Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф (9)

9.

— Дръж тая чанта — ми казва Стив.

Той се мести, както се беше заканил. Целият му багаж е изнесен от мазето, след като си науми да се махне и да излезе на квартира с приятелката си. Мисля, че известно време ще живее под наем, а после сигурно ще си купи нещо. Вече отдавна работи. Работата му е хубава, записа и университета задочно. Носи хубави костюми. Не е зле за човек, който е завършил училище само преди няколко години. Казва, че е време да се изнесе, след като родителите ни едва успяват да платят сметките, а татко отказва да мине на помощи.

Той не драматизира.

Не хвърля последен носталгичен поглед към стаята си.

Просто се усмихва, прегръща мама, стисва ръката на татко и излиза.

На верандата мама плаче. Татко вдига ръка за довиждане. Сара още държи в ръце последните остатъци от прегръдката им. Техният син и брат си отива. С Руб тръгваме с него, за да му помогнем да разтовари останалия си багаж. Апартаментът му е само на километър от нас, но той казва, че иска да се премести в южната част на града.

— Близо до Националния парк.

— Добра идея.

— Чист въздух и плажове.

— Добре звучи.

Потегляме и само аз се обръщам, за да видя останалата част от вълчата глутница на верандата. Те ще гледат след колата, докато се скрие. После един по един ще се приберат вътре. Зад комарника. Зад дървената врата. В света вътре в големия свят.

— Довиждане, Стив — казваме, когато всичко е разтоварено.

— Засега съм си на нашата улица — казва той и аз търся в гласа му нещо, което да наподобява топлота. Нещо, което да звучи като: „Всичко е наред, момчета. Ще се оправим. Всички ще сме добре“. Но не долавям нищо подобно. Всички знаем, че Стив ще е добре. За него това важи в прекия смисъл. Стивън винаги ще е добре. Просто така стоят нещата.

Не се прегръщаме.

Стив и Руб си стискат ръцете.

Стив и аз си стискаме ръцете.

Последните му думи са:

— Гледайте мама да е добре, става ли?

— Става.

Хукваме към вкъщи в падащия мрак на вторника. Руб ме изчаква. Бутва ме. Следващият мач дебне наоколо като крадец, чакащ удобен случай да отмъкне нещо. Остават пет дни.

Всяка нощ го сънувам.

Като кошмар.

Потя се.

В съня си се бия с Пери. Със Стив и Руб. Дори майка ми идва и ме пребива. Най-странното е, че всеки път баща ми е в тълпата и само гледа. И не казва нищо. Не прави нищо. Просто гледа случващото се или чете обявите. Търси работата, която все му се изплъзва.

В събота почти не успявам да мигна.

Цялата неделя се мотая безцелно и кажи-речи не ям.

Също като предната седмица Пери ни взема, но този път ни кара в Глийб, в покрайнините.

Всичко е същото.

Същата тълпа.

Същите мъже, същите блондинки, същата миризма.

Същият страх.

Складът е стар и разнебитен, а стаята, в която седим, е на път да се срути.

Преди вратата да се отвори, Руб ми напомня:

— Запомни едно. Или онзи ще те убие, или ще го направи Пери. На твое място щях да знам кого да си избера.

Кимам.

Вратата.

Отваря се.

Пери отново крещи и след като си поемам дълбоко дъх, навлизам в тълпата. Противникът ми ме чака, но тази вечер дори не го поглеждам. Не и преди да започнем. Или докато съдията ни инструктира. Нито веднъж.

За пръв път го виждам, когато сме изправени очи в очи.

По-висок е от мен.

Има малка брадичка. Юмруците му са бавни, но тежки. Аз се снишавам, отскачам и му бягам. Вече не съм напрегнат.

Не се двоумя.

Получавам удар в рамото и му го връщам. Нападам и се прицелвам в челюстта му. Не улучвам. Пробвам втори път. Отново пропускам.

Огромната му ръка най-напред като че ме разтърсва, после се стоварва върху брадата ми. Връщам му го, но в ребрата.

— Точно така, Кам! — чувам гласа на Руб, а когато рундът свършва, той ми се усмихва. — Равен рунд. Можеш много бързо да разпердушиниш тоя палячо. — И дори се изсмива: — Представи си, че се биеш с мен.

— Добра идея.

— Страх ли те е от мен?

— Малко.

— Нищо, ти го набий.

Той ми дава да пия за последен път и излизам за втория рунд.

Този път тълпата вече е друга. Гласовете проникват през въжетата и ме захлупват. А когато лежа на пода, ме заливат като поток и ме избутват да стана.

През третия рунд нищо не се случва. Двамата сме вкопчени един в друг и си нанасяме удари в ребрата. Улучвам го веднъж, но той ми се изсмива.

В началото на четвъртия рунд ми казва нещо.

— Ей, снощи чуках майка ти. Гадна работа. Мърла и половина.

В този момент решавам, че трябва да го победя. Представям си мама, госпожа Улф, съсипана от работа. Смазана от умора, но продължава да работи. За нас. Не превъртам и не си губя ума, но ставам по-агресивен.

По-търпелив съм и когато ми се отваря възможност, му нанасям три хубави удара в лицето. Когато в края на рунда прозвучава гонгът, аз не спирам да го удрям.

— Какво ти стана, бе? — смее се Руб в нашия ъгъл.

— Огладнях — отвръщам.

— Хубаво.

В петия рунд два пъти падам, а онзи тип, Бурята Джо Рос, веднъж. Всеки път, когато съм на пода, тълпата ме окуражава да стана. Прозвучава гонгът и победителят е обявен. Всички ръкопляскат и към моя ъгъл политат монети. Пери ги събира.

Изгубил съм мача, но съм се бил добре.

И всеки път съм ставал.

Това е всичко, което се иска от мен.

— Дръж. — Пери ми дава парите до последния цент, когато вече сме в съблекалнята. — Двайсет и два долара и осемдесет. Добър бакшиш. Повечето губещи се радват на петнайсет-двайсет.

— Той не е губещ.

Гласът е на Руб, който стои зад мен.

— Щом казваш — съгласява се Пери (без да го е грижа дали е вярно) и изчезва.

Когато идва редът на Руб, тълпата вече е настървена до краен предел. Всички погледи са приковани в него, дебнат всяко негово движение, всеки жест, всяка малка подробност, която да потвърди чутото за него. Вече се е разчуло, че Пери Коул има нов супер-боец и всички искат да го видят. Но не получават кой знае какво.

Мачът започва с тежко ляво кроше.

Противникът му отлита към въжетата и Руб го връхлита. Смазва го. Смила го на кайма. Юмруците му барабанят по ребрата на нещастника. Ъперкът след ъперкът. Към средата на рунда всичко е приключило.

— Ставай! — крещи публиката, но онзи не може. Той едва мърда.

Руб стои над него.

Не се усмихва.

Тълпата вижда кръвта, надушва я. Наднича в тлеещия огън на очите му. Боеца Рубен Улф. Това е име, което още дълго ще я води тук.

Когато излиза от ринга, те го връхлитат. Пияни мъже. Разгонени жени.

Всички искат да се отъркат в него. Да го докоснат. А Рубен си остава същият. Върви право през тях, усмихва се и благодари по задължение, но лицето му е все така съсредоточено.

В стаята ми казва:

— Днес се справихме добре, Кам.

— Така е.

Пери му дава петдесет долара.

— За победителя няма бакшиш — казва. — Но си прибира петдесетачката.

— Няма проблем.

Руб става и отива до тоалетната, а ние с Пери разменяме няколко думи.

— Обичат го — казва той. — Както си мислех. — И след кратка пауза добавя: — Знаеш ли защо?

— Да — кимам.

Той обаче иска да ми каже.

— Защото е висок, хубав е и може да се бие. И е настървен. Това им харесва най-много. — Той се ухилва. — Жените ми се молят да им кажа къде съм го намерил. Те обичат мъжкари като Руб.

— Обяснимо е.

Когато си тръгваме, отвън се върти някаква блондинка.

— Здрасти, Рубен! — присламчва се към нас тя. — Хареса ми как се биеш.

Ние продължаваме да вървим, а тя ситни до нас и ръката й докосва неговата. В това време аз я оглеждам. От главата до петите.

Очи, крака, коса, шия, дъх, вежди, гърди, глезени, цип, блуза, копчета, обеци, ръце, пръсти, китки, сърце, уста, зъби и устни.

Страхотна е.

Страхотна, тъпа и безмозъчна. Секунда по-късно съм шокиран.

Шокиран съм, защото брат ми спира и двамата се гледат. В следващия миг тя е впила устни в неговите. Всмукала го е. Те са до стената. Момичето, Руб, стената. Притиснати един в друг. Слети. Той я целува брутално и доста дълго. Езици, ръце. Навсякъде.

После спира и си тръгва. И подмята през рамо:

— Благодаря, скъпа.

 

 

— Ей, Руб! Пак ли си буден?

— Както обикновено. Ти и през нощта ли не млъкваш?

— Не и напоследък.

— Този път имаш извинение — би се наистина добре.

— Къде ще са следващите мачове?

— Мисля, че в Ашфийлд, после в Хелънсбърг.

— Руб!

— Сега пък какво има?

— Защо не се премести в стаята на Стив?

— А ти?

— Или Сара?

— Мисля, че мама иска да я направи нещо като офис, за писане и такива неща. Поне така каза.

— Пък и някак няма да е редно — казвам.

Мазето е стаята на Стив и така ще си остане. Той се е изнесъл, но останалата част от семейство Улф си остава където е. Така трябва да бъде. Чувствам го в прашния нощен въздух, усещам го на вкус.

Имам и още един въпрос.

Но не го задавам.

Не мога да се реша.

За онова момиче.

Мисля си за това, но не питам.

Има неща, за които не можеш да питаш.