Алън Камбъл
Море на призраците (22) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

Епилог

Маскелин изплю примесена с прахоляк храчка и се обърна по гръб. Димът се виеше над разбитите останки на дървения покрив. Той надигна глава и потръпна от острата болка във врата. Лежеше на пода в порутената колиба на часовоя. През зеещата врата виждаше пожарите и разкривения метален скелет, забит наполовина в земята.

Колесницата?

Надигна се. Ръцете и краката едва го слушаха. Той се олюля, отиде до вратата и надникна навън.

Въздухът бе изпълнен с пушек и прах. Недалеч от него, на пътя, стояха конете. Фургонът, в който бяха впрегнати, се бе прекатурил през бариерата и едната му ос бе строшена. Маскелин зърна Мелор и двама от хората му седнали на стената на площадката зад разбития унмерски летателен съд. Изглеждаха като вцепенени. Тялото на друг мъж лежеше на земята пред тях сред отломки и обгорени парчета дърво. От капитана и приятелката му нямаше и следа.

Маскелин слезе по стъпалата пред вратата и закуцука към разбитата колесница. Дясното му коляно се подгъваше при всеки опит да пренесе тежестта върху него. Стигна до колесницата и надникна вътре през отворения люк.

Празна. Вътре нямаше нищо освен разкривен метал и жици. И тъкмо да се обърне, когато забеляза нещо да блести. Пристъпи внимателно вътре и го взе.

Беше кристал, голям колкото човешка глава. Маскелин го завъртя в ръце, удивен от невероятното изпълнение. Стените му бяха шлифовани толкова гладко, че можеше да се оглежда в тях. Пъхна го под мишница, излезе навън и извика:

— Мелор! Тръгваме!