Сергей Минаев
Духless (15)

Клубът

It makes no difference if you’re black or white

If you’re a boy or a girl

If the music’s pumping it will give you new life

You’re a superstar

Yes that’s what you are you know it

 

Come on Vogue

Let your body groove to the music

Hey hey hey

Come on Vogue

Let your body go with the flow

You know you can do it

 

Madonna. „Vogue“

Когато се събудих в осем и половина сутринта с цепеща се от болка глава и с отвратителен вкус в носоглътката, първо се обадих в службата си и казах, че съм болен. Тръшнах се обратно в леглото и се опитах да заспя, но мобилният периодично ме връщаше към реалността с гласовете на момичета, колеги и дори на някакви клиенти.

Прекарах в този режим два часа, като ту заспивах, ту се събуждах. В единадесет без десет ми се обади Вадим:

— Здрасти, партнер!

— Здрасти.

— Да не спиш?

— Опитвам се, но не ми дават.

— Спи, брато, спи. Трябва да се наспиш добре преди откриването.

— Аха, ще се опитам. Ти върна ли се?

— Да. Току-що. Ще идем ли в клуба към два часа? Вчера през деня се обадих на Миша и се разбрахме на обяд да се срещнем там.

— О’кей. Ще идем, разбира се.

— Я ми кажи, вълнуваш ли се?

— Ами, малко… спи ми се. Имах трудна вечер.

— Като се видим, аз пък ще ти разкажа каква вечер имах. Добре де, спи, ще се видим в два часа. Отивам вкъщи да се преоблека.

— Добре, доскоро.

А по гласа му се усещаше колко е запален и колко му се ще час по-скоро да се озове в СВОЯ клуб. Честно казано, беше ми трудно да нарека клуба, който днес се откриваше и който за един миг щеше да ни направи прочути, свой. Потъркалях се още четиридесетина минути в леглото и огледах внимателно лицето си в огледалото, опитвайки се да намеря следи от вчерашния си сблъсък с клошарите, но не открих нищо. Имах страшно издръжливо лице. Защо ли нямах и такова здраве?

В дванадесет и половина седях в кухнята си, пиех кафе, пушех цигара и кой знае защо изобщо не ми се ходеше никъде. Изпитвах пълна апатия към случващото се. А освен това страшно ми се спеше. Въпреки това допих кафето си и се заставих да отида и да се облека.

* * *

Пристигнахме на улица „Мясницка“ почти едновременно. Вадим излезе от колата с посивяло лице, стисна ръката ми в движение и ми посочи някъде нагоре, над главата ми.

— Какво има, старче?

— Табелата. Къде е табелата? Те не са окачили табелата. Знаеш ли, звъня им вече четири пъти от сутринта, но няма връзка с тях. Там има ли обхват? Помниш ли? Мисля, че там нямаше обхват. Да, да, спомням си, че не можах да избера един номер, това е мазе. — Вадим нервничеше, а аз се поддадох на порива му и също започнах да нервнича.

— Виж какво — каза, — защо трябва да гадаем? Сега ще влезем вътре и ще разберем какво става. Сигурно в момента лъскат всичко и оглеждат подробностите. Сигурно са под пара. Или батериите им са паднали, или наистина няма връзка.

— Да, да. Няма връзка — повтори Вадим като сомнамбул и тръгна към входа. — Знаеш ли — спря рязко той, — това не е добре за бизнеса. Когато няма връзка. Гостите ще се изнервят. Сигурно трябва да сложим допълнителна клетка, как мислиш?

— Да, сигурно ще трябва. Когато няма връзка, направо си е ебало майката.

— А защо не са окачили табелата? До довечера остава малко време. Какви ги вършат?

— Ами, ще направят всичко в последния момент. Не знаеш ли как постъпват всички промоутъри? Клубът е отворен, но още няма чаши. Така че пийте от чинийките. И всички ще кажат, че това е страхотно, не се съмнявай. Може пък да са решили клубът изобщо да няма табела. Нещо от сорта на „който го знае, ще го намери“ и тъй нататък.

— Да… може би — усмихна се някак неуверено Вадим.

Отидохме до вратата, която стоеше все така увита с найлон, натиснахме дръжката и се уверихме, че е заключена.

— Мамка му… — каза Вадим, — каква е тази шибанящина? И не чувам никакъв шум от работа… Тихо е, разбираш ли? — каза Вадим и допря ухо до вратата.

— Заради дълбочината е. Миша каза, че съседите няма да чуват музиката, защото е дълбоко.

— Какви съседи? Това е административна сграда, за какво говориш? — ядоса се Вадим.

— Ами, значи няма да се чува в административната сграда — свих рамене.

— А тук има ли черен вход? Или някакъв резервен вход?

— Би трябвало. Сигурно има. Хайде да минем през арката и да влезем в двора. Там ще видим.

Тръгнахме към арката. Вадим непрекъснато натискаше бутоните на мобилния си, вдигаше го до ухото си и тихичко повтаряше:

— Не разбирам. Нищо не разбирам. Обадих им се от Питер. Говорихме къде да поместят рекламните материали.

Той непрекъснато плюеше в краката си и му личеше, че е ужасно нервен. Аз също страшно се изнервих. И двамата вървяхме, надявайки се, че ей-сега ще открием тази дяволска задна врата, ще я отворим и ще чуем бръмчене на бормашини или удари на чук или настройването на музикалната уредба. И ще срещнем Саша и Миша и ще им кажем: „Ей, малоумници, защо още не сте окачили шибаната табела и не си вдигате мобилните?“ И Саша и Миша отново ще ни погледнат, като че ли сме болни деца, и ще кажат нещо от сорта на „не ни пречете да работим, да ви го начукаме“. Или ще се окаже, че и двамата са сменили номерата на мобилните си. И че тези ебани промоутъри просто са забравили да ни кажат това. Понеже вятър ги вее на бяла кобила. А пък ние толкова ги обичаме. Но колкото повече се приближавахме към арката, толкова по-осезаемо ставаше чувството ми, че нищо от онова, което си мислех, няма да се случи. И че всичко е много по-лошо, отколкото си мислим. Макар че какво по-лошо би могло да има?

Минахме под арката, влязохме в двора и видяхме, че в стената има три врати. Едната от тях беше входна. Втората беше желязна и подсказваше, че зад нея очевидно се намира електрическото табло: „не влизай, опасно за живота“, а третата като че ли беше направена съвсем наскоро. Вадим натисна дръжката й. Първо с една, а после с две ръце. След това започна да я удря с ръка и да я рита с крак, после отново натисна дръжката и най-после я остави. На двора двама работници с оранжеви жилетки търкаляха една макара с кабел. Вадим изтича при тях и им каза:

— Здравейте! Отдавна ли работите тук? Бихте ли ни казали дали в онова мазе, в което се влиза откъм улицата, се извършват някакви работи? Дали там има работници и дали вкарват строителни материали? Забелязали ли сте нещо такова?

Работниците се спогледаха, а после единият от тях каза тихо, проточвайки думите:

— Нищо не сме видели.

— Нищо не сте видели — повтори Вадим шепнешком, — ама, че слепи селяндури, да ви еба майката.

В същия миг изпод арката се появи една лелка с пазарска чанта, която бе чула гласа на Вадим и се обърна към нас:

— Младежо, за мазето ли питате?

Вадим се втурна към лелката с обезумял поглед:

— Да, да, за мазето.

— Вчера цяла нощ трополяха, целият блок не можа да заспи. Хвърляха шперплат и някакви мебели. А пък днес всичко утихна. Сигурно са се преместили или в понеделник ще дойдат пак. Но вчера със сигурност бяха тук.

— Благодаря… — каза смутено Вадим и се върна под арката.

Натиснах още веднъж дръжката, убедих се, че вратата е здраво заключена, извадих от джоба си една кутия кола, отворих я, отпих две глътки и запалих цигара. Нямах повече въпроси за клубния бизнес. Не влизай, опасно за живота!

На улицата Вадим започна да думка по вратата с ръце и крака, като от време на време спираше, за да се свърже със Саша и Миша по мобилния. След това продължаваше да прави опити да получи отговор от небитието, после отпусна ръце, запали цигара и клекна до вратата. Нещо изтрака. Видях един пикап с емблемата на една бирена компания, спрял близо до входа. Шофьорът й затръшна вратата и тръгна към нас. Беше на около четиридесет години и въртеше в ръката си незапалена цигара. Когато се приближи, поздрави и любезно се осведоми:

— Момчета, в клуба ли отивате?

— Аха.

— Момчета, а не знаете ли кога ще отворят?

— И ние това се чудим.

— А-а-а-а… Защото съм докарал рекламни материали и машина за наливна бира. Вече цял час вися тук и не зная какво да правя. Днес е петък, трябва да ходя и на вилата, а пък не мога да мръдна оттук. Ако чакам до довечера, после ще вляза в задръстването на „Ярославск“ и ще пътувам до сутринта.

— Пич, заминавай на вилата си, днес те няма да дойдат повече.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм, пич, абсолютно съм сигурен.

— Е, щом казваш. Тоест, благодаря ти, че ми каза.

Шофьорът прибра с грижовен жест цигарата си в пакета, обърна се и извади мобилния си, вероятно за да се свърже с шефа си. До ушите ми достигна част от фразата: „Мамка им и педали, в тоя офис никога не могат да направят така, че нещата да вървят по план“. „Точно така, пич, точно така — помислих си аз, — само да знаеш какви планове имаха в този офис…“

Вадим беше изпаднал в пълен шок. Стоеше прав, подпрян на стената и гледаше през нас. Цигарата в отпуснатата му надолу лява ръка беше изтляла почти до филтъра и всеки момент щеше да изгори пръстите му. Когато шофьорът се отдалечи от нас, Вадим се съживи за миг и тихичко попита:

— Кой беше този?

— Представителят на другите миноритарни акционери?

— Кой-кой?

— Ами, шофьорът на някакви бираджии. Доколкото разбирам, онези не са взели само нас за партньори. Тъй че забрави.

— Мръсници… — Вадим отново клекна и подпря брадичка на скръстените си ръце. Цигарата му падна на асфалта.

— Престани, старче. Сега трябва да разберем кога са изчезнали и кой ги е видял за последен път. Може би все още са в града и ще успеем някак да се оправим. Може би наистина нещо се е прецакало заради лицензите или заради чиновниците, или заради нещо друго. Макар че това едва ли е така. Сигурен съм, че просто са ни преметнали.

— Не знам какво да правим…

— Старче, не се втелясвай, чуваш ли? Животът не свършва с това, нали така? Сега ще се опитаме да се обадим на общите ни познати, да набараме някаква информация и може би ще разберем нещо. Ще измисля нещо, старче, няма начин да не измисля нещо. А пък ако не успеем да направим нищо, просто ще идем и ще се напием. Или ще свалим някакви мацки. Като в Питер, хайде, чуваш ли? Или не. Хайде по-добре да си поръчаме проститутки. Ама, наистина, ще си вземем най-скъпите курви, ще пием шампанско и ще развратничим с тях, искаш ли? Пир по време на чума и други такива. Кога за последен път си наемал проститутка?

Клекнах до него, прегърнах го през раменете и се опитах по някакъв начин да го върна в реалността. Говорех му весело всички тези откровени глупости, макар че изобщо не ми беше смешно, дори нещо повече — в гърлото ми беше заседнала буца и ми се щеше да се разплача от обида. Но осъзнавах, че един от нас трябваше да бъде позитивно настроен, за да не изпаднем окончателно в депресия. Нали някой трябваше да включи главите ни и да ни върне обратно в мрежата?

— Нищо няма да измислиш — каза Вадим, отблъсна ръката ми и стана. — НИЩО НЯМА ДА ИЗМИСЛИШ, РАЗБРА ЛИ?

— Че защо да не измисля? — Стараех се да говоря колкото се може по-спокойно и жизнерадостно. — Сега двамата ще седнем и ще измислим нещо ЗАЕДНО.

— Сега двамата с теб няма да седнем — започна да ми крещи Вадим, — никъде няма да седнем с теб, разбра ли?! Защото ни измамиха, преметнаха ни, изпързаляха ни като льохмани, разбираш ли това?! И никой няма да измисли нищо. Тези твои познати са измислили всичко преди нас. Тези твои ебани познати са измислили цялата схема, по която да ни забъркат в тази измама.

— Те са мои познати точно толкова, колкото и твои, Вадим. Нали ти се разхожда с Миша из строежа? Нали ти показваха дизайна? Или ти изобщо не си идвал тук?

— Идвал съм. Идвал съм. За съжаление. За много голямо съжаление, да му еба майката. Заедно с теб. И тогава с теб измислихме всичко това заедно, а сега и двамата сме в лайната. И не можем да направим нищо.

— Защо си толкова сигурен, Вадим? Не искаш ли да опиташ? Да седнеш, да се успокоиш, да изпиеш една минерална вода, да изядеш една бисквита и хубавичко да помислиш заедно с мен?

— Не искам да опитвам нищо. Знам какво ще стане. Наистина ли си толкова спокоен? Да не би да ти е през кура? Зная, че сега ще седнем, ти много бързо ще се напиеш, след един час ще забравиш какво е станало и ще хукнеш да сваляш разни мадами. Защото ти е през кура, нали? На теб никога и за нищо не ти пука. Това твоето не е живот, а перманентна дискотека, нали така? Ти продължаваш да си на седемнадесет години и да си мислиш, че си млад и перспективен студент. Ти нямаш чувство за отговорност. На теб парите ти трябват само за да… Как му викаше? „За да получаваш качествени удоволствия“, нали така? На теб ти е все едно колко ще профукаш — петдесет долара или петдесет хиляди долара. И не ти пука какво ще стане утре. Ти нямаш семейство и дете. Ти изобщо знаеш ли какво е чувство за отговорност? Аз, например, зная. И на мен не ми е през кура какво ще стане утре с мен и с тях.

— Да не си искал да уредиш жена си тук? — Отпих с невинна физиономия от кутията и направих последен опит да се пошегувам. — Или пък детето?

— Какво? — Вадим стисна зъби. — Какво каза? Еби си майката, идиот такъв! Ти си пълен малоумник, разбираш ли?! Пълен кретен, да ти еба майката!!! Изобщо не ми е до смях, шибан мухльо такъв!!! — Вадим викаше толкова силно, че сигурно го чуваха на „Лубянка“.

В крайна сметка нервите ми не издържаха. Моите нещастни, изтормозени от стимулатори, от безсъние и от общуване с тъпанари нерви най-после не издържаха. Макар че до вчера бях готов да сложа върху тях печат „железни“. И аз наистина превъртях, превъртях до такава степен, че бях готов моментално да му забия един в главата. Но очевидно някаква блокираща програма ми даде указание, че това е моят приятел и аз се сдържах. Приближих се плътно до него, направо лице в лице, както правят негрите в гангстерските филми, така че разстоянието между устните ни беше не повече от десет сантиметра и изкрещях в лицето му:

— Не ти ли е смешно?! Ами, тогава недей да се смееш! Ти си еби майката, гадино!!! Не може да обичаш кинтите до такава степен, разбираш ли?! Отвори си очите, тъпако! Какво толкова се е случило? Това са само пари, разбираш ли, всичко на всичко едни ДЯВОЛСКИ ПАРИ, схващаш ли?! Следи устните ми: ТОВА СА САМО ПАРИ! Хайде! Хайде да се хвърлим на земята, да се гърчим в истерия, хайде да си прережем вените и да напишем с кръв на вратата на този шибан клуб: „Господи, защо ни наказваш така?“ И тогава ТОЙ наистина ще ни накаже. Както виждам, теб вече те е наказал, като ти е отнел разума. Ти си мухльо, а не аз. Ти си алчен тъпанар, а нали знаеш, че тъпанарите винаги ги прецакват? Вместо да направиш нещо, вместо поне да се опиташ да се усмихнеш, ти изпадаш в параноя. Държиш се като последния добитък и си скубеш косите от главата, вместо да си размърдаш мозъка в нея. А пък на мен ми е смешно, да, смешно ми е! Наистина ми е смешно! По-добре да отида да се напия и да се ебавам със себе си и с другите, вместо да стоя до теб и да слушам женското ти хленчене. Аз се смея, наистина се смея ей-така: ХА-ХА-ХА! Яко, нали? Кажи, не е ли яко?

Продължавах да крещя в лицето му, а слюнките ми пръскаха брадичката му. Вадим ги изтри с ръкав, отблъсна ме с две ръце в гърдите и хукна на бегом към колата си. Качи се вътре, запали мотора, даде на заден, изравни се с мен и свали стъклото, за да ми извика:

— Ти си ненормален изрод! — Вадим завъртя пръст на слепоочието си. — Ти си пълен идиот и трябва веднага да идеш на лекар. Върви на лекар, чуваш ли?

Той вдигна стъклото и се понесе напред.

— Тръгна ли вече? Чакай малко, и аз идвам, къде си се разбързал? — извиках му и хвърлих по него недопитата кутия кока-кола.

Кутията улучи задното му стъкло, част от течността шумно се изплиска и се разпени по него. Колата на Вадим се лашна леко встрани и изчезна от полезрението ми. А аз останах още известно време на пътя като персонаж от италианска мелодрама на Фелини и изкрещях подире му, свивайки длани на фуния:

— Поздрави жена си и детето си, малоумнико! Кажи им как от алчност си профукал всички семейни спестявания! Кажи й, че онази пола „Missoni“, с която беше на рождения ти ден, е страхотна! Целувки!

След това отидох до вратата на клуба и с всичка сила я ритнах с крак. А после я треснах още веднъж. Нещо изпращя. Беше или вратата, или обувката ми. Поуспокоих се малко и запалих цигара. В далечината се появи милиционерски патрул и нещо ми подсказа: „По-добре да изчезнеш, пич. По-добре да изчезнеш…“

 

 

Към дванадесет часа през нощта отидох във „Fabrique“. Огледах тълпата, състояща се от млади момичета, които се стремяха колкото се може по-бързо да станат старици, и млади момчета, половината от които нямаха нищо против да станат момичета. И момичетата се опитваха да си поговорят с младежа от фейсконтрола, обръщайки се към него по име, кискаха се и флиртуваха по всевъзможни начини с него. За разлика от момчетата, които стояха с мрачни физиономии, говореха делово по мобилните си и непрекъснато отиваха при него и му подхвърляха някакви важни, според тях, имена. А той стоеше като кремълски караул с отсъстващо изражение и блуждаеща усмивка. Страшно непристъпен и затова още по-привлекателен за тях. От време на време казваше на момчетата нещо от сорта на: „Обадете се на еди-кой си“ или „Имате ли карта за клуба?“ И когато поредното истерично момче избухваше с крясъка: „Ние сме приятели на еди-кой си, не разбра ли?“, той им казваше „Лека нощ“ и се обръщаше усмихнат към момичетата. И главата му сякаш излъчваше сияние, макар да бе ясно, че този ефект се създаваше от табелата на входа.

От време на време пускаше в клуба момичетата, които му харесваха, заради което останалите страдалци издаваха нещо като стон и концентрираха върху младежа от фейсконтрола още по-признателните си и раболепни погледи. Едно момиче излезе от тълпата и започна пискливо да говори нещо по мобилния си. Изглежда нейната приятелка по някакъв начин беше попаднала вътре, а нея не я бяха пуснали. И сега тя й врещеше в слушалката:

— Така ли? И какво, аз сама ли ще вися тук като идиотка? А той кога ще дойде? А сигурно ли е, че той има карта? Ами, ако изобщо не дойде? Оксана, да не си откачила? Как така не знаеш? Помоли някой вътре, чуваш ли? Нямаш ли някой познат мъж, който може да ме вкара? Кога ще ми се обадиш? Ще чакам още двадесет минути и си отивам, разбра ли? Да… Да, не зная телефона му, не ми го даде. Добре, доскоро.

След това тя се облекчи с думите „да ти го начукам“, извади една тънка цигара и я запали. На пръв поглед беше на не повече от двадесет и две години. Изглежда днешното затруднение щеше да се превърне в най-голямата й катастрофа за това лято.

Известно време наблюдавах монодрамата на това момиче, след това минах покрай него, кой знае защо се обърнах и му казах:

— Здрасти, проблем ли имаш?

Тя извърна рязко глава към мен и направи презрителна гримаса, мислейки, че това е поредният й връстник, който се опитва да си играе на среднощен каубой. Но щом видя, че е сгрешила, бързешком премигна няколко пъти, направи физиономия на плаха дебютантка от порноиндустрията и каза:

— Ами… разминахме се с приятелката ми. Тя вече е вътре, а картата ми е в нея.

И тази нейна елементарна лъжа ми навя още по-голяма мъка, но тъй като аз всъщност си я изпросих сам, просто й казах:

— Да вървим, приятелко. Сигурно само този клуб ти липсва, за да попълниш комплекта си.

Тя се поколеба нерешително няколко секунди, след това ме хвана доста здраво под ръка и ние тръгнахме към входа. Когато се промъкнахме през тълпата, поздравих младежа от фейсконтрола, а той отвори вратата и попита:

— Момичето с вас ли е?

— Да. Това е сестра ми.

— Хубава е! — отсече фейсконтролът.

— Аха. Има хубави момичета по руската земя — подхилнах се аз и ние влязохме вътре.

— А вие… ти сигурно имаш запазена маса? — попита момичето и ме погледна топло в лицето.

— Как се казваш?

— Аня, защо?

— Много нагла си станала, Аня. И това е правилно. На твоята възраст не може по друг начин. Иди да намериш приятелката си и повече недей да размахваш разни призрачни карти за клуба — отвърнах й уморено.

— Че какво толкова съм казала? — облещи очи Аня.

— Нищо, Аня. Абсолютно нищо. Върви да се забавляваш и не се задържай много в кенефа, това разваля кожата.

— Да не би там да слагат нещо? — разсмя се тя.

— Аня — казах й, опитвайки се да изглеждам като декана на факултета й или като бившия й класен ръководител, — ти пушиш ли? Може би употребяваш и наркотици?

Тя се разсмя и каза:

— Откъде знаете? — и започна да се зевзечи.

Размахах й пръст на шега и й казах само с устни:

— Доскоро.

Тя отвърна:

— Пак ще се видим! — После помисли малко и добави: — Благодаря ви, че ме вкарахте.

И ние се разделихме, за да не се видим никога повече. Или поне на мен така ми се искаше.

Влязох в залата, където се намираше дансингът и на входа се сблъсках с моя познат Женя, който работеше като креативен директор в някаква голяма рекламна агенция. Прегърнахме се, той каза нещо от сорта на това, че „отдавна не сме се виждали“, макар да се бяхме виждали само преди две седмици и тъкмо, когато се наканих да му отговоря, ме попита:

— Старче, а какво става с онзи нов клуб? С онзи, дето го правят Саша и Миша? Чух, че имаш дял в него. Май че трябваше да се открие днес?

И този негов въпрос окончателно се отцепи, и ми се прииска да му отговоря нещо гадно, но се сдържах и му отвърнах:

— Отложихме го с една седмица.

— Ясно. Е, ще идвам при теб.

— Аха. Другата седмица ще ти изпратя карта.

— Знаеш ли какво, изглеждаш ми страшно утрепан! Много ли бачкаш? Трудно ли върви подготовката?

— Аха — кимнах в знак на съгласие. — Виж какво, трябва да цапна една доза. Тук намира ли се?

— Компанията ми е на бара, американците пристигнаха. При тях има толкова кока, колкото риби в морето. Искаш ли да седнеш при нас?

— Женя, извинявай, но нещо не съм във форма. Искам просто да си купя малко и да си ида. Извинявай, старче, благодаря ти.

— Знаеш ли какво — почеса се Женя по тила, — почакай ме тук, ще ида до масата и ще се върна.

— Благодаря ти, Женя, колко ти дължа?

— Стига, старче, престани. Ей-сега ще дойда, почакай пет минути.

Почаках го малко, той се върна, слязохме по стълбите в тоалетната и влязохме заедно в една от кабинките като пламнали от страст педали.

Общо взето аз съм против смесването на наркотици и алкохол, но в тази ситуация кой знае защо този микс ми се стори необходим.

Докато той вадеше плика от джоба си, аз прокарах пръст по стъклената поличка до тоалетната чиния и му казах, че тук има остатъци, от които четирима малолетни купонджии могат здравата да се нашмъркат. Той се засмя, показвайки равните си бели зъби и сложи плика на поличката. И тогава забелязах, че вече е здравата нашмъркан. На плика имаше печат на Министерството на здравеопазването, от което изпаднахме в неописуем възторг. Разпръснах купчинката с кредитната си карта, изравних магистралките и потърсих банкнота от сто долара в джоба си. Но там имаше само рубли. Попитах го през смях дали ще шмърка с банкнота от петстотин рубли, а той махна с ръка и отвърна, че в нашето положение няма да се погнусим да шмъркаме и с банкнота от десет рубли. И двамата започнахме да шмъркаме. Женя се накани да прибере плика в джоба си, но аз го възпрях и го помолих да повтори процедурата.

— Старче, май че се увличаш, нека да починем малко и после ще шмръкнем още.

— Всичко е о’кей, приятелю, всичко е о’кей. Просто трябва да се разтоваря. Никога досега не съм се уморявал толкова много. Нека да шмръкнем още малко.

— Не, ти си шмръкни, разбира се, това си е твоя работа, но засега аз няма да шмъркам повече.

Тогава аз направих още две тънки магистралки и ги засмуках една след друга с лявата си и с дясната си ноздра. Изпитах чувството, че някой внимателно прокара пръст по мозъка ми и махна натрупаната по него прах. Женя излезе от кабинката, а след него излязох и аз. Спрях пред огледалото, погледнах отражението си и видях, че устните ми треперят. Наистина ли съм станал толкова сантиментален? Или беше време окончателно да сложа край на наркотиците? Излязох от тоалетната и усетих как носоглътката ми постепенно изтръпва. Върнах се на дансинга, застанах прав и, подсмърчайки, започнах да оглеждам околните. Да, наистина изглеждах доста скапано. „В момента най-важното е да не разговарям с никого — помислих си. — Току-виж решили, че един стар купонджия най-после окончателно е превъртял. Само това ми липсва — да изпадна в конфуз. Макар че това е нещо съвсем естествено за моя свят?“

Имах чувството, че стоя на течение и че ми духа във врата. Усещането ми за дискомфорт беше толкова силно, че ми се щеше да вдигна яката на сакото си, за да скрия врата си. Но в действителност в клуба беше доста горещо и тук просто нямаше откъде да стане течение. Много добре знаех това, но чувството ми за дискомфорт се засилваше все повече и повече. Като на всичкото отгоре се подсилваше и от това, че не можех да определя точно източника му.

В залата свиреше онова шибано дрънкало Benny Benassi. Някакво момиче му припяваше, движейки се много сексапилно в такт с музиката. То ме посочи с ръка и се понесе към мен. Приближи и започна направо да се търка в тялото ми. Явно също беше нашмъркана.

— Are you gonna hit my heart? — продължи да тананика тя в ухото ми. — Are you gonna leave me once again?

— Кой, аз ли? — креснах й. — Да ти разбия сърцето?

И в този миг в съзнанието ми започнаха необратими химически реакции. Отдръпнах се от мадамата и направо ме втресе от ужас, отвращение и безизходица. Нима тук можеше да се разбие нещо, освен чаша или бутилка шампанско в нечия глава? Нима някой тук имаше сърце?

— Хора, лошо ми е. Страшно ми е зле. Не виждате ли? Ей-сега ще пукна тук. Ще пукна от вашето равнодушие и празнота. Ей, искам някой да си поговори с мен! Чувате ли? — крещях аз с цяло гърло, вдигнал двете си ръце нагоре.

Музиката свиреше толкова силно, че не се чуваше нищо, ако не говориш право в ухото на събеседника си. И въпреки това целият ми външен вид, разчорлената ми коса и вцепенените ми очи би трябвало да показват, че наистина имам неприятности.

Но само ми се струваше, че е така.

— Да, разбрахме, че тук е много яко! Леле, че си готин! Често ли идваш тук? — врещяха насреща ми две пички.

Щом чух това, се задуших от ярост и се приближих плътно до тях. Едната ме прегърна през кръста и започна да ме гали по задника, като в същото време нареждаше:

— Ох, какво дупе имаш. Много сладко момченце, нали? — попита тя приятелката си.

— Ама, вие наистина ли не разбирате? — продължих да крещя. — Наистина ли тук на никого не му пука за нищо?

— Ъ-ъ — кикотеха се те, — я ни обясни, ха-ха-ха! Какво има?

— Край, това е просто краят! — Вече направо виех и разтърсвах въздуха с ръце. — Това е истински ад!

Пичките също се разпищяха и също вдигнаха загорелите си ръце нагоре. Аз вече се тресях от гняв. Започнах да удрям ръцете им колкото се може по-силно, та най-после да ги свалят и да престанат да се зевзечат.

— Ей, да не си откачил? — извряка едната от тях. — Оля, ама тоя май че яката е надрусан.

Като в същото време и двете не преставаха да се кискат с истеричния си смях. Аз продължавах да се опитвам да сваля разлюлените им ръце и им казах:

— Чуйте ме, чуйте ме. Наистина ми е много зле. Разбит съм, размазан съм от всички тези лайна, които самият аз произвеждам денонощно. Поговорете си с мен, послушайте ме, огледайте се наоколо, не разбирате ли какво става тук? Всички сме се побъркали, всички трябва да се лекуваме. Още две крачки и всички тук ще пропаднем вдън земя.

По телата и по ръцете ни, които ту се издигаха, ту се спускаха, се плъзгаше лъчът на стробоскопа. Когато попаднеше върху тялото, той визуализираше такъв особен плъзгащ се ефект. Дори и да стоиш на едно място, пак изглеждаш така, сякаш се движиш много-много бързо. А какво да говорим за нас. Отстрани изглеждахме като древно божество с три глави и шест ръце, които се носеха бързо из пространството. Или от коката, или от стробоскопа започнах да осъзнавам, че се сливам с тези две момичета. И започвам да усещам и шестте ръце като мои. Като същински нашмъркан с кокаин Шива. Главите на мадамите с облещени очи и огромни, разтеглени в усмивка устни сякаш се движеха около мен като спътници около планета. Лицата им ту се озаряваха, ту отново изчезваха в сянката под блясъците на стенното осветление.

В един момент започнах да осъзнавам защо непрекъснато ми се искаше да скрия врата си. Разбрах какво беше това дяволско усещане за хлебарки, които тичат по гърба ми. Усетих с кожата си нечий поглед. Обърнах се и започнах бавно да плъзгам очи по залата като перископ. Най-после погледът ми открои в полумрака на десния ъгъл в дъното, там, където се намираше секторът с диваните, един човек. Кръстосал крак върху крак в креслото се бе излегнал някакъв пич, облечен в снежнобяла риза, разкопчана почти до кръста, и със светлосин костюм. В едната си ръка държеше чаша с кафява течност, която поклащаше в такт с музиката, а с другата непрекъснато приглаждаше косата си. Заради специалното дискотечно осветление цялото му облекло излъчваше много ярка, почти неонова светлина, ако ме разбирате за какво говоря. И в това не би могло да има нищо особено, защото такива скучаещи персонажи, които сканираха залата, търсейки мадами, бяха много във всеки нощен клуб. Но проблемът беше в това, че той изобщо не гледаше мадамите. Този пич оглеждаше мен и то много внимателно. И това никак не ми харесваше, дори нещо повече — този поглед ме дразнеше. И за миг неговият притежател ми се стори източник на всичките ми днешни неприятности и на цялата ми депресия. Приближих се много бързо до него, почти изтичах при него, седнах в креслото насреща му и почти изкрещях в лицето му:

— ПИЧ, КАКВО СИ МЕ ЗЯПНАЛ, ДА НЕ СИ В ЦИРКА?! — намеквайки му, че изобщо не съм някакъв си клоун на арената и тъй нататък. И че няма защо да ме гледа толкова съсредоточено.

А в това време той отпи спокойно от шибаната си чаша и много кротко ми отговори:

— А ТИ ДА НЕ БИ ДА НЕ СИ В ЦИРКА? Впрочем, искаш ли уиски?

И от този негов спокоен тон цялата ми избуяла агресия стихна. И се почувствах някак необяснимо спокойно и безразлично уморено. Сякаш бях тичал към спирката, опитвайки се да се вкопча в тръгващия тролей, но той бе заминал, затръшвайки врати точно под носа ми. И аз бях толкова съсипан от бягането, че вече ми беше все едно, че закъснявам навсякъде. Вдигнах ръка, за да дам знак на сервитьора, но пичът я свали, вдигна от масата, която беше пред креслото му, друга чаша и ми я подаде. Чукнахме се, аз отпих една голяма глътка и усетих, че алкохолът оросява мозъка ми като топла вълна и се смесва с наркотиците. И тихо казах:

— Господи, кога най-после ще изгори целият този шибан цирк?

— Когато го напусне последният тъжен клоун като нас с теб. Този град работи като хубав ресторант. До последния посетител — отвърна новият ми приятел, усмихвайки се тъжно.

— А защо ни е всичко това, пич?

— Че да не би да има нещо по-различно от това? По принцип има ли значение от какво ще изпадаш в непрекъсната депресия? От работата си, от семейния си живот, от любовта си, от водката или от наркотиците? В крайна сметка един прекрасен ден няма да ни донесат покани за новия купон и ние ще отпаднем оттук в пълно недоумение дали някога сме били по тези места или сме сънували?

— Виж какво — казах, опитвайки се да придам на разговора полемичен характер, като всъщност вътрешно бях съгласен с всяка негова дума, — виж какво, ти наистина ли си сигурен, че не можем да постигнем нищо друго? Наистина ли всички са потънали в рутина и всички изпитват такава празнота? Наистина ли живеем само заради това всеки петък вечер да се опитаме да се измъкнем оттук?

— Точно така. Разбери, ние не вървим наникъде и не се сдобиваме с нищо. И това се отнася за цялото човечество. Нищо не се променя вече цели триста години. И няма никакви цели. Просто мнозинството си измисля разни лъжи, които нарича „цели“ или „смисъл на живота“. Не се бой, че ще изгубиш нещо. — С тези думи той сложи ръка на бедрото ми, а аз, осъзнавайки, че той просто се е увлякъл в разговора със сродната душа, го погледнах. Той вдигна ръката си, за да си вземе цигара.

— Тогава защо е всичко това? — Посочих с ръка цялата зала, сякаш очертавах планетата, и ме заля втората вълна. — Разбираш ли — не клубът, не градът, а всичко. В глобалния смисъл на думата. Защо трябва да живеем, след като всичко и без това е ясно?

— Заради самия живот. Заради самото всекидневно съществуване. Това е процес заради самия процес. Всекидневни чувства или липса на такива, безпричинна радост или постоянна депресия. Процес заради самия процес. Макар че тук едва ли има нещо, което би могло да се нарече процес в глобалния смисъл на думата, както се изрази ти. Мисля, че на планетата Земя просто й е нужна онази отрицателна или положителна енергия, която населението й отделя. Вероятно тя осигурява движението и съществуването на планетите. Иначе нямаше да изтърпи милионите изроди, които живеят на нея. Виж какво, хайде по-добре да изпием по едно, искаш ли?

— Чакай малко, чакай малко. Ами любовта? Това също ли е блъф?

— Традиционните форми на човешка привързаност и всички тези скапани на вкус и впоследствие мърляви на вид отношения между една жена и един мъж вече не са нужни на абсолютно никого. Тук, в Русия, по силата на патриархалността, на необразоваността и на скудоумието на населението все още държат на тях. И затова на космополитните хора и по-точно на хората с космополитен дух, им е доста тежко…

И той отново сложи ръка на бедрото ми, а аз, макар вече да бях почти невменяем, осъзнах някъде дълбоко, с едно трезво кътче на съзнанието си, че той не правеше това от прилив на братски чувства, а със съвсем различна цел. И този път той не махна ръката си, когато го погледнах. Да, тоя скапаняк продължаваше да държи ръката си на бедрото ми. И таз добра. На това място не издържах, отблъснах ръката му и му казах високо, право в ухото му със сребърна обеца:

— ЕЙ, ПИЧ, МОЛЯ ТЕ, МАХНИ РЪКАТА СИ ОТ КРАКА МИ!

А той сякаш не ме чу какво му крещя, сложи я отново на бедрото ми, започна да ме гали, да ме гледа миличко с курвенски поглед и тихичко да ми говори:

— Виж какво, приятелю, в момента ситуацията е същата, повярвай ми, същата е. Ситуацията не е курва и не можеш да я купиш за триста долара. Тя или възниква, или не. Днес имаш нужда точно от това. Съществуваш ти и твоите емоции, всичко останало няма значение, това е. Повярвай ми, приятелю.

И шепотът му ми се стори прекалено горещ и някак лепкав. Той продължи да говори нещо за ситуацията, за моята готовност за нея и за очакванията, в чието превъплъщаване не всеки има късмет. И за няколко секунди аз изгубих чувство за реалност, а през това време той продължи да ме гали и да ми шепне, че знае онова, което аз не зная, да ме пита доколко съм готов за обновление и за свежа струя и други такива в този дух. И на фразата му: „Повярвай ми, утре това вече няма да ти изглежда като нещо особено“, сякаш ме удари ток. Станах, фокусирах поглед върху пича, вторачих се в ухото му с обецата, в което преди пет минути крещях, и изведнъж осъзнах, че това беше дясното му ухо. Разбирате ли? Той носеше тази шибана обеца на дясното си ухо! И аз проумях, че той изобщо не беше някакъв си добър случаен познат, изхвърлен от вълната на обстоятелствата на моя остров. И ние с него изобщо не бяхме колеги в борбата с празнотата. И че цялото наше взаимно разбирателство, появило се толкова навреме за мен, е абсолютно менте. И че този изрод е просто един обикновен педал, който сваля момчета по клубовете и кръчмите. И само един пиян и нашмъркан идиот като мен не би могъл да разбере това веднага. А вместо това аз се бях хванал на всичките му дрънканици, че съдбата често събира духовно близки хора, които не се познават, в моменти, когато те имат огромна нужда от това, както и за самотата в големия град, и за нашата любов, от която никой няма нужда, и така нататък. И аз направо се нажежих до бяло от тази истина, която най-неочаквано се разкри пред мен, а още повече от това, че този педал просто бе използвал тежкото ми състояние и потребността ми да си поговоря искрено с някого, все едно с кого.

И аз превъртях всички тези неща в главата си, надвесен над него, а той непрекъснато се опитваше да ме хване за ръката и да ме върне на мястото ми. И този негов опит да ме пипне ме вбеси още повече, и аз доста точно за състоянието си го ударих с дясната си ръка в челюстта. Пичът отхвръкна назад в креслото, а аз го цапардосах още веднъж и го улучих в носа. Ударих го с такава сила на превъртял човек, че той се катурна назад заедно с креслото. Изтичах зад креслото с пълната увереност, че той вече лежеше по лице и го намерих застанал на колене с разбит нос. Той се смееше. Направо ми се зави свят от ярост, а тоя си стоеше на колене, смееше се в лицето ми и крещеше:

— Ти не биеш мен, малоумнико. Ти биеш себе си, разбра ли? Хайде, каубой, забий още едно кроше на този педал. Удари огледалото, братко, и не се бой, че ще си срежеш вените. И без това нямаш нищо друго, освен него. Никой няма нужда от твоя живот, дори и ти. Ти си профукал всичко, това поне разбираш ли го, глупако?

И вече, без да осъзнавам къде нанасям ударите си, започнах да го налягам, където ми падне. По тялото, по главата, по ръцете. А той се търкаляше по пода, кискаше се с цяло гърло и крещеше:

— Още, още. Продължавай. За всяка година, за всяка профукана минута. Давай, пич. А когато се умориш, ще ти оставя телефона си.

Постепенно започнах да губя сили в тази яростна еуфория. С всеки следващ удар, с всеки порив на кикота му, с всяка негова фраза разбирах, че ударите ми не му причиняват никаква вреда. Дори точно обратното, струваше ми се, че той просто се храни от това с остатъците от енергията ми. И започнах да губя сили, докато не усетих няколко бързи удара в тялото си, последвани от нокаутиращ удар в лицето. А след това паднах в ръцете на дотичалата охрана на клуба…

Някой плисна вода в лицето ми. Някой — мисля, че това беше местният пиар Слава, — избърса носа ми с кърпа. Стоях в коридора пред изхода. Двама охранители ме държаха здраво за ръцете. Пред входа на залата в началото на коридора стоеше онзи педал, а един представител на администрацията на клуба го успокояваше, изтупваше дрехите му, оправяше непрекъснато сакото му и му обясняваше нещо. По всичко личеше, че пичът е много ценен клиент, иначе нямаше да го обграждат с такова внимание. А той стоеше, продължаваше да приглажда косата си и да ме гледа както преди. Слава ме побутна към изхода и в същия миг педалът се отдръпна от събеседника си, приближи се до мен, избърса в движение кръвта, която течеше от носа му, с два пръста и ги прокара един след друг под очите си. Така, както са правили индианците, нанасяйки бойна окраска на лицето си. Вцепених се на място, неспособен да откъсна поглед от лицето му. И ми се стори, че гледам филм, в който се сблъскват съвременни, образовани и невярващи в магии хора от XXI век с тъмните сили на култа вуду, който е неподвластен на никакви влияния на прогреса и застъпниците му още от сътворението на света си живеят по собствените си закони. И ме обзе истински страх, а този пич отново ми се усмихна и ми каза:

— Е, какво има, хлапе? Това вече е твоя лична война, така ли?

Охраната ме избута от клуба и до ушите ми достигнаха само откъслечни думи от следващите му фрази. Той май говореше нещо за изгубените съюзници или просто така ми се стори. Не бях сигурен. Макар че много ми се щеше да чуя това по-добре.

Отдалечих се от клуба, полека-лека започнах да изтрезнявам и да обмислям случилото се. Все още ме тресеше от агресивността на ситуацията и най-вече от мисълта, че тъй и не разбрах какво точно искаше да ми каже този педал. Кой знае защо ми се струваше, че той имаше предвид нещо много важно лично за мен. Вече нямаше да разбера какво. И ми беше много обидно, че се случи така, от друга страна, напълно се оправдавах, но все пак се чувствах много неуютно и изпитвах известен страх. Всичко това много приличаше на някакво шибано пророчество на влъхвите. Макар че той, разбира се, не беше никаква влъхва, а просто един педал с разбит нос. И когато си помислих това, се развеселих и след известно време отново се озовах на „Чистите езера“ от онази страна, където се намираше спирката на метрото „Чистите езера“.