Маркъс Зюсак
Когато кучетата плачат (15)

15.

Чувах го отново от мазето. Юмруците на Руб блъскаха по крушата. Той се готвеше за боя.

Беше вторник вечер и слязох за малко да погледам. Руб дори не ме забеляза, докато не приключи. Голите му ръце барабаняха по чувала и дишането му беше учестено, сякаш изпускаше пара от дробовете си. Докато го гледах така, по джинси и потник, още веднъж си дадох сметка защо момичетата го харесваха толкова много. Беше добре сложен, с ясно очертани мускули. Не големи и издути, а просто каквито трябваше да бъдат. Пясъчнорусата му коса падаше над очите, които имаха бледия цвят на угасен огън.

Беше опрял ръце в коленете, когато ме забеляза. Дишаше тежко.

— Не беше зле — казах, слизайки по студените циментови стъпала.

— Благодаря.

Той се изправи и тогава забелязах кръвта по пръстите му. Това нямаше значение, за Руб то означаваше само, че е готов за боя. Ръцете му бяха привикнали към болката и голотата. Груби ръце, които щяха да удрят по голо, незащитено лице.

— Искаш ли да пробваш? — предложи той, но аз отказах. — Защо? Тъкмо ще си във форма, когато дойде твоят ден.

— Не, ще се справя и така.

Канех се да тръгвам, когато той ме спря.

— Ей, Кам! Мисля да скъсам с това момиче, Джулия.

Бях изненадан.

— Сериозно? Защо?

— Погледни ме! — Той протегна ръце с дланите нагоре. — Някакъв ми готви вендета заради нея. — Огледа гърдите си, корема, краката. Сигурен съм, че си даваше сметка за иронията на ситуацията, защото заяви: — Не си струва всичките тия разправии.

Направих крачка обратно. Трябваше да го питам нещо.

— Да не си хвърлил око на някоя друга?

— Не съм.

Той поклати глава и се загледа някъде в стената.

— Може би този път съм си научил урока.

Качихме се заедно горе.

— Още ли смяташ да дойдеш в събота? — попита той няколко часа по-късно. — За боя?

Бяхме си в стаята и лампата вече беше угасена.

— Разбира се.

— Благодаря. — Отривистият му глас ми показа, че е готов. — Не му вярвам на тоя тип.

— Ще дойде ли още някой? — попитах. — Ако случайно оня си доведе помощ?

— Не. Никога не съм разчитал на други да ми вършат работата, няма да го направя и сега. — Той се повдигна на лакът. — Това не се отнася за теб. Ти си ми брат.

Това беше достатъчно. Можеше да каже нещо от рода на: „Братята си помагат“ или „Аз бих направил същото за теб“, но нямаше нужда. Разговорът беше приключен. Остана само мракът.

Мисля, че братята са си братя.

Това е всичко.

В четвъртък вечер отидох до Октавия и зачаках. Обикновено така правех. Виждахме се в края на седмицата и обикновено един-два пъти през седмицата. Рядко си звъняхме. Лично аз не обичам да говоря по телефона. Това ме изнервя, кара ме да се чувствам неловко. Не знам какви бяха причините на Октавия. Може би не харесваше мисълта, че момичетата на нейната възраст висят на телефона с часове. Тя не беше обикновено момиче.

Октавия излезе след петнайсетина минути. Както обикновено отидохме в парка и седнахме до дървото. Тя ме чакаше.

Беше протегнала крака. Коленичих над нея и я целунах по бузата. Целунах я по устните и по шията, като я хапех лекичко.

— Не спирай — прошепна тя и отметна глава, за да открие шията си. Разтворих яката на ученическата й риза, за да целуна ключиците й. Прокарах пръсти през косата й.

— Какво искаш да направя? — попитах, но тя само ме притегли към себе си.

— Просто не спирай. Целуни ме пак.

Топлината на дъха й ме обливаше. Поех я дълбоко. Бях в неин плен.

Това беше най-хубавото от всичко. Тя не ме отблъсна, както очаквах. Бях замаян от мисълта, че ме иска. Когато устните й докоснаха шията ми, цялото ми тяло потрепери от усещането. Ръката й беше под ризата ми. Пръстите й се плъзгаха по ребрата ми, спряха на корема и продължиха да ме галят, докато устните й докосваха шията и лицето ми.

Накрая тя бавно откъсна устни от моите.

Сложи глава на рамото ми и усещах, че й е добре така. Радвах се, че мога да я накарам да се чувства по този начин.

Помълчахме известно време. Чувах как влаковете пристигат на гарата и заминават. Как забавят ход и отново потеглят.

Заговорихме за предстоящия двубой на Руб.

— Ще отидеш с него, нали? — попита тя. Главата й още беше на рамото ми. От време на време носът й докосваше брадичката ми и това ме изпълваше с трепет.

— Няма как — признах. — Той ми е брат.

Тя не каза нищо. Нямаше смисъл да ме разубеждава. Знаеше го, затова не се и опита. Само каза:

— Гледай само да не те наранят. — Почувствах как вдигна поглед нагоре към лицето ми. — Нали?

Кимнах.

— Няма, обещавам.

Тя се усмихна и още веднъж ме целуна нежно по шията.

Не след дълго се върнахме до тях и когато я оставих на портата и понечих да си тръгна, тя ме спря.

— Кам! — каза и усетих, че се колебае. Може би мигът беше настъпил. — Искаш ли някой път да влезеш?

— Вътре ли? — попитах.

— Да.

Спомних си думите на Руб, че никога не го е канила, и се зачудих какво толкова има в това и защо е толкова важно за мен. Та това беше просто къща, за бога!

Всъщност беше нещо повече. И Октавия ми каза защо.

— Преди теб, Кам, и преди Руб имаше едно момче, което ме удари. Там, вътре. Защото не исках… знаеш какво. — Ръцете й стиснаха портичката. — Тогава обещах на мама, че никога няма да доведа у дома някого, когото не обичам с всяка своя частица. — Тя се усмихна, но в усмивката й прозираше болка. — Ще дойдеш скоро, нали?

— Да — казах аз и я прегърнах. Едва не й казах, че съжалявам за онова, което й се е случило, и че никога не бих я наранил по този начин. Но знаех, че не е нужно. Това беше достатъчно. Прегръдката ни пред вратата.

Тази нощ Руб отново беше в мазето и този път приех да потренирам с крушата.

Отчасти защото бях замаян след срещата с Октавия, отчасти заради случилото се с нея, което ме изпълваше с гняв, а може би защото бях нервен преди срещата в събота.

Следващият ден отлетя неусетно.

Затова пък съботата, докато работехме с татко, беше гигантска пауза, мъчително чакане, макар че Руб изглеждаше напълно спокоен.

Около седем и половина бяхме готови.

Облякох си най-старите джинси, работната бархетна риза и старото шушляково яке. Отказах се от маратонките и си обух ботуши, които бях наследил от Руб. Облегнах се на стената и ги вързах здраво. Когато вдигнах поглед, Руб гледаше в огледалото. Оглеждаше се за последен път. Казваше си какво да прави.

Изправих се.

— Готов ли си?

Той не отговори. Само се обърна, грабна якето си и кимна. Не го бях виждал толкова сериозен от месеци.

Излязохме от вкъщи. Руб беше казал, че ще ходим до някакъв приятел, така че нямаше никакъв проблем. Бързо минахме през портичката и изскочихме на улицата. Лицето на брат ми беше решително и твърдо. Студеният вечерен въздух като че се отдръпваше от него. Същото правеха и хората, идващи срещу нас.

Стигнахме на мястото около осем без пет и не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Дворът беше пълен със стари, изпотрошени вагони, чиито грамади чернееха в мрака. Прозорците им бяха счупени и по тях като белези се четяха откъслечни думи. Висока телена ограда ги отделяше от улицата. Облегнахме се на нея и зачакахме.

Минаваха ми какви ли не мисли.

Минаваха минути.

В дъното на улицата изникнаха няколко фигури. Идваха към нас.

— Те ли са? — попитах.

Лицето на Руб се вкамени още повече.

— Да се надяваме.

Сенките се приближиха и адреналинът ме удари в главата. Започваше се.

Тунелът

Стигаме до един тунел и влизаме. Той води някъде дълбоко навътре, до самото сърце на всичко, което сме. Подът е лепкав от човещина и докато вървим по него, започвам да виждам края.

В далечината сякаш е изсечена дупка и знам, че тъкмо оттам ще излезем навън.

Усещам как юмруците ми се свиват.

Дъхът ми излиза от дробовете право в лицето на мрака, който ни заобикаля.

Подготвям се, дори замахвам леко във въздуха.

Наближаваме отсрещната страна и отвън, до самия отвор на тунела, виждам нечия сянка, облегната на телена ограда. Пръстите й са здраво вкопчени в мрежата.

Продължавай да вървиш, казвам си. Срещам пламтящите очи на кучето и се решавам.

Излизам и виждам как градът разперва широко ръце, докато сянката остава неподвижна.

Нощният въздух ме зашлевя.

Лъхва ме на братя.