Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Духless, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Ива Николова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Постмодерен роман
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XXI век)
- Характеристика
- Оценка
- 3,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- mladenova_1978
- Разпознаване и корекция
- mladenova_1978
Издание:
Автор: Сергей Минаев
Заглавие: Духless
Преводач: Ива Николова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Персей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Пламен Тотев
Технически редактор: Йордан Янчев
Коректор: Митка Печева
ISBN: 978-954-9420-49-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3222
История
- —Добавяне
Силните духом
Опитай морфина — днес той е прекрасен!
Е, мозъкът на пича е просто такъв — направен за някакви сложни неща, каквито са разните му науки.
Е, или ще брои кутиите бира, или ще експериментира на четири крака и други такива.
Седяхме у Миша в ергенската му кухня. Пердетата на прозореца бяха дръпнати плътно, зеленият абажур в средата на кухнята разпръскваше мъждиви лъчи светлина, на печката къкреше чайник и изобщо обстановката беше много комфортна и уютна. Миша наряза лимон, изсипа го несръчно в една малка чинийка, изруга и отиде в стаята. Върна се с едно квадратно парче от вестник в ръце, седна срещу мен и започна бавно да го разгръща.
— Миша — казах му, — приличаш на сапьор, който се бои да не сгреши.
— Да, а пък ти приличаш на гриф, който чака плячка — каза той сумтейки, разгърна внимателно пакетчето и добави: — Не бой се, няма да сгреша.
Взе от масата една папироса „Беломор“, смеси в ръката си тютюна и тревата и, без да поглежда към дланта си, със сръчни движения започна да приготвя първия коз.
Пушенето на марихуана заедно с Миша се превърна в прекрасна моя питерска традиция. С него се запознахме в просторите на руския интернет преди три години, виждахме се по веднъж на половин година и почти не разговаряхме по телефона, тъй като предпочитахме да си пишем по електронната поща. Миша работеше в някаква кантора, която се занимаваше с комуникации, тестваше телефонните линии, сървърите и други такива смахнати дивотии, от които аз нищо не разбирах. Той като че ли беше единственият ми познат, с когото общувах, без да обсъждам пари, жени, купони и бизнес, а отношенията ни се градяха само на плоскостта на духовните диалози. Харесвах нашите редки срещи, разговорите за глобалните проблеми на човечеството, за историческите уроци, за съдбата на родината и народа и за най-различни други неща, за които можеш да разговаряш само с хора, които не стоят на живот и смърт на барикадите на материалното си благополучие. След такива вечери няколко дни поред ходех с бистър ум. Сякаш върховният системен администратор беше почистил харддиска в главата ми от натрупаните в него спамове. От глупави текстове, бележки, порнокартинки и MP3-файлове с попмузика. И тази метаморфоза се извършваше с мен винаги, след като прекарвах известно време с Миша. Когато пушех марихуана с други мои познати, на другата сутрин в съзнанието ми не оставаше нищо, освен мъгла и тъпотия. Може би тревата отваряше духовните тунели в мозъка ми само в присъствието на правилните хора, може би виновна за това беше питерската атмосфера, но фактът си оставаше факт: беше ми много приятно да общувам с Миша в такова състояние.
— Е, Миша, как върви животът ти в Блатата на комарите?
— Добре си върви. Като водата на Нева. Не е по-зле, отколкото при теб в Рязан.
Миша разпали коза и пламъчето на тръбичката на папиросата пръсна весели отблясъци по стъклата на очилата му.
— Миша, защо наричаш Москва Рязан? Не обичаш ли столицата на нашата родина?
— Ъ-ъ, не я обичам. — И след като всмукна първата доза, той ми подаде папиросата. — И тя си е Рязан. Деветдесет процента от населението й е дошло от колхозите и се е смесило с остатъците от вашите еснафи. И се е получил един Голям Рязан. Вместо крави по улиците ви има стада от джипове с бизони в тях, а ресторантите са като пасбища за палави кози. В главите ви има само пари и кариера. И странно, че още не сте превърнали църквите в клубове. Там има толкова добра акустика.
— Миша, защо си толкова зъл, да не би да ти се е случило нещо? Леле, колко е хубава тревата ти. Направо страхотна!
— От градината на дядо ми. Как беше в онази реклама? Виждал ли си някога, внуче, да поливам тревата си с някаква гадория? Ха-ха-ха. Днес нещо се поизморих. Шефът ме накара да отида на един обект. В една фирма, където не знаят дори как да си включат телефона в контакта. Цял ден им тествах мрежата. Мъка!
— Да, не си за завиждане, блъскаш като катър — засмях се аз, дръпнах от коза и му го подадох.
— Ами да, това да не е като твоята работа. — Миша оправи разгорялото се накриво огънче с ловко и тренирано през годините движение. — Само купони и клубове. Дори е странно, че в Москва още не плащат за тази работа.
— Миша, можеш да ми вярваш, че в Москва плащат само за това…
Вече се чувствах добре и първата вълна на удоволствието започна да разхлажда лицето ми.
— Виж какво, да не би да объркаме нещо тази вечер, утре какъв ти е графикът?
— Нямам нищо особено. Само ще отметна една халтура. — Миша откъсна пълното с тютюн парче от папиросата и сгъна крайчето й като кози крак. — Утре ще дойдат матросите. Ония, от Нихимовски, казвам им така за по-лесно. — Той си дръпна, издуха пепелта и ми подаде коза. — Ще им поправям сървъра. Цял ден ще се занимавам с тях, ще си взема паричките и ще се прибера вкъщи при книжките си — каза Миша.
— А какво ще правиш цял ден с тях? — Допуших остатъка от коза. Вече ми беше много хубаво, негата се разля по цялото ми тяло, опънах се и се Излегнах в дълбокото кресло… — Защо не, ще поправиш още два сървъра и ще вземеш още пари, какъв е проблемът?
— Ами, проблемът е само един — махна той безнадеждно с ръка. — Никъде не плащат. Отиваш на работа и се гърбиш абсолютно безсмислено, понеже и без това няма да ти платят. А пък те (имам предвид началниците) също разбират, че колкото и да ти плащат, ти пак ще работиш през куп за грош. И затова ти дават жълти копейки.
Миша очевидно вече също бе яхнал първата вълна, дори очите му някак странно заблестяха и той се наведе малко напред.
— Но парадоксът е в това, че те не знаят, че аз зная, че няма да ми платят. Те си мислят, че аз просто съм мързелив. Но ако знаеха, че аз зная онова, което знаят и те, може би щяха да ми платят. — Очите му зад очилата заблестяха. — И щяха да ми кажат: Михаил, ние ви разбираме, не сме такива хора, готови сме да ви оценим както трябва, вие само работете. И тогава аз щях да си помисля. Схващаш ли?
Или тревата си беше казала думата, или по време на срещите ни с Миша се бях научил да откроявам основната идея от словесната му какофония, но просветлението мигновено озари съзнанието ми като светкавица:
— Аха. Разбрах, Миша. Всички тук имате един стандартен проблем. Пъпки, защото не ви ебат. А не ви ебат, защото имате пъпки. Това просто е затворен кръг. Нали така?
— Ами, нещо такова — кимна в знак на съгласие Миша, но веднага вдигна очи: — Е, от първата до втората почивката е кратка, какво ще кажеш?!
— Изобщо не трябва да има никаква почивка. — С доста усилия се измъкнах от дълбините на креслото. — Миша, между другото, защо не се преместиш в Москва?
— При вас цари бездуховност — каза той, докато издухваше тютюна от тръбичката на папиросата. — При нас си имаме Васильовски остров, Нева, духовност. А какво има в Москва? Само бутици и кръчми. И храмът на Христос Спасител, който прилича на силиконов имплант, построен от дъртите милионерки с надеждата, че това ще им помогне да изглеждат по-добре. Но то не им помага.
— Нещо не те разбирам. Наистина ли мислиш, че всичко е толкова лошо? — Представих си девойка с червен сукман, с висока корона върху златистите коси и два храма на Спасителя вместо гърди. Красавицата Москва постоя малко, погледа ме някак оценяващо, след това се извърна с укор и се вторачи във витрината на някакъв моден магазин. — Да не би тук да си нямате бутици? Или кръчми?
— Е… — въздъхна Миша и пусна няколко кълбета дим, който кой знае защо ми се стори зелен. — При нас мястото е малко — продължи той мисълта си, — при нас на всяка сграда има мемориална плоча и тя крепи нечия висша духовност. — Той всмукна още веднъж от коза, задържа дима, вдигна ръката си с папиросата нагоре и тържествено каза: — Тук е живял Чайковски, тук Мусоргски е написал „Хованщина“! — След това изпусна още по-зелено кълбо дим, предаде ми щафетата и продължи мисълта си: — И следователно, когато си седя вкъщи, където на първия етаж има бутик, аз не мисля за парцалаците, които са модерни тази година, а за нея — за духовността… — Той направи многозначителна пауза и рече: — Която предишните обитатели на тази сграда са й оставили в наследство.
— Да бе, зная ги тия номера. — Реших да възприема подигравателния тон на Миша. — Вашите брокери на недвижими имоти много добре се възползват от тях. Например, когато искат да ти продадат за триста хиляди долара някакъв апартамент с ръждясали тръби и течащи тавани. Само че тези гадове не пишат нищо такова в обявата. Но за сметка на това с дебели букви подчертават, че в този апартамент е живял Блок. И подлъгват простоватите московчани. Това, Михаил, се нарича лов на щука с жива стръв във вид на исторически персонаж. За това ли говориш? Това ли наричате духовност?
Димът гъделичкаше приятно гърлото ми, в полумрака на стаята всичко ми се струваше някак ефирно и вече нямаше нужда да полагам усилия, та линията на разговора да не лъкатуши и да не се отвлича към паралелни теми.
— Нищо не вдяваш, братле. Но не се разстройвай, така е устроен световният ред на това равнище. — Той ми смигна хитро и добави: — По-лесно е да прекараш камила през иглено ухо, отколкото московчанин през духовността.
И двамата се разсмяхме. Този път аз изтръсках пепелта и оправих огънчето, после си дръпнах и предадох щафетата на събеседника си.
— Виж какво, защо непрекъснато ми опяваш за тази духовност? Можеш ли поне да ми обясниш разумно какво според теб представлява тя? Довърши го, че аз нещо едва си фокусирам погледа…
Подадох коза на Миша и той го довърши с две дръпвания. Лицето му просветна още повече, той стана, наля чай на себе си и на мен, намести очилата си, погледна ме като човек, който обяснява на туземец, че книгите са създадени не за да си палиш огъня с тях, и каза:
— Това не може да се обясни, това може само да се усети на нивото на възвишените материи. Това или го има, или го няма…
— А според мен, Миша, това е просто някакъв словесен паразит на питерската интелигенция. Нали знаеш, както кварталните алкохолици употребяват паразита „да го еба“. Аз, да го еба, отидох, да го еба, в магазина, да го еба, а пък там, да го еба, имаше, да го еба, такава опашка, да го еба, че направо, да го еба, свят да ти се завие, да го еба. А пък вие вместо „да го еба“ употребявате „духовност“, което всъщност е едно и също в контекста на изречението… И всъщност това вече е паразитна дума. Вместо нея можете да използвате украинската дума „незалежност“. И тя не означава нищо на руски, но звучи красиво.
— Ей-ей, мери си приказките, не можеш да слагаш всичко в един кюп, нещата не са чак толкова елементарни. Всъщност ти чел ли си нещо друго, освен твоите книжки за рекламата? Например руската класика? И поне веднъж посрещал ли си изгрева??? Поне на балкона… Поне веднъж чел ли си стихове??? Прочети, може и да разбереш нещо.
— Тези препратки към класиката и лириката направо звучат страхотно. За когото и да се сетиш, всеки от „героите на нашето време“ — Чацки, Онегин, Печорин — всички тези персонажи са водили абсолютно безцелен живот, търсили са смисъла му, духовните устои и т.н. Дори човек да чуе само теб, ще разбере, че търсенето на „духовността“ продължава вече три века. До ден-днешен, Миша.
— Трудно се говори с теб. Ти просто не искаш да разбереш, така ти е по-лесно, а всъщност руската обществена мисъл се е шлифовала точно в тези търсения. — Този път Михаил вече изглеждаше съвсем сериозен. — И затова те са били хора, а не хомо брендикус. Разбери, когато хората прекарват живота си в търсене на смисъла на човешкото съществуване и в търсене на начини да пречистят душата си от материалната гадост, животът им се озарява от невидима за обикновеното човешко око духовна светлина. А пък на вас, ако ще да ви пуснем цялото осветление на стадион „Петровски“ над главите, пак ще ходите като слепи котета, ще се блъскате един в друг, ще удряте челата си и ще питате: „Олеле, какво е това? А ти какво имаш?“ — Миша седеше изправен като разобличаващ съдия и ме пронизваше с поглед изпод очилата си…
— Ох-х, Миша, нещо не ми се ще да затъвам отново в тези дебри. Хайде да си поговорим за по-приятни неща, искаш ли? И без това не вдявам нищо от тази твоя шибанящина и пак ще стане като миналия път. Драхме си гърлата чак до сутринта.
— А ти защо затъна в оная японистика? Не стига, че не знаеш други думи, освен „тойота“ и „Мураками“, ами на това отгоре ме обвини, че имам шаячно мислене на европейски бюргер.
— Аз ли…? Добре де, Миша, да го забравим. Е? Хайде да забием по още една и да обсъдим политиката. Тая духовност да върви на майната си…
— Хайде.
Докато аз приготвях третия коз, Миша наряза телешки салам и черен хляб. Отбелязах наум, че всеки път, когато се напушеше, в него се пробуждаше домакинска страст в стил „готов съм да се омъжа за всяка, стига да се съгласи“. След като разпалих коза, взех от перваза на прозореца един вестник, в който вниманието ми привлече заглавието „В каква страна ще живеят децата ни?“, а до него беше портретът на Михаил Ходорковски зад решетките.
— Чуй какво са написали — казах на Миша. — „Нашата страна прилича на разтурено комунално жилище, в което са се нанесли нови собственици и се опитват да го благоустроят. Във всяка стая цари отделен бардак със собствени правила. Докато новодомците сменят печката, тръбите в банята се пукат…“ как ти звучи този пасаж?
— Пълна тъпотия. На мен лично нашата страна ми прилича на петстаен апартамент в центъра на Москва, който някакъв млад нехранимайко, страдащ от безделие и алкохолизъм, е получил съвсем случайно по наследство от някаква далечна леля. Апартаментът е огромен и натъпкан с разни антикварни предмети, които този пич разпродава и прахосва парите по кръчми и жени.
— А после какво ще стане?
— Кога „после“?
— Ами, когато антикварните предмети свършат?
— Обикновено в живота се случва следното. Когато антикварните предмети свършват, продават жилището. — Той заби ножа в дървената дъска, върху която току-що бе нарязал салама. — Или по-лошо. Пристигат няколко претенденти за наследството на лелята и става ясно, че тя изобщо е живяла там незаконно и че ако въпросът се проучи по-внимателно, излиза, че изобщо не е имало такава леля и т.н.
— Миша, теорията ти е много страшна, същински ужас.
— Ужасът не е в това, приятелю, ужасът е в това, че започваме да си измисляме този идиотски смешен модел на новото жилище, който се състои от американска казармена демокрация плюс традиционно европейско влечение към левичарството, умножено по руското разсипничество. Според мен, следващият президент ще изглежда като някаква смесица от Лимонов и Буш с физиономията на батко Махно. Един такъв пич, който заплашва буржоазията с ракети, носи сако на щандартенфюрер от СС, пола и дантелени чорапи, но в същото време има огромна чорлава брада. И пък, ако се съди по това как изкореняваме столетните дъбове на нашата история и щедро торим новите лехи в очакване там да пораснат нови либерални тикви, ще стане точно така.
— Не, Миша, не съм съгласен с теб. Ние не отглеждаме нищо сами. Не отглеждаме никакви либерални тикви. Всичко е много по-просто. Просто ни прецакаха в тъмното.
— Как така?
— Ами ей-така. Имам един познат Едик. — Миша се настани удобно в креслото си. — И този Едик правеше кинта от това, че продаваше на разни льохмани фалшиви часовници от известни марки. Но копията бяха много качествени и дори работеха добре. И веднъж този Едик се запознал с някакъв полковник от службите. Полковникът доскоро бил майор, но решил, че заедно с пагоните трябва да смени и имиджа си. И Едик му сменил имиджа. — Миша посегна да вземе запалката. — Продал му два часовника „Патек Филип“ и „Франк Мюлер“, няма да си играе на дребно, я. С обичайната за такива случаи легенда: че са конфискувани на митницата, че са специална пратка и че тя е била предназначена специално за топмениджърите на ЮКОС. Изобщо класическа брендлегенда в духа на времето. Естествено, полковникът се хванал. Само си представи как се е кефил, че часовникът ще го промени. Сигурно докато си е слагал „Патек“, си е мислил, че лично е изтрепал целия тоя ЮКОС и затова сега е станал полковник — защитник на страната от олигарсите и топмениджър на ЮКОС. Всичко наведнъж. Яко, нали?
— Яко. И какво от това? Добре де, Едик го е прецакал, но какво общо има това с политиката?
Споменаването на часовниците завря Миша в задънена улица. Очевидно не му се щеше да играе на този терен. Той усети клопката и се обърна към прозореца.
— Ти чуй какво станало по-нататък. Тоя полковник се разхождал с часовниците, без да се досеща за измамата, но след това изведнъж решил да се отбие в „Меркюри“ и да провери дали са оригинални. Но аз си мисля, че всъщност е искал да провери себе си. Дали е станал и едното, и другото наведнъж или само така му се е струвало? Там веднага му обяснили, че часовниците са менте.
— И какво отношение има това към сегашното ни положение?
— Ами, най-пряко. Всички онези тъй наречени либерални ценности, които ние купихме от Запада срещу луди пари, нефт и други такива, се оказаха пълно менте. Дрънкулки за вождовете на индиански племена. Демокрацията, либерализмът, пазарът, конституцията, свободните избори и прочее. А когато ние се накичихме с тези ментета, разни льохмани като нас — Полша, Украйна, Грузия, взеха да ламтят за тях и да ни завиждат по всички точки. А пък янките да ни казват в очите: „О, какви невероятни ценности имате, също като нашите. Трябва да си купите още малко и ще станете същите като нас. И всички ще започнат да ви уважават още повече“. А пък всъщност мръсниците ни се смеят зад гърба. И има защо, нали те са ни ги продали. И искат да ни продадат още. А когато ние започнем да заемаме сериозна позиция и в ООН удряме по масата с фалшивия си часовник „Картие“, основните играчи там веднага ни казват: „Момчета, какво ви става, да не идвате от село? Защо удряте с този фалшив часовник по скъпата маса? Ще я одраскате и после цял живот няма да можете да я платите“. Това ни изкарва от обувките и ние започваме да дармоним американците, от които сме купили фалшификата. И тогава те ни казват нещо от сорта на това: пичове, relax, take it easy, boys. Добре де, съгласни сме, прецакахме ви. Само че — един момент, това го знаем само ние и още две сериозни държави. Ако вие не рипате, ние ще ви ръкопляскаме пред всички, ще се умиляваме от новите ви дрънкулки и ще се правим, че те са истински. И другите, които са същите льохмани като вас, страшно ще ви завиждат и вие ще имате известен авторитет пред тях. Само недейте да забравяте кой тук е старшият. А с течение на времето, когато си стъпите на краката, вие също ще можете да си купите истински ценности и да продадете на льохманите вашите дрънкулки. А сега всичко, което се иска от вас, е да не се дървите срещу нас — старите пичове, по основните въпроси. И тогава при вас всичко ще е направо да си ебеш майката.
— Интересно… — промълви Миша.
В кухнята се възцари мълчание. Тревата ни хвана доста силно и ако някой погледнеше лицата ни отстрани, веднага щеше да разбере, че в главите ни се носи мощен поток от най-различни мисли. Те се разклоняваха на безбройни ручейчета, а след това отново се сливаха. Някои от ручейчетата пресъхваха, преди да са се върнали обратно в лоното на потока, който ги е родил. Това приличаше на пролетно топене на снега, когато мътните талази вода се носят покрай бордюра към канализационните шахти. От време на време лицата ни се озаряваха от проблясъци на просветление, когато на човек му се струва, че ей-сега ще каже нещо много важно, но после искрата угасваше, защото в това състояние мислите се появяват и изчезват много бързо. Толкова бързо, че дори не успяваш да ги хванеш за опашката. Нямах представа колко време прекарахме в това състояние. Половин час? Един час? Но пръв се окопити Миша:
— И аз това казвам. Разбираш ли, сега имаме огромна нужда от национална идея. Като „самодържавие — православие — народност“ или по-късното „Сталин — Берия — Гулаг“. Изобщо някаква консервативна идея, която да е ясна на всички. От олигарсите във вашата Москва до еленовъдите в далечния Север.
Но за мен си остана загадка по какъв начин той успя да подхване края на предишната тема. Аз се изпълних с още по-голямо уважение към Миша и също се свестих.
— Не знам как може да се роди такава идея. Социалните прослойки са много различни. Да, съгласен съм. Ако тази идея е добра за олигарсите, ясно, че ще е добра и за чукчата, който пасе елените си из безкрайните нефтени полета на далечния Север. Защото ще означава работа и английски футбол по телевизията като бонус. Но има и други прослойки от населението. Или ти пак искаш да сведеш всичко до нефта?
— Далечният… Близкият… май че съвсем ме обърка. — Миша измъкна от ръцете ми пакета „Беломор-канал“. — Казах ти да не прекаляваш. Ама, че сте се научили във вашата рязанска Москва да шмъркате тая гадория! Бум-бум, тряс по мозъка, вържеш кънките и няма нужда да мислиш дали си Миша или си Маша. Отучи се от това. Ти си в Питер на гости на инженер. Тук няма мадами, за светските купони съм чувал само по радиото, така че закъде бързаш?
— Добре де, добре. Извинявай, извинявай. Нали знаеш, при нас, в мегаполиса, всичко става бързо. Кой превари, той завари. И изяжда всичко.
— Изяжда ли го? И таз добра, старче? Да не си почнал да ядеш тази гадост? Винаги съм ти казвал, че трябва да употребяваш само продукти, върху които има знак „екологично чисти“. Екологията е важно нещо. Затова продуктите трябва да са натурални.
— Ти да не полудя?! Просто допълних поговорката. Нищо такова не ям. Както и да е, докъде стигнахме? Да, точно така. До нефта. Общо взето нефтът не е идея. Идея има, когато хора с различно материално положение се чувстват умиротворени и няма социално напрежение, това е. Мога да ти изброя на пръсти как всеки би могъл да си избира нещата според материалното си положение. Дали да иде в ресторант „Марио“, където ще направи сметка по двеста долара на човек, или да иде в бар „Марик“, където сметката му ще е по двадесет долара на човек. Като в същото време няма да се чувства ощетен. Или, казано по-ясно, това е правото на избор, подкрепено от чувството за обществена справедливост. Разбра ли?
— Да. Разбрах. Само че имай предвид, че при вас в Москва хората избират между „Марик“ и… как го нарече?
— „Марио“.
— Да, точно така. Избират между кръчма и по-яка кръчма или избират между Маша веднъж или Петя два пъти, но в провинцията нещата са по-трудни. Някои избират между „Балтика“ номер шест и „Балтика“ номер девет, а други между млякото и хляба. Разбра ли?
— Това нищо не променя. Нали и аз казвам, че трябва да се даде възможност на всеки да постигне социалните блага, които са популярни или поне са достъпни за неговата среда… И да се направи така, че почивката в Сочи да изглежда също толкова престижна, колкото е покупката на „Майбах“. Просто трябва да се промени посоката на пиара. Всички трябва да се настанят да живеят на места, които ще съответстват на материалното им положение, така че никой да не занича в джоба на другия. И тогава социалното напрежение ще спадне. Както е в Америка. Има райони за бели, има райони за черни и т.н. Разбираш ли? Това е то справедливостта…
Миша се замисли.
— Видя ли, ти отново сведе всичко до материалните ценности — каза той този път сериозно. — И не можеш да разбереш, че Русия преди всичко има нужда от духовност. Така че да не се живее „само за единия хляб“, но в същото време „всички като един да са в единен строй“ и други такива.
— И как ще стане това?
— Ами така. Както през Средновековието. Цялата страна ходи в дрипи и парцали, но в неделя в църквата всички са гиздави и на юбилеите на царското семейство всички носят бели ризи още от заранта. А освен да излъчва имперски патос, ръководството на страната трябва да изглежда в очите на народа като единствената инстанция, която знае в името на какво се движим. Не е важно накъде се движим, целта от поколение на поколение може да се отдалечава все повече и повече. Най-важното е в името на какво го правим.
— И в името на какво ще го правим?
— В ИМЕТО НА ВИСШАТА СПРАВЕДЛИВОСТ. — Миша направи развълнувана физиономия, разпали поредния коз и ми го подаде.
— И как да разбирам това?
— Ами, така. Например, образът на президента да изразява вселенската Доброта, Милосърдие и Близост до теб. Като един всеобхватен персонаж, който винаги се бори със злото. Като Батман в Щатите. Та всеки отделен алкохолик да е убеден, че ако не му приемат бутилките или го обидят по някакъв начин, Батман ще долети и ще накаже всички злодеи. И този Батман трябва да е абсолютно народен персонаж. Да ходи в банята, да пуши козове с любовниците си, без проблеми да сяда и да пие с мъжагите. Изобщо да е като Батич от съседния двор, който изведнъж е станал шеф на голямо предприятие. Но най-важното е, че въпреки цялото му народнячество, всички трябва да знаят, че не бива да закачат Батич за щяло и нещяло. Че той има много сериозна работа и ако слиза при всеки от небесата (като в същото време се набляга, че по принцип той не се гнуси да слиза), ще настане пълна и необратима шибанящина. Както по време на криза, само че по-лошо. Ако зависеше от мен, аз никога нямаше да показвам президента по телевизията без маската на Батман, щях да отменя всички избори и щях да сменям президентите заради напреднала възраст с по-млади, без народа да знае това. И тогава обществото ще повярва, че някъде има Сила, която винаги върши Добро, която се грижи за всеобщото Благо и е готова да се притече на помощ на всеки. Ето от каква гледна точка трябва да се прави пиарът на националната идея. И тогава ще се появи онова, заради което си струва да се живее и да се раждат деца. И ще престанат да пишат в интернет и да показват по вестниците как олигарсите разграбват страната. Ще има само Бат-емисии с новини и хубави правилни филми за войната. Където нашите винаги побеждават. И тогава всеки еленовъд, колхозник и инженер ще разбере, че в страната няма хора, които НЕ СА НАШИ, и че всички са НАШИ. А тази духовност ще навлезе здраво в сърцата на хората и „Балтика“, „Марио“, Петя, Маша и млякото плавно ще се изтеглят на втори план.
— Милосърдие, доброта… това ми прилича на някакъв си Буда.
— Ти си Буда… Е, може би имаш право, за калмицката телевизия трябва да се направи визуален образ на Будамен.
— Не, там е Кирсан, там това няма да мине.
— Слушай, моля те, само недей да закачаш Кирсан. Там той е направил образованието и медицинското обслужване безплатно, всеки си има по една камила и никой не се дразни от това, че той обикаля степта с ролс-ройс. Дори напротив, всички си мислят колко му е неудобно с тази кола по такива пътища. И всичко е заради това, че той раздаде всички камили на населението. И сега страда за народа си. А освен това разви шахмата. Ти не играеш шах, но аз много уважавам тази игра. И при него няма никакви нефтени крале, а само крале на шахмата. А журналистите, които пишеха за крадливите олигарси, вече не пишат за тях. И никой не краде. И всичко това е така, защото народът вярва в своя президент! За тях той е Батич!
— Искаш да кажеш, че ако престанат да показват олигарсите по телевизията, те автоматично ще престанат да крадат? Чуваш ли се какво говориш? Какво ще промени това?
— Разбира се, че няма да промени нищо. Тук винаги ще бъде така. И през далечния седемнадесети век челядта е седяла и е одумвала тогавашните новобогаташи: „Така е, остават още петдесетина години. Ще продадат конопа, ще продадат гората и в Русия няма да остане нищичко. И как ще живеят децата ни?“ След това се оказало, че тук има огромни залежи от нефт, от които в момента живеем всички. И се тюхкаме също като нашите прадеди какъв ужас ще настане, когато той свърши. Но в действителност нищо няма да се случи. Като свърши нефтът, ще се намерят други полезни изкопаеми. Да речем, че ще се намери някакъв си „енергиум“, който ще бъде по-як от който и да било нефт. И Русия без много шум и врясък ще изкара с него още триста години. Тоест, исторически е предопределено, че предназначението на тази територия е в откриването на природни ресурси с цел след това те да бъдат продавани на други страни. Чрез хитри манипулации, които подпомагат забогатяването на тесен кръг от властовата върхушка. И точно затова имаме нужда от ясна национална идея, та народът да е наясно, че всичко, което става във върхушката, е за благото… „за благото на Франция и с разрешението на кардинала“, както е написал Дюма-баща.
— Общо взето това би могло да реши доста неща. Територията наистина е огромна. Представяш ли си какво щеше да стане, ако цялото население тук живееше ДОБРЕ? Че ние щяхме да се наплодим по-неудържимо и от китайците, а с вечното ни търсене на външни врагове щяхме да водим перманентни войни, в които винаги щяхме да побеждаваме заради постоянното попълване на човешките ресурси. И по този начин Русия в крайна сметка щеше да завладее целия свят.
— Ох, моля те, само недей да ми говориш за войната. Сега пак ще стигнем до Втората световна война, а аз вече имам алергия от тази тема. Който и канал да включиш, навсякъде показват само Сталин, Чърчил и Хитлер. Героите от онова време. Писнаха ми.
— Ами понеже днешните герои са много дребни. И затова не им остава нищо друго, освен да измъкват малки подробности от живота на титаните на миналото. Добре де, майната им. Михаил, я по-добре ми кажи, само че без твоите „батмани“, не може ли тук да се създаде такава идея, при която върхушката да живее в съгласие с обикновения народ и с известен респект от него? Също като в твоя любим деветнадесети век. Например, селяните да чакат лятото, когато в имението ще се върне „добрият господар“, питерското простолюдие да замеря с камъни царските войски по време на въстанието на декабристите, декабристите да мечтаят за свободен народ. И всички да са обединени от любовта към родината и от мисълта за бъдещето…
— За какво говориш? Какво обединение и какви декабристи, по дяволите? Те са научавали за живота на обикновения народ от френската белетристика от онова време. Декабристът Бестужев е учил руски език в затвора, за да може да разговаря със следователя. За съжаление, тук не е имало никакво единство и никога няма да има. И народът никога не е променял нищо, дори и през 1917 година. Просто понякога е бил наблюдател на събитията, а понякога е участвал в тях. Всичко е много просто.
— Миша, а какво трябва да направи човек, за да попадне в тази върхушка? Разбираш ли, мен промените не ме измъчват особено, аз не съм декабрист и съм готов, ако ми падне удобен случай, да те направя главен гуру по духовността. Само ми кажи дали има историческа рецепта как да попаднеш във върхушката. В случай, че не си роден от правилните родители. Много ми се ще, разбираш ли, да се закача за военния ешелон и да се уредя в склада за топли дрехи…
Изведнъж си представих, че съм защитен от всичко на света, че съм облечен с топла шуба и държа чаша горещ чай в ръка като владетел на склада и от тази мисъл се почувствах много добре. Миша сякаш прочете всичко това на лицето ми и каза:
— Това е възможно. Най-важното е да разбереш системата. Онези невидими за човешкото око маршрути, по които хората вървят към успеха.
— Какво имаш предвид? — Престанах да мечтая и се съсредоточих върху онова, което можех да измъкна от мъдростта на Миша…
— Добре. — Миша запали вече угасналия коз и ми го подаде. — Например, да речем… Обажда ти се един приятел и ти казва: „Ей, тука сме се събрали с мадами, имаме водка и т.н. Ела при нас, ще пием, ще ядем и ще танцуваме“. Ти отиваш до блока му, а апартаментът, към който си тръгнал, се намира, да речем, на четиридесет и петия етаж. Но не знаеш, че в блока има асансьор, който хората използват, за да се качат по-бързо до високите етажи, защото си прекарал целия си живот в блок, висок само пет етажа. И ето, че пуфтиш, изкачваш се по стълбите, след един час стигаш до апартамента, а там над празните чаши летят само мухи. Всички са отишли на дискотека. Но ако знаеше как да използваш асансьора, отдавна вече щеше да купонясваш заедно с тях. Това означава, че най-важното нещо в живота е да знаеш къде се намира асансьорът и да се научиш да го използваш. Това е простата формула на успеха, братле.
— Чакай малко, чакай малко. Май нещо не се връзва. Да вземем, например, Ходорковски. Той много бързо надуши, че има асансьор. Научи се да натиска правилните бутони и да отива бързо до нужните му етажи. И как свърши всичко това?
— Правилно. Той се научи да натиска бутоните. И също така да отива на нужните му етажи. Но тук проблемът е друг. Той не се возеше сам. Той, мръсникът, започна да вози и други хора със себе си. А най-важното е, че в един момент дори си въобрази, че той е човекът, който управлява асансьора. А това беше фундаментална грешка. Защото онзи, който управлява асансьора, може да бъде само един. Всички останали са или само обслужващ персонал, или само пътници. Общо взето Ходорковски си натискаше бутоните с усмивка, радостните пътници в кабинката свиреха „Хава нагила“ и всичко цъфтеше и вържеше. Но в един не много хубав за него момент асансьорът го закара не на етажа, на който той искаше да иде, а на друг. А на етажа, където го закара асансьорът, стоеше човекът, който го управлява, с охраната си. И най-човешки го попита: „Другарю Ходорковски, защо хулиганствате в държавния асансьор, многоуважаеми? И пътниците, които са ваши приятели, са одимили цялата кабина. Това не е хубаво…“ И край, Миша вече не се вози с асансьора, макар че асансьорът си е същият и работи много добре…
— Да…
Отново се възцари пауза. Седях и гледах как Миша се люлееше насам-натам на стола. Гледката на този човек-метроном ме приспа. Замислих се за Ходорковски, Бестужев и руския народ. А часовникът показваше три и половина през нощта и някъде в задните дворове на съзнанието ми започна да свири дискът на „The Cure“ — „Disintegration“. И аз тъпо наблюдавах как Миша се опитваше да намали или да увеличи звука на уредбата и не улучваше бутоните и клавишите. И видях как закачи с тялото си чашата с чая и тя бавно падна от масата, счупи се и оцвети с кафеникави цветове вестника, който се търкаляше на пода. Докато течността попиваше бавно в хартията, успях да забележа, че чаят бе превърнал Ходорковски в негър и той страшно заприлича на Нелсън Мандела — бореца с апартейда в ЮАР. И мозъкът ми се пръскаше от осъзнаването на факта, че трябва да го пуснат колкото се може по-бързо от затвора, иначе хитрите олигарси щяха да го превърнат в борец срещу режима, щяха да събират от негово име подписки и пари във фонда за освобождаване на страната от престъпния режим на апартейда, който угнетява руските предприемачи. А освен това си мислех, че те бяха подготвили всичко това предварително, за да имат в пълнителя си лидер с репутацията на „политически затворник“, който да се цели в новите избори. На това място логическата пирамида в съзнанието ми стигна до момента, в който тази „партия на затворниците на съвестта“ щеше да дойде на власт и щеше да започне да се настанява в новото си жилище, без изобщо да се съобразява с интересите на предишните му обитатели. И яркото осъзнаване на целия този хитър замисъл ме доведе до шоково състояние. Вдигнах вестника от пода, забих пръст в Ходорковски и понечих да разкажа всичко това на Миша, но от пресъхналото ми гърло се изтръгна само едно нечленоразделно: „ЪЪЪЪЪ, Мандела!“
Миша вдигна към мен присвитите си от страх очи и прошепна: „Комунални жилища… хитро, да им го напукам…“ И ние се гледахме един друг, ужасени от това, че четем взаимно мислите си от разстояние, което означаваше, че напушването беше влязло във финалната си фаза. И аз осъзнах, че Миша се страхува, защото изобщо нямаше смисъл да разбираме нещата, които разбирахме. Ужасът подгони Миша към стаята, където той светкавично застла двете легла, върна се обратно и ми каза, заеквайки:
— Така… такова… лягаме веднага. Майната й на тази политика, утре сме на работа, пет часа сутринта е. Чак негри започнаха да ни се привиждат, пълни идиоти сме. Край, доскоро, лека нощ.
Миша угаси лампата в кухнята и в коридора и аз се дотътрих в пълния мрак до стаята в дъното и се стоварих на леглото. Лежах и гледах как светлината на фаровете на колата, която излизаше от двора, рисуваше причудливи плетеници по тавана на стаята. Не можех да си намеря място и исках да продължа разговора.
— Миша, Миша — казах тихичко.
— Какво искаш, успокой се най-после.
— Кажи ми, а тук някога ще бъде ли хубаво? — Попитах го и зачаках някакво топло и мъдро напътствие, преди да заспя…
— Да — чух приглушения му глас. — Утре ще дойдат матросите и всичко ще бъде наред.
— Миша, знаеш ли защо те обичам — заради точните ти формулировки!
Лежах и мислех: При тази шибанящина матросите наистина щяха да дойдат скоро и всичко щеше да е наред. Със сигурност щяха да дойдат. Не се знаеше дали щяха да носят препасани портупеи с дървените кутии на „парабелите“, но със сигурност щяха да са въоръжени. Те щяха да дойдат и да ни донесат жизнеутвърждаващата система на координатите: земя — селяни, фабрики — работници, затворнически лагери — интелигенция… Те щяха да донесат и правилния принцип, че няма наказание без вина. Всъщност в това нямаше нищо страшно, пък и стомашните киселини от преяждане в скъпите ресторанти повече нямаше да ни мъчат. Кашата от булгур още не е навредила на никого. Както и работата на чист въздух…
— Нали, Миша? — успях само да промълвя.
Но Миша вече хъркаше и не чу моя почти ням въпрос. А на мен толкова ми се щеше да споделя с него размислите си за утрешния ден на страната. Лежах и пронизвах гъстия мрак в стаята с безапелационните избистрени формулировки на ясния си и добре поставен глас. Макар, от друга страна, да ми беше ясно, че под въздействието на марихуаната от мен се изтръгваха само звуци, които приличаха на развалена магнетофонна лента с всички присъщи на това състояние „храоууууу ъиееее ффсзззз“. И най-вероятно аз вече също спях и сънувах всичко това. Потъвах все по-дълбоко между възглавниците на дивана и чувството за ужасна недоизказаност ме теглеше като камък надолу. Последното и най-силно нещо, което ми хрумна, бе това, че матросите вече бяха идвали през 1917 година и от това на никой не му бе станало по-добре. И толкова ми се щеше да кажа това на Миша и ми беше толкова интересно какво щеше да ми отговори той (а той непременно щеше да измисли нещо). Но аз тъй и не успях да му кажа нищо повече и заспах окончателно. Сигурно щях да получа отговора на този въпрос някой друг път…
… Спах и сънувах президента Владимир Владимирович Путин, който летеше над страната и я прикриваше със своите неестествено големи каучукови люспести криле, защитаваше я от всички беди, несгоди, от интригите на изпадналите в немилост олигарси, от световния тероризъм и от падането на цените на нефта. Летеше високо в небето, изправил кръглата си глава с маска на прилеп срещу изпепеляващите лъчи на слънцето, което изгряваше някъде далеч над Япония. Крилете му се простираха над цяла Русия, от Мурманск до Владивосток. Разперени на десетки хиляди километра, те приличаха на мантия, която се спускаше покрай държавните граници. Аз стоях на балкона на Миша, един такъв съвсем мъничък в сравнение с президента, и, вирнал глава, наблюдавах възхитено полета му. И стана така, че в този предутринен час аз и единствено аз видях как президентът охранява нашата родина. В това утро ние бяхме само двама. Аз и президентът Путин.
И аз изпитвах такава съпричастност към това тайнство, че цялата ми душа се изпълни с тръпчивия дим на духовността. С последния замах на крилото си той прикри Курилските острови и аз се почувствах изумително спокойно и уютно. И неудържимо ми се прииска да помогна на президента с нещо, макар и съвсем малко. И аз се разкрещях от балкона към небето:
— Господин президент! Владимир Владимирович! Чувате ли ме? Много искам да ви помогна във вашата работа. Как да го направя?
Путин спря в небето и бавно се обърна. Въпреки огромното разстояние помежду ни лицето му се виждаше до най-малките подробности. На него беше изписано изумление. Президентът беше страшно изненадан, че някой не спи, докато той работи и охранява страната.
— Да ми помогнеш ли? — сви рамене той. — Че с какво можеш да ми помогнеш?
— Ами, не зная… Например, да навредя по някакъв начин на враговете ви. Искате ли… Искате ли да хвърля по Лимонов една бутилка кетчуп? Не, три бутилки!… Или ако искате… ще изхвърля портрета му през прозореца на Държавната дума?
— Аз, разбира се, съм ти благодарен. Само че не бива да хабиш храната, моментът не е подходящ. Виж, когато удвоим вътрешния брутен продукт…
— Така ли… Жалко… А пък аз исках…
— Знаеш ли какво — свъси вежди Путин, — престани да пушиш трева. Разбра ли? И то в Санкт Петербург. Вместо да идеш в Ермитажа или може би в Кунсткамерата. Та това е най-красивият град. Това направо е покъртителен град. Ремонтирахме го за тристагодишнината му, та да могат такива като теб да идват тук и да се любуват на красотите му. А вместо това ти идваш тук и се самоубиваш като малуомен. Поне знаеш ли какво правиш, когато пушиш трева?
— Не, не зная, че какво чак толкова правя? — казах аз изплашено.
— Когато пушиш трева, помагаш на световните терористи, които я отглеждат специално, за да могат със спечелените от нея пари да извършват всевъзможни терористични актове. Да подпалват нефта ни или, например, да атакуват кулата в Останкино… пу-пу, исках да кажа да атакуват сградите на Международния търговски център в Ню Йорк. А ти я купуваш, даваш им тази възможност, а после ходиш със замъглен мозък и притъпена бдителност и говориш глупости.
— Олеле… дори не знаех, че всичко е толкова сложно. Аз не разбирам нищо от политика, Владимир Владимирович. Обещавам, че повече няма да пуша трева. Никога в живота си. Честна дума. Преди не разбирах за какво става дума, но сега разбирам. Повече няма да правя така, Владимир Владимирович, моля ви да ми повярвате! — Дори бях готов да се разплача, че занимавах президента с такива глупости, докато той работеше.
— Добре, добре. Вярвам ти.
— Благодаря ви, Владимир Владимирович.
— Няма за какво. Мой дълг е да се грижа за гражданите. Да, и още нещо. Повече недей да оставяш колата си така насред двора, защото, ако стане нещо, „Бърза помощ“ няма да може да стигне до входа, разбра ли?
— Да. Разбрах.
— Е, бъди жив и здрав — каза Путин и полетя нататък. А на сбогуване ми махна с крило. Или пък така ми се стори? Във всеки случай много ми се щеше да ми махне с крило на сбогуване…