Сергей Минаев
Духless (12)

СССР

Работниците от съветската търговия се отличават с кристална честност и висока култура при обслужването на населението.

Цитат от миналото

В единадесет часа на другия ден мобилният ми направи последен опит да ме събуди с нечие обаждане и батерията му окончателно падна. Въпреки това по някакъв изумителен начин аз долових жуженето му на нощното шкафче и отлепих очи. Естествено, че когато човек се събужда в чуждо жилище, това донякъде уврежда пространствено-времевата му ориентация. Особено ако вчера е изпушил доста трева в нечия компания. Затова изгубих първите няколко минути, за да се самоидентифицирам в пространството.

Станах от леглото, завлякох се в кухнята, където се стелеше най-отвратителната миризма на света — миризмата на застоял тютюнев дим, включих чайника и отидох в банята. Въпреки че вчера бях употребил опиати, общо взето се чувствах добре. Ако оставех настрана това, че отново не се бях наспал и изглежда това състояние се превръщаше в хронично, дори можех да се усмихна на себе си в огледалото. Както всъщност и направих. Измих се, върнах се в кухнята, налях си вряла вода в една голяма чаша, пуснах вътре пакетче чай, разредих съдържанието с малко студена вода от гарафата на масата и отпих две глътки. Изобщо не ми се искаше да пия тази гадост, затова просто изплакнах устата си с чая, изплюх всичко в мивката, оставих чашата вътре и се приготвих да тръгна. Когато се огледах и забелязах изсъхналия на масата хляб, двете чинии в мивката, посипания по пода тютюн и останалите атрибути от погрома в кухнята на Миша, взех чашата от мивката, измих я старателно, избърсах я с хартиената кърпа и я върнах обратно в шкафа. Изсумтях доволно с чувството на служител от зондеротряд, който старателно стъпква фаса в пръстта насред горящото село в полето, отидох в стаята и започнах да се обличам.

На света има малко неща, чиято гадост може да се сравни с усещането за носени вчера дрехи върху тялото ти, целите вмирисани на дим от тютюн и марихуана и на пот от среднощния диспут, които на това отгоре са измачкани и безформени. Облякох с отвращение измачканата риза и панталоните си, смотах вратовръзката и я мушнах във вътрешния джоб на сакото си, огледах се в огледалото и отворих външната врата. Изпитвах неудържимо желание да хукна на чист въздух.

Докато излизах от апартамента, се чувствах като Одисей, който се е завързал за корема на овена в пещерата на Полифем. Вероятно той е усещал същата миризма и отвращението му е било същото. Стараейки се да си мисля колко бързо ще стигна до хотела и как ваната в стаята ще ме приеме в обятията на ръждивата си пяна, слязох на първия етаж, пуснах ключовете от апартамента (които Миша предвидливо беше сложил в обувката ми) в пощенската кутия и излязох навън.

Хванах такси много бързо и ето, че след петнадесет минути омърлушеният шофьор от кавказки произход и неговата раздрънкана „Волга“, чието купе бе изпълнено с мюсюлманска музика, ме закараха до хотела. Подадох му една банкнота от петдесет рубли, той я сложи върху таблото и ми каза, без да вади цигарата от устата си:

— Да си жиф и сдраф!

Аз му благодарих, в отговор той допря четирите си пръста до слепоочието, поздрави ме и тръгна, възнаграждавайки ме с кълбо от лютив сивкав дим. Докато се качвах към хотелската си стая, ме занимаваше мисълта за разликата между родния и европейския бензин, миризмата по улиците и проблемите на екологията. Не, че ме вълнуваха проблемите на международното движение на „зелените“, а просто главоболието ми започна да напира към слепоочията. И, честно казано, този проблем беше далеч по-сериозен от световния парников ефект.

От стаята си се обадих на Володя, разбрах се с него да се видим в три часа след обед, след това включих мобилния си да се зарежда и веднага отидох в банята. Докато лежах във ваната, пълнех устата си с вода и я плюех по отсрещната стена, след това разглеждах краката си, после се вторачих в хотелския хавлиен халат, който висеше на една кукичка, а след това си помислих, че само идиот може да открадне хавлиен халат от хотела. Първо, защото дори и да си го купил, всички пак ще си мислят, че си го отмъкнал и, второ, беше пълна простотия да се разхождаш вкъщи с халат с емблемата на „Невски палас“ или на „Хилтън“. Не си спомням докъде ме докараха тези размисли, защото заспах, отпуснат от топлата вода.

В два часа след обед скочих от изстиналата вода и хукнах към мобилния си в стаята:

— Ало?

— Брато… — Беше Вадим.

— Кажи, брато.

— В Питер ли си?

— Да.

— Какво правиш?

— Искам да спя.

— А какво ще направиш, за да не искаш да спиш?

— Направил съм си среща в три часа след обед с директора на нашия филиал.

— Брато, това е пълна простотия, брато.

— Зная, брато, но нямам друг избор, брато. Просто изпълнявам заповеди и тъй нататък. Не съм изтръгвал златните коронки на евреите и не съм им отнемал имуществото. Само изпълнявам заповеди, брато.

— Чуй ме. Аз също съм в Питер.

— Ха-ха-ха. И никога не ще се разделим, така ли? Да не ме следиш? Я си кажи честно, пич, харесвам ли ти?

— Направо съм луд по теб и други такива — казва гласът на Бийвъс.

— А ти какво правиш в Питер?

— Седя на някакъв шибан семинар за търговията на дребно. С дърти журналистки, изсъхнали сандвичи и гадно кафе. Това направо не е живот, а приказка!

— И какво ще правим довечера?

— Нямам представа. Ермитажът в колко затваря? Ха-ха-ха.

И двамата се смяхме доста продължително, а на мен ми стана много весело и сънливостта ми се изпари и ми се стори, че изобщо не съм напускал Москва.

— Вадим, къде си отседнал?

— В „Невски“, а ти?

— И аз.

— Ех, какъв късмет.

— Да. Виж какво, хайде да се видим в осем часа в хотела?

— Нека да е в девет. Имам малко работа.

— Ами, ще я свършиш в хотела, ха-ха-ха.

— Кретен. Значи, в девет, о’кей?

— О’кей. Желязно.

— Какви са тези шибани шегички тип „грънч“. От питерци ли ги научи?

— Много лесно се вписвам в околната среда. А защо да са грънч?

— По-добре да беше попитал защо са шибани?

— Не те разбрах, но мисля, че имаш предвид нещо много смешно. Хайде, бързам. Доскоро.

— Хайде.

 

 

Вече в съвсем друго настроение се преоблякох, слязох долу с асансьора, излязох от хотела, хванах си такси и прочетох двата есемеса на Вадим с въпросите „Какво ще ядем?“ и „Колко бира да поръчам?“. Отговорих: „Вземи две“ и пристигнах на мястото на срещата.

Кафене „СССР“ на булевард „Невски“ беше продължение на традицията, започната от московския ресторант „Жигули“, само че пречупена през призмата на идиотизма. Ако „Жигули“ беше създаден за хора на тридесет, четиридесет и така нататък години, които ходеха там, за да се отдават на носталгия под звуците на вокално-инструменталните групи от 70-те и 80-те години, да си спомнят бирарията „Жигули“ и да се умиляват от снимката на Брежнев по време на лов, „СССР“ беше създаден за техните деца. За онези, които не помнеха 80-те години, но знаеха, че стилът от онова време, като носенето на якета и маратонки „Адидас“ и слушането на дискомузика, е моден и си мислеха, че през 1982 година всичко е изглеждало точно така. Такъв бар би изглеждал много „съветски“ в Ню Йорк или в Лондон. С червените неонови букви, с червените пола на сервитьорите, с червените рисунки от комикси по стените, с vodka „Smirnoff“ и „Absolut“ и с привлекателността на названията „USSR“, „K.G.B.“ или „Red Army“. Ей-така изглеждаше тази съветска идиотия с персонал, облечен като служители на КГБ.

Тук имаше мили сервитьорки, хубава музика с диджей, скапана кухня (но кой знае защо тукашните пелмени и домашни кюфтета ми харесваха — много ти здраве „Vogue Cafe“) и много симпатични момичета. Последните се появяваха вечер или през уикенда. Единственото, което разваляше пейзажа, беше висящата до бара почетна дъска със снимки от разни вечеринки. След като бяха решили да правят имитация на съветската действителност, почетната дъска задължително трябваше да е стъклена. Посетителите на обед бяха малко. Имах чувството, че питерци изобщо не обядваха.

Или обядваха вкъщи. Или в безбройните закусвални срещу средна цена от сто и петдесет рубли на човек. Но при всички случаи не го правеха тук, което лично на мен ми беше през оная работа. Аз живеех в друг град.

Гулякин вече седеше край масата до прозореца. Пред него имаше бутилка коняк „Hennessy VSOP“ (отбелязах наум днешната му щедрост), две чаши за уиски и неизменния лимон в чинийка (освен това отбелязах и лошия му вкус).

— Здрасти — казах, опитвайки се да изглеждам искрено весел. Което общо взето не беше трудно, като се имаше предвид, че вече предвкусвах предстоящата вечер.

— Здрасти!

— Отдавна ли си тук?

— Ами, от петнадесет минути — отвърна Вова с извинителен тон, като в същото време ми даде да разбера, че днешната среща е важна за него и че е дошъл по-рано.

— Забавих се малко в хотела, а после не се ориентирах веднага в коя посока на „Невски“ да тръгна.

— Е, няма нищо. Нали си гост.

Донесоха ни менюто и аз си поръчах зеленчукова салата, гъбена супа и домашни кюфтета. Володя си поръча салата с пилешко месо, борш и някакво печено. Седяхме, гледахме се, пушехме и не знаехме откъде да подхванем разговора. Или по-точно аз нямах с какво да го подхвана, а Володя трябваше да го подхване колкото се може по-естествено, за да може след това плавно да премине към темата за моята оценка на неговата работа.

— О! — започна най-неочаквано Вова. — Погледни! Виждаш ли онзи мъж, с него бяхме състуденти в института. А неговият баща е работил в Германия заедно с Путин.

Всъщност откакто Владимир Путин стана президент на Русия, Питер беше обзет от синдрома на „магнита“, както го наричах аз. Почти всеки жител на Питер се опитваше да се отърка (пряко или косвено, чрез града) в Путин. На практика това означаваше, че всеки жител на Питер носеше в джоба си по една „история за московчанина“. Докато разговаряше с теб, жителят на Питер я стискаше в джоба си като бокс. Например, подхващате разговор за спорта. Започвате да обсъждате футбола, после хокея, а после „Формула 1“. Жителят на Питер с готовата история дори не чакаше разговорът да стигне до борбата. В един момент просто изваждаше историята си — бокс и захващаше: „Между другото, като стана дума за футбол. Аз ходих в спортната зала на еди-коя си улица, където Путин е тренирал борба като малък…“

С чуждите езици беше още по-лесно. Всеки интелигентен жител на Питер винаги можеше да ти каже, че е ходил на курсове по английски в същата школа, която е посещавал и Владимир Владимирович.

Имаше и много нещастни жители на Питер, които не бяха живели срещу детската градина, където ТОЙ е ходил, не бяха тренирали борба, не бяха учили английски и бяха завършили училище някъде край Питер. Но те също намираха начин да се прикачат за него. Когато вървиш с такъв жител на Питер из града, той ти казваше:

— Виждаш ли онзи вход? През 1984 година там поркахме портвайн с един пич, който имаше сестра, а пък сестра му имаше едно гадже. Та тъй. И това гадже беше приятел с един друг пич, който беше съученик с едно момче, което после влезе в института и беше в една група с едно друго момче, което в пионерския лагер е играло шах с Путин.

А когато този жител на Питер беше много пиян, пропускаше средата на тази сложна поредица и просто казваше: „В онзи вход съм играл шах с Путин“.

Толкова по въпроса. Фантазьори, точка, Съюз на писателите болшевики, точка, ру.

— Страхотно — отвърнах, — ама, наистина ли е работил с Путин?

— Да. Само че малко. Мисля, че беше само два месеца. Не си спомням точно.

— Ами защо не го поздравиш?

— Няма смисъл, сигурно няма да си спомни кой съм, не бяхме много близки.

— Но нали ти си спомни кой е.

— Аз просто имам добра памет. Мама казва, че ми е по наследство.

— Да не би родителите ти да са работили в разузнаването? Заедно с Путин?

— Защо да са работили в разузнаването? — учуди се искрено Вова.

— Ами, нали всички разузнавачи имат добра памет. Ти каза, че ти била по наследство. Да продължавам ли?

— А… Ха-ха-ха — засмя се Вова, — недей. Родителите ми работеха в търговията. Татко — в един мебелен магазин, а мама — в магазин за хранителни продукти.

— Значи, за теб търговията на дребно е тъй да се каже продължение на родителския път, професионална наследственост и тъй нататък, така ли?

— В известен смисъл е така. Просто не бях се замислял за това. Ха! Ама ти си прав. Трябва да си направя някаква шега в къщи на тази тема.

— Сигурно още от дете са те учили на разни номера. Как да разговаряш по-добре с клиентите. Как да продаваш повече стоки. Нещо като тренинг вкъщи, нали? — засмях се мило. — Предаване на опита на подрастващото поколение.

В това време ни донесоха салатите. Володя се нахвърли гладнишки на своята, а пък аз тъпеех и ръсех салатата си с много черен пипер, вместо със сол. Докато наблюдавах как Вова плюскаше, та чак ушите му плющяха, си помислих, че ако се вярва на народната мъдрост, за него можеше да се каже: „Сигурно работи добре“.

— Да, понякога ме учеха. Татко наскоро ми разказа как един млад служител от оперативното бюро за борба със стопанските престъпления започнал да го посещава.

„Страхотно изказване — отбелязах аз. — И докъде ли ще стигнем с такова начало?“

— И какво, арестувал ли го е?

— Пепел ти на езика. — Вова заряза за малко салатата си и започна да говори с пълна уста, от което някои букви звучаха доста по-различно.

— Стига де, Вова, шегувам се. И какво станало с онзи млад служител?

— Ами, нищо. Ходил, ходил. Следил го. Правил му най-различни провокации. А след една година отишъл в кабинета му, прибрал малко пари и всичко се оправило. И до ден-днешен поддържат контакти.

„Леле, че интересно — помислих си аз, — значи, прибрал малко пари след една година! А пък ти се каниш да се справиш с мен за три часа. И, естествено, след това да отидем на сауна.“

— Интересен живот са водили хората. Изпълнен с възвишени отношения — обобщих аз, облегнах се назад и погледнах през прозореца.

Володя очевидно осъзна, че е направил не много сполучлив и най-вече твърде преждевременен паралел и рязко смени темата.

— И какво ще кажеш за нашите дистрибутори? — подхвана той отдалеч и наля коняк. — Успя ли да си съставиш общо впечатление?

— Дистрибутори като дистрибутори. Най-обикновени плъхове, които се опитват да отхапят колкото се може по-голямо парче сланина от стръвта, докато компанията не им счупи гръбнака с директните си продажби. Трябва да се държим с тях по-твърдо. По-твърдо. Та да знаят цената на всичко.

— По-твърдо… По-твърдо. Така е. Старая се. Но, разбираш ли, липсва ми твоята московска школа. Много хубаво стана, че дойде тук… Тоест, че те изпратиха. За нас преговори като днешните са по-добри от всеки тренинг. Ако идвахте по-често, щяхме да направим страхотни неща тук.

„Не се ебавай, Володя, нищо нямаше да направим тук. Само щяхме да профукаме корпоративни пари. Тук ти си имаш всичко. И дял от положението на най-облагодетелствана фирма за някои дистрибутори, и рекламен бюджет, и раболепието на малкото щатни безделници, на които си внушил, че дължат своето мързелашко съществуване на теб, а не на компанията. И за теб стартирането на директни продажби в града ще е по-лошо от Хирошима и Нагасаки. Целият този уютен и грижливо изграден с потните ти ръчички свят в един миг ще се взриви. Би трябвало да те изхвърлим на пичка ти майчина. И тогава ще имаме шанс“ — помислих си аз, но на глас казах нещо съвсем различно:

— Прав си, Вова. Но не мога да идвам по-често. В Москва съм затънал до гуша в работа. Въртиш се като муха без глава, но въпреки това работата не намалява. Трябва да си поговоря с генералния директор да назначи специален човек от Москва, който да помага на твоя филиал. Нещо като консултант или външен одитор… — Стори ми се, че когато чу тези думи, кутрето на лявата ръка на Вова потрепна. — А пък моята работа каква е? Дойдох, видях и просто ще напиша един отчет. Но вие имате нужда от постоянна помощ.

Щом чу вълшебната дума „отчет“ Вова целият се стегна. Най-после разговорът бе навлязъл в руслото на въпроса, който го вълнуваше най-много.

— Между другото, като стана дума за отчета. — Вова отново надигна бутилката и моята чаша се сдоби с малко повече питие. — Огледа ли търговските пунктове? Какво ще кажеш за резултатите? Струва ми се, че нашите мърчандайзери нямат много добри резултати в големите формати. Имам предвид в „Метро“ или в „Лента“. Харесаха ли ти резултатите в средните супермаркети? Мисля, че сме представени с достоен брой стоки на щандовете. А как е при теб, в Москва? Сигурно е много по-добре? Спомням си, че видях два търговски пункта и там вие просто държите монопол на щандовете. Да, разбира се, направо сте страхотни!

— Зарежи тая работа, Вова. Да не мислиш, че в търговските пунктове имаме по-малко проблеми от вас? На щандовете има дупки и мърчандайзерите не си вършат работата. Продавачите ни правят сечено. Всичко това е обичайна рутинна работа. В големите формати май е по-добре, но там сме пуснали истински зондеротряд.

— А при вас колко служители се занимават с реализацията на продукцията?

— Чакай да помисля… Във всеки хипермаркет си имаме наш мърчандайзер, той е контролиран от служителя по преките продажби, а служителят по преките продажби е контролиран от началника на сектора. А пък последния на свой ред го шиба началникът на оф-трейда.

— Леле, с колко много хора разполагате. А пък аз пиша ли пиша до Москва да увеличат бройката на мърчандайзерите, но какво от това. Защо не се застъпиш за нас? — Конякът отново напълни чашите и този път дозите бяха направо конски.

— Вован! — Изпих коняка на един дъх по хусарски и ме обзе отчаяно веселие. — Сега ми надуваш главата да ти увеличим щата на мърчандайзерите. Но нека да се върнем към онова, с което започнахме. Кажи ми за какво използваш дистрибуторите? Те заинтересовани ли са пряко от нашите продажби или не? Нали печелят от това, разпределят си рекламните бюджети, защо не ги ангажираш? Ти им правиш отстъпки, даваш им годишни бонуси за изпълнението на плана по продажбите, доколкото зная, този лост за натиск не е съвсем скапан?

— Ами… така е, разбира се. — Вова започна да се върти на стола. — Но нали разбираш, че тези дистрибутори са пълни добитъци. Като проститутки са. Днес продават нас, утре — конкурентите. Пък и нали знаеш, че отстъпките невинаги са добър инструмент за натиск. В по-голямата си част с тях се формират заплатите им. Не мога да лиша някои от тях от отстъпки заради лошата им работа, защото тогава изобщо ще престанат да продават. Например, да вземем…

— Да, Вова, например да вземем компания „Тръст-М“. По време на преговорите с нейния търговски директор ми съобщиха, че рекламните бюджети, отпуснати за тази компания, са в размер на петдесет хиляди долара…

— Точно така. В съответствие с броя на клиентите, които обслужват.

— Съгласен съм. Но фирмите „Левко“ и „Сонар“ миналата година не са получили абсолютно нищо.

— Ами те… те работят с гастрономи и минимаркети. Ръководството на филиала не е предвидило рекламни акции за такива формати. Смятам, че те работиха лошо и…

— Да, да, Вова, точно така е. И двадесет и петте хиляди, които им се полагат, са отишли във фирма „Вектор“…

— За стимулиране на новия дистрибутор — подсказа ми радостно Вова и ми се усмихна, намеквайки, че аз май съм пропуснал тази подробност.

— И на това място в мен се поражда един въпрос. Защо нашият дистрибутор „Импулс“, чиито обороти са само с десет процента по-високи от тези на „Тръст-М“, който провежда рекламни акции в търговски пунктове със същия формат, получава за миналата година бюджет от седемдесет и пет хиляди и още десет хиляди за тази година съгласно „промоушън-плана за новите продукти“, както е написано в твоя отчет? Само той ли промоцира нови продукти? Другите дистрибутори не работят ли с новите партиди? А в Москва пристигна един документ, който гласи, че бюджетът за популяризирането на новите продукти се разпределя равномерно между играчите на пазара. И как се получи тази шибанящина, а, Володя?

Този път аз налях коняк.

— Ами, първо, „Импулс“ е най-добрият ни дистрибутор, а второ… — Вова старателно подбираше думите си, — второ…

— Второ, Вова, „Вектор“ е негова дъщерна фирма. — Информацията за това милостиво ми подхвърлиха представителите на „Тръст“, докато си говорехме насаме. — И по този начин се получават още петдесет хиляди, които са отишли в същата кошница. Вземам под внимание и факта, че отстъпката за твоите пиленца от „Импулс“ е с пет процента по-голяма отколкото на другите и шибанящината вече става много грозна. Я ми кажи, ти по равно ли си подели петдесетте хиляди с тях или като честен човек се ограничи само с десет процента? Пий, Вова, пий, изветрява — обобщих аз по ленински и го погледнах с присвити очи.

Най-интересното в тази ситуация беше реакцията на Вова на моите думи. Очаквах, че след като получи този шут в гъза, този здраво споен (няма как се нарече другояче) стопанин, който си мислеше, че е преебал всички със селяндурската си хитрост, ще започне да се разпада още на масата. Но не, не стана нищо подобно. Той не кършеше ръце, не мачкаше книжната салфетка, не се изчерви и не пребледня. Може би само юнашката руменина на бузите му леко избледня. Вероятно дългогодишният опит от общуването на родителите на Вова с органите на Оперативното бюро за борба със стопанските престъпления в съветското минало се предаваше с майчиното мляко. Самообладанието му беше почти желязно, на което можеше само да му се завижда. Цялата тази сцена започваше да ми става все по-интересна. Аз наистина се чувствах като ревизора от Москва в невероятния филм „Кодекс на безчестието“ в изпълнението на Вячеслав Тихонов, който пристига да проверява провинциалистите Куральов и Шчербаков. В мен се породи ловджийски хъс (всъщност въпросните триста грама коняк си казаха думата), желание да задавам най-парливите въпроси (заради вродената си жлъчност) и алчно очакване на развръзката, в която аз би трябвало (както се полага) да изрека с добре поставен глас: „Не пия, не пуша, не се интересувам от жени. И не страдам от прекаран инфаркт“. Само че за съжаление не бяхме в Цюрих. Пък и мащабите на разхищението (а следователно и размерът на предполагаемия рушвет) бяха твърде дребни.

В това време Володя изпи старателно коняка си, замези си с лимон и извади пакет цигари. Цялата красота на тази драматична пауза и на излизането от нея малко се наруши от опита му да си запали цигарата. Той завъртя няколко пъти колелцето на запалката „Крикет“ (в този момент си помислих, че дори ако беше партиен банкер в Цюрих, пак нямаше да си купи „Дюпон“), изруга и помоли сервитьора да му донесе кибрит. След като запали цигарата си, ме погледна проникновено, наклони леко глава встрани и отвърна:

— Виж какво. Общо взето получи се пълна тъпотия… Веднага разбрах, че си се сетил. Пък и, честно казано, нямах никакво желание да потулвам тая работа. — Аха, значи още не си се научил, помислих си аз. — Просто си казах, че ти ще дойдеш, двамата ще седнем, ще изпием по една чаша и аз ще ти обясня всичко. А пък ти още от вратата подхвана тези срещи с дистрибуторите. Общо взето получи се конфуз…

— Направо ужасен конфуз, Вова. Дори не зная как стана така — зевзечех се аз.

— Ето какво искам да ти кажа… Всички сме в един кюп. И вършим една и съща работа, нали? Свестните хора трябва да си помагат взаимно, нали така? Днес един има проблеми, утре — друг, нали разбираш. Който няма грях, нека пръв ме замери с чаша! — На това място Вова се изкиска гадничко. — В нашата работа не може по друг начин, съгласи се, че тук нормалните хора са много малко?!

— Да, Вова, съгласен съм. Това не е обкръжение, а направо някакво сборище от мошеници и изроди. И всеки напира да те наебе, нали, Вова?

— Точно така, точно така. — Вова закима в знак на съгласие, усещайки, че разговорът върви по неговия сценарий. — Общо взето трябва да ти кажа следното… Искаш ли да изпием по още едно? Най-важното е на всички да им е интересно. И всички да се чувстват добре. А нормалните и разумни мъже да не се изгубват в живота, съгласен ли си? — Усещах, че Володя най-после ще пусне в действие основните си козове. — Е, хайде да пием за нас. За нормалните мъже.

С тези думи Вова вдигна от масата кожената папка с менюто и под нея се разкри спретнат бял плик с логото на нашата компания. Интересно кога ли го беше сложил там? Когато ми разказваше за родителите си или по време на моята реч за дистрибуторите? Вова гледа плика в течение на няколко секунди и го премести към средата на масата така, че все пак по-голямата част от него да е в моята половина. Известно време ние стояхме с чаши в ръце и гледахме плика. Върху лицето на Вова се изписа цялата седемдесетгодишна печал на тежките трудови делници на работниците от съветската търговия. Сигурно точно така беше седял и бащата или майката на Вова пред светлия поглед на бореца с разхищенията на социалистическата собственост. Когато страхът пулсираше в долната част на стомаха, от лявата или от дясната страна на слабините. Като на това отгоре от лявата страна беше премесен с очакването за щастлив финал, когато можеше още известно време (до преминаването на корумпирания служител на икономическата милиция на друга длъжност) да продължи прекрасното си съществуване. И в лявата част на слабините кръвта пулсираше с думите: „Берьозка“, „Розенлев“, месомелачка „Мулинекс“, кожено палто, килим на стената и тухли на вилата. А от дясната страна удряше като с олово: „свидетели“, „рушвет“, „разхищение на социалистическата собственост“, „конфискация“, „съдът осъжда“ — звуци, които постепенно отстъпваха място на тракането на колелата на влака, устремен към северните райони на необятната ни родина.

Изпих тази тягостна за Володя пауза до последната капка, след което взех плика от масата. Вова моментално гаврътна коняка си. Тогава аз оставих чашата си на масата и започнах да разглеждам съдържанието на плика. В него имаше три хиляди долара. Вдигнах очи към Вова и прочетох по лицето му: „Малко ли са?“ Оставих плика на масата и попитах:

— А днес ще идем ли на сауна? С водка и с местни момичета, както се полага. А?

— Обиждаш ме, шефе, всичко е готово. Дори може да се каже, че момичетата вече рият с копита. — Най-после Вова навлезе в обичайното за себе си фамилиарно русло.

— Като гледам, май знаеш как да посрещаш гости в Северната столица, а, Вова?

— Е, имам известен опит. — Той разпери самодоволно ръце и по бузите му отново изби юнашка руменина.

— Имам само един въпрос, уважаеми. Как изчисли моята лепта от три хиляди долара? Трябва ли да разбирам, че ти си отмъкнал тридесет хиляди и ми даваш десет процента?

— Ама, малко ли са? — Вова присви очи и заприлича на монголец. Все пак у този човек алчността доминираше над страха, отбелязах аз.

— Вова, не се ебавай. И не се самозабравяй. Не разговаряш с катаджия или с ортаците си дистрибутори. Пликът е на масата, а не в джоба ми. Или вече си толкова пиян, че не виждаш?

Най-после в очите на Вова се появи уплаха. Той гледаше ту към мен, ту към плика. И не можеше да разбере какво ще стане по-нататък.

— Тези три хиляди не ми стигат дори за нов костюм. Освен да отида петнадесетина пъти на ресторант. Или си мислиш, че по веднъж месечно ще седя в ресторанта и ще си спомням на кого дължа днешното си ризото? Естествено, бих могъл да отскоча до Париж и да профукам всичко наведнъж, само че ще ми се наложи да добавя нещо и от моя джоб. Това е положението, Вова.

— Кажи колко искаш? — Вова преглътна. — Кажи си направо.

— Искам… — Въртях замислено цигара в ръцете си и гледах сервитьорката, която беше застанала до бара. Беше облечена с плътно прилепнало по тялото й поло, което подчертаваше големите й гърди. Червеното петно ми изглеждаше като своеобразен център на заведението, около който в центробежен поток се въртяха подноси, гости, касови бележки, ние с Вова, белият плик и прочее. Мислех си, че нямаше да е зле да се запозная с нея. А освен това си мислех, че беше време да сложа край на този цирк. — Искам петнадесет, Вова. Петнадесет хиляди долара. Според мен, ти си отмъкнал тридесет хиляди. И ще ми заделиш половината. Това е справедливо. Така си мисля.

Вова дълго ме пронизва със свинските си очички, а след това, без да отваря уста, процеди на срички:

— Не можеш да докажеш нищо.

— Аз ли? Веднага ще го докажа! — Щракнах с пръсти и се разсмях с цяло гърло.

— Това е пълна тъпня. Най-много да ме лишат от премия. Защото не съм знаел, че „Вектор“ е тяхна дъщерна фирма. А пък разпределението на бюджетите е неравномерно, защото е станало недоразумение и не сме преценили правилно пазарната ситуация.

От злоба и от коняка очите на събеседника ми лека-полека кръвясваха. А освен това ми се струваше, че рие с обувка паркета под масата. При всички случаи това напълно съответстваше на ситуацията.

— Вова, недей да се дръвчиш. — Щом чу познатия и популярен до ден-днешен в този град бандитски израз, Вова леко се спихна. — Няма нужда да доказвам нищо. Ако дам нужния импулс на тази информация, твоят „Импулс“ веднага ще те предаде. Хубав каламбур се получи, нали Вова?

— Аха. Смешен е. — Вова продължаваше да се перчи, но се усещаше, че не разбира напълно накъде бия.

— Това е положението, скъпи мой. След като в замяна на известна информация им потвърдят сумите от миналогодишните бюджети за тази година, те много бързо ще те изпортят. Ще открият при себе си някой служител, който е отмъквал пари в комбина с теб, и фиктивно ще го уволнят. А дори може и да не е фиктивно. Ще кажат, че те не са били в течение и че не са виждали нищо друго, освен парите, които им се полагат. И ще те предадат, миличък. Въпреки съвместните ви гуляи, ебане, фамилиарничене и дори може би содомия. За това не съм много сигурен. И толкова по въпроса. Служба за вътрешна сигурност. Чувал ли си за такова нещо? Доказателствата са налице, „Стани, съдът влиза!“ и пристъп на наследствените страхове на предците ти. Схващаш ли?

— Схващам…

Вова мислеше. И доста дълго изчисляваше моите и своите възможности. Целият процес на размисъл се отразяваше в бръчките на челото му и потрепването на скулите му. На Вова никак не му се щеше да даде петнадесет хиляди. А още по-малко му се искаше да изхвърчи от коженото кресло на директорския филиал и да седне върху кожения член на нашата икономическа полиция. Вова мисли толкова дълго, че успя да изпуши една цигара, да доизяде кюфтетата си и да поръча кафе. И най-после процеди:

— В момента нямам петнадесет хиляди. Имам тези три и още пет. Е, все ще намеря още две назаем… — Вова започна да върти очи, чудейки се откъде да намери пари. И най-после беше осъзнал, че се е накиснал. — Значи ще ти дължа още пет. Нямам други варианти. — Гласът му звучеше изненадващо твърдо.

И аз разбрах, че това е краят. Не чак толкова трагичен, колкото очаквах, но все пак това беше краят. И някъде дълбоко в душата ми трептеше пълната яснота, че Гулякин не се прекърши, не се разсополиви и не започна да нарежда през плач. Не си спомни за бременната си жена или за болната си майка. И просто прие условията ми. А освен това разбрах, че вече наистина трябваше да престана с тази гавра. И аз му казах:

— Добре, Вова, да забравим това.

— В какъв… смисъл?

— В смисъл, че не искам нищо от теб. Никакви пари. Сега просто ще знаеш, че има един човек, на когото си длъжник. Но не дължиш пари, а отношение, разбираш ли? Е, или с известна сума пари, която по-късно може да бъде трансформирана в еквивалентна услуга или отношения, ако така ти е по-ясно. Тъй че край на тази тема.

Вова мълчеше и гледаше с недоумение някъде в точката на третото ми око.

— Само че, мръснико, ако още веднъж по време на годишното събрание сравниш бонусите или бюджетите на московския филиал с тези на питерския или например започнеш да намекваш в кулоарите на ръководството от кого какво и в полза на кого може да се отреже… — Вова гледаше въпросително. — Да, да, Вова, Наташа от Ростов още преди една година те наклепа пред мен. Преди спях с нея и тъй нататък. И тя ми разказа как на пияна глава си се фукал, че ще лишиш московчани от бюджет в полза на регионите чрез Гаридо. Ти говориш добър френски, нали, Вова? Тъй че не бива да правиш всички тези неща, за които си споменал, о’кей? Тогава ще те накисна за пет секунди.

— Не разбрах. Значи искаш да кажеш, че сега няма да вземеш никакви пари от мен, така ли?

— Вова, носиш ли си диктофона? Искаш да ме спипаш с рушвет ли? Познавам тези ченгесарски номера.

— Не, не, какво говориш, просто… седим тук вече два часа, а пък ти сега…

Гулякин изпадна в пълен шок. Умът му не можеше да побере как един човек, който го беше стиснал за гърлото и говореше за такива астрономически, според него, суми, сега не иска НИЩО. А освен това не му беше ясно как ще действам по-нататък. Дали щях да го предам? И не разбираше защо изведнъж се отказах от парите. И много се страхуваше. А най-важното бе, че Вова беше много ядосан. Беше ядосан, защото случилото се изобщо не се вписваше в неговата обичайна схема за човешките отношения. Бяха го спипали — той бе предложил пари — парите не бяха достатъчно — другата страна беше настояла на своето — и накрая не беше взела нищо. Той изпитваше ужас от неизвестността и злоба от невъзможността да влияе на хода на събитията и да прогнозира развитието им. А пък аз на свой ред седях и си мислех, че съм пълен идиот. Че от магаре не може да стане кон, че крушата не пада по-далеч от дървото и т.н. И че никой вече не можеше да се промени. И че Вова нямаше да си направи никакъв извод, че трябва да печели парите си с труд, а не да ги краде. Той щеше да продължи да краде, само че много по-внимателно и може би в по-малки размери. И единственото, което постигнах с този свой спектакъл, беше страхът. И аз се успокоявах с това, че с него не можеше да се действа по друг начин. Такива хора не можеха да бъдат предани и да се чувстват задължени. Те можеха да бъдат задължени и унижени единствено чрез страха. А освен това те бяха много злопаметни и щяха да ти точат ножа си чак до смъртта ти. И в този случай най-важното бе да не стоиш с гръб към вратата…

— Вова, предлагам с това да завършим нашето събрание на работниците от съветската търговия, да приключим сметките и, както се казва, да се разделим до нови срещи. А пък остатъка да го допием.

Вова наля остатъците от коняка, опразни чашата си, без да ме изчака, и каза с малко дрезгав глас:

— Ти си гад. Или си мръсник. Не те разбирам. Не можем ли да се разберем по човешки, по руски? Само че ти първо искаш да изпиеш всичката ми кръвчица и да се погавриш с мен? Обичаш да се гавриш с хората, нали? А пък твоята Наташа…

— Тя не е моя.

— Няма значение. Тя каза за теб, че си бил пластмасов. Че не си от тоя свят. Че си странен, разбираш ли? Че май си ненормален. — Вова завъртя пръст до слепоочието си. — Но тук е прието да бъде така. Схващаш ли? Поколения хора живеят по този начин: ти на мен — аз на теб. И недей да правиш физиономии. Тук винаги е било така. Мойте родители са живели така, техните родители са живели така.

— Моите, Вова, не мойте. В руския език няма такава дума.

— Ето, виждаш ли. Ти просто не можеш да се държиш нормално.

— А какво значи да се държа нормално? — Разговорът започваше да ме напряга все повече и повече.

— С хората трябва да се държиш по човешки. Това е. И да не се правиш на интересен. Аз цял живот съм се държал с всички нормално. И когато си имах собствена сергия. И с бандитите, и с икономическата полиция, и с инспекцията по търговията. И никога не съм имал проблеми. И никога не съм се ебавал с никого. Но ти не можеш да се държиш като всички, нали? Задължително трябва да обидиш човека, да му го начукаш… — Представих си как го начуквам на Вова и започна да ми се повдига. — Честно казано, не съм очаквал друго. Още когато те видях първия път, веднага разбрах какъв си. Моля те, кажи ми, ти просто не искаш да живееш нормално или не можеш? Не искаш, нали? А защо?

Най-после не издържах:

— Защо ли? Ами защото, докато ти през деветдесет и пета година си продавал бира в павилиона, аз вече съм опознавал полулегалното движение на стоки през руската митница. Защото, когато ти всеки петък си хвърчал от работа на вилата, за да се натряскаш с татенцето си на чист въздух и други такива, аз съм ял деликатеси в „Птюч“ и съм се обличал като „Born Slippy“ от Underworld. Защото аз не мога да си позволя на задната седалка на колата ми да се търкаля книга с името „Командирът на батальона атакува“ или „Боецът от специалните части установява връзка“. С теб сме много различни, разбираш ли? Аз не гледам „Бригада“, не обичам руския рок и нямам компактдиска на Серьога от „Бавареца“. Аз чета Уелбек и Елис, гледам стари филми с Марлен Дитрих и пощурявам от италианските дизайнери. И похарчих първите пари, които спечелих, не за някое БМВ на четири години, както правят пичовете, а за да отида до Париж. И ти никога няма да разбереш това, защото живееш така, както са живели родителите ти и родителите на твоите родители. Най-важното е да имаш жена, да имаш деца и всичко да ти е като при хората. В неделя да ходиш на гости при съседите си, в понеделник да си гасиш махмурлука в службата, в събота да отиваш в някой голям магазин с цялото семейство и за цял ден все едно си в Лувъра. При ВАС е прието така. И аз никога няма да разбера и да приема това, както и шегите от предаването „Аншлаг“. А за да ме разбереш по-добре, ще ти го кажа направо: всичко това дори е извън границите на моите разбирания, както за теб е неразбираемо, че късите мъжки чорапи са смъртен грях.

— В такъв случай какво правиш тук? — изсъска той озлобено. — В тази страна половината народ е такъв. И НИЕ, както казваш ти, сме повече от ВАС.

— Аз ли какво правя тук? Аз живея тук, работя тук, любя жени тук, забавлявам се тук. А най-важното е, че много искам всичко тук да се промени. Да няма нужда да даваш пари на катаджията, да има хубави пътища, митничарите да не изсипват куфарите на пристигащите от Милано, чиновниците да не се асоциират с крадците, идването на пожарникаря в офиса да не означава „бутилка коняк и една стотачка в зелено“. Лицето на руската мода да бъде Том Форд, а не Зайцев, нашата музика да се асоциира не с Пугачова, а с „U2“, всички да се смеят в захлас не на шегите на Галкин и Коклюшкин, а на хумора на Монти Пайтън. И можеш да ми повярваш, че така всички ще се чувстват по-добре. Но на този етап си прекарвам времето с такива мошеници като теб, давам рушвети на доставчиците на търговската мрежа, каня на обед чиновници, ходя в „Галерия“, въпреки че искам да седя в „Costes“, гледам мача „Спартак“ — „Терек“, макар че с удоволствие бих гледал дербито „Интер“ — „Милан“. И не искам да заминавам никъде, искам всичко това да бъде тук, в Русия. Разбираш ли? Зная, че на по-голямата част от населението всичко това му е през кура и че си живее съвсем комфортно с онези персонажи, с онези явления и социални фактори, които аз не бих искал да виждам по никое време и на никаква географска ширина. Аз не ВИ викам да дойдете в моя свят, стойте си във вашия, само че не бива да примамвате там мен и хората като мен, а още по-малко да твърдите, че това е единствено вярната и създадена през вековете система на жизнено устройство. Аз не искам да живея в свят, където всичко се случва, „защото така е прието“. И не искам да бъда като теб. Или пък децата ми да бъдат като теб.

— Значи, изобщо не ти харесвам, така ли? Значи, нещо не ми е наред? Между другото, аз не съм най-лошият вариант. Някои вирват петалата от наркотици още преди да са чукнали тридесетте. Тъй че аз съм си съвсем наред.

— И се чувстваш стабилно и сигурно като в хладилник „ЗИЛ“. Седиш тук и по всички възможни начини демонстрираш, че си „солиден мъж“, така ли? Че животът ти е успешен? И какво му е успешното, да ти го начукам? Това, че си купил „Форд фокус“? Че си станал директор? Че чукаш домакинката на офиса, че получаваш заплата, че имаш осигуровки и че отмъкваш по тридесет хиляди годишно? Че си направил сауна на вилата си и си натрупал сто и двадесет кила тлъстини? Или това, че когато си бил на тридесет и четири години, са ти обяснили, че сексът между трима души наистина съществува в реалния живот, а не само в немските порнофилми, за които са ти разказвали, когато си бил в осми клас? Или това, че когато си бил хлапак, са те хванали да крадеш пепси-кола от магазина? Ти не можеш да се промениш. По обем твоето съзнание е като този плик с три хиляди долара, които се опита да ми пробуташ. ВИЕ не можете да бъдете променени, ВИЕ можете да бъдете само сменени или да бъдете държани в страх, за да работите под ръководството на по-умни хора, а не да крадете. Общо взето, Вова, нашият разговор влезе в задънена улица. Изяж един „Сникърс“ или един „Туикс“. Няма никакъв смисъл да ръся бисери пред теб.

— Много хубаво, че ВИЕ сте малко, това е страшно хубаво — стана Вова иззад масата.

— Никога не е страшно хубаво, Вован, за страшно хубавото след това се налага да плащаш страшно много. Между другото, къде си тръгнал? Плати сметката. Започвай да отработваш тези петнадесет хиляди. Можеш да приспаднеш сметката от тях. Да, всъщност… Вземи като бонус тази бележка от „Тръст-М“ с описанието на ситуацията около „Вектор“ и бюджетите на „Импулс“. Можеш да смяташ това за жест на добра воля от моя страна. — Подадох му копие от бележката, която хората от „Тръст“ ми дадоха в офиса.

— Това пък какво е?

— Това, Вован, е „такова“. Същото онова нещо. Това означава, че играта с „Вектор“ свърши, а бюджетът за тази година ще трябва да се раздели не „по човешки“ и не „по руски“ и дори не „нормално“. А по равно. Тоест по шестдесет хиляди. А освен това да не забравиш да им изпратиш и по пет хиляди за работата с новите продукти.

Вова отново седна и започна да гледа тъпо ту към мен, ту към бележката.

— Това е, Вован, обади ми се, когато дойдеш в Москва. А в петък ми изпрати едно копие от бюджетния план, о’кей? А, и още нещо, Вован. Както се досещаш, бележката е копие. Просто така, за всеки случай.

 

 

Излязох от „СССР“ и страшно ми се прииска да си измия ръцете. Или да си сложа ръкавици и да вървя, без да докосвам земята. Всъщност последното естествено беше от алкохола.