Неле Нойхаус
Убийството на мистериозната жена (4)

Вторник, 30 август 2005 г.

Пиа за втори път потегли за „Гут Валдхоф“, а Боденщайн отиде в офиса си. Той много рядко влагаше чувства в даден случай, но този път беше различно. Дали не се дължеше на неочакваната среща с едно минало, което считаше за приключило? Стоя буден до среднощ и мислеше за Инка. Не му се щеше да й създава проблеми с арестуването на Керстнер и се питаше защо този мъж се държеше толкова странно през деня. Боденщайн все още знаеше твърде малко за обкръжението на Изабел, за да се ориентира къде е двигателят на всичко, но вярваше, че това скоро ще се промени. Работата на криминалиста рядко беше толкова забавна, колкото я изкарваха по телевизията — напротив, в повечето случаи беше уморителна и досадна, но пък имаше и нещо омагьосващо в това, да създаваш от събраните и систематизирани сведения цялостна картина, която, ако имаш късмет, ти показва образа на извършителя. Навремето някогашният шеф на Боденщайн беше казал, че за да бъдеш добър полицай, трябва да умееш да мислиш като престъпник, и това не беше съвсем далеч от истината. Способността да се поставиш на мястото на напълно непознат човек беше също толкова важна. Мислите на Боденщайн неволно се върнаха към Инка Ханзен. Нали знаеш къде да ме намериш… Дали да не отиде още веднъж в клиниката и да не се опита на чаша кафе да изкопчи от нея още информация за личния живот на семейство Керстнер? Не, това беше глупаво. Причината, поради която искаше да се види отново с Инка Ханзен, нямаше нищо общо с Керстнер и неговия случай. На вратата се почука и това изтръгна Боденщайн от мислите му.

— Да! — извика той и вратата се отвори.

Влезе една жена и Боденщайн, без да се усети, се втренчи нетактично в нея. Беше трудно да се определи дали бе хубава, или грозна, защото лицето й беше съвсем подуто и осеяно с вътрешни кръвоизливи. На лявата скула се виждаше скорошен шев, а кожата около раната бе станала виолетова.

— Главен комисар Боденщайн? — попита с тих глас тя.

— Аз съм. — Боденщайн излезе иззад бюрото си, когато жената внезапно започна да се олюлява и краката й се подкосиха. Той я хвана решително и я сложи да седне на един стол.

 

 

Пиа сновеше из паркинга, на който, в сравнение с предишния ден, бяха спрели повече коли. Преди това в участъка беше обяснила на Бенке защо го е отменила за неприятната аутопсия. Не биваше да я мисли за подмазвачка, която иска да се хареса на шефа си. Другите колеги от екипа я бяха приели радушно, но Бенке се отнасяше нелюбезно с нея, едва ли не враждебно. Надяваше се занапред нещата да се оправят между тях — все пак й беше благодарил.

Пиа тръгна към манежа. Тази сутрин госпожа Кампман бе облечена в прилепнали по тялото бели джинси и някаква блуза от ликра с леопардов десен. Златните бижута бяха същите като вчера, а косата й отново бе старателно опъната назад. Пиа, която обикновено връзваше косата си на конска опашка и освен очна линия не слагаше никакъв друг грим, се зачуди колко ли време й е необходимо на госпожа Кампман сутрин, за да се приведе в подобен вид. Госпожа Кампман седеше с още две жени на маса под един чадър на моравата зад залата за езда. Пред тях имаше чаши кафе, една кана за кафе и чиния пресни кроасани.

— Е-хооо! — изчурулика тя, при което ударението попадна на двете срички, скочи, замаха с ръце към градинските столове като възторжена домакиня на изискано парти. — Ще пийнете ли кафе? Или нещо друго? Но заповядайте, седнете.

— Благодаря, много мило от ваша страна — отвърна Пиа, — само че първо искам да поприказвам с мъжа ви.

— О, мъжът ми е много зает — изкриви кахърно лице госпожа Кампман.

Пиа се запита дали тази жена винаги се държи така превъзнесено. Тя се представи на двете дами и забеляза нескритото любопитство, изписало се по лицата им. Явно новината за смъртта на Изабел Керстнер се бе разнесла светкавично из цялата база. Сабине Ноймайер и Ренате Грос, и двете някъде в началото на петдесетте, имаха по една дъщеря в тийнейджърска възраст и коне, яздени от дъщерите. Пиа намери имената им в списъка, който госпожа Кампман й беше разпечатала предишния ден.

— Какво можете да ми кажете за Изабел Керстнер? — попита Пиа и забеляза бързия поглед, който си размениха двете дами.

В същия миг Кампман излезе от обора, повел един кон за юздата и придружен от възпълничка жена в средата на четирийсетте, обута в кариран панталон за езда, която стискаше своя за юздата, докато той се клатушкаше с кофа цветя, крепяща се на седлото му. Пиа кимна на Кампман. Той отвърна на поздрава й с безизразна физиономия и подкара коня към манежа.

— Не съм общувала много с Изабел — отвърна неопределено госпожа Ноймайер. — Всичко, което знам за нея, е, че беше много добра ездачка.

— Да, чух за това. — Пиа се облегна назад. — Но дъщеря ви сигурно също е добра ездачка. Купили сте й дресиран кон. Всъщност как се казва той…

— Конесьор^[1] — каза госпожа Ноймайер. — Да, така е. Купихме го за дъщеря си от господин Кампман.

— Аха — кимна Пиа. — Има ли същите успехи като Изабел?

Госпожа Ноймайер се поколеба. Сякаш й беше трудно да каже пред една непозната истина, която й бе неприятна.

— Те двете са още във фаза… Те… първо трябва да свикнат една с друга — каза уклончиво тя.

— Това значи ли, че вашата дъщеря далеч няма успехите на Изабел? — Пиа безмилостно човъркаше в отворената рана на клетата жена.

— Не. — Госпожа Ноймайер хвърли на Пиа язвителен поглед и решително изгаси цигарата в пепелника. — Какво ли го увъртам? Изабел беше звяр. Тя правеше всичко с разбиране, слушаше с широко отворени очи само за да може да натрие носа на Кампман с всичко, което е научила. Беше много изкусна в умението да злепоставя хората. Ние купихме коня от Кампман, след като Изабел се бе представила успешно с него на няколко турнира, но при нашата дъщеря не се получи. Патриция просто не можеше да се справи с този кон. Когато веднъж споделих с Изабел, че Кампман ни е продал кон, който може би не е подходящ за нас, тя веднага му издрънкала всичко. Оттогава той избягва да разговаря с нас. Изабел имаше остър език и лош характер. Никой в конюшнята не можеше да я търпи.

— Гледаше само на нея да й е добре — намеси се и госпожа Грос. Тя също имаше дъщеря, на която бе купила скъп дресиран кон, за да удовлетвори по този начин собствените си амбиции и несбъднати мечти. Но подобно на Ноймайер, дъщерята на Грос далеч нямала успехите на Изабел Керстнер.

— Как по-точно? — попита на свой ред Пиа.

— Знаеше на кого да се подмаже — отвърна възмутено госпожа Грос. — Навиеше ли си нещо на пръста, веднага си слагаше маска на любезност.

— Какво си навиваше на пръста? — осведоми се Пиа. — Та тя е имала всичко: кон, хубава кола, съпруг.

Госпожа Грос изпръхтя възмутено.

— Че има съпруг, разбрахме едва половин година след идването й тук. Държеше се така безсрамно, та чак непоносимо.

— Хм?

— Понякога се питахме в конна база ли сме, или на модно ревю. Още малко, и щеше да започне да язди по бикини! — Госпожа Грос се изсмя кратко. — Беше нимфоманка. Но все попадаше на неподходящи. Не бих казала, че ще ми липсва особено.

Междувременно госпожа Кампман се беше изнизала, а учителят по езда яздеше в другия край на огромния манеж. От време на време поглеждаше насам и Пиа се зачуди дали Кампман няма да прескочи с коня защитните заграждения на арената, само и само да не мине покрай Пиа. Пълничката жена седна до госпожа Ноймайер и госпожа Грос. Госпожа Пейдън имала дори три коня в тази конюшня. Всичките ги била купила от учителя по езда Кампман, както и трите били обучени от него. Госпожа Пейдън също не можела да понася Изабел Керстнер и Пиа се досещаше защо. Не беше трудно да си представи човек как е въздействала красивата, стройна Изабел на тези жени.

— Има ли изобщо някой в базата, който да е бил приятел на Изабел? — попита Пиа. — Госпожа Кампман ни каза, че тук са я обичали.

— „Обичали“ не е точната дума — рече госпожа Ноймайер, — може би по-скоро „страхували“. Никой не смееше да я закача. Тя беше доста близка с Кампман и Ягода, а с тях никой не искаше да си има неприятности.

— Какво имате предвид под „тя беше доста близка“ с тях? — настоя Пиа.

— Ами — госпожа Ноймайер сви рамене — в крайна сметка тя яздеше конете, които Кампман подготвяше за препродажба от името на „Гут Валдхоф“. Той обучаваше Изабел, придружаваше я на турнирите.

— Между другото, правеше това само с нея — отбеляза остро госпожа Пейдън, след като се увери, че Кампман е достатъчно далече, за да не я чуе. — Купихме три коня от него, но така и не рече да придружи нашата дъщеря на турнир.

Пиа усети злобата, с която бяха пропити тези думи. Явно в тази тузарска конна база не беше по-различно, отколкото в която и да е друга. Беше наясно, че клиентите от женски пол, често с числено превъзходство, се стремяха отчаяно да спечелят предпочитанието на единствения учител по езда и взаимно си завиждаха, пакостяха си и гледаха безмилостно критично на собствения си външен вид и собствените си предимства.

— На какво се дължеше това, че господин Кампман се е грижил за Изабел повече, отколкото за другите клиентки? — попита Пиа с любопитство. — Да не би да намеквате, че между тях е имало нещо?

— Естествено, че е имало нещо между тях — каза категорично госпожа Грос, а другите две дами не възразиха. — Кампман и Изабел си бяха лика-прилика. И двамата мислеха само за пари и за личната си изгода.

Явно репутацията на Кампман не беше толкова неоспорима в „Гут Валдхоф“, колкото си мислеше Пиа в началото.

 

 

Боденщайн сложи младата жена да седне на един стол.

— Моля да ме извините — мърмореше неразбираемо тя.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — попита загрижено Боденщайн и когато жената поклати глава, той видя раните и синините по лицето й, което при нормални обстоятелства може би беше красиво. — Какво се е случило с вас? Злополука ли претърпяхте?

— Няма значение. — Жената изкриви лице, после изпъна рамене. — Казвам се Анна Лена Дьоринг. Дойдох да ви кажа, че в събота вечерта от шест и половина до четири на другата сутрин бях с доктор Керстнер.

Боденщайн се изправи. Значи това било лицето, което търсеше той и което искаше да защити Керстнер! Под прозорците се чу вой на полицейска сирена, която бавно се отдалечаваше. Жената седеше, съвсем изправила гръб на предния ръб на стола, опряла ръце на коленете си. Имаше големи сини очи, които обаче бяха потъмнели от притеснение и страх.

— Миха не може да е убил жена си. — От подутата устна гласът й звучеше неясно. — През цялото време бях с него.

— Каква е връзката ви с доктор Керстнер?

— Познаваме се от доста дълго време и сме приятели. Приятел е на брат ми, а той и колегите му се грижат за почти всички коне в конюшнята ни.

— Имате конюшня?

— Не. Имаме четири коня в „Гут Валдхоф“.

Боденщайн мислено прегледа списъка, копие от който Пиа му беше дала предишния ден, но не можа да си спомни да е прочел името „Дьоринг“.

— Разкажете ми за миналата събота — помоли той жената. Забеляза нейната напрегнатост, страха в очите й и се запита какво ли се е случило с лицето й.

— Същия следобед с мъжа ми бяхме на един турнир по езда — започна Анна Лена Дьоринг и за миг погледна в празното, сякаш за да си припомни хронологията на събитията. — Мъжът ми язди с препятствия. Каролус, най-добрият ни кон, същия ден се провали на водното препятствие, така че пропуснахме най-важните прескачания. Това много разгневи мъжа ми. Върнахме се от турнира; в конюшнята той свали коня от камиона, както си беше със седлото, и препусна с него към конната база да упражни прескачането на водни препятствия. Мъжът ми биеше коня, беше ужасно. Каролус скачаше, но падаше и се нараняваше…

Тя спря и изхлипа, ала секунда по-късно се овладя.

— … Счупи си крака. Когато мъжът ми разбра какво е направил, направо откачи. Дръпна Арагон, другия ни кон, който още не бях разтоварила, от камиона и започна да го бие и да го рита. Когато му извиках да престане, гневът му се прехвърли върху мен.

— Мъжът ви ли ви подреди така? — попита невярващо Боденщайн. — Не може да бъде! Трябва да подадете оплакване!

— Да подам оплакване ли? — Анна Лена Дьоринг изкриви лице. — Не го познавате. Той ще ме убие.

Боденщайн беше искрено потресен. Абсурдите у хората все още можеха да го шокират.

— После мъжът ми се качи в колата си и отпраши — продължи Анна Лена Дьоринг, — а аз се обадих на Миха… тоест на доктор Керстнер, по телефона. Беше около шест и петнайсет и го помолих веднага да дойде в базата. Той разбра, че съм много разстроена, и обеща да дойде. След двайсет минути беше при мен.

Тя спря за малко и потрепери.

— Каролус трябваше да бъде приспан още в двора. Имаше открито счупване под ставата на десния преден крак. Всичко беше в кръв. Беше ужасно… — При спомена устните й затрепериха, а очите й се напълниха със сълзи.

Боденщайн едва я разбираше, но Анна Лена Дьоринг като че ли не забелязваше това. Каролус трябваше да бъде приспан още в двора… От което ставаше ясно, че Керстнер е носил у себе си средство, с което е можело да се убива. Боденщайн не спомена за тези свои мисли. Вместо това той попита Анна Лена дали освен нея, мъжа й и ветеринарния лекар е имало други хора в базата онази вечер.

— Вероятно и други са видели злополуката на манежа. — Тя вдигна объркано поглед. — Нямам представа дали Кампман е забелязал.

Анна Лена обгърна раменете си с ръце, като че зъзнеше.

— Доктор Керстнер искаше веднага да ме заведе до болницата, но аз настоях първо да прегледа Арагон. Закачихме едно ремарке за коне за колата му и тръгнахме за клиниката. Беше около седем и половина, когато пристигнахме там, а към болницата потеглихме чак когато се погрижиха за Арагон.

— В колко часа беше това?

— Около десет — десет и половина. Миха остана там, докато ми оказваха помощ, а после остана и в стаята ми. — Тя прокара ръка по косата си.

— Извинете ме, че питам това, госпожо Дьоринг. — Боденщайн се покашля. — Имахте ли връзка с доктор Керстнер?

— Не — Анна Лена Дьоринг поклати глава, — ние сме само добри приятели, все пак се познаваме отдавна. И на двамата не ни потръгна в брака. Понякога сме си говорили за това и установихме, че имаме сходни… хм… проблеми. От около година и половина си говорим редовно по телефона и взаимно се подкрепяме, когато за пореден път се случи нещо особено лошо.

Тя издаде някакъв звук, нещо средно между смях и хълцане.

— Доста жалко, нали? Две пребити кучета се утешават едно друго.

Боденщайн погледна замислено жената и макар да се съпротивляваше на тази мисъл, все пак се изкуши да предположи, че тези двама отчаяни и разочаровани души са имали не само мотив, но и време и възможност да убият Изабел Керстнер през онази съботна вечер. Ветеринарната клиника беше само на една крачка от кулата „Ацелберг“.

— Видя ли ви някой в клиниката? — попита той.

Жената вдигна глава и посрещна погледа му.

— Трябва ви алиби за алибито ли?

— Горе-долу — усмихна се извинително той.

— Освен нас нямаше никого там — продължи тя. — Възможно е някой от съседите да е видял как сме сваляли Арагон от ремаркето. Доста време ни отне да го вкараме в двора.

Това можеше да се разбере.

— Сега ще пуснете ли доктор Керстнер? — попита Анна Лена Дьоринг.

— Ще проверим показанията ви — отвърна сдържано Боденщайн. — Все пак беше много любезно от ваша страна да дойдете тук да го освободите. Той така и не пожела да каже името ви.

Лицето на Анна Лена Дьоринг придоби израз на безнадеждност.

— И това си има причина — обясни глухо тя. — В момента мъжът ми не знае къде съм. Повече няма и да се върна при него.

Когато Боденщайн я придружи в коридора, хрумна му, че самият господин Дьоринг си заслужава едно посещение. Керстнер и адвокатът му бяха седнали на оранжевите пластмасови столове в голия коридор. Доктор Клейзинг рязко се изправи, когато съгледа Анна Лена Дьоринг.

— Анна! — извика смаяно той. — Какво правиш тук?

Боденщайн объркано започна да мести поглед от госпожа Дьоринг към адвоката на Керстнер и обратно.

— Здрасти, Флори — поздрави го госпожа Дьоринг.

— Познавате ли се? — попита Боденщайн.

— Естествено — отвърна доктор Клейзинг. — Анна ми е сестра.

Значи това беше обяснението за бързата поява на адвоката. Двамата с Керстнер бяха приятели. Анна Лена гледаше покрай брат си, очите й бяха вперени само във ветеринаря, който на свой ред също беше станал. Погледите им се срещнаха.

— Свалете му белезниците — каза Боденщайн на служителя, който придружаваше Керстнер от следствения арест в полицейския участък.

Докато полицаят му сваляше белезниците, лекарят не отклони поглед от лицето на Анна Лена Дьоринг. Тя се опита да му се усмихне, но изведнъж даде воля на дълго сдържаните си сълзи. Той я обви с ръце и силно я притисна към себе си, зарови лице в косата й, докато тя хлипаше отчаяно.

 

 

Учителят по езда Кампман продължаваше да бъде много зает. Междувременно бе започнал да дресира един кон в горещата като пещ зала за езда.

Докато го чакаше да приключи с работата си, Пиа започна да снове из обширната конна база. Госпожа Кампман се изстреля от двора със сребристия джип и й махна лъчезарно, сякаш беше стара семейна приятелка. Съпругата на учителя по езда имаше вид на човек, който се намира под голямо напрежение. В горната част на двора Пиа съгледа две млади жени. Едната седеше на пейката на слънце, другата пръскаше коня си по краката с маркуч. В този момент телефонът на Пиа запиука. Беше есемес от девера й Ралф, на когото вчера вечерта беше писала имейл. Ралф имаше не по-малко успехи от по-големия си брат Хенинг, макар и в съвсем друга област. Той притежаваше дружество за рискови капитали — казано на съвременен език, авантюристичен капиталист — и в миналото бе спечелил състояние благодарение на обслужването и финансирането на така наречените старт-ъп компании. Пиа му бе поискала информация за „Яго Фарм“ АД и нейния собственик и председател на Управителния съвет Ханс Петер Ягода.

Очарователна снахо, пишеше Ралф, което накара Пиа да се усмихне, сега съм в Ню Йорк, ще ти се обадя веднага щом се върна. Иначе накратко: носят се слухове, че Я. е банкрутирал и е бесен от това. Да не си посмяла да купуваш акции!

До скоро, Р.Х.

Ясно. Боденщайн беше прав. На някогашната борсова звезда Ягода явно отдавна не й вървеше толкова, колкото преди няколко години. Пиа тръгна към двете млади дами и спря пред тях. Едната беше в началото на двайсетте, с много късо подстригана руса коса, с правилни, почти хермафродитски черти на лицето и с малко необичайното име Тордис. От нея се излъчваше онази самоувереност, граничеща с арогантност на момиче от богато семейство, на което никога не се е налагало да мръдне пръста си за нещо и което може най-безгрижно да си язди във вторник предобед. Анке Шауер беше ниска, с тъмна коса и хубава, но белязана с нечиста кожа. Тя също създаваше впечатление, че е дъщеря по професия. Държеше два коня в тази аристократична конюшня, в която всеки бокс струваше над четиристотин евро на месец. За тези коне сигурно плащаше богатият татко. Двете млади жени казаха, че познават Изабел и че понякога са излизали заедно вечер.

— Защо ви интересува всичко това? — Анке Шауер угаси фаса си.

— Търсим убиеца на Изабел — отвърна Пиа, — затова бих искала да науча повече за нейната среда, приятелите и познатите й. Засега знаем само, че е обичала да прекарва доста време тук, в тази конюшня. На какво се дължи това?

— Изабел умееше да язди невероятно, пък и си беше хубавица. — Тордис отвърза поводите на коня си. — Мога да си представя как са я накълвали лелките от кафенето, с които говорихте току-що. Техните дъщери са още на най-ниско ниво с конете, за които Кампман им взе сума ти пари. А преди това Изабел спечели дресура клас „М“ със същите коне.

Изглежда, й беше забавно, дори сякаш изпитваше известно злорадство.

— Пък и се страхуваха за мъжете си — изкиска се Анке Шауер.

— А имаше ли причина да се страхуват? — попита Пиа.

— Не бих казала. — Тордис я погледна дружелюбно. — Но на дамите никак не им харесваше, че мъжете им изплезват езици всеки път, когато Изабел минеше покрай тях.

— Какви бяха отношенията на Изабел с госпожа Кампман? — попита Пиа. — Съпругът й редовно я е придружавал на турнири и е бил неин треньор.

— Не вярвам Сузане да се е притеснявала от това — каза Анке Шауер. — Често седяхме с нея в базата, лятото си правехме барбекю или пиехме шампанско. Ако Сузане не харесваше Изабел, едва ли щеше да прекарва толкова време с нея.

— А може би именно за това го е правила — отбеляза Пиа, за което бе възнаградена с критичните погледи на двете млади жени. Тордис се усмихна дяволито и вдигна вежда.

— Глупости — каза Анке Шауер категорично и поклати глава. — Кампман и Изабел — абсурд!

Пиа обаче не беше толкова сигурна.

— Знаете ли къде живееше Изабел, след като се раздели с мъжа си?

— Естествено — кимна Анке Шауер. — Беше наела от един познат мегаяка мансардна квартира. В Рупертсхайн.

— Във „Вълшебната планина“ — добави Тордис. — Ходила съм там веднъж. Тузарска работа, с асансьор, отиващ директно в стаите.

— Аха — бързо занарежда пъзела Пиа, — апартамент във „Вълшебната планина“, ветеринарна клиника в Рупертсхайн, на няколко метра по-нататък намерен труп. А чий беше този апартамент?

Тук обаче и двете не можаха да отговорят. Тордис хвърли поглед на ръчния си часовник.

— В един часа трябва да бъда в офиса — каза тя за изненада на Пиа, която бе предположила, че това момиче не работи, — а преди това трябва да заведа коня на паша.

— Разбирам — усмихна се Пиа, — благодаря за информацията.

— Беше ми приятно — кимна Тордис.

Пиа набра номера на Боденщайн по телефона. Каза му какво е научила и в замяна разбра, че е снето подозрението от Керстнер заради показанията на някоя си Анна Лена Дьоринг, която по случайност се оказала сестра на доктор Флориан Клейзинг.

— Дьоринг държи четири коня в този обор — каза Боденщайн, — не помня да съм го срещал сред имената в списъка. Опитайте се да разберете нещо за него и жена му.

— Какво е имало между госпожа Дьоринг и Керстнер? — попита Пиа.

— Само чисто платоническо приятелство. Познават се от години.

— Вие вярвате ли й?

— Към момента нямам причина да не вярвам — отвърна Боденщайн.

Пиа приключи разговора, грабна от чантата си списъка, но не намери името „Дьоринг“. Реши да пита госпожа Кампман как така е пропуснала клиент, който държи четири коня при тях. Тя тъкмо понечи да влезе в конюшните, когато учителят по езда Кампман излезе от залата, водейки един пръхтящ кон за юздата. На пътеката беше спрял челен товарач и екзотичният помощник — днес облечен с розова блуза с надпис „Гут Валдхоф“ — тъкмо почистваше бокс за него. Пиа решително тръгна към Кампман, който мигом се скри заедно с коня в един бокс.

— Здравейте, господин Кампман — поздрави го тя. — Съжалявам, ако ви преча, но имам още няколко въпроса към вас.

— Имам много работа — отвърна учителят по езда, без да вдигне поглед. Кървавият белег на лицето му бе придобил цвят на зрял патладжан.

— Не изглежда никак добре — отбеляза Пиа. — Как се случи?

Кампман я погледна кратко, после отново сведе поглед.

— Стават такива неща, когато работиш с коне — каза лаконично той.

— Починете си малко и пийнете нещо — предложи любезно Пиа. — Няма да ви отнема много време.

Кампман се втренчи за секунда в нея, после разтегли лице в гримаса, която трябваше да представлява усмивка.

— Карол! — извика той.

Помощникът първо приключи най-спокойно с работата си в кабината и чак тогава облегна вилата на товарача и бавно-бавно се дотътри.

— Какво има? — попита той Кампман не особено уважително. Този човек бе поне метър и деветдесет висок и целият в мускули. По името и акцента му можеше да се съди, че е от Източна Европа.

— Моля те, поразходи още малко коня и му напръскай краката с вода — заръча му Кампман.

Пиа беше чувала грубите подвиквания в конюшните, затова остана леко изненадана от любезността, с която се отнасяше учителят по езда към своя подчинен.

— Много любезно се отнасяте един към друг — отбеляза тя и на глас, когато Карол се отдалечи, повел коня за юздата.

— Радвам се, че имаме такъв човек тук — отвърна той. — Днес е много трудно да си намериш добър персонал. А Карол върши работа за двама.

Зимната градина, в която ездачите ходеха да пият кафе и да си бъбрят, беше луксозно обзаведена. Около тежката дъбова маса имаше дузина масивни, облицовани с кожа столове. Една изцяло оборудвана кухня позволяваше да се прави и друго, освен кафе. Лимонените дръвчета в големи саксии вирееха чудно. Кампман извади връзка ключове и отключи автомата за напитки.

— Искате ли и вие една? — попита той и взе за себе си бутилка кола.

Пиа благодари и отказа. Тя гледаше снимките, които висяха по стените. На една имаше група хора и всички се усмихваха срещу камерата.

— Може ли да разгледам тази снимка отблизо? — попита тя.

— Заповядайте — отвърна Кампман лаконично и избърса с една кърпа потта от челото си.

Трудовото усърдие, което бе демонстрирал днес, явно не беше нещо обичайно. Шкембето и тлъстинките около хълбоците говореха по-скоро за един по-спокоен начин на живот. Пиа взе снимката от стената и се вгледа в лицата. „Групата в четвъртък, пишеше на фотографията, 18 юли 2004 г.“

— И госпожа Керстнер ли е на снимката? — осведоми се тя.

— Да — отвърна учителят по езда и почука с пръст върху русата жена, която бе обгърнала раменете на една малко неугледна брюнетка.

Наистина е била необикновено красива. В начина, по който бе склонила кокетно глава, и леко издадените към камерата устни имаше нещо закачливо.

— Коя е жената до нея? — Пиа посочи лицето на брюнетката.

— Това е жена ми.

— Жена ви? — Пиа искрено се смая.

Никога не би казала, че тази семпла, леко майчински изглеждаща жена е загорялата от солариум, изрусена, цялата в бижута госпожа Кампман. Промяната беше поразителна. Пиа седна до масата, но Кампман продължи да стои на стълбата.

— Седнете, ако обичате — подкани тя учителя по езда, което той, след кратко колебание, направи. — Разкажете ми накратко с какво се занимавате тук, освен с обучаване по езда.

— Аз съм управител на базата.

— Откога работите тук?

— Откакто Ягода купи конната база. От хиляда деветстотин деветдесет и осма година.

— Какви са отношенията ви с клиентите? — попита Пиа. — Те май са предимно клиентки, ако правилно съм видяла на снимката.

— Така е. Във всички конни бази има повече жени, отколкото мъже.

Той стискаше бутилката кола, погледът му шареше безцелно. На Пиа й се стори нервен и напрегнат, но това не беше необичайно по време на разпит от Криминалната полиция.

— Хубава професия — каза замечтано тя, — като на учителите по тенис или ски инструкторите — като петел в кокошарник.

— Представата ви е погрешна — отвърна сурово Кампман. — С жена ми много държим на любезните, но и дистанцирани отношения с клиентите си. С повечето се познаваме от години. Те ни последваха от базата, в която работех преди това.

Пиа кимна.

— Но какво е станало с лицето ви? Да не сте паднали от коня?

— Вратата на обора… — опита се да се измъкне учителят.

— Изглежда зле. — По лицето на Пиа се изписа състрадание. — Ще можете ли да работите в това състояние?

— Налага се.

— Разбирам. — Тя се престори, че едва сега се е сетила за какво изобщо е дошла тук. — Преди Изабел Керстнер ви е помагала в обяздването на конете, нали?

При споменаването на това име Кампман заби поглед в ръцете си.

— Да — каза той, — помагаше ми.

— Ваши клиентки ми казаха, че госпожа Керстнер не била много обичана тук — продължи Пиа. — Вярно ли е?

— Не знам — отвърна инатливо Кампман, — но беше по-добра ездачка от повечето други. Нормално е да предизвиква завист.

— Хм. — Пиа гледаше изпитателно този мъж, който постоянно избягваше погледа й. — Вчера господин Ягода ми каза, че госпожа Керстнер е завъртяла главите на всички мъже в тази база и е предизвикала известно напрежение. Пък и тя наистина е била невероятно красиво създание.

— Това той ли го каза? — Учителят по езда я погледна за кратко. — Моето мнение е по-различно.

— Е, вашата жена е много привлекателна. — Пиа погледна снимката, която лежеше пред нея на масата. — Макар че, честно казано, не можах да я позная. Много се е променила от снимката насам. Има ли причина за това?

— За кое да има причина? — погледна объркано Кампман.

— Страшно много е отслабнала. Променила е и косата си, която сега е светлоруса, нали?

— Така се харесва повече — сви рамене Кампман. — Какво общо има това със случая?

— Прав сте. Наистина е без значение. — Пиа остави снимката. — Просто ми хрумна, че жена ви се е опасявала от конкуренцията и затова се е опитала да изглежда по-привлекателна, за да се хареса повече на вас…

Тя изрече това някак между другото, но реакцията на Кампман показа, че предположението й не бе лишено съвсем от основания. Мъжът първо се изчерви, после пребледня и за секунда го напусна желязното самообладание, което си бе наложил.

— Жена ми не е имала причина да ревнува — каза с мъка той.

Пиа внимателно го оглеждаше. Учителят по езда нервно прокара върха на езика по устните си, пръстите му се впиха в празната бутилка от кола.

— Значи Изабел редовно е яздила коне, собственост на „Гут Валдхоф“ — каза Пиа. — Вие сте я обучавали и сте я придружавали на турнири. Вярно ли е?

— Да — потвърди Кампман.

— Но обикновено не придружавате клиентите си на турнири, нали?

Пиа забеляза, че въпросът беше неприятен на Кампман.

— Придружавам ги, ако ми платят за това — отвърна той. — За повечето клиенти придружаването на турнири е твърде скъпо.

Сребристият кайен на Кампман префуча през двора и спря на няколко метра от зимната градина. Госпожа Кампман и двамата подрастващи слязоха. Децата погледнаха с любопитство, но майка им ги напъди към вкъщи.

— Това обяснява защо толкова много хора не са харесвали госпожа Керстнер — обясни Пиа. — Сигурно са имали усещането, че проявявате предпочитания към Изабел.

— Глупости — поклати глава Кампман, — просто Изабел яздеше конете, за които отговарям аз. Скъпи коне, от които могат да се изкарат пари. Естествено, че трябва да се грижа за тях.

Пиа отново хвърли поглед към снимката.

— Тя наистина е била невероятно привлекателна. Клиентките ви ми разказаха, че сте били доста близки с Изабел Керстнер. Дали не е имало между вас нещо повече от професионални отношения?

— Какво имате предвид? — придаде си наивно изражение Кампман.

Жена му излезе от къщата и усмихнато прекоси двора, като не пропусна да махне на мъжа си и Пиа.

— Имам предвид любовна афера. — На Пиа й беше писнало да си губи времето.

— Афера? — Кампман повтори думата с невярващ тон, сякаш никога досега не я бе чувал.

— Дали сте спали с нея? — продължи Пиа.

Това незавоалирано споменаване на нещо толкова интимно накара Кампман да се изчерви. По слепоочията му избиха капки пот.

— Не. — За първи път я погледна право в очите. В този миг Пиа бе напълно убедена, че той лъже. Точно както и вчера бяха излъгали двамата с жена му. — Изабел яздеше конете на „Гут Валдхоф“, това е.

— И наистина не сте знаели нищо за аборта й? — Пиа си отбеляза нещо и отново вдигна поглед. — Имам предвид, след него Изабел не е можела да язди известно време. Това не може да не ви е направило впечатление.

— Но вие вчера вече питахте за това — каза Кампман.

— Понякога питам по няколко пъти — отвърна Пиа, но реши като начало да не рови повече по темата и вместо това се осведоми кога Кампман е видял за последно Изабел.

— Преди няколко седмици тя продаде коня си — отговори той, — оттогава рядко идваше в базата. Но в онзи съботен следобед беше за малко тук.

— Наистина ли? В събота? Кога?

— В късния следобед, но съвсем за малко — добави Кампман. — Искаше да говори с мъжа си, само че той нямаше време.

— Какво е правил доктор Керстнер в онзи съботен следобед тук?

— С един от конете на Дьоринг беше станала злополука — каза Кампман, — затова той беше тук.

— Кога се случи това?

— Божичко! — кипна Кампман — От къде да знам! Да не би постоянно да си гледам часовника! Може би в шест или шест и половина.

Пиа светкавично си спомни, че Изабел е била все още жива след появата си във ветеринарната клиника. Бензиностанцията, ветеринарната клиника, „Гут Валдхоф“. Малко след това е била убита.

— Говорихте ли в събота с Изабел?

— Да — каза Кампман след едва забележимо колебание, — но не много. Искаше да знае дали Дьоринг е още тук, но той бе отпрашил преди около час. Това беше всичко.

Учителят по езда хвърли поглед към ръчния си часовник и бутна стола си назад.

— Съжалявам, но трябва да тръгвам. Имам час по езда.

— Апропо — присети се Пиа и си спомни за думите на Боденщайн, — Дьоринг също е ваш клиент, нали? Неговото име не фигурираше в списъка, който ми даде жена ви.

— Сигурно в паниката си го е пропуснала.

— Разбира се — усмихна му се Пиа, — и аз така си помислих. Много ви благодаря за съдействието.

Кампман се изправи, кимна и незабавно напусна зимната градина. Пиа погледна след него, после взе с върха на пръстите си бутилката от кола, която учителят по езда беше оставил.

— Сърдечни благодарности, господин Кампман — промърмори доволно тя и пъхна шишето в една найлонова торбичка.

 

 

Половин час по-късно Пиа влезе във „Вълшебната планина“ в Рупертсхайн. Боденщайн и неговият екип от следствието вече я очакваха във фоайето в централната част на помпозната сграда.

— Ако наистина е живяла тук — каза Пиа на шефа си, — то мъжът й е трябвало да знае. Все пак работи само на един километър по въздух от тук.

Преди Боденщайн да успее да отговори нещо, зад тях се чу покашляне и те се обърнаха. Бургхард Ешер, управителят на инвестиционната група, беше пълен, загорял от слънцето мъж в края на петдесетте, с гарваново черна коса, която несъмнено беше боядисвана. Той хвърли кратък изпитателен поглед на Пиа и хората от следствието, после поздрави весело Боденщайн като стар приятел.

— По телефона звучахте много загадъчно — каза Ешер. — Какво е станало всъщност?

— В неделя бе намерен труп на млада жена до кулата „Ацелберг“ — обясни Боденщайн — и ние научихме, че жената е живяла в мансардния апартамент.

— Наистина ли? — Ешер изглеждаше изненадан. — Нямах представа, че някой е ползвал апартамента.

Докато минаваха през заплетените коридори и стълбища на огромната сграда, Ешер накратко обясни, че „катедралата“, както се наричал апартаментът на тавана, от години била необитаема. Години наред напразно се опитвали да продадат апартамента, първо в груб строеж, после в ремонтирано състояние, но никой не бил достатъчно ентусиазиран или луд да награби двеста и петдесет квадрата с видимо неотопляеми, високи десет метра помещения.

— Преди шест или седем години за последно бе проявен сериозен интерес — спря пред един асансьор Ешер — от двойка архитекти. Те дори най-разпалено направиха планове за изграждане на междинни стени. Но не се разбраха със Службата за защита на паметниците на културата. Оттогава апартаментът стои празен.

Той използва ключ, за да повика асансьора.

— Този асансьор слиза до мазетата в подземния гараж и тук на партера се използва само от живущите в катедралата — обясни Ешер, а погледът му постоянно шеташе по гърдите на Пиа.

— Като изключителна привилегия — измърмори саркастично тя.

— Нали — Ешер използва малкото пространство на асансьора за четирима, за да избута Пиа неприятно близо до кожената тапицерия, — но катедралата е и замислена като имот за привилегировани. Хората, които могат да си позволят такъв апартамент, като цяло не обичат да имат допир с шумни деца, кучета и други лица.

Пиа усети на върха на езика си остра забележка, но си замълча.

— Това ли е единственият начин да се влезе в катедралата? — попита вместо това тя. Асансьорът — с под от гранитогрес и огледала по стените — се плъзгаше нагоре с дискретно бръмчене.

— Не — отвърна Ешер на деколтето й, от което явно бе очарован, — но определено е най-удобният. Освен този има и един товарен асансьор, който обаче в повечето случаи е заключен, двете стълбища в лявото и дясното крило и стълбите във фоайето.

Те слязоха от асансьора и се озоваха в средата на апартамента. При вида на внушителното помещение Пиа за миг спря да диша. Гледаше изумено блестящия паркет на пода, прастарите греди на тавана и грижливо реставрираните островърхи сводести църковни прозорци, които бяха допринесли за името на апартамента. Ешер натисна копчето за осветлението. Мигом пламнаха безброй малки халогенни лампички във високия десет метра таван и той заприлича на звездно небе.

— О, боже — каза Пиа, когато стигнаха в средата на единственото огромно помещение, — това е като сън!

— Още днес мога да сключа договор за наем с вас — предложи Ешер и кръстоса поглед с нея. Тя живо си представи това, което Ешер имаше предвид, и потърси с поглед помощ от шефа си.

— Сигурно разходите за отопление през зимата правят жилището кошмарно — отбеляза сухо Боденщайн и застана на пътя на управителя. — Не изглежда да е обитавано, но пък е обзаведено като жилище. Кухня, вградени шкафове, легло, диван, телевизор.

— Прав сте — кимна Ешер и погледна замечтано към леглото. — И аз не знаех, че тук има мебели.

— Кой има ключове за този апартамент? — осведоми се Боденщайн.

— Нямам представа. Всички ключове на сградата са в нашата канцелария. По принцип всеки от сътрудниците и колегите ми има достъп до тях.

— Кога бяхте за последен път тук горе?

— Със сигурност не и през последните две години. — Ешер се почеса замислено по главата. — Преди операцията на бедрото ми, мисля. А тя беше през две хиляди и втора година. То и не е имало причина да се качвам тук. В сградата има над двеста апартамента, ателиета и офиси, за които трябва да се грижа.

Пиа направи една обиколка на жилището, отвори крилата на огледалния шкаф, в кухнята надникна в хладилника и фурната. Междувременно Боденщайн помоли управителя да му даде ключовете за апартамента и списък с имената на всички, които имат достъп до тях.

— Тръгна ли си? — попита Пиа.

— Имате шанс с него — ухили се Боденщайн. — Открихте ли нещо?

— Нищо. В целия апартамент цари аптечна чистота — отвърна Пиа. — Нито прашинка по шкафовете, петно от варовик в мивката, абсолютно нищо.

Боденщайн замислено огледа голямото помещение. Тук нещо не се връзваше. Уж нямаше чистачка. Остана само да разберат кой поддържа апартамента в този изряден вид. И защо.

— Изабел Керстнер е влетяла като ястреб в кокошарник — рече Пиа. — Искам да кажа, никой в базата не пролива сълзи за нея. Освен може би Кампман, който сега ще трябва сам да си язди конете. Той ми е много неясен.

— Как така?

Боденщайн мина с колата през отворената порта на спедиция „Дьоринг“ в индустриалната зона „Ешборн“ и започна да следва табелите, които водеха към администрацията. В огромния двор гъмжеше от работно суетене. Големи камиони, най-вече хладилни, стояха в готовност, преди да се отправят към едно от двайсетте гишета, редящи се по дългата страна на голямата плоска сграда. От другата страна имаше още една сграда, пред която товареха камиони с високо издигнати брезенти. Навред жужаха като пчели електрокари, които пренасяха палети със стоки. Движението на големия парцел беше строго регулирано; имаше си еднопосочни пътеки и знаци „стоп“, светофари и зони за престой. Боденщайн беше впечатлен. Разбира се, той бе виждал често по улиците камионите със светлосиньо-бели надписи „Фридхелм Дьоринг — прясно и замразено“, или „Фридхелм Дьоринг — ние пренасяме всичко навреме“, но не ги бе удостоявал с повече внимание, защото не го бяха интересували. Когато Анна Лена Дьоринг беше казала вчера, че работи във фирмата на мъжа си, той и не подозираше каква империя се крие зад думата „фирма“.

— Трудно му е да гледа хората в очите — каза Пиа — и не му вярвам, че отношението му към Изабел е било от чисто професионално естество. Но ако задълбаем още в тази конна база, ще намерим поне двайсет души, които са имали поне един мотив да затрият Изабел.

— Мотив — може би. — Боденщайн установи, че бяха минали през входа на доставчиците. Парадният вход се намираше от другата страна, където беше направено всичко възможно да бъдат привлечени гости и клиенти. — Но дали някой от тях изобщо е способен да извърши убийство? Трябва да е някой, който може да приготви смъртоносна инжекция, да завлече трупа в непрогледната кула и да го бутне от нея.

Той спря колата на един паркинг за гости, близо до кръгла затревена площ с фонтан в средата. Двамата слязоха и тръгнаха към модерната четириетажна сграда от огледално стъкло и стомана. Над входната врата блестеше със златни букви името на фирмата, а до него имаше безброй други фирмени табели. Дьоринг притежаваше десетки по-малки фирми и всички се намираха под покрива на тази сграда. Зад дългата един метър рецепция в помпозното преддверие, облицовано с черен гранит, ги очакваше млада жена с блестяща усмивка. Боденщайн представи себе си и колежката си на рецепционистката и помоли за среща с господин Дьоринг. Дамата набра с дългия си изкуствен маникюр някакъв номер по телефона, без да сваля поглед от Боденщайн.

— Ало, госпожо Шнайдер — изчурулика рецепционистката, — една дама и един господин от Криминалната полиция искат да говорят с шефа.

Тя изслуша какво й отвръщат отсреща, после усмивката й помръкна и затвори.

— Господин Дьоринг е на среща. — Тя направи такава физиономия, сякаш Централна Европа е връхлетяна от катастрофа. — Ще трябва да изчакате няколко минути.

— Благодарим — за малко да се засмее Боденщайн от това преиграване, — имаме време.

— Можете да си вземете кафе — рецепционистката отново изглеждаше щастлива, — ей там е машината за еспресо. Да ви покажа ли как се борави с нея?

— Благодаря, ще се справим сами — отвърна Боденщайн.

— Божичко — промърмори и Пиа и завъртя очи, — та това е сестра близначка на госпожа Кампман. То бива-бива превземки, ама…! Трябва да видите колко се е променила тази жена през последните две години.

Двамата спряха пред огромната машина за еспресо.

— Променила ли?

— Преди година и половина госпожа Кампман е била относително хубава, но невзрачна жена. Сега прилича на Барби след десет манипулации с ботокс. Руса до бяло коса, дебел слой грим, кожа и кости, с изкуствени нокти и накичена с бижута като коледна елха.

— И на какво мислите, че се дължи тази промяна у нея? — попита Боденщайн.

— Искала е да прилича на Изабел Керстнер — сви рамене Пиа, — защото сигурно е забелязала, че мъжът й я избягва.

След това, което Анна Лена Дьоринг бе разказала за мъжа си, Боденщайн очакваше да види някакъв груб, недодялан тип с вид на побойник и юмруци на горила. За негова изненада обаче Фридхелм Дьоринг се оказа висок и слаб мъж, с посивяла коса, в началото на петдесетте, с изразително, малко уморено лице, който със своята раирана риза и елегантен костюм в първия момент създаваше впечатление на банкер от ситито. Той ги очакваше на вратата на огромния си кабинет, чиито внушителни размери трябваше да предизвикат респект у посетителя. На Боденщайн му беше трудно да си представи как би се почувствал един прост шофьор на камион, ако го повикат при шефа, и за целта трябва да измине целия път от вратата до внушителното бюро. Помещението се простираше по цялата ширина на сградата и имаше големи прозорци, през които можеше да се види почти цялата индустриална зона. В една остъклена витрина зад бюрото имаше безброй купи, които Дьоринг бе спечелил на турнири, а до една пътна карта на Европа, окачена на единствената плътна стена на помещението, висяха и рекламни плакати на спедицията със снимки, изобразяващи Дьоринг на конете му.

— На какво дължа честта да ме посетите? — попита той, след както Боденщайн представи себе си и Пиа.

Дьоринг ги покани с жест да седнат на един ъглов, облицован с черна кожа диван. Дьоринг имаше приятен, сонорен глас и говореше книжовен немски, без ни най-малък хесенски акцент.

— Разследваме убийство. — Боденщайн все още беше леко объркан от разминаването между това, което си бе представял, и реалността. — В неделя сутринта в Рупертсхайн е намерен трупът на Изабел Керстнер.

— Чух за това — разкопча сакото си Дьоринг и кръстоса крака. — Учителят по езда от „Гут Валдхоф“ ми каза по телефона, че е била убита.

Не изглеждаше никак потресен.

— Това е и нашето предположение.

— И какво мога да направя за вас? — Дьоринг разпери над коленете грижливо поддържаните си пръсти. Нямаше и следа от нервност или несигурност, никакви блуждаещи погледи, никакви издайнически потрепвания на клепачите. Фридхелм Дьоринг просто ги гледаше с внимание.

— Научихме — продължи Боденщайн, — че госпожа Керстнер се е появила в „Гут Валдхоф“ в събота в късния следобед, защото ви е търсила. Интересува ни какво може да е искала от вас.

— Не мога да ви кажа това — отвърна Дьоринг. — Така и не говорих с нея.

— Защо просто не ви се е обадила по телефона?

— Не е могла. — Дьоринг леко се усмихна и макар да седеше непринудено, изглежда, беше нащрек. — Същия следобед имах малък инцидент. При което телефонът ми се повреди.

За миг се възцари мълчание, после Бодещайн се покашля.

— А, да — каза той. — Един от конете ви си беше счупил крака, нали? Как стана това?

— Конят се спъна в едно препятствие — отвърна равно Дьоринг. — Постоянно се случва и на най-опитните прескачащи коне. Обикновено нямат тежки наранявания, но, за съжаление, случаят не беше такъв.

— За вас това е голяма загуба, нали? — попита Пиа. — Сигурно конят е бил много ценен. Как реагирахте на инцидента?

Дьоринг погледна Пиа безизразно, после повдигна вежди.

— Мислех, че разследвате убийство. Или сте застраховател?

— Много пътища водят към Рим — отвърна Пиа и се усмихна. — Е?

— Бях потресен. — Сега Дьоринг сложи левия си крак върху десния. — Каролус беше най-добрият ми кон за прескачане на препятствия. Скоро няма да си намеря толкова ценен кон.

— Присъствахте ли на приспиването му? — попита Боденщайн.

— Не. — Дьоринг отново сложи краката си един до друг на пода и се изправи. — Какво значение има това?

Боденщайн не обърна внимание на въпроса му.

— Как понесе жена ви загубата на коня?

— Жена ми, разбира се, го прие много тежко. — В сивите очи на мъжа се появи искрица бдителност. — Предложих й за няколко дни да замине някъде да се поразсее и тя го направи. Отиде в Париж с една приятелка.

Боденщайн кимна. Този човек нямаше да е лесен. Лъжеше, без да му мигне окото.

— Нека се върнем на Изабел Керстнер. Откъде се познавахте?

Устата на Дьоринг се разтегли в усмивка.

— От време на време спяхме заедно — добави той.

— О! Жена ви знаеше ли?

— Да. Но няма нищо против. Аз кръшкам дискретно.

Телефонът на бюрото иззвъня, но Дьоринг не направи опит да го вдигне.

— Известна ли ви е „Вълшебната планина“ в Рупертсхайн? — попита напосоки Боденщайн.

— Да, разбира се — кимна Дьоринг. — Купих сградата преди няколко години с двама съсобственици.

Боденщайн и Пиа не показаха изненадата си, но вече им стана ясно, че този мъж нищо нямаше да каже доброволно.

— Аха — рече Боденщайн, — значи сте един от групата инвеститори.

— По принцип аз съм групата инвеститори — леко се усмихна Дьоринг. — Ешер и Грегъри нямаха достатъчно пари, но пък имаха нужното ноу-хау. Исках да вложа пари и да спестя от данъци, но нямах време да се занимавам с това. Всъщност имам няколко обекта от този тип.

— Какво ще кажете за катедралата? — осведоми се Пиа.

Сега мъжът за първи път се усмихна искрено. Тази усмивка преобрази по невероятен начин лицето му, превърна го направо в симпатично и подсказа как е могла навремето Анна Лена Дьоринг да се влюби в него.

— Използвам катедралата само когато ми се удаде възможност — отвърна той с някаква развеселеност, която Боденщайн и Пиа не успяваха да разберат добре.

— Като любовно гнездо ли? — попита Пиа.

— Щом предпочитате да го наричате така. Да.

— Госпожа Керстнер също ли е била с вас там?

— Естествено. Когато най-накрая се раздели с ветеринарния лекар, оставих апартамента на нейно разположение.

— На нейно разположение — повтори Боденщайн. — Странен израз. Под наем ли й дадохте апартамента?

— Не. Можеше да го ползва, когато си поиска.

— А за какво?

— Да спи там, да гледа телевизия, такива неща.

Този разговор сякаш твърде много забавляваше Дьоринг.

— Разбира се — усмихна се Боденщайн. — И поршето ли платихте вие?

Дьоринг махна небрежно с ръка и се засмя.

— Нямам представа как се издържаше Изабел — каза той. — Мъжът й наистина беше щедър, доколкото му позволяваха възможностите, а и освен мен тя имаше и други приятели, които също не я оставяха без подаръци.

Той хвърли поглед на ролекса на китката си и се изправи.

— Съжалявам, но имам още една среща — каза Дьоринг с престорено съжаление. — Но съм на ваше разположение по всяко време, в случай че имате още въпроси.

Боденщайн и Пиа също станаха.

— Още не сте попитали по какъв начин е починала Изабел Керстнер — забеляза Боденщайн. — Или вече знаете?

Усмивката изчезна от лицето на Дьоринг.

— Ще се престоря, че не съм чул намека — каза студено той. — Не попитах, защото не ме интересува.

 

 

Боденщайн отпи глътка кафе и се съсредоточи върху нещата, които бяха разкрити до момента. Този следобед Керстнер беше пуснат от следствения арест, след като се потвърди версията за събота на Анна Лена Дьоринг. Керстнер пък потвърди, че госпожа Дьоринг често е имала следи от малтретиране по лицето и че съпругът й е известен в средите на ездачите като склонен към насилие, когато е в нетрезво състояние. Доктор Клейзинг, братът на Анна Лена Дьоринг, беше слушал с мрачно изражение. Керстнер бе посочил като свидетелка за присъствието му във ветеринарната клиника една съседка от Рупертсхайн, която към седем и петнайсет минавала с кучето си покарай клиниката и видяла как той и госпожа Дьоринг са разтоварвали ранения кон на паркинга. Така в алибито на Керстнер оставаше само още една пролука за времето около деветнайсет и четирийсет до двайсет и един и четирийсет и пет, когато двамата с госпожа Дьоринг са отишли в болницата Бад Зоден. Въпреки това на Боденщайн не му се връзваше някак за тези два часа мъжът да е умъртвил жена си с инжекция и да е успял да завлече трупа на панорамната кула. Керстнер почти не реагира на информацията, че жена му от няколко месеца е използвала апартамента на Дьоринг в Рупертсхайн като любовно гнездо. Когато Пиа му каза, че е възможно да е имала нещо и с учителя по езда Кампман и Фридхелм Дьоринг, той дори не вдигна поглед. Тази особена безучастност, в която потъваше Керстнер, беше плашеща.

Но други следи се струваха обнадеждаващи на Боденщайн. Това бе Фридхелм Дьоринг, който така неприкрито бе излъгал. И после тази аптечна чистота в мансардния апартамент във „Вълшебната планина“, откъдето следователите не можаха да вземат нито косъм, нито пръстов отпечатък. И най-вече телефонът, който междувременно един живущ във „Вълшебната планина“ бе намерил в подземния гараж в неделя и го бе предал в управлението. Техниците в лабораторията вече бяха открили, че този мобилен телефон е на Изабел Керстнер. В гласовата поща бяха записани няколко интересни съобщения. В осем и двайсет нетърпелив мъжки глас молеше грубо да му се обадят, а после млада жена съобщи, че ще бъде в някаква дискотека на име „Запиши се“. В девет без петнайсет и в единайсет и половина мъжът отново бе оставил съобщение в гласовата поща.

„Стана почти дванайсет, казваше той, и вече изобщо не ми е забавно. Имахме уговорка и тя беше дяволски важна. Знаеш, че е така! Защо не си вдигаш телефона? Обади ми се, моля те, и то веднага!“

Бенке се беше свързал с оператора и поръча описание на движението на мобилния телефон. Изабел Керстнер имаше разплащателна сметка в спестовната каса със забележителната наличност от деветдесет хиляди евро, като през изминалите месеци редовно са постъпвали по нея плащания в брой. Понякога няколко хиляди, но и тук-там по десет хиляди евро и повече. Ето и този непроницаем учител по езда Кампман, който бе видял Изабел в двора на конната база малко преди смъртта й. Важен беше и въпросът къде се намира малката дъщеря на Изабел Керстнер. Обявите във всички регионални вестници и призивите за издирване по телевизията досега не бяха дали резултат. Петгодишното момиче беше изчезнало безследно.

— Шефе? — Каи Остерман подаде глава от вратата. — Току-що получихме доклада от аутопсията.

— А, да, добре. — Боденщайн взе от ръката на колегата си малката папка и започна веднага да чете.

Изабел Керстнер наистина бе починала от свръхдоза натриев пентобарбитал. В кръвта й бе открита висока концентрация на веществото, което във ветеринарната медицина се използваше за евтаназия на животни. Инжекцията вероятно бе подействала моментално смъртоносно на Изабел. По ноктите й не бяха открити остатъци от кожа или плат, които да показват, че се е борила с убиеца си. Няколко часа преди смъртта си тя беше яла чийзбургер и пилешки хапки. Състоянието на разделителната стена в носа даваше основание да се заключи, че е смъркала често кокаин. Часове преди смъртта си бе правила необезопасен секс с поне един мъж, за което свидетелстваха следите от чуждо ДНК във вагината. Бяха сравнени с ДНК на Кампман, но се оказа, че не са от него. По дрехите на Изабел Керстнер, освен остатъците от влакна и отделни конски косми, бяха намерени и следи от дребни полиетиленови частици. Професор Кронлаге предполагаше, че трупът е бил вкаран в торба за боклук. Нищо чудно, че в багажника на поршето не бяха намерени следи, щом тялото на жената е било напъхано в найлонова торба! Изясняването на убийството на Изабел Керстнер се очертаваше да бъде мъчителна работа, ако принуждаването на извършителя да си признае не доведеше до неочакван успешен обрат.

— Остерман — каза Боденщайн и вдигна поглед, — ловът е открит. Искам незабавно да разбера какво е правила Изабел Керстнер в деня на смъртта си. Кога къде е била, с кого и защо? Нека не се спираме само на Керстнер като евентуален извършител. На работа!

Остерман намести кръглите си очила и се изпъна.

— Слушам — ухили се той и отдаде чест, после изчезна.

Боденщайн погледа след него с лека усмивка. За свой късмет имаше колеги, които все още не бяха разочаровани и безучастни. Наистина бяха добър екип.

Привечер Боденщайн напусна полицейското управление и реши още веднъж да поговори с Фридхелм Дьоринг. Трябваше да разбере какво е правил този човек по време на престъплението. В сградата с офисите му казаха, че Дьоринг вече е излязъл. Частният му дом се оказа парвенюшки палат зад порта от ковано желязо, в сравнение, с който дори разточителната къща на майката на Козима изглеждаше невзрачна като портиерна. Камери следяха портата и входната алея, а една табела уведомяваше неканените гости, че глутница изгладнели ротвайлери само чакат да ги разкъсат. Боденщайн натисна звънеца, но му казаха, че господин Дьоринг е отишъл на езда. Нали в отсъствието на жена си трябваше сам да се занимава с това. Боденщайн реши, че това е добра възможност да се запознае лично с „Гуд Валдхоф“ и зави с беемвето си по В-519 в посока Хофхайм. Когато свърна към паркинга, вече се смрачаваше. Тук се редяха най-луксозни коли. До един крещящо жълт отворен джип стояха две млади жени в екипи за езда и пушеха. Щом съгледаха Боденщайн, те прекъснаха разговора си и го загледаха с любопитство.

— Добър вечер — поздрави любезно той. — Ще ми кажете ли къде мога да открия господин Дьоринг?

— Здравейте — отвърна дългокраката блондинка, — в залата за езда е.

— Вие да не сте приятел на Фреди? — осведоми се тъмнокосата.

— Не. — Боденщайн се усмихна на неприкрития начин, по който младите жени го оценяваха. — Казвам се главен комисар Боденщайн.

Любопитният израз на лицата им се смени с присмехулно снизхождение.

— О! — повдигна вежди блондинката. — Родителите ви наистина са се изтормозили с малкото ви име. Или може би това е професията ви?

„Едно на нула“, помисли си развеселено Боденщайн. Мъжът у него регистрира стегнати гърди под тясната бяла тениска и дълги, стройни крака, но полицаят забеляза бързия поглед, който си размениха двете млади дами.

— За щастие, второто — поясни той. — Оливър фон Боденщайн.

Снизхождението мигом се смени с искрен интерес. Простите полицейски служители не се котираха особено добре тук, но едно „фон“ пред името въздействаше магически.

— Как се случихме и двамата с толкова особени малки имена! — рече блондинката. — Казвам се Тордис. Имате ли нещо общо с фамилията Боденщайн от замъка „Боденщайн“?

— Да — кимна смаяно комисарят, — това са баща ми и брат ми.

— Не съм ви виждала — продължи блондинката, — а преди съм яздила там.

— А защо не го правите вече?

— Искам нещо повече от това, да обикалям местността. И тъй като още не са построили нормална зала за езда, се преместих тук.

Боденщайн знаеше, че баща му и брат му от години се борят с администрацията и строителните власти за разрешение да съборят малката зала за езда, която, за съжаление, бе паметник на културата, и да построят съвременна голяма зала. Но не задълба по темата. Съсредоточи се върху това, което наистина искаше да знае.

— Познавахте ли Изабел Керстнер?

— О, пак за Изабел! — Тордис изглеждаше разочарована. — Знаех си, че на Фреди не му е чиста работата. Не съм общувала много с нея, но аз и не съм от много дълго в тази база.

— На мен ми беше симпатична — отвърна тъмнокосата, която се казваше Анке Шауер. — Беше истински готина и не се впечатляваше от това, какво мислят другите за нея.

— Не е била особено обичана тук в базата — продължи Боденщайн, — но можете ли да си представите, че някой ще стигне дотам, че да я убие?

— О, тук в базата има поне трийсет души, които с удоволствие биха я удушили — заяви Тордис, — всички честолюбиви майки и отхвърлени мъже.

— Например Кампман? — попита Боденщайн.

Младите жени се спогледаха и поклатиха глави.

— Той не — каза Тордис. — Изабел беше важна за него. На нея дължи успешния си бизнес с коне и пълната си каса. Господин Кампман е изключително любезен с хората, от които има полза.

— Но това звучи малко цинично.

Тордис сви рамене.

— Кампман не са мой тип — додаде тя. — Твърде явно демонстрират предпочитанията си.

— Е, не може да се каже така — защити Анке Шауер учителя по езда и жена му. — Кампман и Сузане са много симпатични.

— Симпатични! — Тордис изпръхтя презрително. — Симпатични са за теб. Естествено, че ще се отнася така с теб. Нали баща ти купи от него два скъпи коня.

Явно на Анке Шауер критиката към учителя по езда и жена му не й беше по вкуса. Боденщайн забеляза, че Тордис през цялото време не откъсва очи от него. Изпитателният й поглед по някакъв странен, да не кажем неприятен, начин го притесняваше. Да не би да виждаше призрак от миналото или тя наистина му напомняше малко на Инка Ханзен?

— Видях Изабел за последно в събота следобед — каза Тордис, когато Боденщайн вече бе започнал да си мисли, че няма да научи нищо повече от маловажни историйки. — Когато излязох от базата, тръгнах към „Макдоналдс“ в Швалбах. Там я видях случайно. Стоеше на паркинга и разговаряше с някакъв тип. По-точно… — Тя спря замислено и допря показалец до носа си. — … Те по-скоро се караха. Мъжът я беше хванал за горната част на ръката. Докато сляза от колата, той бе изчезнал.

— Какъв беше този мъж? — Боденщайн се поздрави за решението си да дойде в „Гут Валдхоф“. Най-после научи нещо за последните часове от живота на Изабел Керстнер.

— Нямам представа, не го видях много добре. Колата обаче беше странна. Стар мерцедес кабрио, истинска антика. 280 SL, година на производство 1970-а, златиста. Регистрационен номер, започващ с „G“. — Тя се усмихна и добави уточняващо: — Старите коли са ми слабост.

— В колко часа беше това? — осведоми се Боденщайн.

— Към три и половина. — Тордис го погледна право в очите. — Изабел беше тотално откачила. Хвърли се на врата ми и каза нещо като „Ела при мен, ще ти изпратя есемес“.

— При нея? — попита Боденщайн. — Но къде?

— Нямам представа. — Тордис сви рамене. — Изабел често си ги говори разни, не съм й обръщала внимание.

Боденщайн съзнаваше, че гледа втренчено младата жена, и се помъчи да придаде делови тон на въпросите си към двете за кръга от познати на Изабел. Анке Шауер разказа, че Изабел имала много познати. Най-малкото никога не срещала проблеми да се запознава с мъже, независимо че постоянно я одумвали. Кой обаче е платил за поршето й, не знаеше нито тя, нито Тордис.

— Неотдавна Изабел каза, че скоро няма да й се налага да се трепе за жълти монети, понеже се очертавало нещо голямо, което щяло да й гарантира живот, потънал в лукс — каза Анке Шауер. — Държеше се много тайнствено.

— Аха. — Боденщайн наостри слух. — Кога беше това?

— Преди няколко седмици. — Анке Шауер помисли малко и сбърчи чело. — Някъде в края на юли. Тогава постоянно се мотаеше с онзи Филип.

— Филип ли? — попита Боденщайн.

— Един такъв мазен тип — добави Тордис, — малко над трийсетте. Тъмна коса, зализана с гел, костюм, огледални слънчеви очила.

— И яка кола — допълни Анке Шауер. — Изабел твърдеше, че бил филмов продуцент. Няколко пъти го домъкна тук, да се покаже с него.

Боденщайн благодари за сведенията и даде на двете млади дами визитката си.

— Обадете ми се, ако се сетите за още нещо, което може да ни е от полза.

Тъмнокосата кимна и си прибра визитката, но Тордис я разгледа подробно.

— Само тогава ли? — попита тя и вдигна глава.

— Моля?

— Имам предвид, трябва ли да се обаждам само ако се сетя нещо за Изабел, или може и просто така? — Тордис отново го погледна по особено предизвикателен и леко насмешлив начин.

На свой ред Боденщайн се втренчи в нея. Инка Ханзен като млада с къса коса. Поразителна прилика.

— Интересува ме само изясняването на случая — каза той и се усмихна подчертано дистанцирано. — Още веднъж, приятна вечер.

Той прекоси двора с натрапчивото усещане, че Тордис го следи с поглед в гърба, и отиде в предната част на конната база. На пътеката към нея цареше трескаво суетене. Конете бяха привързани към решетките на боксовете и ги почистваха, оседлаваха или разседлаваха. Дори в светлата, дълга шейсет метра зала за езда имаше навалица. Фридхелм Дьоринг седеше върху пъргав кафяв кон. С опитното око на познавач Боденщайн заключи, че Дьоринг е добър ездач. Не се оставяше приумиците на коня му да го объркат.

— Извинете — каза някой зад Боденщайн. — Мога ли да ви помогна?

Мъжът бе обут в светли панталони за езда и работни обувки, имаше лепенка на челото и оглеждаше недоверчиво комисаря от главата до петите. Явно в тази конна база непознатите не бяха добре дошли.

— Търся господин Дьоринг — каза Боденщайн, — благодаря.

В същия миг Фридхелм Дьоринг профуча в галоп покрай вратата и съгледа Боденщайн. По лицето му се изписа изумление и той спря коня си.

— Добър вечер, господин главен комисар! — извика той и всички в залата неволно, повече или по-малко явно, се обърнаха към Боденщайн.

В очите на мъжа със светлия панталон проблесна негодувание. Боденщайн предположи, че това е учителят по езда Кампман.

— Добър вечер, господин Дьоринг — отвърна Боденщайн.

— Мен ли търсите? — Мъжът рязко спря коня си, който уплашено понечи да се дръпне встрани.

— Да. Но ще ви изчакам.

Боденщайн се загледа в работата, която кипеше в залата, но мислите му блуждаеха около младата жена на име Тордис и някъде много назад в миналото. Питаше се дали би имал шанс с Инка, ако Ингвар Руланд бе изчезнал една година по-рано от Рупертсхайн, за да прави кариера на ездач по широкия свят. Всъщност беше ли забелязала Инка колко много бе влюбен в нея той? Вероятно не. Още от най-ранна младост той криеше силните си чувства. За Инка Боденщайн винаги е бил само по-големият брат на Куентин, нищо повече. Той разтърси глава и насочи вниманието си към случващото се на манежа. Учителят по езда Кампман сега стоеше насред пистата и даваше урок на една жена. Погледът му непрекъснато се плъзгаше към Боденщайн и сякаш изобщо не му беше приятно отново да се мотаят край него полицейски служители. За сметка на това пък Дьоринг изглеждаше съвсем спокоен. Беше метнал на задницата на коня едно покривало и съвсем спокойно прекоси с него дългата зала, докато най-непринудено си бъбреше с една друга ездачка, която тепърва започваше да язди. Този човек или беше пълен непукист, или беше свикнал да общува с властите. Когато най-после слезе от коня и го поведе към обора, Боденщайн го последва.

— Хубав кон — каза той на Дьоринг. — Състезателен ли е?

— Да, много добър при това — отвърна мъжът с горда усмивка.

Той прокара ръка по мократа си от пот коса и Боденщайн трябваше да признае, че Фридхелм Дьоринг има изключително мъжествен вид. Панталонът му за езда беше неприлично тесен, мъжествеността му ясно се очертаваше под сивия плат като на балетист. Светлите очи под тежките клепачи свидетелстваха за скрита свирепост, дебнеща под шлифованата повърхност, Дьоринг обаче успяваше да я потули с чаровна усмивка и изискани маниери. Много жени харесваха мъже с малко грубовата хубост — защо не и Анна Лена Дьоринг?

— Купих го двегодишен на един търг — обясни Дьоринг този път с нескрита гордост. — Вие разбирате ли от коне?

— Малко — отвърна Боденщайн. — Преди време самият аз яздех. Но, за съжаление, сега нямам време.

— Конна полиция, така ли? — Дьоринг му намигна съзаклятнически.

— Не, беше преди да започна в полицията — отвърна Боденщайн, без да реагира с хумор на явно замислената като шега забележка.

Дьоринг го удостои с изпитателен поглед, после свали покривалото от коня и го заведе в бокса.

— Всяка вечер ли яздите конете си? — осведоми се Боденщайн.

— Не. — Дьоринг затвори вратата на бокса и взе якето си, което висеше на една кука отпред. — Всъщност това го прави жена ми, но в момента не е тук.

Той каза това толкова спокойно и невъзмутимо, че ако Боденщайн не бе видял тази сутрин Анна Лена Дьоринг с обезобразеното й лице, нямаше дори да се усъмни.

— Мъжът на Изабел Керстнер лекува вашите коне, нали?

— Да. — Дьоринг намъкна якето си. — Той е наистина добър ветеринар. Но като мъж беше прекалено голяма лъжица за Изабел.

— Какво имате предвид?

Дьоринг внезапно се ухили и зъбите му се белнаха на фона на тъмното лице.

— Нека пийнем по бира. После ще ви разкажа за Изабел всичко, което ви интересува.

 

 

Доктор Михаел Керстнер стоеше до белия жребец и опипваше мястото на гърдите му, което миналата събота бе зашил с шейсет шева.

— Е? — попита загрижено Анна Лена Дьоринг.

— Изглежда съвсем добре — отвърна Керстнер, — няма възпаление. Ако имаме късмет, по-късно няма да му пречи да се движи.

Анна Лена Дьоринг погали коня, който спокойно понасяше случващото се с него. В същия миг дворната врата се отвори. Керстнер и Анна Лена Дьоринг се обърнаха уплашено.

— Миха! — По напрегнатото лице на Георг Ритендорф се изписа облекчение. — Слава богу, че отново си тук! Божичко, съжалявам за всичко!

Ритендорф прегърна приятеля си кратко и енергично.

— Преживях го — каза дрезгаво Керстнер.

Анна Лена Дьоринг се покашля и Ритендорф сякаш чак сега забеляза, че не са сами.

— Анна! — извика ужасено той. — Какво е станало с теб?

— Беше Фридхелм — изкриви лице тя. — В събота.

— Тази свиня! — поклати глава Ритендорф. — Трябва да подадеш жалба.

— Няма смисъл! — Анна Лена Дьоринг погали носа на коня си.

— Но така не може да продължава повече! Какво казва Флори за това?

— Казва, че от години е трябвало да се разведа с Фридхелм — отрони една въздишка тя — и сега ще го направя. Фридхелм не знае къде съм.

— Какво знае полицията досега? — обърна се Ритендорф към приятеля си.

— Нямам представа — сви рамене Керстнер. — Пък и ми е все едно. Ни най-малко не се изненадах, когато ми казаха, че е мъртва.

— Разбирам. — Ритендорф нервно издиша дима от цигарата си. — За всичко, което ти е причинила на теб и на другите, заслужи си го.

Той сви юмруци, обзет от внезапна горчивина.

— Никога не съм можел да я понасям, макар да беше сестра на Валентин.

— Знам — кимна умърлушено Керстнер, — наистина беше кошмарно, но то още не е свършило.

— Как да не е? Изабел е мъртва, а ти си свободен.

— Не знам обаче какво е направила с Мари! — Керстнер сновеше из помещението, сълзи изгаряха очите му. — В събота тя беше тук, защото искаше да дам съгласието си за бърз развод. Но при условие че се откажа от попечителство над Мари. Каза, че Мари е вече в чужбина и ако не подпиша веднага, никога повече няма да я видя!

Георг Ритендорф се беше втренчил невярващо в приятеля си.

— Казах й, че трябва да ми даде Мари, но тя се засмя и отвърна, че ако толкова искам дете, трябва сам да си направя. — Керстнер с мъка овладяваше гласа си. — Сега тя е мъртва и аз никога няма да науча къде е Мари и как е!

Анна Лена Дьоринг хвана ръката на Керстнер.

— Сигурно може да се провери какво е направила с детето — каза тя. — Все трябва да е някъде. Трябва да го е дала на този, който й е помогнал да отведе Мари, някой, който…

Тя спря и се втренчи.

— Какво се сети? — попита дрезгаво Керстнер.

— Трябва да се върна при Фридхелм — каза глухо Анна Лена.

— Ти луда ли си? — Керстнер я хвана за ръката. — Той едва не те уби!

— Сигурно Фридхелм е помогнал на Изабел да изведе Мари от страната! — отвърна Анна Лена и го погледна. — Той знае как се организират тези неща.

— Не, не! — Керстнер поклати глава, внезапно отрезвен. — Това е напълно откачено. Няма да се връщаш при него само за да помогнеш на мен. И дума да не става. Ще говоря за това с полицията.

— С полицията ли? — Анна Лена Дьоринг изпръхтя презрително. — Какво могат да направят те? Да не мислиш, че камионите и контейнерите, с които Фридхелм прекосява света, са пълни единствено с говеждо и компютри? Той си мисли, че нищо не подозирам, но аз знам доста. За такива хора е дреболия да откарат едно петгодишно дете където и да е.

— Страхувам се за теб — обви с ръка раменете й Керстнер. — И дума не може да става да се изложиш отново на опасност. Ще ти намерим сигурно скривалище и ти ще останеш в него, докато този негодник се съгласи на развод.

 

 

Фридхелм Дьоринг се оказа изключително забавен разказвач. След два часа, прекарани в бара на школата по езда, през които той бе изпил пет бири и три двойни водки, Боденщайн започна да се пита дали Анна Лена Дьоринг не го е поизлъгала. Дьоринг му направи впечатление на напълно нормален и едва ли не симпатичен. Призна си най-чистосърдечно, че Изабел му е харесала, защото нямала никакви задръжки в леглото, а на него пък не му пречело тя да си има и други любовници.

— Ами жена ви? — попита Боденщайн и забеляза как Дьоринг застана нащрек. — Тя знаеше ли за вас и Изабел?

— Знаеше, че съм дал катедралата на Изабел — отвърна Дьоринг, — но никога не сме говорили за това. Обичам жена си. Само дето имаме различна представа за удоволствията.

Когато Дьоринг изпразни чашата си, жената зад бара донесе без подкана нова бира, а Боденщайн реши да остане тук, докато събеседникът му не даде първите признаци, че се е напил. Комисарят бе разговарял с пияни хора и често оставаше учуден колко много може да промени алкохолът човека. Може би и преуспелият, хлъзгав предприемач Фридхелм Дьоринг беше от този тип.

— А мъжът на Изабел? Керстнер знаеше ли за връзката ви? — попита Боденщайн.

— Не вярвам — отвърна Дьоринг. — Беше доволен, че Изабел е при него с детето, поне официално. Двамата нямаха абсолютно нищо общо. Изабел не му даваше нищо.

— Мислите ли, че е възможно Керстнер да е убил жена си? — Боденщайн зададе въпроса с любезен глас, но наблюдаваше внимателно лицето на събеседника си.

— Никой не знае на какво е способен човек — отвърна Дьоринг след кратко колебание. Между веждите му внезапно се появи ядна бръчка. — Все пак тя направо се гавреше с него, а това е трудно за понасяне от един мъж.

Боденщайн се престори, че размишлява върху отговора. Последното изказване на Дьоринг като че ли се отнасяше повече за него самия. В този миг покрай прозореца профуча спортна кола. Малко по-късно в бара се появи блед, строен мъж в черно кожено яке. Всички присъстващи го поздравиха с подчертано внимание.

— Кой е този? — осведоми се Боденщайн, макар че веднага бе познал Ханс Петер Ягода.

— Собственикът на базата. — Дьоринг се завъртя на високия си стол. Ягода се отправи директно към него, след като поздрави останалите с небрежна усмивка.

— Фреди — Ягода сложи ръка на рамото на Дьоринг, — трябва да говоря с теб.

На лицето му бе изписано напрегнато изражение. Сякаш не му се нравеше да види Дьоринг в компанията на непознат.

— Може ли да те представя — прекъсна малко бързо Дьоринг мъжа, — главен комисар Боденщайн от Криминалната полиция Хофхайм. Господин Боденщайн, това е Ханс Петер Ягода, собственикът на тази прекрасна конна база.

Ягода се усмихна насила. До жизнения и обгорял от слънцето Фридхелм той изглеждаше направо безцветен.

— Ще пийнеш ли нещо с нас? — попита Дьоринг, който за разлика от Ягода изглеждаше напълно спокоен.

Преди новодошлият да успее да каже нещо, той махна на персонала и поръча една бира. Ягода направи нервна, разсеяна физиономия и сякаш не му се искаше да сяда тук. Очите му шареха наоколо и когато телефонът му изпиука, той просто се обърна и излезе, без да се извини. Дьоринг не му попречи. След няколко минути Ягода се появи отново и направи от вратата знак на Дьоринг.

— Ей сега се връщам — каза той на Боденщайн и стана.

Двамата мъже застанаха пред вратата от опушено стъкло на бара. Боденщайн виждаше как Ягода говори възбудено нещо на Дьоринг. Как ръкомаха и прави трескави движения, а после рязко се обръща и се отдалечава с маршова стъпка, оставяйки недокосната бирата си в бара. Дьоринг се върна. Той надигна пълната халба и отпи голяма глътка. Двете жени, които седяха на една маса в ъгъла заедно с други млади хора, платиха питиетата си и станаха.

— Тръгвате ли? — попита Дьоринг, когато минаха покрай него, и протегна ръка.

— Ами цяла вечер ти не ни обърна никакво внимание — каза закръглената, около четирийсетгодишна брюнетка, която се остави да я хванат за ръката, и хвърли предизвикателен поглед на Боденщайн. — Ти и приятелят ти сте толкова тайнствени.

— Главен комисар Боденщайн търси убиеца на Изабел — обясни Дьоринг.

— О! — изкиска се бухтата. — Да не би да подозира теб?

Дьоринг гръмко се засмя, сякаш беше казала хубава шега, но веселостта не стигна до очите му.

— Я ми кажи, Фреди — рече другата жена със сива обла прическа, — можеш ли да предадеш на Анна Лена, че през уикенда ще ми трябва ремаркето? Тя го нае в събота.

За секунда веселата усмивка изчезна от лицето на Дьоринг и на Боденщайн му се стори, че мярна в светлите му очи гневна искра.

— Разбира се — каза непринудено той. — Тя се връща утре и тогава ще ви го върне.

Жените се сбогуваха и си тръгнаха.

— Къде е отишла жена ви? — попита Боденщайн и погледна Дьоринг в очите. — Тя знае ли, че Изабел Керстнер е мъртва?

Фридхелм Дьоринг дори не трепна с клепач.

— В Париж с една приятелка — излъга направо той. — Прие много тежко случилото се с коня. Нямам представа дали е разбрала.

Макар Боденщайн да знаеше, че го лъжат най-безобразно, не можеше да се лиши от изкушението да се наслади на актьорския талант на Дьоринг.

— Братът на жена ви е известен адвокат по наказателни дела. Разбирате ли се добре с него?

— О, да! — На Дьоринг му сервираха още една бира. — Поддържам добри отношения със семейството на жена си.

Поредната хладнокръвна лъжа! След седмата бира и петата водка говорът на Дьоринг стана почти неразбираем, а перфектният книжовен немски, с който боравеше досега, започна да придобива лек хесенски акцент. Поетият алкохол зачерви лицето на Дьоринг и очите му заблестяха. Боденщайн хвърли поглед на часовника си.

— Стана единайсет! — престори се на учуден той. — Е, беше приятна вечер. Имам само още един въпрос към вас, господин Дьоринг.

— Моля! — Дьоринг започна осмата бира и направи подканящ жест.

— Едни хора тук от базата твърдяха, че миналата събота сте пребили жена си до смърт. Вярно ли е?

Дьоринг удари чашата си в бара. Между веждите му отново се появи онази вертикална бръчка и той се изправи.

— Кой говори такива глупости? — попита грубо.

— Повечето хора — отвърна неопределено Боденщайн.

— Глупости! — Дьоринг поклати гневно глава.

— Относно случилото се в събота, беше ни разказана съвсем друга версия, а именно че сте пребили първо коня си, а после и жена си.

Фридхелм Дьоринг се изчерви още повече и изведнъж Боденщайн разбра, че Анна Лена Дьоринг не беше излъгала. Промяната, която се извърши пред очите му с мъжа отсреща, беше страховита, сякаш в тялото се бе вселило съвсем друго лице.

— Така значи — изсъска той и прониза комисаря с гневен поглед от присвитите си очи, — сядате тук и го играете безобиден, аха, знам ви аз вас. Всички агенти сте еднакви. И какво! Какво правя с жена си, си е моя лична работа!

— Е, били ли сте я наистина? — не отстъпваше Боденщайн.

— Поизпуснах се, защото тя се държеше глупаво и истерично — изрева Дьоринг така неочаквано, че Боденщайн неволно трепна. — Похаби най-добрия ми кон, а после ми се разкрещя, тъпата крава!

Всички разговори в бара заглъхнаха. Боденщайн забеляза скришните погледи на малцината, които още бяха тук.

— Хей! — Дьоринг скочи и се хвана здраво за облегалката на високия стол. — Кой от вас, тъпи парвенюта, е говорил на ченгето простотии за мен? Казвайте, страхливци!

От неговата невъзмутимост и мъжки чар не беше останало кой знае колко, а изтънченият, любезен събеседник внезапно се бе превърнал в разярена свиня. Под тънкото лустро на добрите обноски се показа брутален пролетарий, какъвто той в действителност си и беше.

— Успокойте се, господин Дьоринг — каза Боденщайн. — Какво направихте всъщност след инцидента с коня?

Дьоринг се завъртя. Разпери ръце встрани и вирна брадичка, което му придаде вид на булдог, готов за борба. Боденщайн не се уплаши.

— Можете ли да си спомните?

— Да, мога — процеди Дьоринг. — От тук тръгнах към вкъщи, защото вечерта щях да излизам. Малко след осем си бях у дома. Имам свидетели.

— А за времето между напускането на базата и пристигането ви вкъщи също ли има свидетели? — попита меко Боденщайн. Фасадата на арогантност и самоувереност у Дьоринг започна да се пропуква. — Господин Дьоринг — добави Боденщайн, — кога видяхте или разговаряхте за последно с госпожа Керстнер?

— Повече нищо няма да кажа — отвърна ледено Дьоринг.

— Това е ваше право. — Боденщайн се изправи и сложи една десетеврова банкнота на бара. — Бих искал да ви помоля да се явите утре сутринта в девет в полицейския участък.

— И защо, ако смея да попитам? — Въпросът прозвуча заплашително.

— Длъжен сте — усмихна се небрежно Боденщайн. — Опитвам се да възстановя събитията от деня на смъртта на Изабел Керстнер. В деня на смъртта си е имала полов контакт с поне един мъж. Утре сутринта ще поискам съдебно разпореждане за провеждане на ДНК-тест.

Погледът, който му хвърли Фридхелм Дьоринг, беше убийствен.

— Можете да си го спестите — процеди той. — Не съм я убил, но съм я чукал. В петък през нощта. В събота вече не съм я виждал. Това достатъчно ли ви е?

— Засега да. — Боденщайн се изправи. — Във вашето състояние не бива да шофирате сам. Още веднъж, приятна вечер.

Дьоринг го проследи мълчаливо с кървясалите си очи, но по бързината, с която другите гости на бара вземаха връхните си дрехи, Боденщайн разбра, че са свикнали с подобен род изпълнения и знаят, че е крайно време плавно да се изнижат.