Алън Камбъл
Море на призраците (20) (Книга Първа от Хрониките на Гробарите)

17.
Над Ел

Скъпа Лусил,

Не бива да храним илюзии, че някоя ловка, киснеща пликовете на пара служителка на Хаурстаф, поставена на този цензуриращ пост само защото й липсва каквато и да било медиумна дарба, няма да прочете това писмо преди то да стигне до теб. И ако споменатата особа схване същността на това твърдение и се почувства достатъчно заплашена от него, вероятно мигом ще сграбчи писалка, за да го зачеркне. Но осъзнала колко е дребнава — както вече предсказах — ще се засрами и ще реши да го унищожи цялото.

Но няма да успее.

Няма да го направи, защото намазах листовете с бързодействаща анемонова отрова, която попива право през кожата. Така нашата фанатична служителка ще бъде мъртва след броени минути. Уредих писмото да бъде взето от мъртвите й ръце — това ще свърши верен мой помощник, който ще го отнесе на теб, скъпа моя, в обикновен син неотровен плик. Ако пликът, съдържащ това послание, не е син, тогава нещо се е объркало и ти поднасям своите извинения.

Липсваш ми ужасно много — ти и Джонтни. Без вас двамата дворецът Ел е като пуста черупка. Тук има академия, в която бе записана и нашата злонрава малка откривателка на скъпоценни предмети — и голям избор от различни изобретения, които да изучавам. Сестрите се разхождат наоколо в робите си, беззвучни като облачета, и се ослушват непрестанно за клюки и новини от всички краища на света. Не се интересуват от великите тайни на живота, а като повечето жени на тяхната възраст предпочитат да бъбрят помежду си. Истинска благодат е, че не мога да слушам телепатичните им разговори, защото от гласовото общуване останах с впечатлението, че се интересуват предимно от коси.

Виж, Браяна Маркс е нещо друго. Тя е заплашително непостоянна, но умна и изпитва истинско задоволство от играта на власт между нейната организация и империята. Жена като нея дебне за измяна зад всеки ъгъл. Жалко, защото заради недоверието й не съумях да я убедя във важността на моята работа.

Въпреки това вярвам, че успях да постигна голям напредък в моето разбиране за унмерския източник на енергия. Ако не сполуча да убедя в това сестра Маркс, ще трябва да замина за Лосото и да поискам аудиенция при император Хю. Бъди готова, Лусил. Скоро идвам да ви взема.

Докато Маскелин крачеше неспокойно из стаята, някой пъхна под вратата сгънат лист. Той изтича и го дръпна нетърпеливо. Очакваше да е отговор от Лусил, но бележката го изненада. Беше кодирано съобщение от неговата свръзка.

32/3/44/51/163/33/29/29/32/19/32/3/67/8/56/9/163/3/7/80/17/18/3/89/18/76/33/88/1/50/127/43/2/16/127/22/21/70/246/70/13/3/18/33/9/29/79/11/263/99/3/32/101/106/61/119/32/12/44/3/57

Маскелин изруга. Свръзката бе повторила няколко числа, което означаваше, че всеки глупак би могъл да разшифрова съобщението без ключ. Колко пъти трябваше да му казва? Дори преносителите на посланията биха могли лесно да разгадаят очевидната формула. Той отиде при лавицата, извади „Алманаха на Кларк“, седна, отвори на 412 страница и започна да отброява буквите, за да намери тези, които съответстват на всяко число. Малко по-късно разполагаше с отговора:

Янти вече официално е Хаурстаф. Смятат да те екзекутират. Очаквам сигнал.

Маскелин смачка бележката и я лапна. Докато я дъвчеше, реши, че май ще е най-добре да си тръгне колкото се може по-скоро.

Излезе на терасата. Унмерските предмети сияеха на светлината на залязващото слънце сред растения в саксии и градинска мебел. Огромен златист облак закриваше хоризонта на запад, високо над планините. Маскелин се наведе над балюстрадата и погледна към долината. Димни стълбове се виеха над военния лагер, разположен в разчистения участък на гората. Няколко артилерийски позиции заемаха стратегическите хълмове и ридове — стоманените дула бяха вдигнати нагоре. Патрул крачеше по пътеката, водеща от юг на север по бреговете на Ирия и надолу към Порт Ел. Маскелин вдиша дълбоко прохладния планински въздух и зачака слънцето да залезе.

В лагера затрептяха светлинки — огньове, разпалени между дърветата. Небето потъмня и замъждукаха първите звезди. По-добре щеше да е, ако беше облачно, но нищо не можеше да се направи по въпроса. Маскелин облиза палец и го завъртя, за да определи посоката на вятъра. Вечерите често докарваха хладен ветрец от планините и той с облекчение установи, че този път не е различно. Взе перления фенер от масата, която използваше за работен тезгях, и повдигна жалузите, преди да се прибере вътре.

Извади изпод леглото пакет, увит в кафява хартия, и я разкъса. Вътре имаше войнишка униформа и кожен портупей. Маскелин се съблече и после облече униформата. Тежката памучна куртка имаше вълнена подплата и му пасваше точно. Предполагаше, че топли достатъчно. Нагласи портупея върху куртката и затегна каишките около кръста и под мишниците. Множеството джобове бяха предназначени да побират муниции, но свръзката на Маскелин бе уредил да ги разширят и подсилят с тел. Освен това на колана отзад бяха поставени медни куки, на които бе прикрепено малко чувалче, пълно с пясък.

След като приключи с обличането, Маскелин провери закопчалките за втори път. Портупеят беше тежък и неудобен и чувалчето с пясък предизвикваше неприятно напрежение в раменете. Маскелин влезе в банята и постави фенера върху резервоара за вода. Свали седалката на тоалетната и стъпи върху нея. Оттук можеше да стигне осемте баластни сфери за колесница, подпрени на тавана. Взе ги една по една и ги прибра в джобовете на портупея, като ги закопча с метални катарами. Сега портупеят започна да го повдига нагоре: бе готов да полети, но тежестта на тялото му все още го задържаше. Когато и последната сфера зае мястото си, той излезе от помещението.

Носеше се съвсем леко над пода.

„Не е добре.“ Трябваше да намали леко теглото.

Върна се в тоалетната, вдигна седалката и си разкопча дюкяна. Малко по-късно главата му опря в тавана. Закопча се и взе перления фенер. Допълнителното тегло бе достатъчно, за да се върне на пода. Прекоси банята с няколко скока, като се оттласкваше от стените, и влезе в спалнята. Спря при вратата на терасата, пъхна пръсти във фенера и нагласи механизма за усилване. Светлината засия по-ярко. Той постави фенера на пода и се тласна навън през вратата на терасата. Докато се издигаше покрай кулите на двореца, гледаше как терасата се отдалечава под него. Лекият ветрец го понесе на югоизток, над гората с военния лагер и право към брега. Дворецът се смаляваше: прозорците му блещукаха като скъпоценни камъни.

Но светлината от фенера на неговата тераса вече бе по-ярка от всички останали светлини и продължаваше да се усилва.

Маскелин летеше над долината и се наслаждаваше на прохладния благоуханен въздух. Под краката му се точеха стотици акри гъсти гори. На изток се виждаше тъмносинята лента на Ирия, леко фосфоресцираща между нивите, отзад бе тъмният масив на планината. Курсът му щеше да го отведе точно над военния лагер, но не можеше да се направи нищо. Можеше само да се надява, че часовоите са насочили телескопите си към двореца.

Светлината на неговия фенер вече сияеше като малко слънце. Дори от това разстояние му беше трудно да гледа право към него. Механизмът за усилване едва ли щеше да издържи още дълго. Маскелин знаеше, че скоро ще се повреди.

„Всеки момент ще се случи…“

Светлината затрептя. А после в сърцето на двореца избухна огнена топка. Миг по-късно до него достигна звукът от взрив: остър пукот, последван от продължителен грохот. Ударната вълна премина през въздуха около него и го тласна напред. Откъм военния лагер долу долетя вик, последван от пронизителния вой на сирена. Маскелин продължаваше да се носи в нощта — самотна прашинка между милиардите звезди.

Колкото по-високо се издигаше, толкова по-студен и разреден беше въздухът. Скоро го усещаше като леден полъх в дробовете си. Портупеят го притискаше болезнено под мишниците. Маскелин духаше върху пръстите си и ги разтъркваше, за да поддържа кръвообращението. Устните и лицето му бяха изтръпнали. След малко разкопча един от джобовете и освободи сферата, която се стрелна нагоре и се изгуби в небесата. Маскелин се запита колко ли такива има там горе, реещи се вечно между световете. Започна да се снижава, по-бързо, отколкото му се искаше, и затова отвори торбата с пясъка и изсипа няколко шепи, за да забави скоростта.

Продължаваше да лети над поля и горички, рееше се в мрака като някакъв причудлив магьосник. Мина над една селска къща с ярко сияещи прозорци. Долу нямаше никой, който да го забележи. Прелетя над река Ирия и известно време следва пътя, преди вятърът да го отнесе към нивите отвъд. По някое време се носеше толкова ниско, че обувките му опираха в короните на дърветата, докато изхвърляше с отчаяна бързина още пясък.

Най-сетне стигна на половин миля от Кръстовищния хан, където пътят за двореца пресичаше реката. Сега вятърът го носеше право на запад и го отдалечаваше от пътя и уговореното място за среща, така че Маскелин реши да кацне. Освободи още една сфера и започна да контролира скоростта на снижаване с изхвърляне на пясъчен баласт.

Приземи се меко на затревено поле на няколко крачки от пътя, потърка доволно ръце и тръгна към хана.

Свръзката го чакаше вътре. По каменните стени трептяха сенки от разпаленото огнище. Няколко дълги прашни маси бяха подредени покрай стените, но в този късен час пейките до тях пустееха. Дори ханджията се беше прибрал да спи и бе оставил самотния посетител да се обслужва сам. Мъжът вдигна глава, когато Маскелин влезе, ухили се и побутна глинена чаша към него.

— Студеничко е навън, а?

— Радвам се да те видя, Хоулиш. — Маскелин продължаваше да търка енергично ръце. — Бъди добро момче и сложи още дърва в огъня.

Капитанът се наведе и пъхна в огнището още съчки. Пламъците се разгоряха, придружени от силен пукот.

Маскелин се настани до Хоулиш и попита:

— Видя ли се с жена ми?

— Възстановява се доста добре.

— А Джонтни?

— Добре е и той, добре е. Очакват ни преди зазоряване.

Маскелин отпи от медовината и се облегна назад.

— Мислех си, че няма да е зле, ако отложим бягството.

Капитан Хоулиш втренчи поглед в него.

— Поне за няколко дни — добави Маскелин.

Хоулиш също отпи и бавно остави чашата на масата.

— Ти плащаш, Маскелин, но мисля, че допускаш грешка. По тези места новините пътуват бързо. Тази страна гъмжи от медиуми.

— Медиуми, които ми отнеха нещо, което ми принадлежи — посочи Маскелин. — Човек с моето положение не може да позволи една подобна кражба да остане ненаказана. Въпрос на собствено оцеляване.

— Няма да ти върнат онова момиче.

— Така е — призна Маскелин. — Не съм и очаквал да го направят. — Извади една хартийка и я подаде на капитана. — Питам се дали не би могъл да ми набавиш тези неща.

Хоулиш разгъна листчето и го прочете. После каза:

— С пушките няма да е проблем. Инструменти за рязане, саламурена газ, ичусаи — ако имаш достатъчно пари. Също не са проблем. — Поклати глава. — Забрави за вакуумните мушички. Дори не знаех, че са останали от тях на този свят, докато не извади проклетата аркебуза. — Ухили се. — И за какво са ти толкова много фенери? Да не подготвяш война или бал?

— По малко и от двете.

 

 

— Ще ми е по-лесно да го обясня, ако махнеш този пистолет от главата ми — каза Хериан.

Грейнджър продължаваше да държи оръжието насочено към главата на стареца — същото оръжие, което Хериан се бе опитал да използва преди малко срещу него, единственото устройство в тази проклета бърлога, което, доколкото можеше да определи, не криеше в себе си някоя злодейска изненада.

Стояха до разбития пиедестал в централната зала на предавателната станция. Без ярката светлина на кристала сумракът вдъхваше известно спокойствие, но повечето предмети наоколо, изглежда, бяха престанали да функционират. Хериан го бе уверил в противното.

Старецът разпери ръце. Доближи най-близката купчина и седна.

— Има един разказ, за човек, който веднъж сключил сделка с унмер — заговори той. — Бил роб, без особена стойност за никого, но предложил нещо, което пробудило интереса на един велик ентропичен магьосник на онова време. Виждаш ли, този роб смятал, че е изобретил метод за вечен живот.

Грейнджър се заслуша.

— Помислил си — продължи Хериан, — че ако успее да плени отражението си между две огледала, то ще остане там завинаги. И ще съхрани някаква част от самия него. — Той се намести намръщено, пъхна ръка под себе си и измъкна някаква джунджурия. — Но макар че нагласил две огледала едно срещу друго, робът така и не успявал да се измъкне достатъчно бързо между тях, за да остави отражението зад себе си. — Вдигна глава към Грейнджър. — Ала магьосникът решил, че ако успее да забави достатъчно светлината, отражението може да се задържи. Разбира се, не го било грижа за роба, а за решаването на поставения проблем.

Грейнджър седна до него и отпусна пистолета на коляното си.

— И така, магьосникът опитвал какво ли не, за да забави светлината. Изпълвал пространството между огледалата с разнородни газове, течности и призми. Нищо не се получавало. И тогава му хрумнала една идея. Нямало нужда да забавя светлината. Достатъчно било да увеличи разстоянието между огледалата. Ако светлината от лицето на роба пътува достатъчно дълго, за да стигне отсрещното огледало и да се отрази, робът няма да е там, когато отразената светлина се върне. Трудната част била да изработи две идеални огледала и да ги постави на достатъчно разстояние.

— След много години най-сетне успял да направи огледалата. Но си давал сметка, че разстоянието между тях трябва да е огромно. На цяла Анеа не можел да осигури подобна дистанция. Затова натоварил роба с едно огледало в колесница. И после полетял с него в пространството отвъд нашия свят. Конструирал специален костюм, който да му осигурява въздух, храна и вода и да го топли по време на полета през ледената пустош. Робът, разбира се, нямал костюм и умрял бързо, но това нямало значение. Не било необходимо да е жив, за да хвърля отражение. Магьосникът оставил едното огледало да се рее в космоса и се отдалечил в просторите с тялото на роба и второто огледало. — Хериан се поколеба. — И оттогава никой не го видял, нито чул за него.

— И каква е поуката от всичко това? — изсумтя Грейнджър.

— Поуката е — рече Хериан — да не се забъркваш с неща, които не разбираш. Устройствата и предметите наоколо, които за вас хората са само „имане“, всъщност са създадени да изучават различни аспекти от обкръжаващия ни космос. Ти не си по-различен от онзи роб. Не можеш да ги използваш, ако не разбираш силите, които са впримчени в тях.

— Ами научи ме.

Хериан поклати глава.

— Отне ми години да се науча. На теб ще ти е нужен цял един живот.

Грейнджър стана и опря дулото на пистолета в челото му.

— Този пистолет превръща всичко в прах.

Хериан се изсмя.

— В прах? Той увеличава ентропията.

Грейнджър натисна съвсем леко спусъка и заяви:

— Не ме интересува как го наричаш. Защото крайният резултат е същият.

— Нямаш представа с какво се захващаш.

Грейнджър го простреля в крака.

Хериан нададе пронизителен вой, докато половината от пръстите на крака му се превръщаха в сивкава пепел. Стисна стъпалото си с пръсти, но кръв нямаше. Короната му се изтърколи, раменете му се разтърсиха от хлипове.

— Мисля, че току-що ускорих ентропията на това място — каза Грейнджър.

— Ах, ти, негодник!

Грейнджър го улови за брадичката и я повдигна, за да надзърне в ужасените му очи.

— Кажи ми как действат тези оръжия! Всичките!

Хериан го гледаше с безмерно презрение.

Грейнджър вдигна отново пистолета.

— Е, добре — въздъхна Хериан, всъщност изпъшка от болка и раздразнение. — Има две основни школи за унмерско магьосничество: на ентрописти и бруталисти. Бруталистката магия се занимава с движението на енергия. Перлени фенери, вълнови оръдия, въздушни камъни, сетивни прибори, всичките са изработени на тези принципи. Ентропичната магия се фокусира върху материята, нейното разрушаване и създаване. Така се изработва „имането“.

— Как да използвам копиращия меч?

— Ще стигна и до това! — извика Хериан. — Само ми дай малко време. Съвсем малко!

Грейнджър нямаше с какво да измерва хода на времето в сумрачната кула. Седеше и слушаше часове наред как старецът му разказва за принципите, залегнали във функционирането на много от предметите около тях. Повечето идеи му бяха напълно непонятни, но научи достатъчно, за да се преизпълни едновременно със страхопочитание и уважение към нещата, които изработваха унмерите. Някои от предметите, изглежда, нямаха друго предназначение, освен да изпитат някоя теория за света, докато други определено бяха създадени за да измъчват или убиват. Най-смъртоносните оръжия въобще не бяха тези, които изглеждаха опасни. На пръв поглед невинни предмети вършеха такива ужасни неща, които Грейнджър почти не бе в състояние да възприеме. Имаше игли, които превръщаха плътта в скъпоценни камъни, и пищящи пръстени които, веднъж сложени, не можеха да бъдат свалени. В един ъгъл Хериан изрови бебешко креватче, изработено някога, за да успокоява човешки деца. Изобилстваха уреди за обмяна на възприятия и Грейнджър се зачуди дали не може да използва някой от тях, за да се свързва с Янти. Но се страхуваше да изпробва каквото и да било в присъствието на стареца, за да не повреди по някакъв непредвидим начин ума му.

Някъде късно през нощта Хериан най-сетне се просна на земята и започна да моли Грейнджър да го остави да си почине. Грейнджър се смили, качи се на колесницата и се отдалечи сред ледената пустош, за да отдъхне в безопасност.

Слънцето изгря над Злачно море и над водата се вдигна зеленикава омара. Нямаше дори слаб повей, който да размърда снежната покривка. Грейнджър продължи да лети с колесницата, докато вече не можеше да вижда предавателната кула. Ала ледът продължаваше да покрива всичко до хоризонта. Извивката на света се простираше докъдето поглед стига.

По някое време заспа, загърнат в коженото палто, докато колесницата се поклащаше на двайсетина стъпки над повърхността на тази неприветлива страна.

По здрач обърна машината и се отправи назад към предавателната станция. Не се съмняваше, че по това време старецът вече се е въоръжил и го очаква, но реши да поеме риска. Имаше още толкова много да учи.

 

 

Двама войници завързаха унмера за креслото, после смъкнаха превръзката от очите му и се видя белегът от левкотомия на челото му. Беше мършав човечец, жив скелет, с окапала коса и обезумял вид. Оглеждаше се трескаво. Накрая погледът му се спря върху Янти.

Браяна закрачи зад стола на Янти.

— Искам да направиш същото, което си направила на Карълайн, но гледай да го отслабиш хилядократно.

— Констанс — поправи я Янти.

Очите на мъжа бяха изпълнени с ярост. Бузите му се мърдаха трескаво зад клапата в устата. Голите му гърди се повдигаха и спускаха. От челото му се стичаше пот и го караше да мига. Изправените зад него войници се отдалечиха към стената. Единият изтръска невидима прашинка от безупречната си синя униформа и застана мирно. Другият се прозя. Бяха млади, ала на лицата им се четеше скука. И преди бяха присъствали на изтезания.

Три от стените на помещението — обърнатите към затворника — бяха облицовани с огледала. Въпреки че виждаше в тях само отраженията на присъстващите Янти усещаше, че отвън ги наблюдават още стотици. Тя се пресегна с ума си…

… и се озова сред група стари жени, седнали на редове скамейки; очите им бяха втренчени в ивънсроумското момиче зад стъклената стена. Огледалата пропускаха светлината само в една посока. Янти пърхаше между умовете на наблюдателите, надзърташе през очите им. Бяха ужасно стари, невероятно. Долови очакване, дори леко вълнение, в тази тайна стая. Виждаше го в очите им, в начина, по който присвиваха неволно пръсти, в присвиването на устните.

— Започни, като се съсредоточиш — каза Браяна и Янти се върна в своето тяло — в една точка зад очите му. Опитай се да си представиш там малка вилица. Съсредоточи се върху този образ, докато не чуеш как вилицата вибрира. Хаурстафите използват подобна техника, за да визуализират и манипулират подсъзнателните процеси.

Янти се опита да си представи сребърна вилица между очите на унмера. Почти веднага той започна да се бори с въжетата и да върти глава. Дали усещаше дори този обикновен акт на визуализиране? Не беше сигурна. Извика образа на трептящата вилица, представи си звука, който издава, но това не му въздействаше по никакъв начин.

— Какво да правя нататък? — попита тя.

— Представи си, че те боли глава — каза Браяна. — Все едно някой забива пирон в челото ти. Веднага щом го почувстваш, тласни усещането към вибриращата вилица. Ако си установила връзка с опитния екземпляр, ще почувстваш как болката се усилва.

Янти се затрудни доста да изпълни инструкциите. Каквито и въображаеми мъчения да стоварваше върху главата си, не успяваше да изпита и най-слабо главоболие. След известно време се предаде. За щастие унмерският затворник, изглежда, не бе пострадал по никакъв начин по време на опитите й. Тя погледна Браяна и каза:

— Не мога да го направя.

— Но го направи с Кар… Констанс.

— Там беше различно.

— Как?

— Тя ме ядоса.

— Аха. Лесно ще го уредим. — Браяна кимна на единия войник. — Махни клапата.

Войникът развърза превръзката на устата и унмерът изплю клапата и изсумтя:

— Мутанти! — Говореше на анейски, макар и с акцент. — Ето какво се случва, когато ентропията започне да се забавя. — Поклати отчаяно глава. — Нестерилизирани, неизследвани, загниващо разклонение, което уврежда цялото дърво. Собствените ви деформации ви пречат да прозрете истината! — Известно време разглежда Янти с присвити цинично очи. После изражението му омекна. — Момиченце — рече той. — Погледни се. Погледни и тях. Искаш ли да станеш като тези старици? — Почти я умоляваше. — Заради чистотата на света те всички е трябвало да бъдат удавени още при раждането си.

— Трагедията е, че той вярва в това, което говори — обади се Браяна.

Затворникът отново поклати глава.

— Бил е участник в една научна програма, която унмерите са наричали Програма за изследване и реинтеграция на еволюцията. Един от трите хиляди служители, заети с изучаване на „нискоентропичните състояния“. Попитай го как го е постигнал.

— Няма нищо неморално в това — обади се унмерът.

— Ами кажи й тогава.

Мъжът повдигна рамене.

— Давехме хора.

Янти се изцъкли.

— Хиляди — уточни Браяна. — Експериментирали са със саламура много преди да хвърлят бутилките в моретата.

Мъжът ги изгледа с огорчена усмивка.

— Саламурата е само среда за преработка на опасно изостанали ентропични състояния. Нима предпочитате да ви бяхме изтребили напълно? — Сведе поглед към вързаните си ръце. — И така ли награждавате усилията ни? Със затвор, мъчения и деградация? Ето това е разликата между нас. Вие затваряте всичко, което ви заплашва. Ние го пускаме на свобода.

Янти усети ръцете на Браяна на раменете си. Магьосницата се наведе и прошепна.

— Представи си вилицата между очите му.

Но Янти не можеше. Чистосърдечните признания на затворника бяха провокирали гнева й, както несъмнено очакваше Браяна, но чувствата й не бяха насочени към него. По-скоро гневът се стовари върху нея самата. Беше си позволила да изпита съжаление към младия унмерски принц в тъмниците на двореца, да бъде подлъгана от хубостта му, да прекара няколко сутрини в мисли за него. А сега се чувстваше унизена и предадена от човек, когото никога не бе срещала. Затвори очи и остави на различните възприятия да се реят свободно около нея.

Скоро вече виждаше тъмницата през очите на унмерите — бетонния лабиринт под металното мостче, изгладнелите мършави обитатели. Гмурна се още по-надолу, в неизследваните дълбини, към покритите със стъклен таван отделения, наблюдавани от млади магьосници. Дванайсет апартамента. Беше глупачка, че не ги бе изследвала досега. Започна да се скита от един хаурстафски ум в друг, докато не откри помещението, което й бе показала Браяна. Принцът седеше до бюрото и пишеше писмо. Янти надзърна с разтуптяно сърце в текста:

Скъпа Карела,

Този грозен език ме вбесява. Липсва му финес, за да изразя напълно чувствата си. Но не бива да забравяш, че като ни оковават с жалките си закони, хаурстафите признават собствената си слабост. Макар да си надзъртат един на друг в умовете, те не могат да поглеждат в нашите. Виждат само това, което им позволяваме.

И как е възможно това да не ги засрами?

Последното ти писмо ме изпълни с такова отчаяние, че имах желанието да унищожа този дворец, или поне да умра, докато се опитвам да го сторя. Гневът ми щеше да ме отнесе през сърцето на света. Само твоята сила ме задържа. Всеки ден коленича пред боговете и ги моля да прехвърлят страданията ти върху мен. Всяка нощ сънищата ми ме отвеждат при леглото ти, за да мога да те прегърна и целуна и да изтрия влагата от трескавото ти чело. Лежим в прегръдките си и говорим за онова лято във Форента: старата драконова пещера, която ни показа баща ми, учителката Делийни, която се разхожда боса наоколо, обедите в розовата градина, полята зад овощните дървета.

Не губи надежда, моя любов, и не се страхувай. Ръцете ми винаги са около теб.

— Янти?

Гласът сякаш идеше от другия край на света. Янти отвори очи и откри, че се намира в огледалната стая. Браяна я гледаше учудено. Мислите й обаче оставаха при унмерския принц и писмото. Това не бяха думи на безсърдечен враг, а на чувствен и грижовен мъж. Янти не можеше да не се запита кои всъщност са истинските чудовища.

— Янти? Какво има? Беше на милиони мили оттук.

Янти вдигна очи към Браяна и заяви:

— Не мога да го направя.

— Нужно е време… — почна Браяна.

Янти стана от стола.

— Не искам да го правя!

— Янти?

Тя тръгна към вратата и се сопна:

— Остави ме на мира!

Браяна изтича след нея.

— Чуй ме…

Янти натисна дръжката, но вратата беше заключена.

— Пусни ме да изляза.

— … исках само да…

— Отвори вратата!

Браяна сложи ръка на рамото й.

— Янти, моля те.

Невинното докосване разпали искрата. Янти се завъртя, гневът набираше сила в нея като свит юмрук. Тя протегна ръка към магьосницата и извика:

— Остави ме!

И в този момент се случи нещо, което не бе планирала, нито можеше да контролира. Тя събра целия си гняв в една-едничка отчаяна мисъл, като беззвучен вик, и го освободи.

Огледалата по стените се пръснаха. В галерията отзад магьосниците се присвиха и закриха лицата си с ръце. Много от тях бяха покрити с кръв, с надрани ръце. Чуваха се изплашени викове, хлипания и стонове. Браяна Маркс отстъпи назад с пребледняло лице, избърса кръвта от носа си и втренчи поглед в изцапаните си пръсти. Унмерът беше увиснал напред на въжетата и не помръдваше. Само двамата войници изглеждаха невредими. Отначало се стреснаха, но после измъкнаха палките от коланите си и тръгнаха към Янти.

Тя извика и вдигна ръце да се защити.

Единият войник замахна с палката и светът потъна в мрак.

 

 

— Това е унмерско нападение — говореше командир Раст. — Момичето е шпионин и убиец, тази експлозия… очевидно е била предназначена да отвлече вниманието на войниците, докато тя изпълнява задачата си.

— Като привлече вниманието им към двореца? — попита Браяна.

Лицето на командира почервеня и мустачките му затрепкаха нервно. Около масата се разнесе шепот, гласов сред командирите от Гилдията и телепатичен между хаурстафския контингент. Присъстваха седем бойни медиума, водени от сестра Ула, макар че в светлината на последните събития терминът „боен медиум“ изглеждаше по-скоро погрешен и унизителен. С една-едничка мисъл Янти бе поразила умовете на шест от най-добрите им магьосници.

„С една мисъл.“ Браяна все още не се бе съвзела от атаката на Янти. Мащабите на силата, която бе доловила в това крехко момиче, я бяха разтърсили из основи. Беше като да надзърнеш в кънтяща бездна — истинска, сурова и дива първична сила. Вълните от нея все още се разпространяваха из Хармоничния източник, тази абстрактна равнина, която хаурстафите използваха, за да простират телепатичната си мрежа. Браяна бе сигурна, че Янти не би могла сама да генерира подобна сила. Момичето вероятно бе открило достъп до нея и я бе насочило — също както унмерите канализираха своята магия. Бяха постъпили наивно, като я бяха довели в Хаурстаф. Това момиче бе от съвсем различна класа.

— Ами очилата й? — попита тя.

Инквизитор Мара вдигна глава и обясни:

— Най-обикновен уред за предаване на възприятия. Изглежда, съдържат мисловните образи на унмерски морски капитан — един от старите бруталистски магьосници, които са се сражавали с драконите на Конквилас при Ел. През очилата може да се разглеждат различни моменти от живота му, което понякога е доста страшничко, но не е особено полезно за никого освен за историците. — Той чукна с молив по масата. — Въпреки това има две странни неща, свързани с тях. Янти е нагласила фокуса към настоящето, което означава, че вижда света чрез неговите сетива, а не със своите. На свой ред образът на магьосника може да вижда през нейните очи.

— Значи е шпионин! — възкликна Раст.

Мара изпръхтя презрително.

— Шпионин на призрак. На безсилен призрак, умствен багаж. Този бруталист е само образ, оптична илюзия, пленена завинаги в очилата. — Той вдигна ръка, за да спре възраженията на командира. — Раст, ако ме послушате, имам по-добра храна за вашата кауза. Най-объркващото е как въобще Янти успява да носи очилата. Тъй като умствената връзка е двустранна, тя вижда през неговите очи и той през нейните. Но умът на бруталиста е закотвен в миналото. Той не може да възприема събития от нашето настояще, без да създаде парадокс, който очилата не биха допуснали. Всеки опит да го направи би породил небивало напрежение в ума на този, който ги носи. Човешките доброволци, които използвахме за тези изпитания, не можеха да издържат на натоварването повече от секунда.

— А какъв ефект имат върху хаурстафите? — попита Браяна.

Мара завъртя молива между пръстите си.

— Изпробвахме ги на едно момиче, но вероятно ще трябва да го обсъдим насаме. Резултатите бяха… драматични и доста кървави. Засега ще кажа само, че чувствителният ум реагира на очилата драстично, което повдига въпроса защо Янти е имунна към този ефект.

— Очилата очевидно са били изработени за нея — възкликна ядосано Раст. — Това е повече от ясно. Тя нападна стая, пълна с медиуми, и остави унмерския затворник невредим.

Браяна обмисли думите му, после каза:

— Оцеля, защото не се е прицелвала в него. Но не е невредим. Умът му изгуби всичките си висши функции. — Тя се наведе над масата. — Гневът на Янти бе насочен към помещението, към тези, които я принуждаваха да направи нещо, което не иска. Аз бях там. Това, на което бях свидетелка, е емоционален изблик на шестнайсетгодишно момиче, а не внимателно обмислен план. — Реши да спести останалите си разсъждения по въпроса, за да не подхранва излишно подозренията на командира. За един миг й се бе сторило, че Янти се сдържа.

И въпреки това не можеше да отрече, че момичето има много общо с унмерите: издръжливостта й към неблагоприятните ефекти на очилата, умението да канализира сила някъде вън от тялото си, необяснимата й способност да открива скрито имане. Дали Маскелин също бе забелязал тези неща? Веднъж вече Браяна бе постъпила глупаво, като го бе подценила, и сега в стената на двореца зееше дупка с диаметър шейсет стъпки, за да й го напомня.

— Някакви новини за Маскелин? — попита тя. Командирите поклатиха глава. Раст изглеждаше обезпокоен.

— Не би могъл да премине през отбранителните линии — почти извика той. — Или все още е в двореца, или е загинал при експлозията.

— Не ми изглежда като човек, който ще се пожертва — каза Браяна.

— Ако е жив — добави Раст, — сигурно ще е близо до момичето. Двамата очевидно са заедно в тази игра.

За миг Браяна се поколеба. Дали пък командирът не беше прав? Съвпадението с изчезването на Маскелин подсказваше, че някой го е информирал за предстоящата му екзекуция. Но не можеше да си представи Янти в тази роля. А и Маскелин вероятно беше човек от средите на военните — нали в Етугра се бе занимавал с набиране на наемници и пирати.

— Как искате да постъпя с момичето? — попита инквизитор Мара.

— Екзекутирайте я — отвърна Раст. — Без шум и церемонии, просто я убийте преди да се събуди.

— Още не — намеси се Браяна. — Тя черпи силата си отнякъде. Бих искала да знам откъде я взема и по какъв начин го прави, преди някое от останалите момичета да се научи на същото. Силата й се увеличава с всеки нов път. Не знаем на какво още може да е способна.

Сестра Ула се надигна и каза:

— Съгласна съм. Предоставя ни се възможност да изучаваме нещо съвършено ново.

— Една подробна дисекция може да ни каже много — подхвърли Мара.

— Ще дойде и твоят час, инквизиторе — каза Браяна. — Но междувременно бих искала да я притиснеш, да я накараш да се разкрие. Разслои душата й, докато стигнеш до сърцевината. Искам да знам какво има там.

 

 

Янти сънуваше, че е в бална зала с високи покрити със завеси прозорци и увиснали от тавана златни свещници. Русокосо унмерско момиче седеше на трикрако столче и плъзгаше нежно пръсти по струните на арфа. Беше бледокожо и невероятно слабо и сякаш тази физическа слабост се прехвърляше на мелодията, която изпълняваше. Всяка крехка нота като че ли трептеше на прага на забвението.

Никога досега Янти не бе слушала нещо толкова хубаво и толкова тъжно. Дълго остана унесена от мелодията. После, когато звуците внезапно утихнаха, момичето неочаквано вдигна глава и я погледна въпросително.

— Коя си ти?

— Приятелка.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да донеса едно писмо.

Русокосото момиче поклати глава и каза:

— Ти си от тях. Не знаеш ли, че мога да те унищожа? Ей толкова лесно… — Прокара пръсти по няколко струни и те се скъсаха с остър немелодичен звук. — Ще ти откъсна пръстите и ще ти смъкна кожата. — Изправи се, бутна арфата настрани и тя падна с трясък на пода.

Янти изведнъж се уплаши. Обърна се и побягна, но спря, когато вратата пред нея се отвори. В стаята влезе тържествена процесия: млади мъже и жени с красиви дрехи и маски на екзотични птици — феерия от паунови пера, сребърни клюнове, скъпоценни камъни и ухание на парфюм. Пееха и се смееха. Мъжете дърпаха жените, които крещяха, кикотеха се и се препъваха. Новодошлите заобиколиха Янти и изпълниха помещението с радостна глъчка.

Мъж с бяла маска тропна с жезъл по пода и се провикна:

— Музика!

Арфата засвири, но този път мелодията беше жива и енергична. Янти дори не се учуди, че счупеният инструмент може да издава подобни звуци. Вече не виждаше русото момиче, защото празнуващите бяха оформили кръг около нея. Веднага щом арфата засвири, те подхванаха танц. Движеха се по двойки, партньорите държаха високо ръцете на своите партньорки. Птичите им маски се накланяха и хвърляха отражения под запалените свещи — вихър от пера и блещукащи камъни. Подметките им тракаха по пода в ритъма на танца. Всички пляскаха с ръце и се покланяха. Никой сякаш не забелязваше Янти.

Янти искаше да си тръгне, но за целта трябваше да разкъса кръга. Музиката се усилваше и ставаше все по-буйна, танцьорите поддържаха ритъма, въртяха се като обезумели сред развети коприни. Янти се опита да се приближи до вратата, но танцьорите я избутаха назад. Помъчи се да си пробие път, ала не намираше пролука между махащите ръце и подскачащите тела. Музиката не утихваше дори за миг. Звуците се раждаха един след друг, сливаха се в ужасяваща какофония. Като крясъка на диви птици. Янти вече не можеше да различи един танцьор от друг. Сякаш се бяха слели в едно общо подскачащо тяло, изгубило всякакъв контрол. Някой изпищя.

Но танцът не спираше. Писъкът стана част от музиката, поредният ужасяващ звук, погълнат от всеобщия смях. Момичешки глас повтаряше умоляващо: „Моля ви, недейте… недейте…“ Янти изхрачи кръв на пода. Обувките на танцьорите се хлъзгаха върху нея, окървавените подметки продължаваха да тропат ритмично, мъжете пляскаха с ръце или носеха в прегръдките си своите партньорки. Някои от дамите вече бяха изпаднали в несвяст. Други все още се опитваха да се освободят. Всичките бяха окървавени от безброй рани. И докато танцуваха, маските и украсата им започнаха да падат като птичи пера. Късчета коприна се завъртаха във вихъра и полепваха на мокрия под.

Смеховете утихнаха. Вече не се чуваха женски гласове, само тропотът на крака и хаотичната музика. Ала мъжете не спираха да въртят обезобразените си партньорки из залата.

— Нямаш партньор.

Янти се обърна и видя, че до нея е застанал мъжът с бялата маска. Той й протегна крехката си женствена ръка.

— Ще ми окажеш ли честта да танцуваш с мен?

 

 

— Янти?

Видя се отстрани, лежаща в болнично легло. Осветяваше я жълт перлен фенер. Възглавницата и чаршафите ухаеха на сапун. Някой, облечен с хаурстафска роба, махаше превръзките от ръцете й. И сега Янти бе в ума му.

Изведнъж тя разпозна гласа.

— Ария?

— Тихо. Ще ме убият, ако разберат, че съм тук. — Ария освободи и другата й ръка и се изправи. — Трябва да тръгваме.

Янти седна. Едното й око беше подуто.

— Какво стана?

— Не помниш ли?

Янти си спомни стаята с огледалата и сърцето й подскочи.

— Аз нараних Браяна.

— Нищо й няма — успокои я Ария. — Но всички знаят. Вече не е безопасно да оставаш тук.

— Очилата ми? Къде са?

Ария бръкна в джоба си и извади унмерските очила.

— Взех ги от кабинета на инквизитор Мара. — В гласа й се долавяше лека насмешка. — Видях ги, докато търсех ключа. Помислих си, че може да си ги искаш. — Подаде ги на Янти и тя побърза да си ги сложи.

После напусна тялото на Ария и се върна в своето. Едва сега можа да разгледа наведената над нея усмихната девойка.

— Не съм ги пробвала — уведоми я Ария.

— Какво?

— Очилата. С тях по-лесно ли е? Всички си мислят, че така го правиш.

Янти поклати глава.

— Те ми помагат да виждам. Иначе съм сляпа.

Ария смръщи вежди.

— Тогава си загазила повече, отколкото мислех.

Излязоха и забързаха по коридора. Минаваха покрай стаи, в които имаше метални маси. Повечето бяха празни, но върху една Янти зърна частично отворен унмерски труп. Стори й се познат. Дали нямаше белег на челото? Тя забави крачка, но Ария я дръпна да побързат и прошепна:

— Нямаме време. Уговорила съм се с един кочияш да те откара в Порт Ел. Мой приятел. Той ще те прекара през пътните постове. Оттам можеш да вземеш някой товарен кораб за Лосото. Джон познава човек, който ще те качи тайно на борда.

— Защо го правиш? — попита Янти.

— Защото ти си единствената, която би го направила за мен — отвърна Ария. — Тук нямам други приятелки. — Тя спря, извади от джоба си шепа златници и ги пусна в шепата на Янти. — Ще ти трябват. Съжалявам, че са толкова малко, но това е всичко, което имам.

Очите на Янти се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти.

Ария се засмя.

— Хайде, почти стигнахме.

Минаха по още един коридор и стигнаха тежка метална врата.

— Почакай — рече Янти. Усещаше присъствието на хора от другата страна на вратата — двама мъже с възприятия, ярки като разпалени в нощта фенери. „Военни униформи.“ Тя дръпна другото момиче. — Ария, там има някой.

— Това е кочияшът — отвърна Ария. — Чака ни. — Хвана Янти за ръка, отвори вратата и я изведе отвън.

Не беше кочияшът. Зад вратата имаше малка стая с бетонен под и стени. В центъра на пода бе изкопан канал. Стаята беше съвсем гола, ако не се броеше един метален стол и тръбите на стената, завършващи с кранове. Инквизитор Мара стоеше до едър войник с униформа на Гилдията. Войникът тъкмо разкопчаваше яката на ризата си. Държеше палка. Янти чу зад гърба си изщракване.

Ария беше заключила вратата.

— Какво означава това? — попита Янти.

Ария сведе глава.

Инквизитор Мара се покашля и каза:

— Това е началото на много дълъг процес. Ако обичаш, седни.