Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф (8)

8.

Свистенето на собствения ми дъх е онова, което ме влудява, нахлува в дробовете ми и после излиза на пресекулки през гърлото. Пери току-що е влязъл. Време е.

— Ти излизаш пръв — казва.

Време е, а аз все още седя там в старото си и твърде голямо за мен яке. (Руб е облякъл един стар суичър с качулка на Стив.) Всичко в мен се е вцепенило. Ръцете, пръстите, краката. Време е.

Изправям се.

Чакам.

Пери се е върнал отвън на ринга и следващия път, когато вратата се отвори, ще изляза аз. Нямам време дори да помисля за това, когато се случва. Вратата е отворена и аз тръгвам. Навън.

На арената.

Агресията вибрира вътре в мен. Страхът ме обгръща. Стъпките ме носят напред.

И после тълпата.

Опитват се да повдигнат духа ми, защото съм първият, който излиза на ринга.

Извръщат се и ме оглеждат в моето шушляково яке, докато вървя през тях. Качулката е вдигната на главата ми. Тълпата крещи. Ръкопляска и свирка и това е само началото. Всички реват и скандират и за миг забравят за бирата, дори не я усещат, когато се излива в гърлата им. Съществувам само аз и фактът, че мигът на насилието наближава. Аз съм вестоносецът. Ръцете и краката му. Аз им го нося. Доставям им го.

— АУТСАЙДЕРА!

Това е Пери, който стои на ринга и държи микрофона.

— Да, пред вас е Камерън Улф Аутсайдера! — изкрещява той в микрофона. — Подкрепете това момче, защото е най-младият ни боксьор! Най-младият ни боец! Най-младият ни биткаджия! Той ще се бие докрай, хора, и всеки път ще се изправя!

Качулката е още на главата ми, макар че няма връзки, нито нещо, което да я задържа там. Гащетата се спускат удобно по бедрата ми. Маратонките ми правят крачка след крачка през гъстата, беснееща тълпа.

Тя вече е нащрек.

Будна.

Нетърпелива.

Всички ме гледат и ме преценяват — сурови, неумолими и кой знае защо изпълнени с уважение.

— Аутсайдера! — чувам ги да мърморят, докато вървя и се качвам на ринга.

Руб е зад мен. И ще бъде в ъгъла ми, както и аз в неговия.

„Дишай!“, заповядвам си.

Оглеждам се наоколо.

Вървя.

От единия край на ринга до другия.

Приклякам в моя ъгъл.

Очите на Руб са впити в моите. „Постарай се да се изправиш“, казват ми те, и аз кимам. Скачам и свалям якето. Кожата ми е топла. Вълчата ми козина стърчи както винаги, хубава и гъста. Вече съм готов. Готов съм да се задържа на крака, каквото и да ми струва, готов съм да повярвам, че харесвам болката и я искам толкова много, че сам да я търся. Ще тичам към нея и ще се хвърля в нея. Ще се изправя пред нея в сляп ужас и ще я оставя да ме блъска, докато куражът ми увисне по мен на парцали. Тогава тя ще го смъкне и ще ме остави гол, ще продължи да ме блъска, докато кръвта от заколението хвърчи от устата ми, а болката ще я пие, ще я опитва, ще я краде, ще я крие в кухините на търбуха си и ще ме пробва на вкус. Ще ме кара да се изправям всеки път, а аз няма да й позволя да разбере. Няма да й показвам, че я усещам. Няма да й доставя това удоволствие. Не, ще трябва първо да ме убие.

Това е, което искам в този момент, докато стоя на ринга и чакам вратата да се отвори още веднъж. Искам болката да ме убие, преди да съм се предал…

— А сега…

Гледам в брезентовата настилка под краката си.

— Вие го познавате!

Затварям очи и се облягам с ръкавиците на въжетата.

— Да! — Този път крещи грозният дядка. — Това е Хитрия Карл Юингс! Хитрия Карл! Хитрия Карл!

Вратата се отваря с трясък и противникът ми изтичва в тръс отвътре, а тълпата направо полудява. Крясъците са поне пет пъти по-силни, отколкото при моето излизане, това е повече от сигурно.

Хитрия Карл.

— Тоя е поне на трийсет! — изкрещявам на Руб и едва чувам гласа си.

— Да — отговаря ми той, — ама я го виж какъв е фъстък!

Въпреки това е по-висок, по-силен и явно по-бърз от мен. Прилича ми на човек, който се е бил поне сто пъти и е счупил поне петдесет носа. Но най-вече е врял и кипял.

— Деветнайсетгодишен! — продължава да вика старецът в микрофона. — Двадесет и осем мача, двадесет и четири победи… — И черешката на тортата: — Двадесет и две с нокаут!

— Господи!

Това вече го казва Руб, а Хитрия Карл Юингс в това време е прескочил въжетата и обикаля ринга, сякаш търси кого да убие. И познайте кой му е под ръка. Аз, разбира се. В главата ми се върти: двадесет и два нокаута, двадесет и два нокаута. Свършено е с мен. Свършено е с мен, край.

Той се приближава.

— Здрасти, малкият.

— Здрасти — отвръщам аз, макар да не съм сигурен, че очаква отговор. Просто искам да съм учтив. Не можете да ме упрекнете за това.

Както и да е, явно има ефект, защото той се усмихва. И казва нещо, чийто смисъл няма как да ми убегне.

— Ще те убия.

— Хубаво.

Аз ли го казах?

— Страх те е! — Не е въпрос, а констатация.

— Щом така ти харесва.

— Харесва ми, мой човек, и още как! Но най-много ще ми хареса като те изкарат оттук на носилка.

— Така ли?

— Точно така.

Той се усмихва за последно и се връща в своя ъгъл. Ако трябва да съм честен, не се съмнявам, че ще ме размаже. Хитрия Карл. Ама че идиот. Трябваше да му го кажа, само че бях прекалено уплашен от него. А сега съм сам със своя страх и ситните ми стъпки, които ме отвеждат в средата на ринга. Руб стои зад мен.

Чувствам се гол, само по сини гащета, маратонки и ръкавици. Твърде мършав и твърде уязвим. Сякаш върху мен може да се прочете страхът ми. Топлият въздух облива гърба ми. Цигареният дим се просмуква в кожата ми и мирише като рак.

Прожекторите са насочени към нас.

Тълпата е потънала в мрака.

Скрита.

Сега е само гласове. Няма имена, няма блондинки, няма бира. Няма нищо, само гласове, привлечени от светлината, и е невъзможно да ги сравниш с нищо друго. Хора, събрани да гледат бой. Толкова. Те са тъкмо това и им харесва да бъдат тъкмо това.

И двамата с Карл се потим. Челото му лъщи като намазано с вазелин над свирепите очи, които се впиват в моите. И много бързо ми става ясно, че той наистина иска да ме убие.

— Честна игра — казва реферът и това е всичко.

Връщаме се в ъглите си.

Краката ми треперят от предчувствие.

Сърцето ми се обръща.

Кимам с глава, когато Руб ми дава две наставления.

Първото:

— Не падай.

И второто:

— Ако паднеш, гледай да станеш.

— Добре.

Добре.

Добре.

Ама че дума, а? Защото невинаги мислиш онова, което казваш. Всичко ще бъде добре. Само че не е. Всичко си зависи единствено от теб — в случая от мен.

— Добре — казвам отново и усещам колко е абсурдно това.

Тогава прозвучава гонгът и няма връщане назад.

„Дали? — питам се. Наистина ли няма връщане?“

Отговорът на този въпрос идва не от мен, а от Хитрия Карл, който не крие намеренията си. Той се нахвърля върху ми и изстрелва лявото си кроше към мен. Аз се снишавам, извъртам се и се измъквам от ъгъла.

Той се смее, докато ме гони.

По целия ринг.

Отново ме напада и аз отново се снишавам.

Той се извърта, не улучва и отново ми казва, че ме е страх.

В края на рунда лявата му ръкавица намира пролука и се стоварва върху челюстта ми. После дясната му ръка ме намира и ме улучва за втори път. Гонг.

Рундът е свършил, а аз не съм нанесъл нито един удар.

Руб ми го казва.

— Само да ти кажа, че не можеш да спечелиш мач, без да удряш.

— Знам.

— И?

— Какво „и“?

— Започвай да удряш.

— Добре.

Но да си кажа честно, просто се радвам, че съм оцелял в този първи рунд, без да падна в нокдаун. Направо съм във възторг, че още съм на крака.

Втори рунд. Още не съм нанесъл удар. Но този път, в самия край на рунда, падам и тълпата реве. Хитрия Карл стои над мен и казва само:

— Ей, момче! Ей, момче!

И това е всичко, докато се мъча да застана на колене и да се изправя. Малко след това прозвучава гонгът. Всички вече знаят, че ме е страх.

Този път Руб ме наругава добре.

— Ако ще продължаваш така, няма никакъв смисъл да излизаш! Помниш ли какво си говорихме оная сутрин? Това е нашият шанс. Единственият ни шанс и ти ще го проиграеш, защото те е страх да не те заболи! — Той навира лице в моето и изръмжава: — Ако аз се биех с този тип, щях да го съборя още първия рунд и това го знаем и двамата. А да те бия теб ми трябват двайсет минути, затова се стегни и си свърши работата или се махай!

И пак нито един удар. Тълпата започва да дюдюка. Никой не обича страхливците.

Трети и четвърти рунд — никакви удари. И накрая, последният рунд, петият. Какво става?

Излизам, а сърцето ми блъска като безумно в ребрата. Снишавам се и се отклонявам, но Хитрия Карл успява да ми нанесе няколко добри удара. И през цялото време ми повтаря да спра да бягам, но аз не го слушам. Продължавам да му се изплъзвам и оцелявам в първия си мач. Губя го, защото не съм отбелязал нито един удар, и тълпата иска да ме линчува. Докато слизам от ринга, те крещят в лицето ми, плюят ме, а някакъв тип дори ме халосва в ребрата. Заслужавам си го.

В стаята другите момчета само клатят глави.

Пери не ме забелязва.

Руб не иска да ме погледне.

Затова пък излива гнева си върху суровото месо, което виси около нас, а аз си свалям засрамен ръкавиците. Има още един мач, преди Руб да излезе на ринга. Той удря труповете със злоба и всички знаем, че ще победи. Това се вижда с просто око. Не знам откъде му е дошло — може би от онова сбиване в двора на училището. Не съм сигурен, но го надушвам — чак до мига, в който другият мач приключва.

— Време е — казва Пери.

Руб нанася един последен удар на прасето и тръгваме към вратата. Там отново чакаме и когато гласът на Пери долита до нас, Руб се втурва навън.

Пери отново реве:

— А сега… мисля, че тази вечер ще станете свидетели на нещо, за което ще говорите до края на живота си! Ще разказвате, че сте го видели! — Всички се смълчават и гласът му става по-тих и сериозен. — Ще казвате: „Аз бях там. Бях на първия мач на Рубен Улф. Гледах първия мач на Боеца Рубен Улф“. Така ще говорите.

Боеца Рубен Улф.

Значи това е името му.

Боеца Рубен Улф тръгва към ринга в якето на Стив. Всички те я надушват. Увереността му. Виждат я в очите му, надничащи изпод качулката.

Той не подскача и не се перчи.

Не раздава крошета във въздуха.

Не прави нито една излишна крачка.

Върви право напред, целеустремен и готов за бой.

— Дано да си по-добър от брат си! — извиква някой.

Това ме жегва. Боли.

— По-добър съм.

Но не толкова, колкото от неговите думи. Тези две думи, които подхвърля, докато върви уверено към ринга.

— Готов съм за тази вечер — продължава той и осъзнавам, че си говори сам. Тълпата, Пери, аз — всички ние сме някъде далеч, плуваме в мъгла. Там са само той, мачът и победата. Светът извън тях не съществува.

Противникът му изскача наперено на ринга, както всички останали, но е дотам. В първия рунд Руб го праща два пъти в нокдаун. Гонгът го спасява. В почивката само давам на брат си малко вода, а той седи, гледа в една точка и чака. Чака боят да продължи с бегла усмивка, сякаш това е единственото, което би искал да прави. Повдига и отпуска крака много леко и много бързо, отново и отново, преди да скочи и да тръгне напред с вдигнати юмруци. Да се бие.

Вторият рунд е и последен.

Руб му нанася страхотен удар с дясната ръка.

Изкарва му въздуха.

После стоварва юмрук под ребрата му.

Даже и във врата.

В рамото.

В ръката.

Във всяко позволено и непокрито място.

Накрая стига и до лицето му. Три пъти, докато от устата на противника му бликва кръв.

— Спри го — казва Руб на рефера.

Тълпата реве.

— Спри мача!

Но реферът и не помисля да го направи и Руб е принуден да нанесе още един последен удар в брадичката на Магьосника Уолтър Брайтън, който се стоварва като чувал на пода.

Публиката беснее.

Трошат се чаши.

Хората крещят.

Още една капка кръв капва на пода. Руб я гледа като омагьосан.

И нов рев оглася залата.

— Е, това беше — казва Руб и се връща в ъгъла си. — Казах им да спрат, но явно обичат кръвта. Предполагам, че за това си дават парите.

Той излиза от ринга и тълпата го подема възторжено. Един го полива с бира, друг му стиска ръката, както е с ръкавицата, и всички крещят колко е велик. Руб не им обръща внимание.

Накрая, когато мачовете са приключили, всички се натоварваме в микробуса на Пери. Бронята е спечелил в пет рунда, но всички други са загубили, в това число и аз, разбира се. Връщането е мълчаливо. Само двама боксьори държат петдесетдоларова банкнота в ръка. Останалите са прибрали някакви дребни в джобовете си, подхвърлени в ъгъла им в края на мача. Тоест всички останали, освен мен. Както вече казах, никой не обича страхливците.

Пери сваля другите преди нас, а Руб и аз слизаме в центъра.

— Ей, Руб! — подвиква той. — Ти можеш да се биеш, момче. До следващата седмица!

— По същото време?

— Да. — И се обръща към мен: — Камерън, ако ми погодиш същия номер и следващата седмица, ще те убия.

— Добре — казвам.

Сърцето ми е слязло в петите. Микробусът потегля, а ние с Руб поемаме към дома. Подритвам сърцето си по пътя. Плаче ми се, но не го правя. Иска ми се да съм Руб. Иска ми се да съм Рубен Улф Боеца, а не Аутсайдера. Иска ми се да съм брат ми.

Когато минаваме през тунела, за да излезем на „Елизабет стрийт“, над главите ни минава влак. Шумът е оглушителен, но бързо заглъхва.

Стъпките ни отекват отново.

От другата страна, вече на улицата, пак надушвам страха. Различавам мириса му. Не е никак трудно и Руб също го надушва, знам го. Но той не го познава. Не го усеща.

А най-лошото е осъзнаването, че всичко се е променило. Двамата с Руб винаги сме били заедно. Винаги сме били незабележими. Винаги сме били боклук. Негодни за нищо.

Сега Руб е победител, а аз пак съм си Улф. Аз съм Аутсайдер и съм сам.

Когато влизаме през портичката, той ме потупва два пъти по рамото. Гневът му е стихнал, може би заради собствената му голяма победа. Подготвяме се за въпроси защо сме закъснели толкова за вечеря. Такива обаче няма — мама се готви за нощна смяна в болницата, а татко е излязъл да се поразходи. Първата работа на Руб е да отмие в задния двор кръвта от ръкавиците си.

Той влиза в стаята ни и казва:

— Първо ще вечеряме и после ще разходим Мифи, става ли?

— Да.

Моите ръкавици вече са под леглото. Без петънце по тях. Чисто новички.

 

 

— Руб.

— Какво?

— Трябва да ми кажеш какво е чувството. Какво е да си победител.

Мълчание.

Пълно мълчание.

Гласовете на мама и татко долитат до нас от кухнята. Говорят със Стив, защото се чува и неговият глас. Сара вероятно спи в стаята си.

— Какво е чувството? — повтаря Руб сякаш на себе си. — Не знам точно, но ми се иска да вия.