Алън Камбъл
Море на призраците (6) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

3.
Сетива

Скъпа Маргарет,

В живота ми настъпи неочакван обрат. Един от канджиите на Маскелин ме видя да надзъртам от прозорчето на моята килия. Иска четиристотин златника, за да си държи езика зад зъбите. Мистър Суайнкикър настоява да получи парите до края на месеца, инак човекът на Маскелин ще съобщи на властите, че все още съм жив. Ако това се случи, ще ме обвинят в измама и ще ме натикат в някой от градските резервоари за саламура. Потапят те, после те вадят и те оставят да умреш на слънцето. Понякога този процес се проточва с дни. Нямам време да ти пиша повече. Нуждая се спешно от помощта ти.

С обич,

Алфред

 

 

Ивънсроумската жена и дъщеря й бяха коленичили на пода на таванската стая на Грейнджър, с преметнати през водопроводната тръба вериги. Грейнджър още не знаеше какво да прави с тях и се ядосваше на себе си, задето не бе помислил по-рано. Килиите на долния етаж вече бяха залети със саламура на дълбочина десетина сантиметра. Трябваше да измисли някаква временна платформа, ако искаше да ги запази живи.

Но се двоумеше.

Последните думи на Крийди, преди да си тръгне, все още звучаха в главата му.

„Удави ги и кажи, че са се опитали да избягат. Направи го сега, за да си спестиш мъките по-късно. Те са нищо, Том. Ще имаш късмет, ако получиш и три вноски за тях.“

Янти гледаше втренчено като изпаднала в транс. Майка й я бе прегърнала през раменете, люшкаше я напред-назад и й шепнеше нещо. Стаята бе пълна с ръждясали боклуци, строшени инструменти и машинни части, все неща, които Грейнджър възнамеряваше да поправи, когато му останат няколко излишни златника.

— Виж сега… — почна Грейнджър.

— Благодаря ти, че го направи — прекъсна го Хана.

Той се опита да разчете изражението й, да потърси намек за някакви очаквания, но синините прикриваха всичко.

— Килиите са на долния етаж — каза накрая. — С това се занимавам сега. Това е моята работа.

Тя кимна.

— И името ми е Суайнкикър — продължи той. — Никога повече не ме наричай пред хора Грейнджър.

Тя кимна отново.

— Ще трябва да подредя малко. Долу подът е потопен. Вие почакайте тук. — Понечи да излезе, но си припомни добрите маниери. — Гладни ли сте? Имам…

— Малко вода, ако можеш да отделиш за нас.

Той напълни кана от стомната и потърси чаши. Бяха плесенясали. Грейнджър покри умивалника с кърпа и й подаде каната. Тя я грабна нетърпеливо и я даде на дъщеря си, която изгълта поне половината, преди да я върне.

— Има вкус на ръжда — оплака се Янти.

— Пречиствателят е стар — отвърна Грейнджър. — Все се каня да го подменя.

Тя го погледна, сякаш не съществува, с бледосините си очи, контрастиращи с мургавата й кожа. Беше красива, каквато бе майка й навремето — същата гладка кожа, черни извити вежди и буйни черни къдрици. Презрамката на роклята й бе скъсана и висеше.

Дали не бъркаше за нея?

Когато през последните дни от пребиваването на неговата част в Трепкав ручей Хана се разболя, не говореха за това. Страната вече бе обхваната от епидемия. Бомбардировките на Хю бяха оставили безчислени жертви. Така и не успяха да погребат всички.

Дали тогава Хана бе знаела, че е бременна? Щеше ли да промени нещо, ако му бе казала?

Светлите лосотански очи на Янти бяха неговите — в това нямаше съмнение. Виждаше го ясно и същевременно се безпокоеше, че нещо със зрението й не е наред. Тя не реагираше на движение или светлина както нормалните хора. Ако не я беше видял да посяга към каната, щеше да си помисли, че е сляпа.

Какъвто и да бе недъгът й, сигурно го бе наследила от него.

Хана го разглеждаше внимателно. Стори му се, че под синините и подутините различава нервна усмивка. Може би си мислеше за онези нощи отпреди петнайсет години? През цялата кампания неговият отряд се бе разположил във фермата на баба й. За шейсет и три дни той изгуби само седем души от хиляда и петстотин, докато врагът трябваше да оплаква над четиристотин. Щеше да е неповторима победа за империята, ако империята бе узнала за нея.

Но телепатите са скъпи. А Хю бе известен със скъперничеството си.

Спомни си ужаса на Хана, когато започна артилерийският обстрел. След като флотът на Хю привърши с канонадата, трябваше да се изкопаят още осем хиляди гроба, а той разполагаше само с шепа хора, за да го свърши. Дори по-малко, когато дойде холерата.

Спомени, които пробудиха гнева му. Защо правеше това? Не носеше отговорност за случилото се с нейното село. Беше успял да я опази тогава, но не можеше да я вземе със себе си. Не би могъл и да остане. Нищо не й дължеше. Погледна отново Янти и видът й го изпълни с отчаяние. Някаква атмосфера на очакване висеше във въздуха между тримата и Грейнджър не можеше да си я обясни. Не искаше да мисли за това. Трябваше да си поправи лодката. Да напусне този забравен от бога град.

„Удави ги и кажи, че са се опитали да избягат.“

Глождеше го съмнението, че е постъпил глупаво. Нахлузи ръкавиците и ботушите, които му бе оставил Крийди, взе кутията с инструменти и слезе долу, за да се опита да им направи място за спане.

Докато слизаше, нагласи очилата и дръпна маската пред лицето си. Имаше чувството, че се задъхва. Дълго гледа залятия с вода коридор, преди да стъпи в плитката саламура и да зашляпа навътре. Беше решил да използва празните нарове от трите килии, в които не държеше никого, за да направи по-висока платформа за двете нови затворнички.

В първите две помещения нямаше нищо полезно освен драконовите кости, които бе струпал за поправката на покрива. И двата нара бяха частично потопени и дори сухите части на дървото изглеждаха проядени от червеи. Грейнджър избра две дълги бедрени кости и постоя замислено, докато се чудеше как да ги използва. Накрая ги хвърли и излезе от килията. Дишаше все по-тежко. Усещаше хладния допир на водата през ботушите си.

Нарът в третата килия бе в по-добро състояние, но не и самото помещение. Дъските под саламурата бяха поддали и имаше големи дупки към долното помещение. През една от тях Грейнджър видя сноп светлина, който падаше върху купчина проядени дъски. Когато се вгледа по-внимателно, успя да различи стъпки в тинята долу. Дали Удавници не бяха предизвикали разрушението? Съмняваше се, че са способни на толкова целенасочени действия.

Докато минаваше покрай четвъртата килия, чу плясък иззад вратата. Не спря да провери как е затворникът. „Няма пари — няма храна.“ В края на краищата затворът не беше столова за бедни. Вече с нищо не можеше да помогне на Дюка.

Подът в останалите четири килии изглеждаше здрав и той избра тази, която гледаше към Халсинския канал и където прозорецът предоставяше достатъчно светлина. Събра всички нарове и ги скупчи един върху друг, с което оформи издигната платформа четири на два метра. Беше наклонена към стената, но по-добре така, отколкото да е наклонена в другата посока. Когато най-сетне свърши, се беше задъхал съвсем и сърцето му блъскаше като лудо. Облегна се на касата на вратата, докато се успокои. Платформата, която издигна, се извисяваше над саламурата с десетина сантиметра, достатъчно за да запази затворниците сухи за цяла година. Би трябвало да свърши работа. Защото не разполагаше с повече нарове.

Взе одеяла от складчето и потърси кофа в долните шкафове. Не намери, така че измъкна едно чекмедже и го сложи в края на платформата. Все щеше да свърши работа.

Двете жени не бяха мръднали. Хана все така бе прегърнала дъщеря си и я полюшваше.

— Няма да сляза долу — заяви Янти.

Грейнджър смъкна ръкавиците и ги хвърли на пода. Бяха лепкави от саламурата и можеха да изгорят кожата на пленниците.

— Тихо, Ини — сгълча я Хана. — Ще се оправим.

— Долу всичко е отровено. Ще умрем.

Майка й я притисна по-силно към себе си.

— Винаги се оправяме.

Но Янти се измъкна от прегръдката й.

— В една от клетките му има човек, който умира от глад — проплака тя и бутна майка си настрани. — Сложи ни чекмедже за тоалетна. Как можеш да твърдиш, че ще се оправим, когато се отнася с нас така? — Пое си рязко дъх, сякаш се готвеше да закрещи. — Онзи тип в лодката му каза да ни удави!

Грейнджър се сепна и втренчи поглед в нея, неспособен да се справи с този детински изблик на гняв и същевременно смутен от чутото. Откъде Янти знаеше тези неща? Не би могла да чуе какво му казва Крийди. Да не говорим да знае за затворника.

Хана се опитваше да я успокои.

— Ини, моля те…

Но Янти не искаше да се успокои. Изправи се, улови веригата с две ръце и я дръпна. Халката затрака върху металната тръба, но не поддаде. Момичето се завъртя рязко към майка си, лицето му беше зачервено.

— Какъв ти е той? Защо го гледаш така? Той е ужасен. Не може да си го познавала. Не може!

— Ини…

Грейнджър усети, че сърцето му се свива.

— Тя е медиум.

— Не — възрази Хана.

— Скрила си я от Хаурстаф?

На лицето на Хана се изписа отчаяние.

— Не. Ти не разбираш.

— Знаеш ли какво ще направят с теб, ако разберат?

— Тя не е като тях, кълна се. Не могат да я усетят. Тя…

Янти я прекъсна с вик:

— Не смей да му казваш!

Хана протегна ръце към дъщеря си.

— Миличка, може би…

Янти я зашлеви.

След плесницата се възцари тишина. Грейнджър стоеше неподвижно, заслушан в ударите на сърцето си. Не знаеше какво да каже. Янти трепереше и дишаше тежко, втренчила празен поглед в майка си. Хана подсмърчаше и си бършеше очите.

— Не съм медиум — някак огорчено каза Янти.

— Защото не си обучена — каза Грейнджър. — Не умееш да се съсредоточаваш.

— Какво значение има това? — тросна се тя. — Ти вече си планирал всичко. Ще ме продадеш на Хаурстаф и ще си построиш по-свестен затвор. Не ми пука.

„По-свестен затвор?“ Беше му хрумнало да я продаде, но за да си купи свястна лодка.

— Това подмятане нарочно ли беше? За да ме убедиш, че не си телепат?

Тя сви юмручета.

— Ти просто не разбираш, нали? — Изгледа го насмешливо. — Аз не зная какво мислиш.

— Ами обясни ми де.

Янти седна на пода до майка си. Хана се пресегна и я улови за ръката. С другата си ръка доизтри сълзите си и рече:

— Янти може да чува и вижда неща, които другите не могат.

— Това вече ми стана ясно — изръмжа Грейнджър.

— Имах предвид друго — продължи Хана. — Телепатите четат мисли, но Янти вижда и чува само нещата около нея. Сетивата й са като твоите и моите, но по-добри. Много по-добри.

Грейнджър се намръщи.

— Тя е чула как Крийди ми шепне?

Хана кимна.

— А човекът долу?

— Янти?

Момичето повдигна рамене.

— Чух го да плаче.

Дюка наистина ли бе плакал? Грейнджър не бе чул нищо подобно. Опита се да си припомни дали докато бе минавал по коридора затворникът бе издал някакъв звук. „Няма пари — няма храна.“ Това си бе помислил тогава. Всичките му инстинкти крещяха, че го лъжат.

— А чекмеджето?

Янти се поколеба.

— Какво чекмедже?

— Чекмеджето във вашата килия. И него ли чу? — Тя го гледаше ядосано. Знаеше, че я е хванал натясно. — Утре пращам писмо в Лосото — продължи Грейнджър. — Предполагам, че е излишно да уточнявам на кого и за какво. — Хаурстаф щяха да го позлатят за една от своите.

Студените й очи се присвиха.

— Не е необходимо да ми казваш нищо — изръмжа тя. — Зная всичко за теб. Баща ти е бил просяк, а майка ти била удавена, след като я обладал. Затова си толкова грозен. Измъкнала те е от утробата си като риба. Като те видял, баща ти едва не повърнал и затова сега се свиваш в този изгнил затвор — защото не можеш да правиш нищо друго. Жалък малък диктатор, който се забавлява, като затваря нещастни хорица. Гади ми се от теб.

Грейнджър пое бавно дъх. После се наведе, отключи катинара на Янти и я метна на рамо. Не беше тежка, но се дърпаше като котка, пищеше и се опитваше да го издраска. Единият й крак профуча над умивалника и разби някаква делва. Той отнесе съпротивляващото се момиче на долния етаж, мина по залятия коридор и го тръшна безцеремонно върху платформата, която бе сглобил. След това се изправи задъхан, а тя се дръпна към стената и се сви там, със зачервени от обида страни и блеснала в очите омраза.

— Ще стоиш тук… докато… се върна с… майка ти.

— Мръсник!

Той не си направи труда да затвори вратата. Янти не можеше да избяга, нали коридорът бе залят със саламура. Когато стигна до стълбите, спря и опря глава на стената. „Десет бавни вдишвания.“ Металическият мирис на морска вода го блъсна в ноздрите. Чуваше я да хлипа зад него. Стисна зъби и тръгна нагоре.

Хана седеше на пода.

— От половин година ни прехвърлят от една килия в друга — заговори тя. — Първо в предварителния арест, но най-лошо беше в Отдела за разпити. Когато не знаехме какво да отговаряме, продължаваха да ни питат, докато кажем нещо. Най-трудно бе да разберем какво искат да чуят.

— И ти правиш същото с мен, така ли?

Тя го погледна втренчено.

— Хаурстафите ще я убият.

— Ще й осигурят свестен живот.

Тя поклати глава.

Грейнджър се намръщи.

— Толкова ли е трудно да я пуснеш? Дори ако това означава да живее тук?

Хана затвори очи.

— Как да те накарам да ми повярваш?

— Кажи ми истината.

— Опитахме се.

Грейнджър отключи веригата и я поведе надолу по стълбите. Тя не се съпротивляваше, когато я вдигна на ръце. Отнесе я през залятия коридор до прага на килията. Янти седеше свита в ъгъла и плачеше, скрила очите си с ръце. Хана отиде при нея и я прегърна.

Грейнджър ги погледа, после излезе от килията и я заключи по навик.

 

 

Таванската стая бе озарена от лунна светлина. Грейнджър не можеше да заспи. Затворниците долу навярно също не спяха. Никой не прекарваше добре първата си нощ в килията. Лежаха, гледаха стените и се питаха кога ще се съмне.

В такава тиха нощ миризмата на море винаги му напомняше детството в Лосото. Мирисът на саламура бе доста по-силен долу в килиите, където прозорците имаха решетки вместо стъкла. Някои нощи сънуваш, че се давиш.

По пода на стаята бяха пръснати парчета дърво и инструменти, които двамата със Суайнкикър бяха събирали през годините, за да поправят лодката на стареца. Миналата зима Грейнджър бе разглобил повечето мебели, за да се топли. Наметалото му от китова кожа лежеше до ботушите, които бе заел от Крийди. В мрака драконовите ребра, с които подпираше тавана, изглеждаха като рисунка на обхваната от война страна — карта с бледи граници, разделена на множество феодални княжества. Карта на страха, на съблазънта и предателството, като всяка друга карта в империята на Хю.

„Чуваш ли ме сега?“

Сенките не отговориха. Грейнджър се почувства глупаво. Може би Янти спеше. Каквото и да бе, момичето очевидно държеше да скрие способностите си от него. Всички хаурстафи можеха да надзъртат взаимно в умовете си, а малка част умееха да четат мислите на другите. Силата им над унмерския ум беше опустошителна като изнасилване. Ала не притежаваха свръхестествени способности за виждане и чуване. Той поклати глава. Янти сигурно бе медиум, при това невероятно силен. Което означаваше, че е много ценна за него. Че е билетът му да се измъкне оттук.

Една здрава, оборудвана за открито море лодка можеше да го откара далече-далече, извън пределите на империята. Говореше се, че Валсиндър все още има няколко свободни пристанища. Щеше да продаде лодката още в първото и да си купи билет за някой кораб от клас „Вихър“, с който да прекоси Килотрошачно море. За около година щеше да стигне Хериканския полуостров, последната незавладяна страна — мястото, където някога боговете крачели редом с хората.

Да се измъкне завинаги от саламурата.

Тази мисъл би трябвало да му донесе спокойствие, но въпреки това безсънието не преставаше да го измъчва. Глождеха го съмнения. Имаше ли някакъв начин да го е чула, когато взе чекмеджето от шкафа? Не можеше да си представи как би могло да се случи това. Но ако щеше да продава Янти на Хаурстаф, трябваше да е абсолютно сигурен. Тя все още бе твърде голяма загадка за него. Пределите на възможностите й оставаха непроучени, скрити зад завесата на лъжите. Беше като да надзърташ в морските дълбини. Човек никога не знае какво може да открие там.

Трябваше по някакъв начин да разбере тайната й.

Но как можеш да изпиташ медиум, който чете всяка твоя мисъл и те изпреварва на крачка?

Грейнджър стана и взе стомната от ъгъла. После слезе в залятия коридор с килиите. Към коридора нямаше прозорци и тук долу цареше непрогледен мрак, но Грейнджър можеше да се ориентира пипнешком. Преброи петнайсет стъпала, после клекна. Бавно и внимателно потопи стомната в саламурата и я напълни с отровна вода.

 

 

Сутринта се успа. Когато се събуди, слънцето беше високо и в стаята бе започнало да става горещо. Отвори прозореца и се облекчи в канала. Все още беше уморен. Загърна се с наметалото и обу ботушите на боси крака. Взе стомната с отровната вода и я помириса. Лъхаше на сяра и метал, но така беше с всичко останало в неговия затвор. Съмняваше се, че обикновен човек би могъл да разкрие подмяната преди да е станало твърде късно. Но медиум би трябвало да знае какво е направил.

Слезе долу със стомната.

И двете затворнички, изглежда, не бяха мигнали през нощта. Янти нямаше сили дори да вдигне глава и да му се озъби. Лежеше свита в ъгъла, но дишаше толкова учестено, че очевидно беше будна. Хана се надигна от нара и се помъчи да му се усмихне.

Той й подаде стомната и си помисли: „Янти, водата е отровна.“

— Ще има ли нещо за ядене? — попита Хана и разтърка очи.

— След малко. — Той зачака.

Тя надигна стомната.

— Хана.

Тя свали стомната и го погледна.

„Янти, не разчитай да я спра. Втори път няма да го направя. И не се преструвай на заспала. Познавам, че си будна, по дишането.“

— Как се спасихте? В Ивънсроум. Казват, че холерата довършила и последните оцелели в колониите.

Тя сви рамене.

— Защо си смени името? Откъде този Суайнкикър?

— Така се казваше човекът, който държеше това място. Но не искам да говорим за това.

— Тръгнах на изток — обясни тя и надигна стомната.

— На изток? Накъде?

— Към Деслорн — продължи тя. — Бяхме няколкостотин такива като мен. — Гледаше го и се опитваше да разгадае намеренията му. — А когато холерата стигна Деслорн, тръгнах отново. Дъбов храм, Канислоу, други места. Бежански лагер в гората, там се роди Ини. — Тя пак вдигна стомната.

„Проклета да си, Янти. Нима ще я оставиш да умре само за да ми докажеш каквото искаш?“

Грейнджър сложи ръка върху стомната и я натисна надолу.

— Как стигна тук?

Тя въздъхна.

— Иманярите са виновни. Ини може да вижда разни неща, които лежат на дъното. — Остави стомната на пода и я погледна. — Забъркахме се с един контрабандист, Маркус Лоу. Търсеше имане във водите отвъд Порт Васар, към Охраво море и по-нататък. Пращаше находките на пазарите в Лосото. Незаконно, разбира се. Но когато нещата си струват, гледаш да намериш по-богат купувач. А Ини е добра в търсенето.

Грейнджър усети, че интересът му се пробужда. Ако Янти можеше да прави това, което твърдеше майка й, тогава в думите й имаше резон. Подобни черноборсаджийски операции бяха финансова опора на Ивънсроумската съпротива. Имперският флот непрестанно ги преследваше.

— Искаш да кажеш, че тя може да вижда имане на дъното?

Хана кимна.

— Както ти ме виждаш сега. — Вдигна стомната и я подаде на дъщеря си. — Ини…

— Не искам нищо от него — отсече момичето. — Ти пий.

Хана го погледна безпомощно, после вдигна стомната към устните си.

— Спри. — Грейнджър се пресегна и взе стомната. Мислите му се гонеха в нова посока. Нима Янти бе готова да остави майка си да се отрови само за да скрие способностите си? Или пък Хана казваше истината и Янти не знаеше, че водата е отровна? Той гледаше объркано стомната. — По-добре да ти донеса вино.

— Благодаря — каза Хана. — Ще е много мило.

Грейнджър излезе и изля стомната. Поведението на Янти го объркваше. Дали пък майка и дъщеря не знаеха за отровната вода от самото начало и не бяха разиграли тази сценка пред него? Може би Хана разчиташе, че той ще я спре? Струваше му се единственото възможно обяснение.

Как можеш да изпиташ един медиум, който знае всяка твоя мисъл и иска да те обърка?

Как би могъл да го надхитриш? Грейнджър изсумтя ядосано и отиде да налее вино.

 

 

По обед им сготви трикратно преварена риба и добави малко овес, за да стане на каша. Реши, че ако ще се опитва да ги надхитри, най-добре ще е първо да спечели доверието им. Взе и от меда, който бе запазил за себе си, и сложи и мед. Така кашата стана по-вкусна. Опита я с пръст, после добави сол и отново я пробва. Биваше я. Остана доволен от себе си. Докато вадеше купички за кашата, чу отвън звънене, отиде до отворения прозорец и надзърна.

По Халсинския канал бавно се носеше пощенското корабче, пуфтеше през медния си комин. Стар валсиндърски брегови катер, строен и изящен. Майсторите от корабостроителницата на Източната империя бяха издълбали корпуса му от челюстта на омагьосана баракуда, а носът бе слепен от стотици жълто-бели ангуйски кости, които все още лъщяха като фунийки за течен марципан. Тук каналът бе достатъчно тесен, за да може Нед, синът на пощальона, да хвърля пакетите с писма на тъмничните пристани или върху палубите на завързаните лодки. Повечето съседи на Грейнджър бяха поставили на кейовете си пощенски кутии, но Нед не си правеше труда да ги използва. Хоукенови и мисис Пърсуерър все се оплакваха, но Нед отвръщаше на жалбите им със смях и продължаваше в същия дух.

На отсрещната страна на канала Дан Катъл се спускаше по стълбите, които наподобяваха метални шевове върху напуканата стена. Махна му с ръка.

— Чудесен горещ ден.

— На сянка е доста по-хладно — отвърна Грейнджър. — Решиш ли да си смениш работата с моята, винаги съм насреща.

Дан се разсмя и се провикна:

— Том, имам събрани доста тухли — със странна форма са, но можеш да ги използваш. По-добре да ги дам на теб, отколкото да позволя да ги вземат проклетите Удавници.

— Ще обмисля предложението, Дан. Благодаря. — Спомни си за Удавниците, които бе видял да влизат в избата на съседа, но реши да не ги споменава. Дан щеше да накара канджиите на Маскелин да преровят подземията.

Докато пощенското корабче минаваше край него, Нед хвърли един плик. Пликът се завъртя във въздуха и тупна на дъното на прогнилата малка лодка.

Нед се разсмя.

— Съжалявам, Том.

— Както винаги — промърмори недоволно Грейнджър.

Лодката — „Хана“, сякаш газеше малко по-дълбоко от последния път. Той плъзна замислен поглед по изписаното на носа име. Едва разчиташе избелелите букви под олющената боя. Корпусът беше в окаяно състояние. Саламура се процеждаше през цепнатините между дъските и се събираше на дъното. Добре че писмото не бе паднало право в нея. Той стъпи на борда, наведе се и взе плика.

Писмото беше адресирано до „мистър Алфред Лийч, чрез капитан Р. Суайнкикър, Халсински канал“. Вътре имаше четиристотин златника в банкноти от по петдесет и писмо. Грейнджър прибра парите и тръгна нагоре по стълбите, зачетен в писмото.

Скъпи Алфред,

Последното ти писмо не ми остави много време да събера парите. Наложи се да навестя онзи лихвар на Иманярския пазар. Моля те, прости ми, зная колко го мразиш. Сали разговаря с него насаме и — Господ да се смили над нея — успя да го убеди да свали лихвата. Умница ми е тя. Така че не искам да се безпокоиш повече. Всичко е свършено. Роналд и Гъни ти пращат целувки. Непрестанно питат дали ги споменаваш в писмата си.

Казвам им, че ги споменаваш. Че им липсваш — и съм сигурна, че е така.

Обичам те,

Маргарет

Грейнджър смачка писмото и го пъхна в джоба си. Върна се при печката и сипа изстиващата каша в две купи. Изплакна стомната, напълни я с прясна вода и слезе при затворниците.

В мига, когато влезе в килията, забеляза, че Янти отново се готви да избухне. Беше стиснала зъби и очите й издаваха злите й намерения.

Опита се да я изпревари.

— Трябва ли да хвърля кашата в саламурата и да ти спестя усилието да я откажеш? — Още докато го казваше, съжали, че изобщо си е отворил устата.

Момичето изсумтя презрително:

— Рибена каша? Това не е ли нещо като канибализъм за теб? Да вариш родствениците си, за да храниш затворниците? — Говореше през стиснати зъби. — Виждала съм просяци да се тъпчат с подобна гадост, но поне не налагат вкусовете си на други. Взимай си я и ни донеси нещо, което става за ядене, или ни остави да умрем. — Изсумтя отново. — И без това ще го направиш, нали? Когато плащанията от общината секнат.

— Ини, моля те! — Хана протегна ръце, но дъщеря й се дръпна.

— Не мога да повярвам, че си спала с този тип — каза нацупено. — Да не би да е носил чувал на главата? Или пък те изнасили? Последното поне би те оправдало. Никога не се успокояваш, докато не станеш жертва, нали?

Бузите на Хана пламтяха.

— Достатъчно! — Грейнджър стоеше на вратата с подноса с храна. Чувстваше се като глупак. Янти сигурно бе знаела, че й е баща, от самото начало. Как можеш да го скриеш от един медиум? Но беше изненадан, че момичето бе насочило враждебността си към Хана, а не към него. Остави подноса на пода, уморен и с намерение да си тръгне. — Не ме интересува с какво си свикнала, това е всичко, което мога да ви предложа за момента.

— Бедничкият — изсмя се презрително Янти. — Да имаше поне четиристотин златника в джоба си.

Той спря. На лицето му затрептя усмивка.

— Четиристотин златника, Янти?

Тя завъртя глава.

Грейнджър вече не се съмняваше. Само телепат би могъл да знае за парите.

— Трябват ми за нещо друго.

— За курви, предполагам.

Той си пое бавно дъх. Понечи да заговори, но вместо това продължи диалога мислено.

„Не исках да съм твой баща. Не те познавам и не искам да те познавам. Утре сутринта ще пиша на Хаурстаф. До две седмици вече няма да живееш тук и може би ще прекараш остатъка от живота си в мраморни кули, като разпалваш войни, изнудваш императори или ровичкаш в унмерски мозъци — каквото там правят такива като теб.“ Усмихна се мрачно.

— Чу ли ме? Или искаш да го повторя на глас?

Янти го гледаше предизвикателно.

Хана местеше поглед между двамата.

— Казах ти, че не може да чете мисли.

Грейнджър усети, че е на ръба да си изпусне нервите. И ги изпусна.

— Досега не съм чул от теб нищо освен лъжи — избухна той. — Струва ми се, че аз съм единственият, който действа в интерес на дъщеря ни. Какво става с теб? Гордост? Егоизъм? Толкова ли се страхуваш да останеш сама, че си готова да я държиш в този прогнил затвор, когато може да се измъкне оттук? — Тръшна купите на пода и кашата се разхвърча. — Не те разбирам, Хана. Да не храниш илюзии, че изведнъж от мене е излязъл свестен баща? Отговорността ми към теб приключи преди петнайсет години в Трепкав поток, когато си решила да запазиш бременността си в тайна.

Хана изхлипа и затвори очи. После каза почти шепнешком:

— Ти нямаше да останеш при мен.

— Аз бях императорски войник.

Янти пребледня.

— Лъжи — рече тя. — Никога не е бил в Трепкав ручей.

— Ини… — Хана протегна ръка към нея.

— Не! — Тя се дръпна рязко. — Не смей да ме докосваш. Каза ми, че си го срещнала години преди татко да умре, каза… — Тръсна ядосано глава. — Невъзможно е да е бил в Трепкав ручей!

— Ини, моля те.

— Той не ми е баща.

— Съжалявам.

Янти започна да вие и Грейнджър се дръпна стреснато.