Алън Камбъл
Море на призраците (7) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

4.
Ловци на съкровища

До сестра Браяна Маркс:

Името ми няма значение. Аз съм тъмничар в Етугра, който наскоро и легално получи затворнически права над един могъщ медиум. Като си давам сметка за ценността, която може да представлява той за Гилдията, съм готов да ви го предам срещу възнаграждението от двеста хиляди златника. Ако сте съгласни, моля изпратете представител на Гилдията (но да бъде от жълт ранг) за среща на площад Авърли на трийсети дъждовен Хю. Аз ще се свържа с него.

С почит,

Ваш приятел

Грейнджър препрочете писмото. Но как би могъл да го прати? Янти бе вече по-голяма загадка за него отпреди. Знаеше неща, които нямаше как да узнае: чекмеджето, оставено за да се облекчават в него, четиристотинте златника. И същевременно бе сляпа за важна информация — отровната вода, собствения й баща. Инстинктът му крещеше, че реакцията й на последното разкритие бе съвсем искрена. Тя не бе знаела, че й е баща.

Дали пък Хана не бе казвала истината от самото начало?

Или двете отново го бяха надхитрили?

Замисли се. Тя не би могла да го види как прибира парите в джоба си. Не би могла да знае за Дюка, да е чула хлипането му. Защо тогава не знаеше, че й е баща? Не виждаше никаква логика в това — нито в способността й да намира имане. Медиумите не откриваха скрити съкровища. Морето не притежаваше ум, в който да надзъртат.

Сгъна писмото и го прибра в чорапа си. Ако Янти се окажеше ценна, щеше да го прати, ако пък не, поне ботушът на Крийди нямаше да го убива.

Янти го игнорира четири дни. Грейнджър изпълняваше съвестно задълженията си, носеше на затворничките вода и храна и изпразваше чекмеджето. Янти хвърляше храната в саламурата преди майка й да успее да й попречи или да благодари на Грейнджър. Но пиеше вода и позволяваше и на майка си да пие.

На петия ден каза:

— Ако искаш да ти намеря имане, ще трябва да ме пуснеш навън.

— Да съм казал, че искам да ми търсиш имане? — попита Грейнджър.

Тя хвърли стомната по него.

Минаха още два дни.

На седмия ден Янти продължаваше да е в същото отвратително избухливо настроение. Седеше, опряла брадичка на коленете си, и гледаше сърдито. Този път поне бяха изяли закуската и позволиха на Грейнджър да прибере празните купи. Той го отчете като малка победа.

— Тя иска да работи с теб — заяви Хана.

— Така ли? Това нейна идея ли е, или твоя?

Янти гледаше стената.

— Изведи я навън с лодка и ще ти намери нещо.

Грейнджър поклати глава.

— Мога да си изгубя разрешителното, ако някой ни види.

— Ами тогава излезте през нощта — каза Хана. — Тя и нощем вижда еднакво добре.

При мисълта да кръстосват нощем саламурената повърхност стомахът му се сви.

— Лодката ми пропуска.

— Не и тази на твоя приятел.

 

 

Крийди почеса татуировката на Гробарите в основата на палеца си и изсумтя:

— Не разбирам. Или е медиум, или не е.

Грейнджър седеше на носа на лодката, до покритата с чергило купчина, където бяха скрили снаряжението за драгиране — фенери, въжета, мрежи и железни куки, които Крийди бе заел от друг свой братовчед. От двете страни се нижеха каменни фасади и закрити с решетки прозорци — както над, така и под водата. Тук морското дъно достигаше дълбочина седем фатома, но водата бе необичайно прозрачна. Грейнджър не можеше да различи нищо ценно на улицата под тях. Камънак. Скъсана мрежа. Кости и разноцветни кутии.

— Може да е инстинкт — рече той.

— Тоест?

— Като на птиците, когато мигрират през океана. Как се ориентират? Какво ги насочва през безкрайните простори към едно и също място всяка година? Или драконите. Виждал си как драконите берсеркери ловят Удавници край бреговете на Лосото. Знаят кога да се гмурнат и какво да избягват.

— Веднъж видях как един дракон бе хванат от ерокински самал — каза Крийди. — Страховита гледка.

Грейнджър сви рамене. Може би това не беше най-добрият пример.

— Не зная — рече той. — Все още не мога да разбера какъв е талантът на Янти. Може да не е медиум, но със сигурност в нея има нещо.

Крийди поклати неодобрително глава.

— Полковник, мога да подушвам измамите отдалече.

Наблизо мина друга лодка, с тихо мъркане на двигателя. Връщаше жените на тъмничарите от Авърлейския пазар. Носеха покупките си под пейките. Снопове светлина се процеждаха между облаците на запад и озаряваха в златисто покривите на сградите.

Докато стигнат пристана на Грейнджър, Халсинският канал вече тънеше в сумрак. Крийди завърза катера и двамата се изкатериха на тавана.

Грейнджър бе взел за Янти голямо наметало от китова кожа. Знаеше, че няма да го хареса и ще започне да се оплаква.

Така и стана — момичето избухна и го захвърли на пода. Но когато й заяви, че или ще го облече, или остава вътре, тя го дръпна ядосано и се загърна. Крийди си мълчеше, но разглеждаше Янти с поглед, който будеше неспокойствие у Грейнджър.

Малко след залез потеглиха с лодката на Крийди. От юг се бяха надигнали високи облаци и закриваха небето. Нямаше звезди, изядената наполовина луна сияеше зад облаците. Грейнджър окачи фенер на носа, за да си осветяват пътя. Янти му каза да се насочи към Франсиал, след това закри лицето си с вмирисаното наметало и опря чело на коленете си. Излязоха от Халсинския канал и се отправиха по канал Елм, а сетне и по Броутън, преди най-сетне да стигнат в унмерския квартал при Прохода на плъховете. Нощта бързо се спускаше. Крийди изключи двигателя и взе канджата.

— Сега какво?

— Тя ще започне да търси.

Зачакаха.

— Янти?

Тя изсумтя ядно, доближи ръба и се загледа във водата.

Грейнджър и бившият сержант се спогледаха. Крийди поклати глава. Беше невъзможно да се види каквото и да било долу.

Заваля — отначало слабо, после все по-силно. Капките се появяваха в озареното петно, разпръскваха се върху черната повърхност и се превръщаха в безброй отблясъци. Дъждът трополеше по околните покриви и стичащата се вода шумеше яростно в улуците. Струи се стичаха от корнизите, плискаха по первазите на по-долните прозорци и каменните понтони и се стичаха през пукнатините към подгизналата сърцевина на стария унмерски квартал. Дъждът шибаше и по чергилото и се стичаше във врата на Грейнджър. Миришеше на влажна почва, сякаш във всяка капка се съдържаше трошица от някоя далечна земя. Грейнджър пое въздух с пълни гърди.

Крийди насочваше лодката през лабиринт от тесни улички и пъшкаше от усилие, докато я отблъскваше с канджата от надвисналите стени. Янти се бе подпряла на високия борд, мълчалива, загърната с наметалото. Грейнджър вдигна фенера и го завъртя, озарявайки стените, които се издигаха от двете им страни, разбитите потопени в саламура прозорци и издрасканите от куки решетки. От време на време от килиите над тях долитаха тъжни ридания, но тези шумове бяха слаби и се губеха зад завесата на дъжда.

— Тук — обади се най-сетне Янти.

Крийди спря лодката.

— Нещо метално — продължи тя. — На шест фатома дълбочина. Два разтега встрани. — И посочи към носа.

— Ценно ли е? — попита Грейнджър, като надзърташе във водата. Не можеше да различи нищо освен отраженията на фенера, трепкащи върху черната повърхност.

Янти обърна рязко гръб на борда, свлече се на дъното и се загърна в наметалото.

— А ти какво мислиш?

Грейнджър извади ръкавиците, маската и очилата. Взе драгиращото въже — дълго и яко, със завързани накрая куки — и го хвърли в канала. Въжето се плъзна между пръстите му, докато куките се спускаха към дъното. Четири фатома, пет, шест. Най-сетне спря на дъното и Грейнджър го дръпна. Усещаше, че куките се влачат по дъното, но не закачаха нищо. Отново отпусна въжето и повтори процеса.

Дъждът се усилваше.

На третото хвърляне усети, че закачва нещо. Дръпна леко. На дъното лежеше нещо тежко. Доста тежко. Внимателно го притегли нагоре.

Беше малък механизъм приблизително с размерите на гилза на снаряд — машина или част от нея. Устройството имаше кубовидна форма, беше изработено от причудлива сиво-зелена сплав и бе много по-тежко, отколкото издаваше видът му. През няколкото отвора във външната черупка Грейнджър различи вътре сложен механизъм — колела, пружини и стъкленици от червеникаво стъкло. Четири къси изолирани с гума жици се поклащаха от долната страна. Докато го въртеше в ръце, отвътре изтичаше саламура.

— Какво е това? — попита Крийди.

Грейнджър не знаеше.

— Определено е унмерско. — Крийди протегна ръка. — Дай да го видя.

По някаква причина странният механизъм пробуди безпокойството на Грейнджър. Теглото му сякаш се менеше всеки път, когато го завърташе, и му се струваше, че долавя слабо бръмчене от стъклениците, резонанс, който усещаше чак в зъбите си. Дали все още съдържаше в себе си остатъци от унмерска магия? Изтръска го от водата и го подаде на Крийди. После се обърна към Янти, която все още седеше загърната на дъното.

— Откъде разбра, че е там?

Тя само сви рамене.

— Мракът бе непрогледен.

— За теб — тросна се тя.

Крийди нагласи лещите в окото си, огледа находката и каза:

— Мога да ти намеря купувач за това нещо. Металът ще струва поне няколко стотачки. Ако се окаже, че прави нещо странно, след като изсъхне, цената ще скочи двойно. — Той остави машината. — Е, не е перлен фенер, но като начало е добре.

Кръстосваха канала часове. Валеше непрестанно. Янти надзърташе мълчаливо в черната вода. Но дали използваше очите си, за да търси имане, или ума зад тях? Грейнджър не знаеше. Беше се надвесила през борда, втренчила поглед в черните дълбини. Грейнджър започна да изпитва нарастващо безпокойство. Ами ако откриеше още такива машинки? Не всички унмерски предмети бяха безвредни.

В покрайнините на Франсиал извадиха медальон с форма на сърце, закачен на дълга и плоска остра като бръснач верига. Можеше да пореже шията на всеки, който го носи, но Крийди настоя, че е доста ценен. Докато го опипваше, без да сваля ръкавицата си, Грейнджър отново почувства предишното безпокойство. Имаше чувството, че медальонът се съпротивлява на движенията на ръката му, сякаш се привлича и отблъсква от някакви невидими линии или изменения в околния въздух. Странните усещания се усилваха и караха стомаха му да се свива и той подаде находката на Крийди. Сержантът я взе, поигра си с нея и се разсмя. След това работата взе да набира темпо. В Канонадния канал намериха метални очила, през които водата изглеждаше яркосиня, пронизана от сребристи нишки. Със завъртане на лещите цветът й се менеше, от жълт през зелен до черен. Интересно според Грейнджър, но напълно безполезно. След още няколко минути извадиха кълбо златисти конци, които пробудиха в ушите му странно звънтене, макар че не чуваше никакъв шум.

А каналите продължаваха да разкриват своите тайни: стара унмерска драконова сбруя с лъщящи капси, три сфери от горещо стъкло, свързани с дървена пръчка, кутия боя.

Кутията хвърлиха обратно и продължиха нататък.

Дъждът спря призори. Въздухът се изпълни със свежата миризма на метал. Небето над тях постепенно се озари в розово, жълтеникаво и пурпурно. От каналите се надигаха изпарения с бежов цвят и увисваха между сградите като мека ефирна пяна. Само саламурената повърхност оставаше тъмна. Грейнджър искаше да се връщат, но Крийди настоя да продължат.

— Само още една-две находки. Още едничка.

В сърцето на Франсиал насочиха лодката към малък площад, обрамчен от високите зидове на Боуърския затвор, и Янти отново им каза да спрат.

Грейнджър разтърка очи.

— Какво имаме тук?

Янти гледаше във водата.

— Морска бутилка.

Мъжете се спогледаха. Империята плащаше три хиляди златника за всяка ичусаи, извадена от дъното, но на черния пазар струваха много повече. Някои военачалници ги използваха като оръжия.

Последната находка обаче беше трудна за улавяне. След десетина опита с куките Грейнджър все още не бе успял да я закачи. Не виждаше нищо в черната вода освен отражението на измореното си лице и очилата, като дупки в черепа. Отказа се от куките и взе щипците — инструмент, предназначен да прихваща по-малки и гладки предмети. Командваше се с две въжета, с чиято помощ челюстите се разтваряха и затваряха. Доста трудна задача, но при втория опит усети, че въжето леко се опъва.

Изтегли го внимателно нагоре. Наистина бе закачил нещо. Дръпна по-силно.

Въжето под него се изопна в обратна посока.

Грейнджър реагира инстинктивно и го пусна. Близо два разтега се изнизаха през ръба на борда преди въжето да спре.

Крийди вдигна вежди.

— Дракон?

— В Етугра? — отвърна с въпрос Грейнджър. Между сградите нямаше достатъчно място за подобно чудовище. Каквото и да бе уловило въжето, трябваше да е по-дребно — ийлън, луксова акула или риба вършач, а може би някой Удавник.

— Янти, какво виждаш?

Момичето не отговори.

— Янти?

— Момче удавник — отвърна тя накрая. — Играе си с теб.

Крийди вдигна канджата и улови въжето с другата си ръка.

— Малко лайно — изруга ядно и нави въжето на ръкавицата си. — Сега ще ти помогна да си поемеш въздух. — И дръпна внезапно и рязко въжето.

Но въжето не помръдваше. Крийди го пусна.

— Копеленцето го е закачило някъде.

Въжето внезапно се изопна и едва не го прекатури през борда. Спасиха го единствено бързите реакции. Опрял ръка на дъното, той приклекна. Лодката се разлюля и вдигна вълни, после се блъсна в близката стена. Саламурена пяна прехвърли борда и заля дъното, чергилото и Янти.

Тя извика.

— Ху-шан — изруга Грейнджър: старо имперско проклятие. — Изгори ли те?

Янти тръскаше наметалото от саламурата.

— Докосна ли кожата ти?

— Не.

Крийди се изправи, като продължаваше да ругае и да опъва въжето. Наведе се и го преметна през един от ключовете за гребла на отсрещния борд. После се обърна към Янти и изръмжа:

— Момче казваш? Я кажи какво беше? Акула? Ийлън? Скалоливец?

Тя не отговори и той замахна с канджата, сякаш се канеше да я удари.

— Сержант — тихо каза Грейнджър.

Крийди се сепна и свали канджата.

— Прибираме се — нареди Грейнджър. — Разсветлява, а и събрахме достатъчно находки. — Погледна купчината в средата на лодката: машината, медальона, оплетеното кълбо конци, драконовата сбруя и сферите. Струваха поне няколко хиляди златника. Достатъчно да изхрани затворниците през следващите три-четири месеца, ако преценката на Крийди бе вярна. „А може би и предплата за нова лодка“ — помисли си. В края на краищата нали такъв бе първоначалният му план.

 

 

Крийди взе всичките находки, за да търси купувач. Преди да си тръгне, Грейнджър му предложи да вземе и унмерската кукла.

— Няма смисъл да я държа тук — обясни той.

Но Крийди, кой знае защо, не прояви ентусиазъм.

— Ще я продадем по-късно, ако се наложи. Уморен съм и искам да се прибера. — Не му се щеше да влиза в затвора на Грейнджър, нито да чака в лодката.

Грейнджър върна Янти в килията.

Хана — беше още сънена — попита:

— Как мина?

— Справи се добре.

— Тя винаги се справя добре.

Грейнджър само кимна. Качи се горе и отвори сандъчето, в което държеше куклата. Но куклата бе изчезнала. Не беше изненадан. Постоя известно време замислен дали да се ядосва на Крийди.

Докато се изтегне в леглото, слънцето вече беше високо и в таванската стаичка ставаше непоносимо горещо. Не можа да заспи и се замисли за лова на съкровища. Той самият не бе могъл да види нищо в тъмните води на каналите. Как се бе справила Янти? Дори свръхизострено зрение не би обяснило случая с Дюка, чекмеджето и четиристотинте златника. Какви ли не идеи минаваха през главата му, но нито една не му се струваше достоверна. Един глас в него не спираше да го уверява, че затворниците го мамят.

„Тя не може да чете мисли.“

Ако наистина бе така, тогава защо Хана я криеше от Хаурстаф?

„Хаурстафите ще я убият.“

Грейнджър се намръщи. Ако Янти бе медиум, Гилдията щеше да я приеме с разтворени обятия. Ако пък наистина притежаваше само необичайно изострени сетива, нямаше причина да се страхува от хаурстафите. Независимо дали щяха да решат да я използват, или не, те не биха й направили нищо лошо.

Загледа се в покрива, в светлината, която се процеждаше през пролуките. Мъглите вече се бяха вдигнали от Халсинския канал и слънцето сияеше в златистото си великолепие.

Може би подхождаше към проблема от неправилната страна?

Ами ако тя беше съвсем нормална — не беше медиум, нито имаше някаква дарба? Бабата на Грейнджър — прабабата на Янти — бе дошла от Ел без никакви телепатични способности. Янти нямаше откъде да ги наследи. Възможно ли бе едно петнайсетгодишно момиче да е открило начин да надхитри хаурстафите в собствената им игра? Ами ако странните й сили не бяха само прищявка на природата, онази мутация едно на милион, която се пораждаше в кръвта на жените от Запада, а по-скоро резултат от нещо, което може да се придобие от всеки? Някаква магия?

От унмерски предмет?

Грейнджър седна в леглото. В това вече имаше логика. Янти може да беше открила рядко ценна находка — медальон, пръстен или брошка, която я даряваше с тези нечовешки способности. Хаурстафите със сигурност не биха се погнусили и да я убият, за да го запазят в тайна. Император Хю би могъл да използва подобен предмет, за да се опълчи на Гилдията на медиумите и да премахне монопола им върху властта. Самото съществуване на Хаурстаф би било изложено на опасност. Ако имаше такъв предмет, той би струвал повече от целия боен флот на империята.

Магьоснически медальон, пръстен или брошка?

Дали Янти не го криеше някъде в себе си?

Той скочи от леглото, нахлузи ботушите и изтича надолу по стълбите.

Янти вече беше заспала, свита на кълбо върху нара, но Хана вдигна глава, погледна го и се усмихна. Усмивката й го обезоръжи, както го правеше и преди много години. Тя отново стана онази млада жена от Трепкав ручей и за един кратък миг той забрави напълно за какво е дошъл. Но после разкри замисъла зад усмивката. Тя го мамеше отново, подиграваше се със стария тъмничар с подгизнал от саламура мозък. Гневът му се върна.

— Събуди я — нареди Грейнджър.

Хана смръщи вежди.

— Казах да я събудиш.

Тя го погледна смутено, протегна ръка и побутна Янти.

— Къде е? — попита я Грейнджър.

— Кое? — обади се Хана.

— Няма да ви играя повече по свирката. Покажи ми го.

Двете се спогледаха.

— Не зная за какво говориш — каза Хана.

— Е, добре — въздъхна Грейнджър. — Събличай се.

— Какво? — Хана чак подскочи. Янти пък го изгледа изплашено.

— Събличай се — повтори той на Янти. — Свали си дрехите и ми ги подай една по една.

Хана застана между двамата.

— Защо го правиш?

Лицето на Грейнджър се наля с кръв.

— Нищо няма да ти направя — каза той през стиснати зъби. — Но ако не ми дадеш сама онзи предмет, ще го намеря. Дори ако трябва да те съблека гола.

— Казах ти що за стока е — изхлипа Янти през сълзи. — Не е по-добър от останалите.

— Не го прави, Том. Моля те.

— Тогава й кажи да направи каквото казвам.

Хана поклати глава.

— Да не мислиш, че е откраднала нещо?

Той не отговори.

— Нямам представа какво смяташ, че е взела, но няма да ти дам да я докоснеш.

Грейнджър сграбчи Хана за ръката и я бутна грубо настрани. Янти извика уплашено и се дръпна назад. Той посегна към нея, но тя изпищя и започна да рита яростно. Улучи го по рамото и събуди болката в старата рана. Той изпъшка, наведе се напред и я притисна към стената. Тя го заплю.

— Престани! — кресна Хана.

Грейнджър разтърси момичето.

— Какво е? — попита той. — Пръстен? Медальон? Покажи ми го!

Хана го улови отзад за врата. Вкопчи се в него и се опита да го дръпне назад, ноктите й одраскаха лицето му. Янти пищеше. Грейнджър се обърна, зашлеви Хана и я запрати към стената, после отново и отново, докато тя не го пусна. От усилието го заболяха гърдите, но не обръщаше внимание.

— Къде е? — попита разярено.

— Нищо няма в нея — заплака Хана.

— Тогава къде го е сложила? И как знае за всички онези неща?

— Може да вижда през очите на другите.

Грейнджър се сепна. Дишаше тежко, дробовете му всмукваха мъчително въздух. От ритника на момичето го болеше рамото.

— Знае за парите ти, защото ги е видяла — обясняваше Хана, — и знае какво е казал твоят приятел, защото го е чула. Ини се роди с… — Млъкна за миг, докато търсеше подходящата дума. — Предполагам, че е дарба. Може да вижда и чува само това, което виждат и чуват другите. Същото е и с миризмата и допира — тя просто се настройва към сетивата на другите. Но не може да чете мисли — както не можем и ние.

„Някоя необяснима мутация, породена от саламурата? — помисли си Грейнджър. — Не ме е видяла, че пълня стомната, защото беше тъмно?“

— Ами имането? — попита той.

— Удавниците също имат очи — отвърна Хана — и зрението им е адаптирано към сумрака. Виждат по-добре от хората. Не ги забелязваш, защото са на дъното. Но те са хиляди. Десетки хиляди.

Възприятие от дистанция? При подходяща кръстоска едно на милион зачевания можеше да създаде медиум, но Грейнджър никога досега не бе чувал за подобна дарба — нито в Ел, нито никъде. Гневът го подтикваше да спори с нея, да изтръгне истината със сила. Беше му омръзнало да го лъжат. Но думите на Хана сякаш обясняваха всичко.

— Значи тя вижда през моите очи? — попита той. — И чува през моите уши? Дори когато съм някъде другаде?

— Може да си на другия край на света.

— И е в състояние да го прави с всички?

— Почти с всяко живо същество.

— И с хаурстафите?

Хана кимна.

Сега вече Грейнджър разбра защо Хана толкова се страхува от Гилдията на медиумите. Хаурстафите продаваха дарбите си на всеки диктатор, който можеше да си го позволи. В битка нерядко имаше телепати и от двете страни и всеки от тях докладваше за разположението на противниковите войски. Император Хю можеше да се гневи на Сестринството, да проклина опита им и стремежа им да остават неутрални, но беше безпомощен срещу Гилдията. Щом противниците му прибягваха до услугите им, длъжен бе и той.

Но ако Янти можеше да се промъква зад очите и ушите на всеки, когото избере, тя би била идеалният шпионин. За нея нямаше да съществуват тайни, дори сред самите хаурстафи. За империята тя бе по-ценна от стотици медиуми. Наблюдението е ключов елемент от контрола. А дарбата на Янти можеше да се насочва срещу всеки.

— Почти всяко живо същество — повтори Хана. — Има само един човек, през чиито очи не може да вижда, нито да чува през ушите му.

— Кой?

— Тя самата — рече Хана. — Дъщеря ти е сляпа и глуха.