Сергей Минаев
Духless (3)

Промоутър

Закопчей се по-здраво, хайде.

Този път ще хвърчим в небесата.

Няма кой да ни види заедно.

И ще легнем на различни места.

Мумий Трол. „Скорост“

В своята дейност Федералната служба на Руската федерация за контрол върху оборота на наркотиците се ръководи от Конституцията на Руската федерация, от федералните конституционни закони, от указите и от разпоредбите на президента на Руската федерация, от постановленията и разпоредбите на правителството на Руската федерация, от международните договори на Руската федерация, а също така и от актуалното положение.

http://www.gnk.gov.ru/index.php?module=ContentExpress&func=display&ceid=1

Въпреки че днес беше редови делничен ден в „Галерия“, която за московските безделници се бе превърнала в нова Мека и Медина взети заедно, беше претъпкано. Край бара имаше тълпа от хора, а пред тоалетните и гардероба — нещо като опашки. Влязох в първата зала и потърсих с поглед познати лица, за да седна на нечия чужда маса, тъй като днес очевидно нямаше възможност да се разположа на самостоятелна маса.

Край масата в ъгъла седяха три момичета, две от които ми бяха много познати, и трима младежи, които познавах смътно. Около тях стояха още някакви хора, чиито гърбове не ми говореха нищо. Вървях из залата така, че да ме забележат и когато момичетата вдигнаха очи към мен, им махнах с ръка за поздрав. Те започнаха да ми се усмихват, аз се приближих до масата им и ги разцелувах. Младежите, които седяха до тях, ми стиснаха ръка и също като мен се опитваха да си спомнят къде точно сме се виждали. Тогава едното от момичетата на име Наташа, с което се бяхме запознали в тоалетната по време на откриването на ZIMA, ме представи, аз започнах да се усмихвам, младежите, които седяха наоколо, също започнаха да се усмихват и всички ние започнахме да се усмихваме, като заприличахме на пълни идиоти. Но тъй като тук това беше прието, общо взето никой не се притесни. На масата се обсъждаше как приятелката на Наташа — Илона, се бе преместила заедно с гаджето си в Ибиса. И двамата бяха толкова почернели, че се сливаха с шоколадовия интериор на „Галерия“. Илона носеше по ръцете си много пръстени от жълто злато, които в съчетание с кафявия й тен събуждаха мисли за черното дърво и африканските робини от страната Нубия. Но Илона не знаеше, че страната Нубия е съществувала, ала за сметка на това нейното гадже Фарид имаше интереси в нефтената област и двете нейни приятелки много завиждаха на факта, че той през цялото време си мълчеше, усмихваше се и плащаше вечерята с Visa Gold. Илона се чувстваше кралица на вечерта и дрънкаше някакви глупости с ниския си и леко дрезгав глас като на италианка. Дори и гласът й ми се струваше „почернял“.

На съседната маса още една компания разглеждаше списание „Rob Report“ и обсъждаше някакви нови модели яхти и часовници. А един от насядалите младежи с физиономия на чеченски принц разказваше как заедно с компанията си тръгнал със самолет за Милано на „Гълфстрийм“, как шампанското свършило рано и те влезли във въздушна яма, но пък успели да стигнат навреме за ревюто на „Prada“ и се оказало, че има защо. А приятелката му — една потресаваща блондинка, пиеше красиво „Дайкири“ като в рекламен клип и го поглъщаше с очи. Това много му харесваше и той й даваше шанс да се надява. Двамата наистина бяха много красива двойка, макар че той никога нямаше да се ожени за нея. Всъщност какво значение имаше?

На нашата маса идваха най-различни хора, поздравяваха и задаваха въпроса: „Починахте ли си добре?“ или „Къде се каните да ходите на почивка?“.

Общо взето никой не чуваше отговорите и всички започваха да разказват за собствената си почивка. През двадесетте минути, откакто седях край масата, научих всички най-горещи клюки и всички най-актуални теми през това лято. Вече бяхме обсъдили почивката на Сардините, последната колекция на Галиано, нашествието на руски манекенки в долния бар на „Plaza Athenee“, обединихме се около мнението, че ресторант „Nobu“ е станал по-лош, а в Лондон сега е много студено и решихме, че „Prada“ вече е малко демоде. Минахме също така през всички що-годе известни светски персони в столицата, зарадвахме се за Аня, която сега спеше с Федя, посмяхме се на поредната дата на сватбата на Ксюша и осъдихме Антон, който беше зарязал прекрасната Таня (като в същото време някой тихичко нарече Таня курва). Като фон на всичко това беше обсъдена и темата за приближаващата банкова криза в Русия, но онези, които я повдигнаха, веднага успокоиха всички с фразата „забрави за това“. Никой не искаше да говори за неприятни неща, защото това беше твърде вулгарно и много натоварваше. Всички искахме да се отпуснем, колкото се може повече.

Гледах Наташа, която ме покани на масата и се поинтересувах с очи за днешните ми шансове. Тя завъртя отрицателно глава, посочвайки с поглед приятеля си Фарид. Това изобщо не ме разстрои, просто казах на Наташа само с устни „Яко“, а тя ми отвърна по същия начин: „Сама е“ и посочи с пръст третата си приятелка — едно съвсем младо момиче с руси коси и големи сини очи — беше с лещи. В знак на благодарност вдигнах два пръста до устните си и й кимнах.

Хорът от множество гласове се сливаше в ушите ми в единно бучене подобно на онова, което чуваш, когато сложиш рапан до ухото си. Някои наричат този шум прибой, но аз мисля, че той прилича най-вече на бученето на тълпа. Опитвах се като същински акустик в подводница да разгранича в този „бял шум“ и в тази информационна празнота смисъла на разговорите, които се водеха на другите маси и в пространството между тях, но не чувах нищо друго, освен поредица от названия на нови стоки, ресторанти, женски и мъжки имена. Беше също толкова трудно да се улови и емоционалният фон на разговорите. Тук всички говореха само с устни, а останалата част от лицевите им мускули просто не функционираше. Лицата им не изразяваха нито веселие, нито тъга, нито възторг, нито разочарование. Те просто бяха мъртви. Ако човек здравата си пийнеше, щеше да му се стори, че върху някакви восъчни глави с червена боя са нарисувани уста, които се движат като на анимационни герои. И често дори нямат синхрон с гласовете. Само че аз познавах половината от тези герои. Тук бяха тези, които вчера бяха във „Vogue“, а утре щяха да бъдат във „Веранда“ — изобщо онази група, за която имах чувството, че винаги стои тук. И никой никога не се радваше на другия, но просто не беше прието да издава емоциите си. Ако само за миг дадяхме воля на чувствата си, щяхте да видите страшно разкривени от завист и мъка муцуни. Толкова разкривени, сякаш всичките са били откъснати от някаква зелена пихтия. Същинска страховита мъка.

В свободното пространство покрай нас вървяха две момичета със застинали лица. Те не поглеждаха към никого, като в същото време фиксираха кой с кого е дошъл и си избираха днешния обект за атака. Със сигурност на тила си или на челото си имаха трето око, което им даваше възможност да преценят релефа на предстоящата битка. И то с инфрачервени лъчи. Заради това бяха в състояние да преценят съдържанието на портфейлите на вероятните партньори.

В ресторанта цареше непрестанно движение. Хората ходеха от маса на маса, поръчваха си питиета и сервитьорите донасяха поръчките, но се оказваше, че клиентът вече се е преместил на друга маса. Сервитьорът се опитваше да разбере къде се е дянал клиентът, но никой не знаеше това и онези, които седяха край масата, задържаха чуждата поръчка за себе си. В крайна сметка не беше ясно кой какво точно е поръчал, но по-важното бе кой ще плати всичко това. Всъщност какво значение имаше?

Стана ми скучно и отидох зад гърба на онова момиче, което Наташа ми посочи с глава. Сложих ръка на рамото й и казах:

— Здрасти.

То отметна един кичур коса от челото си и се усмихна.

Опитах се да завържа диалог с него.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Мисля, че вече пих достатъчно, освен може би малко шампанско.

— О’кей.

Докато чакахме шампанското, тя успя да ми съобщи, че се казва Лена, да ме попита къде ходя обикновено, къде се каня да ида през отпуска си и други такива неща, които едно младо момиче би трябвало да знае, преди да тръгне някъде в нощта с един почти непознат джентълмен.

— Работиш ли? — попитах я.

— Уча. Е, и… припечелвам по нещо като модел. А ти?

— Аз също съм модел. На танк „Т-34“. Знаеш ли го, от серията „Сглоби сам“. Днес ще ме сглобиш ли? — отвърнах и я целунах по врата.

Тя леко се отдръпна и изстреля нещо от сорта на „Ама, че тъпи шегички“.

— Извинявай, не исках да те обидя.

— Няма нищо, просто малко се притеснявам от непознати мъже — отвърна тя и ме погледна предизвикателно.

Спомних си бързо какво казваха в такива случаи момчетата от МТВ в предаването „Летяща целувка“ и отвърнах, че тя не прилича на онези, които веднага се запознават, и аз никога не бих си помислил такова нещо, но просто много се вълнувам и други такива. И й предложих шампанско, а тя направи комплимент на часовника ми; аз вече я милвах по косата, а пък тя ми разказваше за приятелката си, която си счупила крака „някъде в Алпите, докато карала ски“. А дискът „Costes“ на „La Suite“ като че ли вече свиреше цяла вечност и то една и съща песен — „Doris Days“. А хората се движеха наоколо като на подиум, заемайки предизвикателни пози като в лъскаво списание. И у мен се създаваше впечатлението, че всички сме герои на някакъв безкраен клип на Fashion TV.

И в този момент от втората зала се появи един истински герой от Fashion TV, който беше въплъщение на клубната култура и на night fever style, човекът от първата петица на московските клубни промоутъри — Миша с прякора VooDoo. Разправяха, че заминал да работи в Ню Йорк и сега, две години по-късно, се върнал. Бил пълен с безумни идеи и се канел да отвори най-хубавия клуб в града. В неделя един от моите познати ми разказваше, че Миша вече е започнал строежа. Преди пет години, в зората на моята кариера, двамата с Миша много често се озовавахме в едни и същи компании, освен това навремето бяхме състуденти от различни курсове в института, докато не изключиха Миша заради прекалено интензивния му клубен живот, който се изрази в слаб успех. Общо взето общувахме доста близко и днешната му поява много ме зарадва.

— Старче — подвикна ми Миша от входа, — жив ли си? Трябва да си голям талант, за да оцелееш в наши дни!

— О, да — засмях се аз, — ти май също си жив? Или това е холограмата ти? А пък ти си в Лондон?

— Старая се да построя Лондон около себе си, братко.

Прегърнахме се, Миша поздрави съседите ми и покани мен и днешната ми приятелка Лена на масата си. Във втората зала край две съседни маси седеше компанията на Миша от десетина момичета и момчета, които представляваха авангарда на прогресивната московска младеж, двама плешиви сериозни чичковци, един познат дилър с прякор Мустака и един човек на тридесетина години, който се казваше Саша и когото Миша представи като свой партньор. Освен това покрай масата се навъртаха още десетина души, които се опитваха да се здрависат с най-известните персони от насядалите, за да демонстрират на околните, че принадлежат към каймака на нашето общество. Масите бяха отрупани със суши и шампанско, някои пушеха пури, други пиеха коняк, а по лицата на всички гости, събрани от Миша, бяха изписани просперитет и безгрижие.

И всички се питаха един другиго: „Коя дата сме днес, кой ден сме днес?“ А в отговор чуваха: „Какво значение има?“

Всъщност през този сезон, както и през предишния, в Москва беше модерно да се правиш, че за теб всеки ден е неделя. И като че ли времето е спряло и ще да цари вечно лято. Дори и през зимата. И щастието няма да има край. Всички пиеха от радост, премесена с мъка. И всички бяха убедени, че това парти никога няма да свърши…

Саша разказваше един виц за някакъв баровец наркоман, който попитал приятеля си:

— Ама днес петък ли е?

— Не, днес е вторник.

— А-а, значи вчера е било петък, така ли?

— Не, старче, вчера беше понеделник.

— Разбрах. Значи петък е утре, нали така?

— Утре е сряда.

— Какво искаш да кажеш, че тази седмица изобщо няма да има петък, така ли?

Всички дружно се разсмяха, а някой каза: „Това се отнася за нас“. И разговорът плавно премина към темата за клубния живот. Общо взето всички разговори се въртяха около три фрази: „Направо да паднеш“, „Забрави тая работа“ и „К’во ти пука?“ Сякаш хората се бяха събрали тук, просто за да се замерят в очите с тези фрази. Водех този шибан разговор с всички наред, като от време на време вмъквах свои изречения:

— Казват, че щели да затворят „First“ за ремонт…

— Така ли? А след ремонта ще стане още по-лош, нали?

— Не зная, но обещават да бъде много яко!

— Гороби се кани да открие „ZIMA–2“.

— Чух, че щял да се казва „Есен“.

— Ау, колко оригинално!

— Направо да паднеш!

— Забрави тая работа.

— Вече просто няма къде да иде човек.

— Гари се кани отново да отвори „XIII“, супер, нали?

— Тая новина вече е на три години, приятелю.

— Като костюма ти, старче.

— Забрави тая работа.

— Кой знае къде ще се премести „Zeppelin“?

— На летището в Тушино, ха-ха-ха!

— А Оганьозов кога ще отвори „Милиардер“?

— В другия живот, котенце.

— В „Кабаре“ ще е същата мъка.

— Сигурно. Всъщност к’во ти пука?

— Кракът ми повече няма да стъпи във „Fabrique“, там има само някакви пуберки.

— За сметка на това можеш да забършеш някоя студентка.

— Тука малко ли са ти?

— Какво ново ще има в „Mercury“ през есента?

— Гробище haut couture. С ковчези по индивидуална поръчка. Срокът на доставката е половин година.

— Шегуваш ли се? А покойникът къде ще лежи през това време?

— Предлагат на клиента да посочи точната дата на смъртта си, за да успеят с изпълнението на поръчката. Така че побързайте!

— Ти си кретен, котенце. Шегичките ти са направо да паднеш.

— Аз не се шегувам.

— К’во ти пука?

— Забрави тая работа.

— Знаеш ли, през септември „First“, „Poison“ и „Bad“ ще пуснат самолет през уикенда за Турция?

— Не зная, но всъщност аз не бих отишла, защото там има само наркомани.

— Ами ти каква си? Ха-ха-ха!

— Тъпанарка — с обиден глас. — За последен път се друсах преди две седмици и то съвсем малко — показва обема с палеца и показалеца си.

— А къде ще празнуваме Нова година?

— Сафирясай се, миличка, сега сме юли.

— К’во ти пука?

— През януари всички пак ли ще се съберат в Крушевел?

— Ох, толкова ми е писнал, но нямаме друг избор, ще се наложи.

— ВСИЧКИ пак ще са там. Толкова е скучно.

— Щом всички са ти писнали, можеш да идеш в Яхрома. Там също има планини и ски.

— Направо да паднеш.

Някак незабележимо изключих и се загледах в салфетката на масата. Моето ново момиче беше толкова увлечено в разговорите за клубовете, че като че ли бе забравило за съществуването ми.

— А ние опъваме каиша, нали, братко? — Миша сложи ръка на рамото ми.

— Да, разбира се. Това е необратим процес — отвърнах и го погледнах в очите.

— Скучно ли ти е тук?

— Навсякъде ми е скучно. Извинявай, приятелите ти са много готини, но сигурно скоро ще си тръгна. Само ще взема ей-тая, ако още ме помни.

— О… такива харизматични мъже не могат да бъдат забравени — засмя се Миша. — Хайде, разкажи ми какво става с теб, сто години не сме се виждали. — Той се обърна с гръб към околните, сякаш показваше, че изцяло се е съсредоточил върху нашия разговор.

Разказах му за работата си, за постоянните си мадами, за наркотиците, за московските клубове, за това, че съм изгубил духовните си ориентири, за мъката и безделието. Спомнихме си общите приятели, които още не бяха умрели или не бяха заминали в чужбина. И нашите предишни приятелки и техните успешни или неуспешни бракове. На свой ред Миша много ярко и остроумно ми разказа за работата си в Ню Йорк. За това как без малко не се оженил, за това в колко клуба е работил. А също и за частните купони в Милано и в Берлин, за лондонските диджеи, за педалите от Сан Франциско, за мацките в Маями, за руските новобогаташи в Марбел, за полетите с частни самолети, за наркоманския транс в Париж, за трошенето на пари в Сен Тропе и Крушевел, за частните клиники за богатите баровци в Швейцария, за травеститите в Тайланд.

Миша спадаше към онази категория хора, чието обаяние те омагьосва веднага и завинаги. Общуваше много лесно, беше крайно небрежен към парите, познаваше всички и всички го познаваха. Беше заклет хулиган и в същото време беше много маниерен и елегантен. Начинът, по който разговаряше и жестикулираше, моментално привличаше вниманието към него. Искаше ти се да го слушаш и дори най-лошото ти настроение моментално се изпаряваше. Изобщо Миша беше човек, когото задължително искаш да имаш за приятел, а още по-добре — за близък приятел. Беше идеален образец за лекомислен светски денди и мислещ човек. И имах чувството, че никога не бе напускал страната, защото беше много добре осведомен за онова, което ставаше в града. Но в същото време беше ясно, че е прекарал известно време в Европа. Понеже изглеждаше толкова различно.

Оплаках му се от непрестанната мъка, от мъртъвците наоколо и от тяхното лицемерие и тяхната вулгарност. Казах му колко съм уморен от празни момичета и приятели за една вечер. От целия този купон.

— Знаеш ли, аз не възприемам ВСИЧКИ ТЕЗИ — и той посочи цялата зала с ръка, — като хора. Толкова много работих, за да организирам всички вечери, демонстрации и клубове, че накрая разбрах: най-доброто наказание за тяхната глупост и за стремежа им да пропиляват живота си е това, че си плащат, за да контактуват с мен. И то на двойна цена.

— Какво имаш предвид?

— Няма смисъл да ги мразиш. Трябва да печелиш от тях. Дай им най-шантавата идея и най-глупавия кич на неразумна цена. Начукай им го. Подхвърли им най-тъпото и най-вулгарно развлечение. И те сами ще ти донесат парите си.

— Това ли е основната идея на новия ти клуб?

— Всъщност това е.

— Между другото, кога го откриваш?

— Ами, би трябвало да стане другата седмица. Стана малка засечка със Саша, с партньора ми. Познаваш ли го? Живял е пет години в Европа, предимно в Лондон. Там се запознахме.

— Какъв е проблемът?

— Боже мой, пълна глупост…! Типичен проблем от съветско време. Двамата със Саша вече профукахме петстотин хиляди, поръчахме мебели от Италия, осветление, уредби, платихме на дизайнерите. А в последния момент третият ни партньор се изниза. Той се занимава с банково дело, а сега май щяла да започне криза и той реши да не харчи пари. А пък ние се поразпуснахме малко и решихме да направим всичко много скъпо. В момента ни трябват някъде около сто и петдесет хиляди за строителите. И сега преговаряме с двама плешиви мангизлии, от дебеловратите — искат да ни станат съдружници срещу двадесет процента, но на мен не ми се ще особено да се хващаме с тях. Създават ми напрежение.

— Обидно е да сриваш целия процес заради такива дребни пари. Миша, няма ли кого друг да поканиш?

— Мога да поканя целия град. Но нали знаеш, че съм свикнал да работя с хора, които са ми близки по дух. Не искам партньорите ми да са разни мутри, които ще направят от клуба филиал на сауна. А ти какво ще кажеш?

— В какъв смисъл?

— В смисъл да ни станеш партньор? Помниш ли как преди десет години си мечтаехме да направим бар в нормален западен стил…

— Помня, само че какъв партньор бих могъл да ти бъда? Аз съм пълна нула в този бизнес. Едно е да купонясваш, а друго е да си правиш купон с ония, дето купонясват.

— Я стига, недей да скромничиш. Не ми се вярва чак толкова да не вдяваш. Ти ръководиш бизнес, чийто оборот е десет пъти по-голям от оборота на който и да било клуб. Пък и в обществото те познават. Тъй че това не е въпрос на самия бизнес. Това е въпрос на личната ти готовност.

— Миша, ако говориш сериозно, ще си помисля. Не мога да ти отговоря веднага. А освен това нямам сто и петдесет хиляди. Ще предложа на един свой приятел.

— Не се тормози, брато. Предложих ти просто ей-така. Обади ми се, ако решиш нещо. А сега искам да се отбия на още едно място, та да си проветря малко главата. Какво ще кажеш?

— Няма проблеми.

— Прекрасно. Ей-сега ще пратя сметката и ще идем да си починем в тесен кръг. — Миша се усмихна насърчително. — Старче, направо нямаш представа колко се радвам, че те видях.

Приготвихме се и тръгнахме към изхода. Хората от първата зала изпратиха групата ни с очи. Някои сочеха към Миша и шушукаха нещо на съседите си. Дявол да го вземе, въпреки цялата идиотщина на цялата тази ситуация, беше толкова приятно да се намираш в центъра на вниманието. Щом видя КОЛКО отблизо си общувам с Миша, девойката Лена вече не мърдаше на крачка от мен, а на входа ме хвана за бицепса и попита с еротичен шепот:

— Къде отиваме?

— На среща с мечтата си — отвърнах й. — И да не забравиш да си закопчееш колана. След малко излитаме.

Докато пътувахме с колата към другото място, аз се отдадох на сладки мечти за това, че от мен би могло да излезе прекрасен партньор в този клуб. И че този шанс беше не само път към паричните потоци и вниманието на околните, но и към възможността за пръв път да се занимавам с работа, която няма да ме напряга. Която щеше да ми доставя удоволствие и, най-важното, щеше да ми позволи да управлявам мислите и портфейлите на тези московски празноглавци. Чувствах се толкова добре и толкова умиротворен, че без малко не изгорих панталона си. Тлеещата цигара опари пръстите ми и ме върна в реалността. Изругах и захвърлих фаса през прозореца.

— Проблем ли има, брато? — усмихна ми се Миша на предната седалка.

— Всичко е о’кей. — Показах му двата си вирнати пръста също като Ясер Арафат.

— Скоро ще стигнем. Там е страхотно. Нали не бързаш много?

— Изобщо не бързам…

 

 

И ето, че нашата компания нахлу в този клуб-кафене-ресторант, който се намираше на някаква пресечка на „Тверской“. Влязохме като истински кинозвезди. Единият държеше в ръката си начената бутилка шампанско, другият пушеше пура, третият прегръщаше момиче. И всички разговаряхме високо по мобилните си, смеейки се с цяло гърло и демонстрирайки по всевъзможни начини изключителната съсредоточеност в самите себе си. Макар че целият този спектакъл се разиграваше с едничката цел час по-скоро да ни забележат. И, ако може — всички едновременно. А момичето Лена ме попита със звънтящ от радост глас:

— Къде сме?

— Не зная. Всъщност к’во ти пука?

Миша отведе всички ни в сепарето с диваните, където се настанихме на две маси и веднага започнахме да поздравяваме хората наоколо. Тук контингентът беше малко по-различен, отколкото в „Галерия“. По-млад и по-свеж. Всички младежи бяха с мускулести ръце, а всички момичета — с мускулести кореми. Всички имаха спортни телосложения, бяха леко позагорели, крещящо модерни и хиперсексапилни. Казано накратко, бяха млади богове с изумителни тела на спортисти, които пращяха от здраве, и с абсолютно порочни лица с нездрав блясък в очите. Всички говореха шепнешком, усмихваха се съблазнително един на друг само с устни и от време на време докосваха лицата си с ръце, сякаш за да проверят дали всичко им е на мястото.

Тук всички разговори се въртяха около две диаметрално противоположни теми — наркотиците и здравословния начин на живот. И от всички страни се чуваше едно и също:

— Тридесет дози, както винаги, взехме ги от Ваня, тя е на диетата на Волков — пълно разделно хранене, кокаин, смесен с хероин, нов корт с хубав бар, тоя пич винаги има нещо за шмъркане, треньорката е много секси, тая кучка, симпатичната дилърка от Литва, плувахме два километра, държа ме два часа, страхотен пич, не забравя за тренажорите, аха, той вече втора година се друса, свали два килограма за една седмица, нормата му е два грама на ден, днес ще умра, ако не ида на фитнес, ей-сега ще пукна, ако не се надрусам, пресата му е страхотна, скоро междинната преграда в носа му ще изчезне, стопява мазнините, MDMA, тя някакъв специален втори номер ли има? Той има ли първи номер? Опитай в моя СПА-център, по-добре не опитвай ЛСД, идвам от спортната зала, в пауза съм, хайде утре да идем на солариум? Хайде да идем в кенефа?

Ей-така си живееха. Сутрин при треньора, а вечер при дилъра. Сутрин се моряха с тренажорите, вечер — с наркотиците. Имах чувството, че сутрин се занимаваха толкова усърдно със собственото си здраве, за да имат какво да унищожават вечер.

От сектора с диваните към тоалетните непрекъснато се отправяха двойки. И се връщаха. В тоалетната отиваха други и така нататък.

Съседът ми разказваше колко е хубаво вечер да се ходи на лятната площадка в района на Експоцентър на „Пресня“. Колко прекрасен парк и хубав въздух имало там и единственото, което не било много удобно, били тоалетните, затова всички вземали компактдисковете с музика от клуба и отивали в тъмните места на парка. И вечер паркът сякаш бил пълен със светулки от светлината на запалките, които проблясвали тук и там.

А пък аз на свой ред озвучих мисълта, че когато тези прекрасни хора-светулки с пламнали очи се връщат обратно в нощта, на сутринта в парка отидат да си играят деца, които се натъкват на захвърлените тук и там почти нови компактдискове с модерна музика. И децата сигурно си мислят, че в този парк се е заселил някакъв специален Оле Лукойл, който всяка сутрин ги дарява с най-новите постижения на актуалната музикална клубна култура. Или че в този район всяка нощ вали вълшебен дъжд от компактдискове. А освен това, продължих аз, ролята на светулките в живота на тези деца е много важна. Първо, защото те оставят след себе си компактдискове, а биха могли да оставят използвани презервативи или някаква друга гадост от сорта на игли, с които децата биха могли да се убодат. И, второ, те приобщават децата към хубавата музика, с което помагат за популяризирането на родната диджей-култура. И всички са щастливи. И децата, и светулките. Макар да подозирах, че зад всички тези чудеса се криеха нашите музикални промоутъри, които просто бяха измислили нов вид разпространение на продукцията на своите клиенти сред масите.

След тирадата ми всички за миг замлъкнаха, а след това завистливо се разсмяха. И така аз станах медийният герой на вечерта. И всички ми се усмихваха и искаха да пият с мен. Но това продължи само десет минути, докато поредният смешник не разказа още по-весела история.

Но в пика на моята популярност Миша се върна с един плик и го подаде на един другар, който се смя много дълго на шегата ми и който на свой ред ме повика с очи в тоалетната. Изхождайки от това, че другарят беше приятел на Миша и тъй като бях яхнал вълната на всеобщото позитивно настроение и братство, тръгнах след него.

В тоалетната той изсипа известна част от съдържанието на плика върху стъклената поличка над мивката (тази вулгарна поличка, която беше задължителен фетиш на всеки уважаващ себе си клуб) и аз започнах да разстилам съдържанието с клубната си карта. Засмуках едната писта самостоятелно. По навик поех на няколко пъти въздух през ноздрите си, та остатъците от веществото да се просмучат в носоглътката ми и произнесох само една дума:

— АД!

Кокаинът наистина беше с много високо качество.

След това подадох навитата на тръбичка банкнота на приятеля си по магистралка (след като има приятел по чашка, значи трябва да има и приятел по магистралка) и в този момент вратата на тоалетната се отвори със страшен трясък. Вътре нахлуха двама младежи, облечени като манекени от постоянното присъствие на дискотеките в Голяново, а единият от тях — дебел и нисък на ръст, тутакси ми заби един в носа. Първата мисъл, която споходи замъгления ми мозък, бе: как е възможно охраната да пусне тези тиквеници в клуба и на това отгоре да им позволява да се бият с VIP-посетителите? И изобщо кои са тези хора? Да не си мислят, че това е селска дискотека? Да не би да са ме сбъркали с младежа, който е поканил на танц жената на някой от тях? Откога в тоалетните на клубовете нахлуват селяндури, които пречат на ударниците на капиталистическия труд да релаксират? Да не би светът да е полудял? И, изобщо WHAT THE HELL IS GOING’ON^[1]?

Танцьорите селяндури моментално се представиха. Вторият младеж с доста интелигентно лице и леко кавказка физиономия започва да размахва пред втрещения ми поглед някакъв документ, съпровождайки това действие с крясъците:

— Федерална служба за борба с наркотиците! Никой да не мърда! Кротко, мамка ти! Кротко ти казах.

А в същото време първият продължаваше да ме налага с юмрук под ребрата. И да боботи в ухото ми нещо заплашително от сорта на: „А си мръднал, а съм ти го начукал“. Почти веднага извиха ръцете ми зад гърба, в тоалетната връхлетя трети (още по-нисък от първия) и започна да тъпче плика с дрогата от поличката в джоба ми. В този момент аз най-после осъзнах, че това не е някакъв клубен маскарад и че тези момчета щяха да направят всичко възможно, за да превърнат дяволското ми удоволствие в райска почивка за около пет години.

И наистина, след като това беше ад, в него, естествено, трябваше да има и демони. Едни такива съвсем модерни демони. Без рога и копита, но за сметка на това с документи и белезници.

В крайна сметка гореспоменатите демони ме изведоха от тоалетната и ме прекараха през цялата зала, стискайки ме за раменете от двете страни. Отстрани по-скоро приличахме на трима много пияни педали. Като двама от тях толкова силно стискаха в обятията си третия, който вървеше по средата (т.е. мен), сякаш в порива си на страст всеки момент се канеха да го удушат в прегръдките си. И за да е пълна картината, нямаше да е зле единият от тях да направи нещо, което да подчертае още повече близостта на нашите отношения. Например, да ми оближе ухото! Или да ме хване за задника! От което ми стана много смешно. Някъде дълбоко в мозъка си осъзнавах, че съм попаднал в много неприятна ситуация, но на този етап съзнанието ми отказваше да я възприеме сериозно.

— Ще идем ли да потанцуваме? — попитах (струваше ми се, че хуморът би могъл да поразреди известното неудобство, което се настани между мен и служителите на органите на реда).

— Ей-сега ще потанцуваш, мръснико — обади се третият (най-ниският) иззад гърба ми, — ти наистина ли не разбираш какво става? Ей-сега ще ти покажем едни танци.

— А на теб не ти ли е още рано да ходиш по клубовете? Според мен, тук пускат само хора, които са навършили осемнадесет години…

— Ти май си решил, че тука си правим шегички, а, говедо? Ако не си затвориш устата, ей-сега ще ти счупя носа. — Той изостана малко от онзи, който вървеше от лявата ми страна, удари ме лекичко в бъбреците и шепнеше разпалено в ухото ми. Стори ми се, че дори подскачаше, докато ми говореше.

— Другари, не му позволявайте да ме удря, чувате ли? Освен това устата му смърди. А най-различни световни конвенции в защита на хуманното отношение към хората забраняват те да бъдат тровени с газове. Между другото, Русия също ги е подписала.

Третият пичага разкриви лице от злоба и вероятно изпита огромно желание да ме удари.

— Спокойно, Паша, спокойно — каза му младежът с кавказката физиономия. — Престани да се лигавиш. Защо си създаваш излишни проблеми? — това вече се отнасяше за мен.

 

 

И действително, оперативният работник с кавказка външност ми казваше самата истина. Първо, човек, който живее в мегаполис, не трябва да употребява никакви наркотици. В този град и без това всички бяха безумци и беше доста опасно да стимулираш и да променяш съзнанието си. Второ, ако все пак употребявате някакви стимулатори и особено ако го правите на публични места, като по този глупав начин се стремите да се приобщите към откачената част от населението, трябва да бъдете подготвени за това, че вашите упражнения рано или късно ще свършат в кабинета на следователя. И трето, което е и най-важното, когато попаднете в такава ситуация, не бива да се държите просташки с представителите на органите на реда. Защото, колкото и банално да звучи, работата им е много нервна. Всеки път, когато измъкват от тоалетната или от купето на автомобила някой надрусан баровец, те изпитват жесток когнитивен дисонанс. Само си помислете, че съдържанието на вашия нос съдържа доста висок процент от официалната им заплата, а едно посещение в заведения, където вие обичате да седите, е сериозен разход за тях. (Естествено, става дума за редовите служители, а не за началството им.) Затова, когато се сблъскат лице в лице с вас, на тях страшно им се иска да накажат класовия си враг. И да го направят на място. А на това отгоре вие ги провокирате с идиотските си номера. Колкото повече нажежавате ситуацията, толкова по-лошо и по-скъпо ще свърши това за вас. А най-важното, което трябва да осъзнавате във всеки един момент, е, че не съществува нищо, заради което не можете да бъдете подведени под отговорност. Особено когато ви заловят със завита на руло банкнота в носа. Всеки с работата си, приятелю…

Изведоха ме навън и тук нашите отношения изгубиха целия си романтичен хомосексуален ореол. Без много да се церемонят, те наведоха главата ми надолу, извиха още по-силно ръцете ми назад и извадиха мобилния от джоба ми.

— Ами обаждането на приятел? Имам предвид на адвокат? — попитах аз.

— Не сме в Америка. Там вместо батерия може да има хероин.

— Да бе. Има и спринцовка — казах вече не чак толкова весело.

Вместо мобилния те пъхнаха нещо в джоба ми. В главата ми стремително се мръкваше.

Цялата сцена се разигра пред очите на охраната на клуба, на която успях да извикам:

— Обадете се на Миша, имам проблеми!

В този момент ми сложиха белезници и ме натикаха на задната седалка на паркираното наблизо жигули. На задната седалка вече седеше някой.

— Пласьора ли спипахте? — попита той мъжете, които ме доведоха.

— Да. Всичко е в десния му джоб — отвърна му единият от „придружителите ми“.

Тъй като ръцете ми бяха закопчани с белезници на гърба, не можех да проверя какво друго имаше в джоба ми, освен моя плик. Отзад при нас седна още един човек с много мрачен вид. И така се озовах между двама служители на органите на реда. На предната седалка и зад волана седнаха двамата свидетели. Които се представиха точно така:

— Здравейте. Ние сме такова… абе, свидетелите.

Онзи, който седеше от дясната ми страна, започна разпита със стандартния въпрос дали нямам „предмети, забранени от действащото законодателство, за носене, притежание и т.н.“

Аз също отговорих стандартно, че „нямам, освен онова, което вашите служители пъхнаха в джоба ми“.

— Искате да кажете, че нашите служители си нямат друга работа, освен да носят наркотици и да ги подхвърлят на всички? — уточни той.

— Е, вероятно не на всички, просто производството няма да стигне за всички.

— Защо не престанем да се правим на идиоти и не разкажем всичко както си е? От кого ги вземаме, на кого ги продаваме, отдавна ли се занимаваме с това?

Разбирах, че с всички тези постановъчни утвърдителни въпроси в множествено число като „не престанем да се правим на идиоти“, „разкажем“ и „занимаваме се“ се търсеше ефектът на въвличането ми в нужния диалог. Все едно, че сега не аз щях да разкажа дали „отдавна се занимавам с ТОВА“, а заедно с въпросното ченге щяхме да изминем дългия път от престъплението до наказанието. И вероятно щяхме да си поделим присъдата или административното наказание? Методът не беше нов, познавах го от тренингите по продажбите, но понякога действаше. Паралелно с това започна жесток натиск от страна на останалите участници в сцената на дознанието:

— Скивай, ей-сега ще повърне, направо се е сгърчил. Ей, да не се издрайфаш в колата!

— А-а, когато продаваш и шмъркаш си много курназ, а сега защо се спече?

— О-хо-о-о, я му погледни джобовете. Ей, пич, знаеш ли КОЛКО ЩЕ ТИ ДРУСНАТ?

Т.е., всичко вървеше по план. Добрият следовател трябваше да съчувства на лошото момче и да му задава добри въпроси, докато лошият следовател трябваше просто да се гаври с него. Трябва ли да споменавам, че смазаното от натиска на правосъдието лошо момче в крайна сметка трябваше да разкаже всичко на добрия следовател?

В този момент разсъдъкът ми (малко позамъглен от алкохола и кокаина) неизвестно по каква причина започна да се преобразява. От една страна, имах съвсем ясното усещане, че наблюдавам цялата ситуация отстрани като на кино. А от друга страна, мозъкът ми се избистри напълно, което ми позволяваше да отговарям съвсем ясно на зададените въпроси.

Наблюдавах абсолютно отчуждено как вадят от джобовете ми парите, ключовете, документите, плика с кокаина и едно целофанено пакетче с нещо бяло в него. Отговарях на въпросите съвсем стандартно като заклет наркоман (влязох в тоалетната и намерих кокаина там, не зная какво има в джобовете ми, подхвърлили са ми го), не докосвах нищо с ръце, посочих точно колко пари имам в джоба си и други такива неща, което беше странно, като се имаше предвид, че такъв инцидент ми се случваше за пръв път в живота.

Изминаха близо петнадесет минути, ръцете ми напълно изтръпнаха и тогава аз им казах:

— Момчета, защо не престанете? Не сте спипали, когото трябва. Аз не съм наркопласьор, аз съм печен потребител.

— Ние не сме ти момчета.

— О’кей, момичета. Но все пак може би ще престанем с целия този цирк?

Получих един доста силен удар под ребрата, придружен с фразата:

— Всичко е ясно, ей-сега ще отидем в службата, ще вземем проба изпод ноктите му и тогава ще видим кое е негово и кое не е. Подхвърлили му го били, да бе.

Общо взето и по принцип, ситуацията беше повече от шибана. Както се казва, накиснах се до ушите.

И в този момент задната врата на нашия „газенваген“ се отвори и в отвора като deus ex machine^[2] се появи главата на Миша. Той каза нещо на оперативния работник, който седеше вляво от мен, оперативният работник излезе навън и след няколко минути измъкна и мен. Съвсем спокойно, сякаш бе някакъв гардеробиер, разкопча белезниците ми, върна ми паспорта, портфейла и ключовете и ми каза:

— Довиждане.

Аз стоях до колата, изпаднал в известно вцепенение, докато Миша не ме хвана за ръката и не ме поведе. Двамата се върнахме в клуба, седнахме край масата, той ми наля уиски и ми каза:

— Всичко е наред, старче, просто са се объркали. Какво ли не се случва, отпусни се.

— Колко ти дължа? — попитах.

— Я стига, всичко е о’кей. Няма нужда. Хората трябва да си помагат.

— Откъде се взеха тия? Доколкото разбирам, това не беше някаква планирана акция?

— Старче, хайде да забравим за това, искаш ли? Всичко свърши. Най-важното е, че всичко се уреди.

— Да, ама кажи ми, откъде се взеха тия? И много интересно къде е моят партньор? Къде се дяна изведнъж? Кажи де?

— Моля те, умолявам те — каза ми той в ухото и ме прегърна. — Толкова педали има в този живот. Хайде, после ще разберем за какво става дума и ще си отмъстим. Не си блъскай главата, вече всичко е уредено, о’кей?

— Миша, но нали разбираш, че онзи пич не се изниза случайно?

— Старче, всичко, което се случи с теб, беше ВЧЕРА. Схващаш ли? КРАЙ! ТОВА вече е минало! Утре ще започне твоят нов ден. Ще имаш нови емоции и ще забравиш за всичко. Разказах ли ти как бях хлътнал по една девойка в Лос Анжелис, как й отидох на гости и от вълнение се напих и заспах в тоалетната? А на сутринта си мислех, че животът е свършил. Разказвах ли ти това?

И аз осъзнах, че той постъпваше съвсем правилно като се опитваше да ми разкаже всички най-глупави истории от живота си, за да ме изкара от шока и да върне ситуацията в онзи времеви отрязък, в който все още нищо не се бе случило. Но продължавах да пребивавам в състояние на шоково отчуждение. И се чувствах малко кофти, че изглеждам скапан, а още по-кофти ми беше от това, че Миша виждаше как изглеждам. А ситуацията като цяло беше абсолютно идиотска. Трябваше сто пъти да му кажа „благодаря“, а той сто пъти да ми отвърне небрежно „няма защо“. А вместо това той седеше и ме утешаваше. И от това ми ставаше още по-гадно. И ето, че накрая Миша реши да противопостави на състоянието ми собствения си проблем:

— Повярвай ми, за три дни трябва да намеря парите, за да довърша ремонта на клуба. Светът може да се преобърне, но аз трябва да реша този проблем. И тази вечер за мен това е проблем, но утре вече няма да е такъв. Защото не мога да показвам, че имам проблеми, иначе няма да оцелея. И аз съм сигурен, че в крайна сметка всичко ще приключи благополучно, защото свестните хора винаги печелят. И някой им помага. Защото свестните хора трябва да си помагат. И тогава всичко в живота си отива на мястото.

А аз го слушах и продължавах да пребивавам в това затормозено състояние и оглеждах околните, опитвайки се да прочета по лицата им съчувствие, съпричастност или поне заинтересованост. Но не виждах нищо. Там нямаше нищо подобно. Ако се съдеше по физиономиите им, те като че ли изобщо не бяха забелязали моето отсъствие.

И в този момент един от онези хубави младежи с телосложения на спортисти и с червена бейзболна шапка ми каза:

— Старче, ония всичко ли ти взеха или успя да скъташ нещичко? Остана ли ти нещо?

Завъртях отрицателно глава.

— Жалко. Както и да е, майната му, забрави тая работа — каза той и ме потупа по рамото.

А в мига, в който тъкмо се канех да тегля една майна на младежа, Миша сложи ръка на рамото ми и каза така, че всички да го чуят:

— Повярвай ми. Има хора, на които не им е все едно. И всичко се гради на това. Най-важното е да срещнеш такива хора.

 

 

А след това Миша ме изпрати до таксито, качи ме в колата и ние дълго се сбогувахме и прегръщахме. И когато се отдалечавах, погледнах назад и видях Миша, който не помръдваше от мястото си и беше вдигнал палец нагоре, сякаш за да ми каже, че всичко ще бъде наред.

И през целия път до вкъщи седях абсолютно размазан от сантименталността, която ме обзе. Мислех си, че светът все още не се е изкурвил окончателно и че има хора, които са готови да ти помогнат, без да искат нищо в замяна. Макар че в днешната ситуация бях готов да дам много неща. А завидях на Миша заради това, че нито статутът, нито парите, нито амбициите не са успели да го променят. А освен това завидях и на себе си. На персоната, която почти бе престанала да вярва на хората и която изведнъж съвсем случайно бе срещнала човек, изплувал най-неочаквано от средата на нюйоркско-лондонските баровци. Човек, който бе пристигнал в Москва да отвори клуб, но заедно с това бе отворил очите ми. И тази среща ми се стори напълно логична. Не, аз не изпаднах в умопомрачение на тема „месията, когото дълго съм чакал“. Просто започнах да вярвам, че много неща все още имат стойност и че всичко е много по-просто, а понякога и по-честно, отколкото ми се струва.

И ми беше много смешно, че този единствен човек, който бе в състояние да се оправи в московската бъркотия, се оказа човек от Лондон. А освен това започнах да изпитвам онова забравено от мен чувство на благодарност.

И усещах, че като че ли съм срещнал човека, на когото мога да разчитам. И ми се щеше да му благодаря по някакъв начин, макар че той, естествено, не очакваше нищо такова.

Слязох от колата и набрах номера на приятеля си Вадим. После погледнах часовника си и реших, че ще е по-добре да му изпратя SMS. Което всъщност направих: „Вадим, утре ще дойда в офиса ти. В 10.00. Става дума за сто рубли“.

След като му изпратих условната ни парола, се прибрах вкъщи. Много исках да се събудя Утре.