ми махна с ръка, преди да се скрие зад завоя, а аз си помислих, че краката й са изумително дълги, че е малко по-висока от мен и че вече ми липсва.

И ми си струваше, че асфалтът, стените, покривите, минувачите и притичващите кучета излъчват топлина. И ми се струваше, че всички се усмихват един на друг и аз също се усмихвах на всичко. И когато вече почти бях стигнал до колата си, изведнъж от московското небе се изля топъл порой. Вдигнах глава и погледнах към небето. И започнах да ловя с уста капките дъжд, а водата се стичаше по лицето и ръцете ми. Запалих цигара и скрих огънчето й с длан, както правеха малките хулигани от филмите за времето след войната. И когато дъждът вече измокри цялото ми сако, се качих в колата и набрах номера й:

— Юля, заваля дъжд, ти в колата ли си?

— Да.

Отворих прозореца и извадих апарата навън.

— Чуваш ли капките?

— Да.

— Юля, ние чуваме едни и същи капки, това е прекрасно, нали?

— Прекрасно е, току-що си мислех, че също искам да ти се обадя и да ти кажа за дъжда. Глупаво е, нали?

— Не е. Прекрасно е. Днес разходката беше чудесна. Направо изумителна.

— Толкова ми е хубаво…

— Просто днес е някакъв особен прекрасен ден. Добре, аз тръгвам. Ще ти се обадя.

— До скоро. И, моля те, внимавай.

— Ще внимавам. Непременно ще внимавам…

 

 

Стоях в колата на улица „Мясницка“ пред входа на клуба. Вадим пристигна.

Двамата минахме под козирката, слязохме надолу по стъпалата и се озовахме в самото помещение. Покрай стените бяха натрупани дюшеме, различни строителни материали, фотьойли и дивани, опаковани в найлон, стените бяха подготвени за облицоване, а отворите в тях подсказваха, че ще се превърнат във входове към другите зали. До задната стена на помещението имаше маса, имитираща бар, и кожено кресло с висока облегалка, в което седеше Саша — партньорът на Миша, качил краката си на масата, и гледаше в лаптопа. Той беше абсолютно абстрахиран от помещението и имаше физиономия на човек, който седи в някакъв небостъргач в Манхатън, а не в недостроения клуб. Миша лежеше до един разопакован диван и разлистваше „Буржоазно списание“. Под дивана имаше цяла камара най-различни лъскави списания от сорта на „Меню на удоволствията“, и „Vogue“. В единствения монтиран контакт беше включена голяма кафе-машина. Не някакви факсове и телефони, а именно кафе-машина. Изобщо целият интериор говореше, че хората, които седяха тук, не очакваха никакви кой знае колко важни обаждания и новини. Те бяха тези, които създават всички новини.

— Здрасти — казах аз, — все пак дойдохме.

— Хай, искате ли кафе? — обърна глава към нас Саша. Тъй като ядеше бисквита, фразата му прозвуча като „Фай, фисфате ли фафе?“, което веднага създаде усещането за домашна обстановка.

Бисквитите бяха на масата в една чиния от светлосиньо стъкло, каквито бяха и чашките за кафе. Изглеждаха доста стилно на фона на целия този бардак. Саша улови погледа ми върху чинията и каза с извинителен тон:

— Просто не мога да ям как да е — и сви рамене.

— Саша е такъв естет, че направо да ти окапе косата. Ей, естет, WI FI работи ли? — стана от дивана Миша. — Здрасти, седнете на дивана или искате да ви разопаковам креслата? Току-що ги получихме от Италия.

— Не, Миша, благодаря — каза Вадим и се тръшна на дивана.

— А вие и WI FI ли ще имате? — попитах.

— Да. През деня заведението ще работи като кафене и нещо от сорта на ресторант за бизнес обеди. Наоколо има само офиси. Подготвяме се да покажем лицето на двадесет и първи век — отвърна ми Саша.

— Е, момчета, хайде първо да пием кафе, после да разгледаме дизайна, а сред това двамата със Саша ще ви покажем всичко. Вадим, извинявай, но мога да ти предложа само кафе без захар. Нямаме заместител — каза Миша с недоволна гримаса, — домакинът ни не се е погрижил за нищо и само виси в интернет — посочи той Саша с глава.

Саша му показа среден пръст и продължи да трака по клавиатурата на компютъра.

— А ти откъде знаеш, че пия кафето със заместители? — оживи се Вадим.

— Не зная. А помня, старче. Нищо не се губи — почука с пръст по главата си Миша.

Пихме кафе, застанали край лаптопа, и разглеждахме макета на дизайна. Той наистина изглеждаше потресаващо. Всичко беше от бяла кожа и блестящ метал, мястото на диджея беше стилизирано като пилотска кабина на самолет. Под тавана имаше две площадки за go go girls. VIP-залата беше облицована с кожа с шоколадов оттенък (Дизайнът на випа е откраднат от офисите на „Swiss Air“, съобщи ми поверително Миша).

— Трите зали повтарят концепцията на самолета: икономична класа, бизнес класа и първа класа. Персоналът ще е облечен като стюардеси и стюарди. Във випа и в бизнес залата дори ще има колички със спиртни напитки както на борда на самолета. Зад випа е стаята за почивка на специалните гости (дизайнът й още не е готов). Стойката на бара е решена като крило на самолет, което е естествено. Общата площ е 600 квадратни метра. Ще гостуват четиридесет и осем западни диджея. Всяка седмица по един. В икономичната зала ще има кафене, а през празничните дни — лох-денс. Цените и асортимента на алкохолните напитки са демократични. Цените в бизнес класата и в първа класа са космически, което е естествено. Мястото е хубаво, паркингът е доста голям. Мисля, че успехът е гарантиран — обобщи Саша.

— И естествено, ще се казва „Concorde“, нали? — каза ехидно Вадим.

— Ще се казва „Jet Lounge“. И няма да променим това име дори и заради най-големите инвеститори — отвърна също така ехидно Саша.

След това тръгнахме из залите и Миша, жестикулирайки отчаяно, ни обясни къде ще бъде гардеробът, тоалетните, кухнята и прочее. Той постоянно сочеше плана на помещението, от който нито аз, нито Вадим разбирахме нещо. Докато аз се озъртах в първата зала, опитвайки се да разбера колко места за сядане са планирани за кафенето през делничните дни, Вадим и Миша продължиха нататък. Отидох до третата зала и видях, че Миша разказва нещо на Вадим, показвайки с ръце бременна жена. Вадим се смееше и тупаше Миша по рамото, а по изражението му разбрах, че окончателно и необратимо е омагьосан от чара на Миша. Двамата си бъбреха като стари приятели и аз изпитах нещо като ревност към него, защото аз бях този, който го запозна с Миша. Но всъщност изпитвах страшен кеф, че всички тук веднага се сприятелиха и намериха общ език. А във въздуха се носеше усещането за отбор или нещо такова.

Саша се приближи зад мен и попита:

— Долу има мазе и си мисля, че там можем да направим бардак за олигарси. — Той извади от джоба си очила „Gucci“ със зелени пластмасови рамки, избърса ги с една мека кърпичка и си ги сложи, намествайки ги смешно с показалец в горната част на носа си. — Какво ще кажеш?

— Идеята е супер — отвърнах и вдигнах нагоре показалеца на дясната си ръка.

Върнахме се в първата зала и Вадим попита:

— Как искате да получите парите и с какви документи?

— Кеш, по банков път — все ни е едно — отвърна Миша.

— За два-три дни ще променим документите по регистрацията на фирмата и след това ще преведете парите — обобщи Саша.

— Е, партнер, какво ще кажеш! Харесва ли ти? — попита ме Вадим.

И аз разбрах, че тази престорена фраза беше необходима. Въпреки че двамата с Вадим бяхме взели решението си още сутринта всеки сам за себе си, трябваше да спазим етикета, съответстващ на този момент.

— А на теб? — попитах.

— Можем да опитаме — каза Вадим и запали цигара.

— Е, тогава нека да се включим — казах небрежно и започнах да ровя из джобовете си за цигари.

Саша и Миша ни гледаха като добри родители, които наблюдават неразумните си деца, и аз се почувствах малко неудобно от тези превзети финални диалози, които двамата с Вадим им демонстрирахме с идиотски сериозни физиономии.

Миша извади иззад дивана една пътна чанта „Hermes“ и измъкна от нея бутилка шампанско „Dom Ruinart“ и кутия с шест чаши „Riedel“. После дойде при мен и Вадим и каза съвсем простичко:

— Хайде да цапнем по едно по този случай. Преди малко бъдещите ни доставчици ми подариха една бутилка и модели на чашите. Тъкмо да го полеем.

А след това още два часа пихме шампанско, от което се оказа, че има три бутилки, разказвахме си разни смешни истории и се опознавахме по-отблизо със Саша, който въпреки цялата си външна меланхоличност се оказа човек с изумително чувство за хумор и огромен исторически багаж. Непрекъснато вдигахме тостове, прегръщахме се и всеки се стараеше да предаде на другия емоционалния си заряд от успешност, щастие и радост. И всички приличахме на приятели от студентските години, а през тази вечер, съчетана с всички събития от днешния ден, аз за пръв път се почувствах истински щастлив.

Когато се наканихме да си тръгнем, Вадим седна в колата при мен „да изпуши една цигара“ и малко притеснено ми каза:

— Брато, знаеш ли какво… Разбираш ли… Абе, когато тия казаха, че можем да платим по банков път, си помислих, че мога да преведа още петдесет хиляди от сметката си.

— Охо, ама ти май че си милионер?

— Не, старче, просто си мислех, че трябва да внесем всичко кеш, а аз нямам толкова. Така че предложението ми е следното. Аз ще внеса сто хиляди, а ти ще вземеш назаем от мен двадесет и пет хиляди. Нали и без това щеше да вземеш пари назаем?

— Вадим, ти си последният човек в този град, от когото бих искал да взема пари назаем.

— В какъв смисъл? Значи, не искаш, така ли? Искаш аз да внеса седемдесет и пет хиляди?

— Старче, нека аз да внеса своите петдесет хиляди и ще имам най-малкия дял. Така е по-просто. Нали?

— Брато, да не искаш да кажеш, че двамата няма да влезем с равни дялове?

— Вадим, нали виждам колко си се запалил от тази идея. Повярвай ми, за мен този проект не е важен заради парите, а заради това, че мога да работя с близки хора.

Вадим запали цигара, погледна през прозореца, направи пауза, а после се обърна към мен и каза:

— Старче, просто нямаш представа колко е важен този проект за мен. Каня се да напусна службата си, защото там направо ми е писнало. И за мен това е шанс. Разбираш ли? Шанс да започна друг живот, шанс да работя с ДРУГИ хора, шанс да се променя, разбираш ли? Днес цял ден ходя като напомпан.

— Брато, засега аз нямам намерение да преминавам изцяло в клубния бизнес. Нека да направим така, както ти предложих. Ти ще внесеш сто хиляди, а аз ще внеса петдесет хиляди. И толкова по въпроса. Утре имам заседание и трябва да поспя малко.

— Нали не ми се сърдиш? — погледна ме тъжно Вадим.

— Повярвай ми, в това няма нищо обидно за мен — казах и сложих длан върху ръката му.

— Благодаря ти. — Вадим ме прегърна, целуна ме по бузата и отвори вратата на колата. — Сигурен ли си?

— Аз винаги съм сигурен и наистина те разбирам много добре. Хайде, старче, ще ти се обадя.

 

 

Вадим си тръгна, а аз поех към „Лубянка“. И наистина изобщо не му се сърдех. И се радвах, че поне един от нас се измъкваше от тази всекидневна корпоративна рутина. И хубавото настроение потече като масло по тялото ми. Днес денят наистина беше съвършен във всяко отношение.