Сергей Минаев
Духless (14)

Вкъщи

I’m back in the U.S.S.R.

You don’t know how lucky you are boys

Back in the U.S.S.R.

 

The Beatles. Back in USSR

I’m a human and I need to be loved,

just, like everybody else, does.

 

The Smiths. „How soon is now?“

Два часа след описаните събития седях жив-живиничък в ресторант „Москва“, от чиито прозорец се виждаше един от най-изумителните изгледи на Питер. Той се намираше на шестия етаж на някакъв бизнесцентър, което според московските нрави беше категоричен moveтон, но в Питер такъв ресторант можеше да се открие дори на минус шестия етаж за подземно паркиране и пак щеше да бъде успешен. Ресторантът наистина беше много московски както от гледна точка на прелестния минималистки дизайн, така и от гледна точка на музиката, обслужването и кухнята. Нарочно посочвам тези критерии, защото „Москва“ беше много моден ресторант, а в модните ресторанти се ходи заради какво ли не. И на последно място се ходи, за да се яде.

Седях, блещех се през панорамните стъкла към застаналия в далечината крайцер „Аврора“ и пиех вече второ кафе. Прекарвах оставащите до тръгването на влака ми два часа в компанията на моя далечен питерски роднина Андрей и неговото гадже. Имах много въпроси около роднинската ни връзка, но ми беше по-лесно да я приема, отколкото да уточнявам нещо.

Андрей беше младо момче на двадесет и две години, което следваше в историческия факултет на Санктпетербургския университет, а през свободното си време просто се шляеше. Деловите му интереси в областта на светския елит се простираха в различни сфери на дейност — от клубни промоции до търговия със скъп алкохол и от създаването на сайта на университета до журналистиката. Общо взето младото образовано момче с креативно мислене имаше блестящи перспективи. Той с еднакъв успех можеше да стане най-търсеният промоутър в града и да се съсипе с кокаин. Да замине при майка си в Америка, надмогвайки собствения си мързел, и да реализира някакъв покъртителен проект в издателския бизнес. Казано накратко, пътят пред младежа беше открит. В добрия смисъл на думата.

С него се виждахме по няколко пъти в годината ту в Москва, ту в Питер и аз — предимно с раздразнение и много рядко с удоволствие — слушах за живота му, за похожденията му и за увлеченията му. С раздразнение, защото си спомнях за себе си на двадесет и две години, за възторга си от кухите проекти, за увлеченията си по неправилни момичета, за запознанството си с наркотиците и за клубния живот. И с удоволствие, защото разликата във възрастта ни беше осем години, а онези неща, които той вече разбираше, аз бях осъзнал много по-късно. Следователно имаше гаранция, че той щеше да направи много повече и много по-добри неща много по-рано от мен. А освен това се дразнех, защото изпитвах необяснимо, несвойствено и абсолютно безпричинно чувство на отговорност към него като към по-малък брат. Може би защото винаги бях искал да имам брат, а може би заради потребността ми да посявам своята добродетел в неблагодарната юношеска почва. Да се опиянявам от менторските си наставления, знаейки предварително, че никой няма да се възползва от тях, и да изпитвам малоумен старчески кеф от това.

Гаджето на Андрей беше една много смешна персона. „Да не си помислиш нещо, тя само на пръв поглед изглежда толкова куха, но всъщност е много одухотворено момиче — представи я той, когато тя отиде в тоалетната. — Двамата следваме в един факултет, тя е завършила театралното училище и танцува в един от нощните клубове. А освен това я сваля един местен олигарх. Това е.“

— А в какъв смисъл е одухотворена? В смисъл, че животът е театър и други такива, така ли? — попитах. — Надявам се, че поне е примата на клуба.

— Не, защо?

— Запомни, Дрон, най-важното нещо в живота са големите буфери на мадамите, както казва Бийвъс, и няма нищо по-хубаво от това.

— Стига де. Тя наистина е хубава, защо се подиграваш с нея? — обиди се той, въпреки че докато седяхме в „Москва“ непрекъснато се дърляше с нея.

И ето, че тя се върна. Заради възрастта си и интересите си към клубните купони, несъмнено искаше да изглежда по-голяма. И да прилича на истинска жена-вамп в карикатурното изпълнение на Рената Литвинова.

— Андрюша, поръча ли ми десерт? — каза тя с демонстративно капризен глас.

— Първо си изяж салатата.

— Не искам, не ми се яде повече.

— Хайде, изяж зелето — засмя се той, — московчаните го плащат, значи трябва да го ядеш.

— И какво ще стане, ако го изям?

— Ще ти пораснат циците. Или ще се преместиш в Москва — кискаше се Андрей.

— Идиот — обиди се тя престорено. — Че аз съм си в „Москва“.

— Това е погрешно заблуждение — обобщих аз.

Поръчахме десерт, запалихме цигари и започнахме да си разменяме нищо незначещи фрази. Аз се дразнех от това, че Дрон беше повлякъл със себе си тази мадама, но по принцип ми беше все едно.

— Как е десертът? — попитах, за да продължа някак разговора.

— Страхотен! — Тя обърна длани, за да покаже разтърсващите качества на десерта.

— Ти си още по-страхотна — отвърна й Андрей като истински представител на светския елит и джентълмен. Тя го прегърна и го целуна демонстративно, стрелкайки ме с очи, без да вади езика си от устата му.

Общо взето това изглеждаше доста комично. Тези младежи ми демонстрираха любовта на двама преситени баровци. Като на това отгоре тя говореше много маниерно, проточваше думите и вмъкваше разни лафове от сорта на „направо да пукнеш“, „потрес“ и „пълен кикот“. Има едни телевизионни водещи, които в хумористичните си предавания копираха смешно речта, маниерите, жестовете и лафовете на известни светски личности като Ксения Собчак или Филип Киркоров. И сега в мен се създаваше впечатлението, че тя, стараейки се да изглежда колкото се може по-печена, копираше тези телевизионни водещи, които копираха светския елит. И ще повторя, че това изглеждаше много комично, макар че тя си мислеше точно обратното.

Загледана в червения ми анцуг „Адидас“, девойката каза:

— Много готин анцуг имаш.

— Аха. Още от осемдесетте години е.

— Андрей — продължи тя, — през осемдесетте години май че е било супер. Жалко, че ни е нямало тогава, нали? Такава маниашка мода, направо да пукнеш, и всички тия купони. Синтипоп, електронна музика, диско, „Модърн токинг“. Ох, ама толкова ми харесват тия неща.

— Да, да. Портвайн, комсомол, КГБ, арест, ако носиш долари. Весело си живеехме.

— Е, за сметка на това имате какво да си спомните — намеси се Андрей, — а сега всичко е просто и ясно. И, естествено, никога няма да има такъв хъс и такива празници всеки ден.

— А, не се заричай. Можем да се нахъсаме по-яко дори и отколкото през 1982-ра — казах й мрачно.

— Жалко — възрази ми момичето, — струва ми се, че това е страхотно. Представяш ли си, Андрей, аз щях да съм облечена със синя поличка, бяла блузка с комсомолска значка и мрежест чорапогащник. Мисля, че това е много сексапилно. Щеше ли да ти хареса, миличък? — И тя отново го целуна предвзето.

Поисках сметката и отново се вторачих през прозореца, за да убия минутите, които оставаха до тръгването на влака. Те продължиха да си чуруликат нещо за отминалата комунистическа епоха. До ушите ми достигнаха думите „Олимпиада“, „пълен кикот“, „Симачов“, отново „пълен кикот“ и „диджеи, които танцуват диско“. В сравнение с нашия разговор крайцерът „Аврора“ вече не ми изглеждаше толкова архаичен.

Сервитьорът ми съобщи, че таксито ми е пристигнало. Събрахме си нещата, слязохме долу с асансьора, а в асансьора те продължиха да се целуват. Докато излизах, закачих момичето с чантата си и то изписка. Качихме се в таксито.

В таксито свиреше най-досадният от всички досадни музиканти — Крис Риа. Винаги ми се струваше, че която и негова мелодия да пускат по радиото, тя е ремикс. Всяко парче от лайнотворчеството му си приличаше с другото като яйца от инкубатор. Макар че има хора, на които им харесва. Допусках, че има и фенове. Въпреки че не можех да си ги представя. Возех се на предната седалка и си мислех, че постъпвам много добре, като си тръгвам с дневния влак в четири часа. Ако останех още един ден в Питер, просто нямаше да устискам.

Вече окончателно изнервен от града, недоспал и уморен, на перона си мечтаех час по-скоро да се тръшна на седалката и да заспя.

— Е, хайде, брато — каза ми Андрей, — помни хората от блокадите и тъй нататък.

— Да, хайде, Андрей. Дръж се прилично. Не ядосвай майка си, защото тя се притеснява за теб.

Обърнах се към момичето и му казах: „Всичко хубаво“. След това замълчах, опитах се да я назова по име, но не можах да си го спомня и затова просто й казах:

— Много приятно ми беше да се запознаем, благодаря за компанията, пак ще се видим — и се качих във вагона.

Влакът потегли и ето, че аз седях на седалката в бизнескласата, както я наричаха тук, пиех коняк и гледах телевизия. Току-що бях поговорил по мобилния с Юля, предлагайки й да вечеряме заедно, тя известно време се оправдаваше, че е заета и има някаква работа, с което ме ядоса, но след това се съгласи да се видим в десет часа в „Шатрата“ на „Чистите езера“. Конякът приятно ме замая, приспа ми се, аз се замислих за предстоящата среща и се загледах в телевизора. Даваха родния филм „Кавказка пленница“. Не бих казал, че ми се повдигаше от такива филми, но със сигурност не бях техен фен. Бяхме ги гледали стотици пъти, бяхме ги накъсали на изтъркани цитати и тяхната трогателност изобщо не ме трогваше. Огледах се наоколо и видях, че почти всичките ми съседи със слушалки на ушите се звереха срещу телевизора и се смееха едновременно на едни и същи моменти.

А освен това видях, че всички тези хора от бизнеса (защото други не биха се качили в този вагон) бяха мои връстници. Или бяха почти мои връстници. И всички те седяха, пиеха съветски коняк, почти всички си бяха поръчали за обяд котлет по киевски и сега се наслаждаваха на магията на съветското кино. И аз се улових да мисля, че ако махнех лаптопите, които почти всички държаха на коленете си, и мобилните и ако вагонът беше малко по-неугледен, а хората бяха облечени малко по-различно (макар че половината от тях и без това носеха сиви костюми с отвратителна кройка), нямаше как да определя коя година сме сега. Може би 2005-а, а може би 1985-а. Толкова много си приличаше всичко. За това ли бях мечтал, докато гледах американските екшъни на видеото? Такива спътници ли си бях представял, когато купувах първите долари от чужденците на „Арбат“ през 1989 година? Можех ли да си представя, че цялата тази сива маса, която тогава вървеше по улиците, в един прекрасен миг ще се върне назад и то по собствена воля? Допусках ли, че нещата ще се обърнат така? А те допускали ли са това? Нима наистина вече нищо не можеше да се промени? Или не беше така? Нима наистина не бяхме променили нищо?

Нещастни мои момчета и момичета, родени през 1970–1976 година! Толкова надежди ни бяха възложили! Родителите ни с умиление гледаха в количките, в които лежахме, увити с пелени като какавиди на пеперуди, превързани с еднакви светлосини или розови панделки (одобрени от наредбата на Министерството на леката промишленост). Ето ги нашите мили дечица, спят и дори не предполагат какъв късмет са извадили. Те ще получат с лихвите всичко, което на нас не ни достигаше. През 70-те години — сити и пиянски, когато всичко беше толкова рутинно и предопределено. Тогава беше абсолютно ясно, че ако не стремглаво, то поне криво-ляво и със скърцане ще влезем в бъдещето на победилия социализъм. Защото дори такива напасти като поглъщащият всичко военен бюджет, глупавата и аморфна икономическа политика и всеобщото разсипничество са НИЩО в сравнение с гигантските залежи във вид на нефт, въглища и газ. Които като спасителни пояси ни позволяваха не само да се задържим на повърхността още поне стотина години, но дори и да достигнем до необятните простори на океана, наречен „всеобщо благоденствие“. И тези безгрижно спинкащи дечица ще бъдат първото щастливо поколение. Поколението, което ще пожъне всички най-хубави плодове, израснали от наторената почва на лишенията, на войните, на глада и на другите ужаси на изтичащия двадесети век. Естествено, след тях щяха да дойдат техните деца и децата на техните деца, и внуците, и правнуците им, чийто живот ще е още по-прекрасен. Сит, благополучен и малко западен. Като в Югославия. Не, дори по-добър.

Но тези — родените през 70-те години, са истинските пионери. Хората, които първи ще познаят щастието да живееш в Русия. Родителите ни люлееха в количките, радваха се на нашето бъдещо щастие и добронамерено ни завиждаха. На първото поколение, чието бъдеще наистина беше предопределено толкова добре.

Изминаха още две десетилетия, през които ние успяхме да израснем, да получим добро съветско образование (по малко от всичко и нищо, вместо да станем професионалисти само в една област), да прочетем куп полезни и безполезни книги, да се научим да пием водка, да я замезваме с портвайн, да се научим да пушим марихуана, да страдаме от тежък махмурлук, да дискутираме (включително и с махмурлука си) за духовните извори и пътищата на руската нация. Успяхме да опознаем и научим и много други неща (абсолютно излишни, както стана ясно по-късно).

И ето, че на нашите облицовани с изкуствена кожа врати на панелните жилища, на комуналните жилища и на жилищата с подобрено планиране почука шеметното десетилетие на 90-те години. Започнаха всички онези движения във вид на „депутатски групи“, „права на нациите на самоопределение“, „парадът на суверенитета“ и други такива. Както никога досега във въздуха наистина замириса на СВОБОДА. Нашите вече малко поостарели родители още веднъж страшно ни завидяха. Сега ние не само щяхме да живеем в щастливо, но и в наистина свободно общество. Където такива преди изумителни социални бонуси като хладилник „Rosenlew“, финландски салам и югославски мебели щяха да се сринат пред правото да не говориш шепнешком, да слушаш и да четеш не онова, което ти препоръчват, а онова, което ти харесва, да спиш, с когото ти падне и най-после да отхвърлиш тази ужасна преса под названието „Обществена позиция“.

Надеждите на родителите ни се превръщаха в реалност. Ето, невъзможното до този момент в Русия словосъчетание СВОБОДА и БЛАГОДЕНСТВИЕ се реализира.

И ето, че ние навлязохме в новата за Русия ЕРА. Вървяхме едни такива млади, красиви, пълни с устрем и перспективи. Новите господари на тази страна. Старите идоли на миналите поколения се търкаляха на земята и се трошаха под краката ни, а нови още не бяхме успели да си измислим. Оплювахме предишните идеали, осмивахме моралните устои на житейските позиции на нашите родители, трошахме иконите с брадви, пърформансът сменяше религията, а порокът сменяше морала. Ние разрушихме всички предишни храмове, разчиствайки място за новите светилища, където щяхме да се кланяме на СВОИТЕ богове. Нашите родители едва сдържаха сълзите си и гледаха как срутваме тухла по тухла всичко, което им е било толкова скъпо. Замираха с ужас и благоговение на прозорците на стаите, в които се бяхме появили на бял свят, и гледаха онова, което вършехме навън. „Колко жалко — мислеха си те, — колко жалко, че от всички възможни пътища те избраха пътя на разрушението. Дай боже, да построят нещо свое. Ново по форма и безупречно правилно по съдържание. Няма да бъдем прекалено строги с тях. Та това са нашите деца. Първото поколение със златно бъдеще“.

А в това време ние се биехме до кръв помежду си, отстоявайки собствените си възгледи за преустройството на страната. Много от нас падаха, давейки се в кръв и в собствената си жлъч и тогава нашите нещастни родители дотичваха при нас, за да ни помогнат да станем. А ние ги отблъсквахме и се изплювахме в лицето им с думите: „Проклети да сте! Най-глупавото нещо, което сте направили, е това, че сте ни родили! А сега не ни се сърдете!“ Това беше поколението на Франкенщайновците, които изяждаха своите създатели.

Бяхме образовани, имахме духовни интереси, бяхме прекарали всички тези години в спорове за съдбата на нацията, за уроците на историята и изграждането на бъдещето на страната. Спорехме в кухните, в ресторантите, в офисите, в кафенетата, в хотелите, в клубовете. В леглата, в спортните зали, в самолетите и във вагоните на влаковете TGV. Спорехме в общностите си, в Москва, в Питер, в Париж, в Лондон, в Ню Йорк, а с повсеместното разпространение на интернет започнахме да спорим всички едновременно, сякаш разстоянията не ни деляха. А изграждането на кариерата ни, на семейния ни живот и на другите материални ценности беше като някакъв фон. Но, боже мой, колко второстепенно изглеждаше всичко това в сравнение с чувството за всеобща свобода и анархия, които внезапно ни сполетяха преди петнадесет години.

Да, пич, така е! Докато ти се наслаждаваше на потоците на нахлуващата при нас Европа, докато киснеше по клубовете и кръчмите, докато пиеше водка и се тъпчеше с МДМА, докато се забъркваше в случайни връзки, принуждавайки приятелките си да правят аборти и ратуваше за легализация, вече изминаха петнадесет години. И тази толкова близка 1990 година се превърна в история, която неомъжилите се за теб вчерашни твои приятелки и днешни баби разказват на внуците си.

Изминаха петнадесет години и настъпи време, когато природата на човешката същност я принуждава да се изправи и да се огледа спокойно настрани. Да оцени всичко, което е направила за себе си, и всичко, което ще остане за потомците й. А най-интересното е, че всъщност няма какво да оценим. Докато ние вървяхме от пепелище към пепелище, страната бе успяла да се промени. Да-да, докато ние се лутахме, страната се бе сдобила с нови господари, които бяха написали нови закони. Някак странно и малко обидно бе това, че в начертаната от тях схема на държавното устройство и разпределението на благата нямаше място за нас. Представи си, че докато ти си се изцеждал между алкохолни истерии и наркотични трансове, някой е успял да промени всички настройки за началото. И то толкова хитро, че самият той се е превърнал в главния настройващ. Приказката е свършила и твоето време да промениш нещо е отминало безвъзвратно.

А когато отворихме очи след петнадесетгодишния анархистичен запой, пуснахме телевизора, за да разберем какво точно се е променило в страната ни през това време, което ние толкова безцелно бяхме пропилели. Натиснахме бутона на дистанционното и видяхме по първи канал тричасова смешка с Петросян, премесена с новинарски емисии и репортажи за успехите на родните жътвари, а по втори канал — концерт, посветен на празника на някаква си федерална служба. По трети канал вървеше някакво военно-патриотично предаване, по шести — спорт, а по пети — „Лебедово езеро“. И всичко си беше като през славната и стабилна 1985 година. И така продължаваше вече десетки почивни дни. Пък и ние приличахме на лебеди, на които тъй и не им е съдено да полетят. Ние, от поколението „Wasted“^[1]…

И не беше изключено всичката тази развивана от Семачьови символика на Олимпиада’80, гербовете на СССР и олимпийските мечета, всички тези наименования „Дискотека от 80-те“, радио „Ретро“, кръчма „Жигули“ и други псевдокичовщини да са някакви измислени от политолозите пиар-кампании на проекта „Back in USSR“. И какво, готино ли ти е отново да подскачаш от радост, подгрят от мелодиите и ритмите на чуждестранните естради в изпълнение на Сандра и Си Си Кеч? Искаш ли отново да усетиш комсомолската си младост? Тогава не се учудвай, ако утре те накарат да си платиш членския внос (включително за изминалите 15 години). Колко е прекрасно да се върнеш отново в страната, в която е преминало детството си, нали? Старче, нас просто и най-банално ни изпързаляха с носталгията ни като същински льохмани… Lucky Льохман… Ако нашето поколение изобщо бъде удостоено с някакъв надпис на гроба си, там най-вероятно ще бъде написано следното:

 

 

„На поколението, родено през 1970–1976 година, което беше толкова многообещаващо и толкова перспективно. Чийто старт беше толкова ярък и чийто живот беше толкова бездарно пропилян. Да почиват в мир нашите мечти за щастливото бъдеще, в което всичко би трябвало да е другояче… R.I.P.“

 

 

И когато цялото ми съзнание се изпълни с образа на надгробната плоча, най-после заспах, за да се събудя в друг град и в друго настроение…

 

 

Седях в „Шатрата“ — лятното кафене, което се намираше във водата на „Чистите езера“, и пиех вече втора чаша уиски „Jameson“. Окачените под тавана телевизори показваха римейк на видеоклипове от осемдесетте години. По екрана подскачаха негри с бели маратонки „Адидас“, разни пички с окраска на лосове, младежи с гримирани очи и начервени устни, на чиито жилетки бяха окачени по два реда значки. Артисти, чиито имена помнеха само видеоархивите. Кадрите на клиповете показваха тебеширено бели лица, нелепи прически с тонове лак за коса, ланци, обеци, огромни дрънкулки на ушите, неонови надписи и грамадни луксозни открити розови автомобили. И липсваха само думите, изписани със светещи букви между кадрите: „лукс“, „шик“, „кокаин“, „безразборни полови връзки“, „хомосексуализъм“, „социална нетърпимост“ и „рейгъномика“. Спомних си отново разговора си в Питер с Андрей и се улових да мисля, че в момента на мен също ми е готино да изпадам в носталгия, докато гледам парчетата живот, които не бяхме видели.

Юля закъсняваше вече с двадесет минути, което, естествено, не спомагаше за доброто ми настроение. Дори нещо повече — изпитвах нарастващо раздразнение, злоба и желание да избухна. Реших да почакам още десет минути, да платя и да си тръгна.

Тъкмо когато вече се канех да вдигна ръка и да повикам сервитьора, Юля влезе в кафенето, седна с абсолютно спокойна физиономия срещу мен и ми каза:

— Здрасти.

— Здрасти. Да не би да имаш слънчев часовник? И като се стъмни сигурно да изостава?

— Не, просто се отбих при една приятелка. А ти отдавна ли ме чакаш?

— Точно откакто в нашия часови пояс стана десет часа.

— Добре ли пътува?

— Прекрасно. С киевски котлети, коняк „Московски“ и „Кавказка пленница“ по телевизията. Направо същински ресторант „Прага“ от 1988 година.

— Добре ли прекара в Питер?

— Страхотно. А ти как си? Добре ли прекара вчерашната нощ в Москва?

— Какво имаш предвид?

— Ами, рождения ден на приятелката ти и други такива? — казах с колкото се може по-ехиден тон.

— Пак ли те хвана параноята? Разкажи ми какво прави в Питер?

— Опитвах се да разнообразя свободното си време. Напорках се с алкохол и се натрясках с наркотици, осъществих безразборни полови връзки, спах отвратително и след това се напих още по-гадно. Общо взето починах си добре.

— Не чувстваш ли, че прекаляваш?

— Виж каква готина чанта има оная мацка. „Гучи“. Струва хиляда и петстотин. Интересно кой ли плаща истинските й ценности?

— Хиляда и петстотин рубли ли?

— Долара, душицо, долара. Ти си изумително непорочна. Какво искаше да кажеш с това, че прекалявам?

— Нищо особено. И все пак защо вършиш всичко това? Мислиш ли, че ще издържиш дълго по този начин? Не разбираш ли, че един прекрасен ден нещата могат да свършат много тъжно? Винаги ли си бил такъв или просто в момента се опитваш да покажеш на всички, че си такъв?

— Не зная… дали съм бил друг? Чакай малко да си помисля.

И докато мислех какъв съм бил преди десет години, ме връхлетя първата вълна от агресия. И аз вече почти я мразех заради опита й да участва в собствената ми съдба, заради всички тези нейни правилни въпроси и заради равномерния й, абсолютно спокоен глас. А плазмените екрани показваха отдавна забравения клип на Лайза Минели „I’m losing my mind“^[2]. Спомних си, че музиката за тази песен бяха написали „Pet Shop Boys“. Странно, защо ли паметта ми пазеше цялата тази излишна информация? Поклащах крак и се опитвах да припявам на Лайза, докато Юля седеше напрегнато и пушеше цигара, а сервитьорът вече втори път ни предлагаше одеяло, а двадесетгодишните момичета край масата в центъра пиеха шампанско и пушеха цигари, профуквайки парите на родителите си, които им бяха дали, за да си купят закуска, и супата ми се струваше възкисела заради сметаната, и в течение на още известно време размишлявах какво да кажа по-нататък, сякаш проследявах накъде ще се наклонят вътрешните везни на настроението ми. Посегнах към запалката, която беше близо до Юля, закачих с лакът чашата си с уиски, която падна толкова хитро, че цялото й съдържание се разля на масата, потече по сгъвката на покривката и покапа по панталоните ми. А Юля ми подаде една хартиена салфетка, опитвайки се да запази спокойствие. А пък аз гледах зелените й очи и осъзнавах, че вече няма да успея да се сдържа. Аз наистина losing my mind…

— Защо ми се обаждаш? — подхванах нетрезвия си монолог. — Кажи де? Защо ме питаш как се чувствам? И дали съм много притеснен? Защо ти е всичко това? Не, ама, наистина, защо ти е? Измъкваш ме от цялото това морално блато, почти плачеш по телефона, когато се надрусах с ЛСД, говориш часове наред с мен за някакви шибанящини по телефона? Защо го правиш?

Защо ходиш с мен по всички тези кръчми? Защо слушаш всички мои еднообразни монолози за това какви педали са всички наоколо и какъв възвишен Д’Артанян съм аз? Ти нямаш нужда от пари, от разни вулгарни както по форма, така и по съдържание подаръци, от всички тези безкрайни cartier-tiffany-alainsiberschtain. Нали нямаш нужда от тях? Нямаш нужда от статута на моя официална любовница, ти не си от светския елит и никой не гледа завистливо подире ти, когато те срещне.

Тогава защо го правиш? Да не си болна? Да не си някое преждевременно пораснало момиче, което не се е наиграло на майка Тереза? Да не би да изпитваш чувство на вселенска жалост? На всички тук ли искаш да помогнеш? Да не си някоя грижовна милосърдна сестра, която е избрала този приют за психопати, наречен МОСКВА, като обект на своето състрадание? Само че не си достатъчна за всички тукашни обитатели, душицо моя, не си достатъчна дори за мен и направо ще се затриеш, докато се опитваш да ме измъкнеш от огнената геена, от непрогледния ад, какъвто всъщност е моят живот. Не си ти тази, която ще ме измъкнеш оттам, а аз съм този, който ще измъкне от отслабващите ти ръце лъжичката с успокоителното, ще го допълня със собствената си отровна слюнка, ще го вкарам във вената си и ще продължа нататък. А ти тъй и ще повехнеш от невъзможността да спасиш града.

Не познах ли? Нима ти не си някоя новоизпечена майка Тереза? Тогава коя си? Може би си общуваш с мен от желание да се наебеш? Да не би да си вавилонската блудница? Някоя робиня на страстта?

Имаш проблеми с обикновените селски момчета, така ли? И искаш маниерен естет? Значи вече си намерила такъв невиждан любовник? Принца, излязъл от телевизора и окичен с интелектуален багаж, гарниран с огромни топки? Мислиш ли, че има такива хора? Хиперсексуални като актьори от шведски филм и романтични като лорд Байрон? Няма такива хора, миличка. На тридесет години хората могат или едното, или другото. А пък, ако демонстрират с еднакъв успех и физика, и интелект, значи или имитират, че са от сой, за да съблазняват простовати девойки, или са се надрусали със стимулатори. Ха-ха-ха. Наистина ли си мислиш, че съм чак толкова успешен и готин? Умен естет с маниери на недоучил аристократ и с вечно надървен член? Е? Хайде да идем в някой хотел. Ще си купим цветя и шампанско. А ти ще извадиш едно томче на Цветаева. Готов съм за това, дори усещам, че страстта вече ме изгаря и тъй нататък!

Защото аз винаги се срещам с теб или пиян като талпа, или напушен, или надрусан. А често и едното, и другото (и третото) наведнъж. В такова състояние без проблеми мога да изчукам дори кобила, камо ли някоя дългокрака любителка на разговори за съвременната проза и публицистика. Да не мислиш, че е лесно да си герой на рокендрола на тридесет години?

Отдавна съм оставил по бойните полета здравето си, всичките си нерви, чувствата и мечтите си. Ето ги, погледни ги — търкалят се между столовете и масите, в празните чинии и в съборените чаши. Пък и самите бойни полета вече са обрасли с трева. Знаеш ли колко неща са минали през ръцете ми през това време? Джаз-кафенета, „Цикрус“, „Джусто“, не издържа дори старчето „Цепелин“. Единствено на Наполеон са му трябвали четири години, за да измине пътя от Маренго през пирамидите и Москва до Ватерло. На хората тук и една година им е предостатъчна, изобщо няма нужда да посещават нито едно от изброените по-горе места, стига им само Москва. Всичко зависи от това дали имаш добър дилър.

Наистина ли не усещаш, че аз съм маргинал. Завършен мухльо в позата на провинциален актьор. Аз съм евтин шут, който е готов да се ебава с всички, включително и със себе си. Още като дете се изморявах бързо от играчките и винаги имах нужда от нещо ново. И пропилях целия си живот с този всекидневен стремеж към развлечения. Аз бягам от самия себе си, на мен ми е скучно, гадно и отвратително да съм със себе си. А в редките мигове, когато се веселя, нямам търпение час по-скоро при мен да се върне единствената ми любов — ДЕПРЕСИЯТА. Страшно се изнервям, когато тя се бави, с радост се хвърлям в прегръдките й, когато се завръща и в същия миг започвам да се боря с нея. Някой ден просто ще умра в тази въртележка. Вече ми се вие свят и главата ми направо се отвинтва на пичка си лелина. Вече съм се отучил да запомням кога ми е било весело и кога ми е било тъжно. Това не е живот, а някаква мътилка.

И ти ли искаш да влезеш в това? Имаш ли нужда от него? Не бих могъл да си обясня по друг начин влечението ти към мен. За какъв дявол си губиш времето? Да не би като малка майка ти да те е хванала да мастурбираш с някаква пластмасова кукла-момченце и сега да те влече към този порочен целулоиден младеж, какъвто съм аз? Да не би да се опитваш да наваксаш времето, което си изгубила, живеейки с праволинейни хора? Не е ли късно да тръгваш по този път? Макар че за какво говоря, та ти дори не си опитвала никакви пътища. Най-ужасната сцена от младостта ти сигурно се изчерпва с един литър водка и с „лллл-леле, какви ги вършихме“ с приятелките ти състудентки.

Да, магистралките наистина са моят прерогатив. В момента седя, а носът ме смъди, а освен това ме смъди и пикочният канал все едно, че имам гонорея. Мръщиш се, като че ли не знаеш какво е да имаш гонорея. Макар че може би наистина не знаеш. Нали ти си богиня, а богините нямат гонорея. Това е pleasure само за развратните момичета. Нали така? Но ако си богиня, тогава какво правиш тук? Защо седиш с такава физиономия, като че ли се страхуваш да не се изцапаш? Ангелите нямат място в калта. Размахай криле (крилца, ха-ха-ха) и излети оттук.

Трябва да се върнеш обратно. Не виждаш ли как те засмуквам в цялата тази шибанящина? В целия този свят, прекопиран от платната на Гоя? Искаш ли да станеш същия изрод като мен? Не искаш, нали? Тогава си върви, стани и си върви, и внимавай нокътчето ти да не хлътне в десерта като на онази птичка.

 

 

И тя стана иззад масата, смачка салфетката с дългите си пръсти и наистина си тръгна. Разбирате ли какво ви казвам? Тя НАИСТИНА СИ ТРЪГНА. Не ми врътна номер като всички онези кукли, които пет минути след раздялата щяха да ти спукат мобилния от звънене и щяха да изплачат цяло Мъртво море от сълзи, за да измъкнат нов подарък от теб. Не, тя наистина тръгна към изхода и преди окончателно да се скрие от погледа ми, се обърна към мен. А когато я погледнах в очите, разбрах, че тя никога повече нямаше да ми се обади, нямаше да ми изпрати мейл и нямаше да ми пусне есемес. Нямаше да направи нищо подобно. Тя просто взе решение. А аз, вместо да хукна след нея, за да я хвана за ръката, да целувам пръстите й, да плача на рамото й и изобщо да спася тази гадна ситуация, седях и престорено се усмихвах. И в този момент си мислех, че съм много страхотен. Само че не знаех защо. Пичът, който бе пропуснал единствения шанс да бъде измъкнат за ушите от цялото това бунище, седеше до ушите в лайна, пускаше мехури и се хилеше. Не сте ли виждали такова нещо?

Изминаха десетина минути и аз като че ли започнах да осъзнавам целия ужас на онова, което се случи. Закрих лицето си с ръце и след като осмислих собственото си положение, ме втресе. Защо направих цялата тази клоунада? Защо я излъгах, че съм правил секс надрусан, защо се подигравах с нея, защо й наговорих всички тези гадости? В името на какво се правих на измъчено и апатично момче-андроген? Защо трябваше да говоря лошо за онова, което беше хубаво? Защо трябваше да преобръщам всичко с главата надолу, за да изиграя още веднъж пред публиката ролята на Печорин със спукани кръвоносни съдове в носа? Боже мой, какво животно бях…

Искаше ми се цялата „Шатра“ да потъне под водата и, естествено, аз да потъна заедно с нея. Ама, че съм глупак. Защо трябваше да се страхувам толкова много от собствените си чувства? Да съм готов да нараня себе си и да нанеса рана на човека, който се опитваше ДА МЕ ИЗСЛУША и чиято единствена вина бе в това, че, без да иска, е пробудил в мен нещо, което през годините временно е било затрупано от пласт мръсотия. О, да, ти си свикнал да се смееш на глас над глупаците, които приличат на герои от сапунени опери и да се подпичкваш с кухите си приятели, които прегръщат ресторантските курви с лафове от сорта на: „Е, как сте, влюбени студенти на «Патриаршеските езера», не искате ли водка и пластмасови чаши?“ Тогава за какъв дявол спираш времето и наблюдаваш с часове влюбените двойки покрай езерата? Нали това са любимите персонажи на твоите гаври! Желаеш това, така ли? Само че се боиш да си го признаеш и бягаш, завираш се в тълпата в клуба, за да се гмурнеш в тези толкова познати за теб вълни от фалшива страст и похотливост. Там се чувстваш като риба във вода. Това е твоята стихия. Морска бездна, отровена от алкохол и химикали. А когато се озоваваш в непознатата за теб чиста вода, дори и там се опитваш да намериш отровни вещества, чворове и капани. Но когато не намираш, страшно се притесняваш и хукваш обратно. Внимавай, някой ден вълнението така ще те изхвърли на брега, че нито една вълна на прилива няма да може да те върне обратно. А твоите приятели и приятелки, естествено, не са делфини, които да те набутат с муцуни обратно във водата. Както ти е известно, техните носове са създадени за друго. И ти тъй и ще си умреш, задушавайки се от собствената си силно токсична воня.

 

 

— Добре ли сте? — изтръгна ме от мислите ми сервитьорът.

— Да, благодаря — рипнах като дяволче от табакера, — донесете ми сметката, моля.

Платих сметката си и излязох от „Шатрата“. Навън валеше. Заврях глава в раменете си като щраус и започнах тромаво да прескачам локвите. Нямах цигари и мъчително търсех решение — дали да се върна в ресторанта или да тръгна към метрото? Помислих си, че ще е по-добре да проветря главата си, макар и под дъжда, и поех надолу по булевард „Чисти езера“ към ъгъла с „Лубянка“. Изпитвах такъв срам и си бях толкова противен и гнусен заради тази истерия, че бях готов да се удавя в езерото, само че се страхувах, че тинята нямаше да ми позволи да потъна.

Огледах редичката от светещите кутийки на будките и спрях избора си на една от тях. Влязох вътре, поисках пакет „Кент“, помислих малко и помолих за бутилка водка „Гжелка“ Продавачката уточни няколко пъти какво точно желая, а после ми предложи „Руски стандарт“, тъй като очевидно се стъписа от дисонанса между външния ми вид и желанието ми да си купя евтина водка. Но аз настоях за „Гжелка“.

Взех водката и цигарите и излязох. Запалих една цигара и погледнах някак неуверено бутилката водка, без да разбирам защо всъщност я купих, но въпреки това я прибрах във вътрешния джоб на якето си.

А навън, след като запалих цигара, отворих водката и отпих от гърлото й. Тъй като бях забравил вкуса й (не пиех водка вече пет години), се намръщих, закашлях се, а гърлото ми се стегна от спазъм. В стомаха ми се разля топлина и нещо празнично. Кой знае защо ми хрумна точно тази дума.

Продължих пътя си по „Булевардное колцо“, пиех водка вървешком и постепенно ме обземаше някакво палаво настроение. Заедно с мен по „Булевардное колцо“ вървеше и хубавото московско утро. И ми се прииска свежест, душ, чиста риза и одеколон. А освен това ми се прииска да извърша нещо невъобразимо хубаво. Дори за някой абсолютно непознат човек. Изпитах такъв душевен подем, че направо ми се прищя да строя заводи и фабрики.

Изведнъж видях на една пейка двама клошари на около петдесет години. Тя седяха, подредили закуската си на един вестник, и ровичкаха из нея. Единият пушеше. Приближих се, застанах до тях и най-неочаквано изстрелях:

— Пичове, ще пием ли водка?

— Ти пък да не би да имаш водка, бе говедо? — отвърна ми онзи, който пушеше, вдигна очи към мен и изведнъж рязко ме удари в слабините.

Превих се надве и тутакси получих силен удар на коляно в главата. А в следващия момент паднах по очи с разперени ръце. Последното, което запомних, беше работническата обувка на единия от клошарите и фразата:

— Колян, ще разлее водката, вземи бутилката…

 

 

Дойдох в съзнание в необичайната за мен обстановка на милиционерската кола. Лежах, отметнал глава на облегалката на предната седалка, до мен седеше шофьор с униформа, а от дясната ми страна, до колата, стояха още две ченгета и си говореха нещо.

— Виж, клиентът май че се свести — каза единият от тях, а аз вече си възвърнах способността да мисля и се опитах да си спомня къде точно и заради какво са ме спипали.

Прехвърляйки наум събитията от последните часове, си спомних ясно, че напуснах „Шатрата“ и стигнах до булевард „Чисти езера“ съвсем спокойно. Но гърбът ми си спомни скорошните преживявания и плувна в пот. Опитах се да размърдам ръце и открих, че този път не ми бяха сложили никакви белезници. След това извърнах глава и видях на задната седалка онези двама клошари. Паметта ми се възвърна. И гърбът ми постепенно изсъхна.

— Добре ли си? — попита ме същото ченге. — Можеш ли да излезеш от колата?

— Мога — казах и излязох с облекчение от колата. На това му се казваше да ти върви като на бясно куче — тояга. Поговорката се отнасяше за мен.

— Значи, положението е следното — продължи той, — ще пишете ли жалба?

— А трябва ли? — попитах.

— Ами, проверете какво ви е изчезнало и какви щети са ви нанесени. На пръв поглед не виждам нищо такова. Така че си проверете джобовете.

Първо опипах часовника си. След като се убедих, че „Breitling for Bentley“ е на китката ми, разбрах, че другото няма значение, бръкнах в портфейла си, открих кредитните си карти и парите си — около две хиляди долара в рубли (естествено, не помнех точния им брой) на мястото им и казах, че нищо не ми е изчезнало. След това опипах лицето си, прокарах ръка под носа си и я погледнах. Нямаше кръв.

— Е, в такъв случай какво ще правим? Може би няма нужда да пишете жалба? — попита ме с надежда в гласа ченгето.

— Момчета, имах и една бутилка водка — казах кой знае защо.

— Ама и ти ги дрънкаш едни, шефе — намеси се в разговора другото ченге, което до този момент не се обаждаше.

— Не, нямам претенции, казах го ей-така. Просто много ми се иска да пийна нещо.

Второто ченге запали цигара и в мига, в който пламъчето на запалката освети лицето му, познах същия онзи Паша. Един от тримата, който миналата седмица ме спипаха с кокаина.

— Оп-па-ля — изрекох, — значи вече са успели да те преместят на нова работа? Вече не работиш ли в отдела за борба с наркотиците?

— Май че нещо бъркаш, пич! — каза ми злобно той. — Познаваме ли се?

Но нямаше как да греша. Бях много добър физиономист. Пък и той очевидно си спомни кой съм. Само че се успокоих и казах:

— Май че греша. Извинявайте.

— Е, можем ли да смятаме инцидента за приключил? — попита ме първото ченге. — Ще си ходим ли?

— Да, всичко е о’кей. Само че ми се ще да цапардосам един път онзи там — казах, усещайки пристъп на агресия.

— Това вече е самоуправство. И хулиганство — каза ми назидателно той.

— Така ли? Жалко. Момчета, ще ме закарате ли до вкъщи? — проявих крайна наглост.

— Ние да не сме ти такси? — попита Паша.

— Че какво толкова? Живея наблизо, в края на булевард „Мир“, ще ви платя.

— Гражданино, прекалявате — продължи той.

— Добре де — съгласих се покорно, — тогава може ли да си ходя?

— Да, свободен сте — каза първото ченге.

Обърнах се и си тръгнах. После нещо ми прошепна, че не постъпвам съвсем правилно. Измъкнах портфейла си, отделих петстотин рубли за такси, извадих останалите пари и се върнах при ченгетата.

— Какво има? — попита ме през отворения прозорец шофьорът, който вече се канеше да потегли.

— Искам да си поговоря с началника ви — казах.

Първото ченге излезе от колата. Отидох при него и му подадох парите. Той погледна с недоумение ту към мен, ту към парите.

— Вземете, това е за вас — казах.

Той някак много предпазливо взе парите и бързо ги скри в джоба си.

— Благодаря ви, пичове — казах.

 

 

И сигурно за пръв път в живота си не вложих в думата „пичове“ нищо лошо.