Сергей Минаев
Духless (13)

Онегин

I suggested to Oksana something a better idea for Friday’s: she, Dima and I go to „Cabaret“, have some E, dance and the night back at my Zhukovka sauna.^[1]

Вестник „The Exile“, колонката на Денис Салников

Двамата с Вадим влязохме в клуба, отидохме на бара и всички момичета наоколо започнаха да гледат към нас. Не, да не си помислите, че имахме някакви особени първични полови белези, които издуваха панталоните ни. Не бяхме някакви си суперкрасиви Аполоновци. Но за сметка на това имахме едно друго неоспоримо предимство. Ние бяхме московчани, притежавахме корпоративни кредитни карти, което означаваше, че тук можехме да напоим и да нашмъркаме момичетата, които ни харесват. Можете да ми повярвате, че в Питер е далеч по-добре да бъдеш богат московчанин, отколкото Аполон.

Поръчахме си по едно двойно „Chivas Regal“ с лед, запалихме цигари и се обърнахме към залата. Имаше доста хора, но подборът беше стандартен. Това бяха около двадесетина клиента, които се лигавеха пред момичетата. Чиновниците бяха заредени с много повече похотливост, отколкото с пари и излизаха от кожата си, за да доказват на околните, че са млади олигарси. Двамата олигарси, които имаха повече пари, отколкото похотливост, се опитваха да изглеждат като бохеми и купонджии (носеха протрити дънки, тишъртки и всичко необходимо за случая). Имаше и десетина бохеми от светския елит с модерен вид, които обаче нямаха нито пари, нито похотливост. Златната младеж беше представена от десетина души, които имаха повече пари, отколкото купонджиите, но по-малко, отколкото чиновниците (вероятно двамата олигарси бяха техни родители). Навъртаха се и десетина московчани с момичетата си и много, много педерасти. Трябва да отбележим, че и момичетата бяха почти толкова.

— Доста унил терен — констатира Вадим, — всичките изглеждат много смотано и смешно. И музиката е скапана.

— Е, старче, какво искаш? Не всеки има възможност да ходи до Милано за сметка на фирмата си и там да се облича от разпродажбите на миналогодишни модели.

— Не ме обиждай, please. Аз пазарувам изключително и само от Via Montenapoleone — засмя се той.

— Виждаш ли онези момичета? След малко ще им го разкажеш — отвърнах му. — Хайде да се поразходим, модист такъв?

Наистина изглеждахме маниашки. Вадим беше облечен с протрити дънки и избеляла тениска, а на краката си носеше дънкови мокасини „Patric Cox“. Моите съответно бяха червени с марката „Tod’s“, а аз носех драни дънки и червена тениска „Mochino“. Така приличахме или на двама педали, или на диджеи, или и на едното, и на другото, взети заедно. Озъртахме се настрани и подхвърляхме гадни подмятания по адрес на околните:

— Гледай, гледай, оная мацка, ама че селянка, пуши цигара с мундщук, а не знае как да го държи.

— Погледни онези двама малоумници на онзи диван — наливат си „Съветско шампанско“, а миришат чашите като че ли е „Crystal Roederer“.

— Май че все пак лочат истински „Crystal Roederer“. Искаш ли и ние да си поръчаме? Хем ще се направим на велики.

— Да не би да имаш излишни двеста долара? Тогава ми ги дай, ще им намеря по-добро приложение.

— Хайде да идем пак на бара и да си вземем уиски.

Отидохме на бара. Вече бях доста развеселен, оставих чашата на плота и казах на бармана:

— А жаждата поиска още чаши горещото кюфте да угаси.

— Какво казахте, моля?

— Нищо. Трябва да прочетеш класиката. Нали това заведение се казва „Онегин“, или беше „Печорин“?

— „Онегин“… — Барманът не разбираше нищо. — Още уиски ли искате?

— Не се коси, друже — намеси се Вадим. — Спомняш ли си Пушкин? Има един роман в стихове? Казва се „Евгений Онегин“. Става дума за един пич и за купоните му…

— … За мацките му, за клубовете — подсказах аз, давейки се от смях.

— А-а… спомням си, разбира се — каза барманът, — защо не казахте веднага.

Известно време стояхме с чаши в ръце и пушихме. Извадих плика и го подадох на Вадим. Двамата отидохме един след друг в тоалетната.

А след това, вече много доволни от себе си, пристъпяйки от крак на крак, продължихме да се подиграваме с околните. Моят любознателен поглед се вторачи в дъното на залата. Там на дивана седеше една доста странна за това заведение двойка. Той беше облечен с тъмен костюм, носеше лачени обувки, риза, вратовръзка и очила и приличаше на актьора, който играеше ролята на Клим Самгин. Тя беше с пола, с евтини ботуши и с нещо неразличимо отгоре. Имаше тъмни коси и много правилни черти на лицето. Той я прегръщаше срамежливо, шепнеше й нещо в ухото и пиеше кафе. Тя го слушаше, пиеше (според мен — вино) и гледаше околните с очи на изплашена сърна (или както там се казва в такива случаи).

— Охо! — казах аз. — Я виж какви екземпляри. Как са се озовали тук? Той сигурно е профсъюзен лидер в някой институт. Цунал е стипендиите на групата и е решил да забие пичката в модния клуб, нали?

— Защо опорочаваш всичко, това е любов! — отсече Вадим. — Сигурно е получил премия като млад специалист за някаква разработка в областта на химията. И е извел момичето си в обществото. Така великите слизат сред народа.

— Това е любов, парам-пампам, но не за мен си ти, па-а-а-пам. Това е любов, парам-пампам, не скривай вратата с гърди — запях аз. — Гърдите й не са лоши, хич не са лоши. Казваш, че е химик. Интересно, какво ли е синтезирал? Та чак да му стигнат парите за „Онегин“?

— Не зная. Щом пие кафе, със сигурност не е някакъв нов стимулатор.

— Не, сигурно родителите им са ги довели тук след училище да се позабавляват. А пък те се друсат в кенефа.

В този момент момичето забеляза, че ги гледаме, изчерви се притеснено и каза нещо на младежа. Ние се разсмяхме и започнахме да се държим крайно неприлично.

— Тя сигурно му каза, че те иска. „Ми-и-ша, виж какво симпатично момче“ — каза с отвратителен глас Вадим.

— Много добре. Защото като го гледам, той има доста затормозен вид.

— Хайде да му развалим кефа, може да стане по-чевръст! — продължи да се киска Вадим.

В този момент юношата повика сервитьора и той светкавично (сумата беше толкова малка, че сервитьорът бързаше да сложи на мястото им някой по-платежоспособен) им занесе сметката. Двойката стана и тръгна към изхода. Момчето ни хвърли скръбен и доста презрителен поглед, а момичето изчезна бързо от салона. Кой знае защо нещо в гърдите ми моментално се сви. Започнах да си мисля, че всъщност нямаше нищо по-отвратително от това да се подиграваш с чуждите чувства. Ние вършехме това толкова встрастено, защото не изпитвахме нищо подобно. И ако се съдеше по начина ни на живот, нямаше и да имаме. И затова гаднярствахме и ги осмивахме, макар че ако ни се случеше нещо такова, моментално щяхме да проточим розови сополи и да станем гнусно сантиментални. И тогава щяхме да се превърнем в прекрасен обект за насмешките на приятелите си. При мисълта за розовите сополи в мен се породи устойчива поредица от асоциации и аз отново отидох в тоалетната.

След поредната доза в тоалетната ми стана толкова гадно, тъжно и самотно, че без да погледна часовника, набрах номера на Юля. Прозвуча един сигнал, след това втори, трети и четвърти… Юля, Юлечка, миличка, сети се, че имаш мобилен, по който ти звъни един самотен психопат, който окончателно е изгубил равновесие и загива от отровата на собствената си вулгарност, цинизъм и равнодушие. Просто натисни бутона и ми кажи, че спиш и това ще ме убеди, че на този свят все още живеят ХОРА.

— Ало, здравей — разнесе се от другата страна на слушалката.

— Здрасти — казах с подтиснат глас, — събудих ли те?

— Не, не, на рожден ден на една приятелка съм. Защо говориш с такъв глас?

— Налегнала ме е мъка, разбираш ли, мъка. Този град съвсем ме смаза, макар че на мен не ми трябва много.

— В Питер ли си? Пак ли не спиш?

— Не… Исках да се поразсея малко, срещнах един мой приятел от Москва и дойдохме в един клуб. По-добре да бях си легнал да се наспя, а утре да отида в зоологическата градина. Ефектът щеше да е същият.

— Ей, момченце, да не си решил да се самоунищожиш?

— Глупости… Как е на рождения ден? Веселите ли се с приятелките ти?

— Ами, общо взето както винаги. Какво ти става, кажи какво се е случило? Нарочно ли се навиваш?

— Добре, повеселете се и заради мен, о’кей! Понеже на мен ми е много кофти. Ще ида да спя.

— Върви да спиш, моля те, чу ли? Наспи се. Не бива да се държиш така. Отивай. Много те моля.

— Юля… знаеш ли, в момента се чувствам като малко момченце. Искам да ида в хотела и да заспя, прегърнал мобилния. С твоите есемеси, с твоя глас… Юленка… Липсваш ми…

— Миличкият ми! Трябва да се наспиш. Легни си да спиш, а утре аз ще ти се обадя и всичко ще бъде съвсем друго. Слънчице. Искаш ли слънчице? Ти толкова го обичаш…

Слушах гласа й и почти не разбирах думите й. След като ми каза тези прекрасни неща, изпитах топлота и умиротворение. И разбрах, че не съм сам и други такива.

— Юля, аз наистина ще ида да спя. Благодаря ти, че си поговори с мен.

— Ей, какви ги плещиш?

Чувах, че покрай нея звучат някакви гласове и за миг ми се стори, че някои от тези гласове са мъжки. И нещо в гърдите ми се стегна. И единственото, което исках, бе да не чуя наистина ясен мъжки глас. И аз й казах: „Лека нощ!“ Сбогувахме се нежно. И аз наистина се опитах да се успокоя. Но фитилът на ревността ми вече беше запален и от разсъждаването на тема с КАКВИ ли приятелки купонясва всъщност в гърлото ми заседна гореща буца. И аз осъзнах, че в момента най-много от всичко на света исках да съм ТАМ, до нея. Километрите са най-добрият афродизиак, нали?

Умиращата нощ си каза думата. Остатъците от питерските клубаджии се мотаеха из заведението, от време на време се шмугваха в кенефа, с надеждата да заварят вътре някой познат, който случайно има от „онова“, но бързо излизаха с разочаровани лица. Музиката свиреше по-тихо, дансингът пустееше. Момичетата, които не бяха успели да си намерят партньори за през нощта, се бяха насъбрали в ъглите като нощни светулки, готови да посрещнат първите лъчи на слънцето. Лицата им вече бяха доста състарени. Под очите им постепенно избиваха тъмни кръгове, а умело гримираните им до този момент скули се очертаваха под опънатите кожи. И в този миг ме осени:

— Я виж, красавиците изчезват пред очите ни и постепенно се превръщат в работнички от метрото след нощна смяна. След още половин час ще се превърнат от принцеси в пепеляшки, а може и изобщо да изчезнат. Представи си, че след един час от тях остане само една купчина парцаливи и смачкани дрехи. Страхотно, нали?

— Аха. А пък мерцедесите на паркинга пред клуба ще се превърнат в тикви. Супер!

— Не, стига бе, тук и без това половината град се вози в тикви. По-скоро мерцедесите като с вълшебна пръчица ще се превърнат в улични платна, в боядисани сгради, в нови отоплителни тръби и в ремонтирани дворци. А може би част от тях ще останат на пътя във вид на пачки долари с грижливи надписи: „пенсии“ или „субсидии“.

— Пак почна с твоите вечни социални тежнения. Старче, нещата са много по-прости. Някои мерцедеси ще се превърнат в камара кокаин или хероин, а други — в големи пратки оръжие. А пък две-три купчини ще станат на зелени гори. Например, за кораби. И ще настъпи всемирната справедливост, и последните ще станат първи, и други такива.

— Виж какво, докато ние тук си чешем остроумието, нашите прекрасни непознати се стапят върху възглавниците на диваните. Хайде да вървим при тях, може би ще успеем да ги спасим.

Направих решително крачка, отидох при момичетата и им казах следното:

— Здравейте, момичета. Вие от Питер ли сте?

— Да… — отвърна плахо една от тях. — А защо питате?

— Не се плашете. Работата е там, че аз и моят приятел (онзи, дето виси ей-там, просто е много срамежлив) не сме оттук. От Москва сме. И, разбирате ли, просто се изгубихме и не знаем как да стигнем до хотела.

Щом чуха думата „Москва“, момичетата се оживиха и по бузите им неизвестно откъде изби руменина. Очите им блеснаха. Но другото момиче предпочете да уточни нещата, та да няма никакво съмнение:

— А как се казва хотелът ви, момчета?

— Ами, онзи — направих се на пълен идиот, започнах да бъркам по джобовете си и извадих магнитната карта за вратата на хотелската стая, — как беше? Ей-тук пише — „Невски палас“. Това на булевард „Невски“ ли е?

— Да, на булевард „Невски“ е — казаха те една през друга, усещайки, че са пипнали шараните (т.е. нас).

— Е, момчета, ние не сме екскурзоводи, но ще ви заведем дотам — подхвана по-бойката от тях. — Няма да допуснем столичани да се затрият, нали, Оля?

— Аха — кимна Оля. — А вие имате ли нещо ободрително в хотела, момчета?

— Имаме кафе — пошегува се неуместно приятелят ми.

— Кафе ли? — уточни тя и присви очи.

— Колумбийско, на прах. Не се притеснявайте, момичета — коригирах ситуацията, — толкова силно ще ви го направя, че изобщо няма да заспите.

— Ха-ха-ха-ха! — разсмяха се завистливо те, предизвиквайки приятна похотлива вълна в областта на корема ми. — Тогава, хайде да тръгваме. Само трябва да си платим шампанското.

— Няма проблеми, момичета. — Вадим извади сръчно кредитната си карта от портфейла. — Вие вървете с този гражданин към изхода, а пък аз ще оправя нещата!… — В този момент той приличаше на илюзиониста Кио, само че очите му подозрително блестяха и аз бях убеден, че това е единственият фокус, който можеше да прави.

Навън спряхме едно такси, което ни закара в хотела. Вадим седна между момичетата, прегърна ги през раменете и започна да им говори нещо за арабските шейхове, за харемите и за други атрибути на нефтения Изток. А пък аз си мислех, че ние, разбира се, не бяхме никакви шейхове, а халифи за един час. Е, или за три, зависи колко време щеше да ни държи. И момичетата също разбираха това много добре и се стараеха максимално да съответстват на образа на Шехерезада за една нощ. Смееха се на шегите ни, позволяваха на Вадим да мачка и двете, бъркаха под тениската му, целуваха го и, изобщо, стараеха се да не отстъпват по нищо на порнозвездите.

Стигнахме до „Невски палас“, слязохме от таксито и спряхме пред входа на хотела. На тротоара имаше малък рекламен билборд със снимката на двойка младоженци. Той беше облечен с костюм, а тя — с умопомрачителна бяла рокля. Вадим хвана под ръка едното момиче — Татяна, и застана заедно с нея с гръб към билборда.

— Приличаме ли на младоженци? А? Кажи де? Според мен, сме едно към едно. Как му викаха: „Till death do us Apart“^[2] — каза Вадим тържествуващо.

Макар че би било по-правилно да каже: „Till morning do us Apart…“^[3]. Но в момента цинизмът беше излишен, тъй като ни предстоеше романтиката на случайните връзки.

В хотела Вадим покани с широк жест всички ни в стаята си. Когато се качихме там, се озовахме в двустаен апартамент, който подсказваше, че продажбите на цигарените магнати в Русия са умопомрачителни. Щом директорите по маркетинга отсядаха в такива хотелски стаи, какво ли правеха техните босове? Сигурно си купуваха целия град, в който отиваха в командировка.

Вадим донесе шампанско, наля на всички ни, аз изсипах на малката масичка остатъците от праха, хвърлих отгоре му една навита на фунийка банкнота и кредитната си карта, момичетата започнаха да шмъркат предвзето, а Татяна прошепна:

— Супер. Московски ли е?

— Аха.

— Веднага се усеща, не е като нашия аспирин.

— В смисъл, че го купихме на Московската гара — разсмях се аз.

— Какво значение има, момичета — намеси се Вадим, — дали е московски или е ленинградски?… Най-важното е компанията да е хубава, нали?

Всички дружно се разсмяха, чукнаха чашите си и настъпи моментът, когато прелюдията пред набиращия скорост свалячески грях трябваше да се запълни. Всички много добре знаеха по-нататъшния сценарий, но наистина нямаше как да се съблечем още от вратата и да се хвърлим в леглото? Все пак ние бяхме интелектуални хора, пристигнали на гастрол в културната столица. И затова следващите двадесет минути щяхме да запълним с вакуума на баналностите си.

— Вадим, какви интересни мокасини имаш — започна да кокетничи Лена.

— О, да, заради тях цяла година се гърбих по строежите на капитализма — правеше се на интересен Вадим.

— Да бе, истината е, че стотици работници от предприятията с тежък физически труд са се гърбили цяла година за заплатата си от осемнадесет долара, та сега да можеш да обираш овациите — отбелязах аз.

— От какви предприятия? — уточни Таня.

В този момент получих пристъп на словоохотливост. И започнах да разказвам за формирането на цените на луксозните изделия на пазара, за нечовешките условия във фабриките за производство на такива боклуци в Югоизточна Азия (правех го толкова живописно, все едно, че съм бил някога там) и за това, че цялата тази глобална шибанящина и нова робовладелска система се формира и процъфтява с нашето мълчаливо съгласие. За тълпите идиоти, които смятат за основна цел в живота си получаването на всички възможни клубни карти или всички най-големи отстъпки в бутиците на двете столици. Предложих на всички да се замислят върху това, че днешните бизнессистеми отдавна вече са надминали нацистките и ако стигнем до края на този път, нашите деца ще ни прокълнат, ако изобщо успеят да се родят. Докато разсъждавах за пътищата, които избираме през двадесет и първи век, Вадим засмука поредната магистралка от масата. Опитах се да заинтригувам моите не много внимателни слушатели с това, че днешните демократични режими почти не се отличават от комунистическите, а в това време Вадим вече поведе Татяна към съседната стая. Бях изпаднал в състояние на шамански транс и мисълта ми изпреварваше речевия ми апарат. Опитвах се да говоря за любовта, за простите и също така важни човешки чувства, за геополитиката, за брендинга на живота и смъртта…

И говорих всичко това доста дълго с актьорски паузи, отчаяни жестикулации и правилни смислови интонации. И завърших монолога си с фразата:

— Осъзнавате ли накъде отиваме всички?

А мига след като произнесох тази еба си майката колко страхотна реч, тази направо разтърсваща реч, реч, пълна с гениални паралели и отговори на загадки от световен мащаб, тази контракултурна реч, тази реч от речите, които се произнасят само веднъж в състояние на алкохолно или друго опиянение някъде към четири часа сутринта… В същия този fuckin’момент Лена (тая Лена беше много тъпа кучка) вдигна към мен свинските си очички и (блажени са нисшите духом) много тихичко се поинтересува:

— ИМА ЛИ ОЩЕ КОКАИН???

Съблякох мълчешком тениската си и затворих вратата, която разделяше стаите…

* * *

В шест часа сутринта влязох в банята. Моята днешна приятелка все още спеше. Подържах десетина минути главата си под студената вода и избърсах лицето си с меката хавлиена кърпа от ония, които все още се срещаха в руските хотели. След това видях дънките си на пода, извадих мобилния си от тях и видях един непрочетен есемес. Запалих цигара и прочетох текста на дисплея: „Миличък — пишеше ми Юля, — толкова ми се иска да те погаля по безумната глава. Да заровя пръсти в косата ти. Спи спокойно. До утре.“

И въпреки че главата ми беше размътена, в мен се събуди срамът. Заради това, че толкова гадно й хленчих по телефона, заради начина, по който прекарах тази нощ и най-вече заради това, че дори за част от секундата бях допуснал, че тя е пропита с цялото това лицемерие и лъжовност, с каквито съм пропит и аз. И й изпратих още по-трогателен есемес, като я сравних с ангел и й написах още сто и шестдесет знака за собствените си чувства. И направо се пръсках от нежността и романтиката на ситуацията, и ми беше хубаво както през детството ми, когато мама ме завиваше с одеялото, докато спях. И ми се стори, че везните се наклониха. И онази част от тях, която беше пълна с мъничко доброта, с парченцата, които се таяха някъде дълбоко в мен, тръгна надолу, надмогвайки всичките ми гадости, които до тази нощ смятах, че доминират в мен. Или всичко това просто така ми се струваше?

 

 

В десет часа сутринта на другия ден вече седях в бара на „Невски палас“, пиех шампанско, въртях в ръцете си мобилния и препрочитах среднощната ни размяна на есемеси с Юля. А по радиото звучеше гласът на Dido от песента „Stan“ на Eminem:

Му tea’s gone cold, I’m wondering why I go out of bed at all

The morning rain clouds up my window and I can’t see at all

And even if I could it’d all be grey, but your picture on my wall

It reminds me that it’s not so bad

It’s not so bad

И си мислех, че тази сутрин тя като нищо можеше да е получила моя есемес, събуждайки се на гърдите на друг мъж, и че го целува нежно по брадичката, а той примижава в просъница и я гали по косите, двамата се усмихват, протягат се сладко и се готвят да навлязат в този ден, като се изкъпват един друг.

И може би вчера тя беше разговаряла с мен, усамотявайки се в кухнята, а зад стената се бе веселила компанията й и приятелките й периодично бяха излизали от стаята, за да я повикат при себе си, а той беше гледал към нея, подпрян на рамката на вратата, а тя му беше правила знак с ръка, че скоро ще дойде — след пет секунди, и му беше размахвала пръсти, а в това време бе успокоявала по телефона един смахнат психопат — т.е. мен.

В гърлото ми заседна буца, а очите ми се напълниха със сълзи, макар съвсем ясно да разбирах, че ревността е крайно деструктивно нещо. Дори нещо повече — в нашия случай тя беше просто необоснована. Но параноята вече се бе промъкнала в кръвта ми като мехурчета в шампанско. И ми се прииска да избягам и да се скрия от всички. Не вярвах на никого, страхувах се от всички и до сълзи ми беше обидно и мъчно за себе си.

След като изпих четвъртата чаша шампанско в десет часа сутринта, избистрих още една формула на нашето житие. Аз лъжех всички и всички лъжеха мен. Никой не вярваше на никого. Всички ние бяхме заложници на собствените си лъжи. И живеехме под девиза „Лъжа за благото“ и нашето благо наистина беше лъжата. Стараехме се да не нараним никого с истината, като ранявахме единствено себе си с парчетата от бутилката на собствената си лъжа. И всичко това се вършеше, за да може всички да се чувстват комфортно и да си мислят, че някой има нужда от тях. И всички се утешаваха един друг и се обясняваха един на друг в любов от чувство за „човечност“. А след това гордо се понасяха, преизпълнени с чувството, че са „помогнали на нуждаещите се“.

И ние разговаряхме по телефона с нашите жени, докато любовниците ни правеха минет. А след като ни направеха минет, любовниците ни тичаха в банята, за да изпратят есемеси на своите съсипани от мъка любими. А любимите им кършеха пръсти в очакване на това съобщение. А след като го получеха, отиваха в домовете на нашите жени, за да се отдадат на блудство, докато ние блудствахме с нашите любовници, които се оказваха приятелки на любовниците на нашите жени. И вече не беше ясно кой кого обича и като че ли всички страдаха едновременно. И всеки се стараеше да утеши другия, като в същото време му причиняваше още по-голяма болка и едновременно с това се ревнувахме взаимно до сълзи и до стиснати болезнено юмруци.

И на всички ни беше толкова хубаво, че се смеехме на жените си в компанията на техните любовници, докато нашите любовници показваха трогателните ни есемеси на приятелите си, които се ужасяваха от вулгарността и цинизма на приятелките си, осъзнавайки, че изпращат почти същите есемеси на нашите жени. А след това спектаклите подхващаха увертюрите, където нашите нежни чувства се оказваха окаляни. Където най-любящите приятелки се оказваха най-мръсни курви, а най-циничните подлеци — раними принцове с очи на елени. А най-добрите ни приятели се оказваха наши най-зли врагове. И когато всичко ставаше явно, всички изпивахме дружно коктейла от страст, похот, нежност, ревност, кръв и измама. И ние разбирахме, че всички наоколо до един сме излъгани и че ни остава само един изход — просто да се обесим.

Но ние избирахме живота, защото това е по-лесно. И отчаяно се опитвахме да вярваме, че може би точно нас не са ни излъгали. И че у нас всичко е истинско. (Трябва ли да споменавам, че в крайна сметка точно ние се оказвахме най-излъганите от всички?…)

И всеки се чувстваше като победител в краткия отрязък от време, без да разбира, че може да спечели една битка, но ще изгуби цялата война.

В крайна сметка всички оставахме сами и заспивахме, прегърнали нашите страдания и сълзи като плюшено мече.

След като задръстих мозъка си с тези мисли, осъзнах, че съм се натряскал до козирката. Станах иззад масата и тръгнах към изхода, кривейки муцуни на околните и плезейки се на домакините. Персоналът и малобройните гости ме стрелкаха с погледи изпод вежди. На излизане от бара взех от масичката до входа празната кофичка за шампанското и я сложих на главата си.

След това се обърнах към залата и казах високо: „ХОРА, НЕ ВЯРВАЙТЕ НА НИКОГО! ВНИМАВАЙТЕ, НЕ Е ИЗКЛЮЧЕНО ДА ВИ ИЗЛЪЖАТ!“

И отстрани приличах на магистъра от Ливонския орден от филма „Александър Невски“, който извиква на дуел главния герой с глас изпод шлема си от консервена кутия. И самият аз се чувствах като консервирана сьомга в сос от собствените си сантиментални сополи. Свалих кофичката за лед от главата си и излязох от бара. Някъде в дъното се разнесоха аплодисментите на някакъв поразен в сърцето циник, който беше същият като мен. Господи, и защо дори не допускахме факта, че съществуват НОРМАЛНИ хора? Защо ни беше толкова трудно да повярваме на някого?

Вървях по коридора към асансьора пиян, сънен и напълно разбит. И навсякъде се носеше песента „Stan“ на Eminem и аз не знаех какво искам повече — да се хвърля на леглото или да се хвърля в Нева?

 

 

В дванадесет часа на обяд някой почука на вратата. Отворих и видях, че на прага стои камериерката.

— Трябва ли да почистя? — попита тихичко тя.

— Не… — отвърнах и се обърнах. Зад мен се виждаше страшният погром в стаята, куп смачкани дрехи в ъгъла, катурнатото кресло, две празни бутилки и нечия увиснала безжизнено ръка с червен маникюр. — Не… няма нужда, тук и без това всичко вече е очистено…