Маркъс Зюсак
Когато кучетата плачат (17)

17.

Навън се изливаше порой, който блъскаше улиците и покривите в този мрачен вторник следобед. А по вратата ни блъскаше нечий юмрук.

— Момент! — извиках. Ядях препечена филийка в хола.

Отворих вратата. Пред нея на колене стоеше дребен оплешивяващ човек, подгизнал до кости.

— Кийт? — не можах да скрия изумлението си.

Той ме погледна. Изпуснах филията. Руб се беше появил зад гърба ми и попита:

— Какво става?

На лицето на Кийт беше изписана мъка. Той бавно се надигна, а по бузите му се стичаха вадички. Очите му се спряха на кухненския прозорец, а гласът му се пречупи от болка.

— Мифи. — Малко оставаше да се разридае. — Умрял е. В задния двор.

С Руб се спогледахме и хукнахме. Минахме през задната врата, която се затръшна зад нас, и прескочихме оградата.

В следващия миг го видях. Мокра топка козина, отпусната безжизнено на тревата.

Не, мислех си, докато се приземявах от другата страна. Тялото ми беше сковано и натежало, докато сърцето ми биеше бясно.

До мен краката на Руб шляпнаха в мократа трева.

Коленичих под проливния дъжд.

Кучето беше мъртво.

Докоснах го.

Кучето беше мъртво.

Обърнах се към Руб, който коленичи до мен.

Кучето беше мъртво.

Постояхме малко там, безмълвни, под игличките на дъжда, които обсипваха подгизналите ни тела. Рошавата кафява козина на Мифи, досадния померанец, беше сплъстена от дъжда, но все още мека и лепкава. Двамата с Руб го галехме. Аз дори се просълзих. Спомних си вечерните ни разходки с кълбящия се от устата ни дъх и смеха в гласа ни. Чувах как се оплаквахме от него, как му се подигравахме, но дълбоко в себе си го харесвахме. Мислех си, че дори го обичахме.

Лицето на Руб беше посърнало.

— Горкото малко копеленце — каза той задавено.

Исках да кажа нещо, но не можех. Знаех, че този ден все някога ще дойде, но не си го представях така. Не и този проливен дъжд. Не и жалката измръзнала купчинка косми. Не и това задушаващо чувство, което изпитвах в момента.

Руб го вдигна и го отнесе на задната веранда на Кийт.

Кучето беше мъртво.

Дори когато дъждът спря, това чувство не ме напускаше. Продължавахме да галим Мифи. Руб дори му се извини, може би за обидите, които му подхвърляше всеки път, когато го видеше.

След малко дойде и Кийт, но ние с Руб останахме по-дълго с Мифи. Може би час, ако не и повече.

— Вкочанява се — отбелязах по някое време.

— Виждам — отвърна Руб и ще излъжа, ако кажа, че в това имаше и капка насмешка. Такова беше положението. Бяхме премръзнали, подгизнали и гладни и това като че беше последното отмъщение на Мифи — чувството ни за вина.

И ето ни сега, в задния двор на съседа, галим с вледенените си пръсти вкочанясващото се тяло на кучето, което постоянно обиждахме, но имахме нахалството и да обичаме.

— Стига вече! — каза най-сетне Руб. Погали още веднъж Мифи и изрече истината със задавен глас: — Мифи, ти без съмнение беше жалко създание. Аз те мразех, обичах те и си слагах качулката, за да не ме види някой с теб. За мен беше удоволствие. — Той погали за последен път кучето по главата. — Сега си тръгвам. Само защото си имал глупостта да умреш навън в най-големия порой, нямам намерение да хващам пневмония. Така че сбогом и дано следващото куче, което си вземат Кийт и жена му, да е наистина куче, а не пор, плъх или някакъв друг замаскиран гризач. Сбогом.

Той си тръгна, но от оградата се обърна още веднъж да погледне Мифи за последно. Последно сбогом. И изчезна.

Аз постоях още малко, докато жената на Кийт се прибра от работа. Беше потресена и повтаряше до безкрай едно и също: „Ще го кремираме. Трябва да го кремираме“. Мифи й бил подарък от покойната й майка, която държала всички трупове да бъдат изгаряни, включително и нейният собствен. „Трябва да кремираме кучето“, повтаряше съседката, но дори не го поглеждаше. Странно нещо, но имах чувството, че ние с Руб обичахме най-много това куче, чиято пепел в крайна сметка щеше да се мъдри върху телевизора или видеото, а защо и не в барчето с напитките, та да е на сигурно място!

Не след дълго се сбогувах и за последен път прокарах ръка по вдървеното тяло и копринената козина, все още потресен от случилото се.

Прибрах се у дома и съобщих новината за кремацията. Няма нужда да казвам, че всички бяха изумени, особено Руб. Всъщност изумен едва ли е най-точната дума да опиша реакцията на брат ми. Беше направо потресен.

— Ще го кремират?! — възкликна той невярващо. — Вие виждали ли сте го това куче? Знаете ли как беше подгизнало? Ще трябва първо да го изсушат, иначе няма да се запали, само ще пуши. Ще се наложи да го сушат със сешоар!

Не можах да се сдържа и се засмях.

С оня същия сешоар, предполагам.

Представих си как Кийт стои над горкия помияр със сешоара, включен на най-високата степен, а жена му вика от кухнята:

— Изсуши ли го вече, миличък? Можем ли да го тикнем в огъня?

— Не, скъпа, още не съм! Ще ми трябват още десетина минутки. Не мога да изсуша проклетата опашка!

Мифи имаше една от най-рунтавите опашки в историята на света, повярвайте ми.

По-късно в хола Руб все още обсъждаше случилото се. Вече можеше да се смее и се чудехме кога ли ще бъде погребението. Беше ясно, че щом ще има кремация, трябва да има и погребение.

На другия ден разбрахме, че ще има малка церемония в събота в четири, след като кремират кучето в петък.

Естествено, като един вид гледачи на Мифи и ние бяхме поканени на погребението. Но с това не се свърши. Кийт беше решил да разпръсне пепелта на Мифи в задния двор на имота си. И ме попита дали искам ние да го направим.

— Така де — каза. — Вие прекарвахте най-много време с него.

— Сериозно ли? — попитах.

— Да ти кажа честно… — запъна се той. — Жената не беше във възторг от идеята, ама аз настоях. Казах й: „Не, тия момчета го заслужават, Норма, и край!“ — Кийт се засмя. — За жена ми вие сте двете мръсни копеленца на съседите.

Дърта кучка, помислих си.

— Дърта кучка — каза Руб, но за щастие Кийт не го чу.

Да си призная, сряда вечер беше някак празна без Мифи. Октавия също не дойде, така че си седях в стаята и четох книга. Можех да гледам и телевизия, но ми беше писнало. Четенето беше по-трудно, защото трябва да се съсредоточиш, а не просто да си седиш. Книгата, която четях, беше страхотна — за някакъв тип, който скача посред нощ от потъващ кораб по време на буря и установява, че корабът няма намерение да потъва. Той е толкова засрамен от случилото се, че цял живот бяга от спомена и търси опасността, за да се изправи пред нея и да изпита себе си, да си докаже, че все пак не е чак такъв страхливец. Имах неприятното чувство, че всичко ще свърши трагично, и си мислех, че няма по-лошо от това да живееш с чувството на вина и срам.

Казвах си, че няма да допусна това да ми се случи на мен. Бях свикнал да гледам на себе си като на аутсайдер и неудачник, но тази зима това усещане беше започнало да отстъпва. Започвах да си стъпвам на краката и не го казвах само за да убедя себе си.

Този път си вярвах.

Казах го и на Октавия в събота следобед, а тя ме прегърна и ме целуна.

— Аз също — каза.

С татко и Руб свършихме работа към два часа и можехме да се приберем навреме за погребението. В четири Руб, Сара, Октавия и аз отидохме у съседите. През оградата, разбира се.

Кийт изнесе Мифи в дървено сандъче. Слънцето грееше, подухваше лек ветрец, а жената на Кийт ни поглеждаше с подигравателна усмивка.

Дърта кучка, помислих си отново. Както можете да се досетите, Руб го каза, но шепнешком, така че само аз го чух. Засмяхме се и ми се искаше да кажа: „Руб, дай да оставим препирните си настрана, заради Мифи“, но се отказах. Не мисля, че жената на Кийт щеше да погледне с добро око на подобно изказване в този момент.

Кийт държеше сандъчето.

Той произнесе напълно безсмислена реч колко чудесен бил Мифи. Колко верен. Колко красив.

— И колко жалък — отново прошепна Руб и трябваше да прехапя устни, за да не се засмея. Все пак изхихиках и жената на Кийт ме изгледа лошо.

Проклетият Руб! — помислих си.

А всъщност това беше най-нормалното нещо на света. Нямаше смисъл да стоим тук и да разправяме колко много сме обичали това куче и подобни глупости. Това само щеше да покаже колко малко сме го обичали. Ние изразявахме обичта си към него по-иначе.

1. Като го унижавахме.

2. Нарочно го дразнехме.

3. Обиждахме го с какви ли не думи.

4. Чудехме се дали да не го метнем през оградата.

5. Давахме му месо, за да видим дали може да го сдъвче.

6. Ръчкахме го, за да го накараме да лае.

7. На публично място се правехме, че не го познаваме.

8. Шегувахме се на погребението му.

9. Сравнявахме го с плъх, пор и какво ли още не, което прилича на гризач.

10. Знаехме, че го обичаме, без да го показваме.

Проблемът на това погребение беше, че Кийт не млъкваше, а жена му се мъчеше да реве. И когато всички бяхме отегчени до смърт и очаквахме едва ли не да запеем химн, Кийт зададе жизненоважния въпрос. Сега, като си помисля, съм сигурен, че му се иска никога да не го беше задавал.

— Някой иска ли да каже още нещо?

Тишина.

Всички мълчаха.

И тогава се обади Руб.

Кийт вече се канеше да ми подаде сандъчето с тленните останки на Мифи, когато Руб каза:

— Да, аз искам да кажа нещо.

Не, Руб — мислех си отчаяно. — Моля те. Не го прави.

Той обаче го направи.

Високо и ясно изрече:

— Мифи, винаги ще те помним. — Главата му беше високо вдигната. Гордо. — Ти беше най-глупавото животно на земята. Но ние те обичахме.

Той ме погледна и се усмихна. Но не задълго.

В този миг жената на Кийт избухна. Втурна се към нас и се опита да изтръгне проклетото сандъче от ръцете ми.

— Дай ми го, малко копеленце! — изсъска тя.

— Какво съм направил? — извиках отчаяно, но войната вече беше започнала и в центъра й беше Мифи.

Сега Руб също беше стиснал сандъчето и двамата с Норма го дърпаха, а ние с Мифи бяхме между тях. Сара, която не се разделяше с фотоапарата си, направи няколко великолепни снимки на двубоя.

— Малко копеленце! — вилнееше Норма, но Руб не пускаше сандъчето. Не можеше да й се остави току-така.

В крайна сметка Кийт сложи край на битката.

Той пристъпи в центъра на бурята и извика:

— Норма! Норма! Престани да правиш глупости!

Тя пусна сандъчето, същото направи и Руб. Сега единственият, който го държеше, бях аз, но не можех да не се смея на целия този цирк. Ако трябва да съм честен, мисля, че Норма още не можеше да ни прости една случка преди две години, за която вече споменах. Тя стана повод да започнем да извеждаме Мифи. С Руб и още няколко момчета ритахме топка в нашия двор. Старият Мифи беше крайно възбуден от шума и блъскането на топката в оградата и не спираше да лае, докато не получи лека сърдечна криза и за компенсация госпожа Улф ни накара да платим сметката на ветеринаря и да разхождаме кучето поне два пъти седмично.

Така започна приятелството ни с Мифи. Ние се оплаквахме и го наричахме какъв ли не, но постепенно го обикнахме.

Норма обаче не искаше и да чуе за това, а продължаваше да бълва змии и гущери. Успокои се едва след няколко минути, когато вече бяхме готови да разпръснем праха на Мифи в двора.

— Хайде, Камерън — кимна Кийт. — Време е.

Накара ме да се кача на един стар градински стол, сетне отворих сандъчето.

— Сбогом, Мифи — казах и обърнах кутията, като очаквах Мифи да потече от нея.

Проблемът обаче беше, че това не стана. Прахът му беше залепнал по дъното.

— По дяволите! — възкликна Руб. — Мифи винаги си е бил лепкав!

Искаше ми се да се съглася с него, но предпочетох да се въздържа заради жената на Кийт. Не ми оставаше друго, освен да разтърся сандъчето, но прахът не падаше.

— Бръкни с пръст и разчопли малко — предложи Октавия.

Норма я изгледа.

— И ти ли ще ми се правиш на умна, малката?

— Не — отвърна искрено Октавия. И правилно. Нямаше смисъл да ядосва госпожата тъкмо в този момент. Тя и без това беше готова да удуши някого.

Върнах сандъчето в изходно положение и се опитах да прокарам пръсти през пепелта.

При третия опит успях. Мифи беше свободен. Сара запечата този миг с апарата си. И тъкмо когато изсипвах пепелта, вятърът я пое и я разпръсна из двора на Кийт и този на другите му съседи.

— О, не! — почеса се Кийт по темето. — Трябваше да им кажа да си приберат прането…

Съседите му щяха да носят Мифи със себе си поне още няколко дни.

Паузата на смъртта

Спирам за миг и ме връхлитат мисли за смъртта. От уважение кучето ми позволява този кратък момент на отдих.

Тълпата е забавила ход и аз си мисля за смъртта, за рая и за ада.

Ако трябва да съм честен, най-вече за ада.

Няма нищо по-лошо от това да си мислиш, че ще отидеш тъкмо там, когато стигнеш до вечността.

А аз обикновено си мисля, че ще ида там.

Понякога ме утешава фактът, че повечето хора, които познавам, също ще отидат в ада. Дори си казвам, че ако близките ми отидат в ада, бих предпочел да съм с тях, отколкото в рая. Там бих се чувствал виновен. Те ще горят в пламъците, а аз ще си хапвам праскови на небето и ще галя някой жалък померанец като Мифи.

Не знам.

Наистина не знам.

Но се надявам поне да живея достойно. Дано това да е достатъчно.

Последна пауза и продължавам.

В нощта.