Маркъс Зюсак
Когато кучетата плачат (8)

8.

Тя нахлу в мен.

Толкова просто стана всичко.

Думите й посегнаха в мен, сграбчиха духа ми за сърцето и го изтръгнаха от тялото ми.

На тихата, обгърната от сенките улица бяхме само думите и гласът, Октавия и аз. И духът ми. Тя бавно хвана ръката ми и нежно я задържа. Аз само стоях и гледах.

Поемах я цялата в себе си.

Беше студено и дъхът й излизаше на облачета от устата й. Тя се усмихна и с падналата над очите коса беше толкова красива и истинска. Изведнъж очите й бяха най-човешките очи, които бях виждал някога, а потрепващите й устни ми шепнеха без думи. Усещах в ръката си пулса й, нежно туптящ върху кожата ми. Тя стоеше пред мен с крехките си рамене, на улицата, бавно потъваща в мрака. Все още не ме пускаше. Чакаше.

В мен отекваха безмълвни писъци.

Уличните лампи примигваха.

Аз не помръдвах. Стоях неподвижно и я гледах. Взирах се в истината, застанала пред мен.

Исках да се излея навън и думите да се разпилеят по пътеката, но не казах нищо. Това момиче току-що ми беше задало най-прекрасния въпрос на света, а аз не можех да кажа дума.

„Да — исках да отговоря. Исках да го изкрещя, да я вдигна на ръце и да кажа: — Да, да! Ще дойда и ще стоя пред къщата ти ден и нощ.“

Но не казах нищо. Думите бяха на езика ми, но не можеха да излязат. Препънаха се някъде, после се изгубиха. Глътнах ги обратно.

Мигът зейна и се посипа на парченца около мен. Нямах представа какво ще се случи в следващия момент, дали ще дойде от Октавия, или от мен. Исках да клекна, да събера всичко късче по късче и да го пъхна в джобовете си. Някъде наблизо като че чувах гласа на духа си, който ми казваше какво да кажа, какво да направя, но не го разбирах. Тишината наоколо беше твърде силна и го заглушаваше. Усетих как пръстите й за миг стиснаха по-силно моите.

И се разхлабиха.

Тя бавно пусна ръката ми и всичко свърши.

Ръката ми падна като отсечена и се удари в хълбока ми.

Тя се вгледа в мен, после отмести поглед настрана.

Наранена ли беше? Очакваше ли да кажа нещо? Искаше ли пак да хвана ръката й? Да я притегля към себе си?

Въпросите ме засипваха, но аз бях все така неспособен да направя каквото и да било. Просто стоях там като жалък безнадежден идиот и чаках нещо да се промени.

В крайна сметка гласът на Октавия пръв наруши изгарящата тишина на нощта. Тих, смел глас.

— Просто… — Тя се поколеба. — Помисли си за това, Кам.

И след още един миг на колебание и последен поглед вътре в мен тя се обърна и си тръгна.

Аз гледах.

Краката й.

Стъпките й.

Косата, заливаща гърба й в тъмното.

Спомнях си гласа й, въпроса й и чувството, което се надигаше в мен. То крещеше в мен, стопляше ме и ме хвърляше в студени тръпки, мяташе се и се снишаваше. Защо не казах нищо?

Защо не каза нищо? — ругаех себе си.

Вече чувах стъпките й.

Те драскаха тихо по земята и се отдалечаваха към гарата.

Тя не погледна назад.

— Камерън! — повика ме нечий глас. — Камерън!

Спомням си ясно, че ръцете ми бяха в джобовете, и мога да се закълна, че когато погледнах надясно, различих силуета на духа си, застанал като мен до тухлената ограда, също с ръце в джобовете. Той ме гледаше. Взираше се в мен. И говореше.

— Какво правиш? — попита ме.

— Защо?

— Как така защо? Няма ли да я настигнеш?

— Не мога. — Гледах надолу към старите си обувки и разнищените крачоли на джинсите си. И говорех. — Пък и вече е много късно.

Духът ми се приближи.

— По дяволите, момче! — Думите бяха като шамар и ме накараха да вдигна поглед, за да видя лицето, да го свържа с гласа. — Стоиш и чакаш някакво момиче, на което не му пука за теб, а когато се сблъскваш с нещо истинско, се оплиташ! Що за човек си?

Гласът замълча.

Секна внезапно.

Беше казал онова, което искаше да каже, и остана с мен до оградата, с ръце в джобовете и отронващо се от устните ни безмълвие.

Измина минута.

После още една дойде и си замина, и още една. Времето драскаше по мислите ми като стъпките на Октавия.

Най-сетне се размърдах.

Бяха минали петнайсетина минути.

За последен път погледнах къщата, която едва ли щях да видя повече, и тръгнах под жиците, по студените улици, към гара Редфърн. Оловните стъкла на прозорците блещукаха в светлината на уличните лампи, а стъпките ми тупкаха и се вкопчваха в асфалта. Вече тичах. Зад себе си чувах стъпките и дишането на духа си. Исках да стигна час по-скоро до гарата. Трябваше. Тичах.

Оставих студения въздух да нахлуе в дробовете ми, докато си повтарях отново и отново името Октавия. Тичах, докато ръцете ме заболяха също толкова силно, колкото и краката, а главата ми пулсираше от нахлулата кръв.

— Октавия — казах.

Казах го на себе си.

Продължих да тичам.

Край университета.

Край пустите магазини.

Край някакви типове, които имаха вид, сякаш се канят да ме ограбят.

— Хайде! — подканях се, когато ми се стореше, че съм забавил крачка, и се взирах напрегнато в далечината да видя краката и стъпките на Октавия.

На гарата имаше тълпи от хора, влизащи през вратичките, и успях някак да се промуша между някакъв мъж с куфар и жена с букет. Насочих се към линията за Илауара и хукнах надолу по ескалатора покрай всичките костюми, чанти, застояли парфюми и лакове за коса.

Изскочих на перона почти летейки.

Ама че тълпа, по дяволите! — помислих си, но продължих бавно да си проправям път през нея. Влакът пристигна и хората се скупчиха пред вратите, а някои клатеха глава негодуващо, докато се провирах между тях. Отнякъде вонеше на потни подмишници. Миризмата ме лъхна в лицето, но аз продължих да търся с поглед и да се промушвам през тълпата.

— Разкарай се нанякъде! — изръмжа някой и нямах друг избор, освен да се кача на влака.

Качих се в претъпканата средна част и застанах до някакъв мустакат тип, явно източника на противната миризма. С него се държахме за мазния метален лост, докато влакът потегли и аз тръгнах заедно с него.

— Извинявайте — казах. — Съжалявам.

И тръгнах към стъпалата. Реших най-напред да обходя долното ниво^[1] и да се върна по горното. Това беше единственият влак за Хърствил. Тя трябваше да е в него.

Нямаше я нито в моя вагон, нито в следващия.

Отварях вратите между вагоните и студеният въздух на тунела ме облъхваше, преди да мина в следващия вагон. Веднъж едва не затръшнах вратата под носа на духа си, който ме следваше по петите.

— Ето я!

Гласът му ме насочи към нея, както беше притисната в тълпата от хора, затворени във влака за предградията.

Видях я едва когато влакът с тракане изфуча навън от тунела в по-бледия мрак на нощта. Стоеше, както стоях аз преди това, но гледаше в друга посока. От по-ниското ниво виждах краката й.

Крачка. Още една.

Проправих си път до стъпалата и започнах да ги изкачвам.

Не след дълго я виждах цялата.

Тя стоеше и гледаше през зацапаното стъкло на влака. Чудех се какви ли мисли се въртят в главата й.

Бях толкова близо, че виждах шията й и пулсирането на дъха й. Виждах пръстите й, стиснали лоста под примигващите светлини на клатушкащия се влак.

Октавия, казах на себе си.

Духът ми ме тласна напред.

— Давай — каза той, но без да ме припира или да ми нарежда каквото и да било. Просто ми казваше кое е правилно и какво трябва да направя.

— Добре — прошепнах.

Приближих се и застанах зад нея.

Вълнената й риза.

Кожата на шията й.

Разбърканите къдрици, спускащи се по гърба й.

Рамото й…

Посегнах и я докоснах.

Тя се обърна. Погледнах в нея и чувството ме заля. Господи, красива беше! Чух гласа си:

— Ще стоя пред къщата ти, Октавия. — Дори се усмихнах. — Ще дойда утре и ще стоя.

Тя притвори очи за миг и ми се усмихна в отговор.

— Би било хубаво, Кам.

Гласът й беше тих.

Приближих се още повече, сграбчих ризата на корема й и останах да стоя така, преливащ от облекчение.

На следващата спирка й казах, че е по-добре да слизам.

— Ще се видим ли утре? — попита тя.

Кимнах.

Вратите се отвориха и слязох. Когато те се затвориха зад мен, нямах представа на коя спирка се намирам, но след потеглянето на влака повървях заедно с него, като продължавах да я гледам през прозореца.

Влакът се изгуби и едва тогава усетих колко е студено на перона.

Изведнъж се сепнах.

Духът ми.

Беше изчезнал.

Дълго се оглеждах за него, докато най-сетне разбрах. Той не беше слязъл от влака с мен. Беше останал във вагона с Октавия.

Линии

Изправям се. Стъпките на кучето вече са станали по-настойчиви.

То иска да го последвам.

Залива ме някакво чувство.

Горещо и тежко, то плъзва в мен.

Хуквам след кучето и го гоня по улиците под виещия вятър. Отначало то се оглежда за мен, но скоро разбира, че го следвам.

Подхваща ме.

Понася ме.

Хукваме към влаковата линия, почти оставяйки бразда след себе си, и тогава го виждам. Виждам го в далечината в мига, в който стигаме до линията. Влакът блещука и аз ускорявам крачка, докато се изравняваме с него.

Тичаме редом с него.

Опитвам се да се спазаря с умората. Казвам й да дойде по-късно, само сега да ме остави да продължа.

Продължавам.

И тогава…

Тогава ги виждам.

Виждам как той си проправя път през тълпата, а душата му е до него и шепне в ухото му.

Тя се обръща и той сграбчва ризата й.

Влакът набира скорост.

Подминава ни и изчезва в далечината, а аз забавям крачка. Спирам и се навеждам, а ръцете ми опират в коленете.

Кучето още е с мен и аз го поглеждам, сякаш за да му кажа: Ако пак ми се случи нещо такова по пътя към дома, нямам нищо против.