Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф (7)

7.

Времето отлита и вече е неделя сутрин. Денят на мача, и страшно ми се ходи до тоалетната. От нерви ме присвива. Тренирали сме здраво. Бягане, лицеви опори, клякания и какво ли още не. Дори скачане на въже с каишката на Мифи. Бием се с една ръкавица, после с две, новите, всеки следобед. Руб постоянно ми повтаря, че сме готови, но въпреки това отчаяно ми се ходи до тоалетната.

— Кой е вътре? — викам през вратата. — На зор съм!

— Аз съм — избумтява глас отвътре. „Аз“ ще рече татко. Дъртият. Човекът, който макар и безработен, още може да ни нарита хубаво, ако се правим на интересни. — Още две минутки.

Две минутки!

Как ще издържа толкова време?

Когато най-сетне излиза, аз съм на път да се строполя на седалката, но стигам само до вратата. Защо така, ще попитате, но трябва да ви кажа, че ако онази сутрин можехте да сте пред нашата тоалетна, щяхте да усетите най-лошата воня, която някога сте подушвали. Отровна. Гневна. Гъста, с нож да я режеш.

Вдишвам я и се задавям. Поемам дъх отново и се обръщам, почти бягам. Но този път се задавям и от смях.

— Какво? — пита Руб, когато влизам в стаята.

— Боже!

— Какво има?

— Ела — казвам и двамата тръгваме към тоалетната.

Вонята ме блъсва отново.

Връхлита Руб.

— Пфу! — е единственото, което казва в първия момент.

— Трепач, а? — питам.

— Ами, не е много приятно — признава той. — Какво ли е ял дъртият?

— Нямам представа, но ще ти кажа, тая смрад може да се пипне.

— Абсолютно! — Руб се отдръпва от нея. — Убийствена е. Като гремлин, като чудовище, като…

Тук думите явно не му стигат.

Събирам някакъв кураж и казвам:

— Влизам.

— Защо?

— Ще се пръсна.

— Добре, късмет!

— Ще ми трябва.

Макар че късметът ще ми е нужен по-късно. Напрегнат съм, докато чакаме на „Еди Авеню“. Ноктите на страха и съмнението дращят по вътрешността на стомаха ми. Имам чувството, че кървя отвътре, но това са просто нерви. Сигурен съм. Руб обаче седи, протегнал крака. Ръцете му са спокойно отпуснати на бедрата. Вятърът е издухал косата му назад и лицето му е открито. По устните му плъзва усмивка. Той отваря уста.

— Ето го — казва брат ми. — Хайде.

Микробусът спира пред нас. Истинска грамада. Комби. Вътре вече има други четирима. Качваме се през плъзгащата се врата.

— Радвам се, че успяхте да дойдете навреме — ухилва ни се Пери в огледалото. Днес е с костюм. Кървавочервен и опънат. Бива си го.

— Трябваше да отложа цигулковия си концерт — казва Руб, — но стигнахме.

Той сяда и някакъв тип с размерите на хангар затваря вратата. Това е Бронята. Слабият до него е Вейката. Дебелакът е Ерол, а нормално изглеждащият е Бен. Всичките са по-големи от нас. Страховити. Очукани. Калени.

— Това са Руб и Камерън — представя ни Пери, без да се обръща.

— Здравейте.

Мълчание.

Свирепи очи.

Счупени носове.

Липсващи зъби.

Притеснен, поглеждам към Руб. Той не се прави, че не ме вижда, а свива юмрук, сякаш иска да каже: „Бъди нащрек!“

Минутите минават.

Минути на мълчание. Минути нащрек. Трепетни минути. Целият съм на тръни, докато се опитвам да се съсредоточа и се надявам това пътуване никога да не свърши. Надявам се да не стигна, където съм тръгнал…

Спираме пред фабриката за месо в края на Марубра. Тук е студено, ветровито и солено.

Наоколо се мотаят хора.

Надушвам свирепост в шумния южняшки въздух. Тя се врязва в ноздрите ми, но оттам бликва не кръв, а страх, който се стича към устата ми, и аз бързам да го изтрия.

— Хайде! — дръпва ме Руб и ме повлича след себе си. — Насам, момче, или искаш да се биеш с местните?

— Как не!

Вътре Пери ни превежда през малка стаичка и ни вкарва в хладилника, където от тавана висят като мъченици няколко замразени прасета. Ужасно е. Гледам ги за миг и от мразовития въздух и зловещата гледка на труповете гърлото ми се свива.

— Също като Джо Фрейзър — прошепвам на Руб. — С окаченото месо.

— Да — отвръща той. Знае за какво говоря.

Това ме кара да се запитам какво правим тук. Всички останали просто чакат, дори седят, пушат или пият алкохол, за да успокоят нервите си. За да прогонят страха. Юмруците им омекват, но куражът им оживява. Огромният тип, Бронята, ми смига, наслаждавайки се на страха ми.

Той просто си седи и подмята небрежно, без да повиши глас:

— Първият мач е най-труден. — Усмихва се. — Не се мъчи да го спечелиш. Първо гледай да оцелееш, пък после мисли за другото. Разбра ли?

Кимам, но тук се намесва Руб.

— Не бери грижа, приятел. Брат ми знае как да се изправи, като падне.

— Това е добре — отвръща онзи и явно го мисли. — А ти?

— Аз ли? — усмихва се Руб.

Той е корав и самоуверен и като че не изпитва страх. Или поне не го показва. Казва само:

— Няма да ми се наложи да се изправям.

И най-странното е, че го знае. И Бронята го знае. Аз също го знам. Това се усеща, надушва се, както при онзи тип от „Апокалипсис сега“, за когото се знаеше, че няма да умре. Той обичаше войната и силата твърде много. Дори не помисляше за смъртта, камо ли да се бои от нея. Руб е точно такъв. Ще си тръгне оттук с петдесет долара, ухилен. Това е положението. Повече няма какво да се каже.

Запознаваме се с още хора.

— Имате нови, а? — обръща се с усмивка някакъв грозник към Пери. Усмивка като петно. Той ни оглежда и вдига пръст: — Малкият е безнадежден, но големия си го бива. Малко е кукличка в лицето, но като цяло не е зле. Може ли да се бие?

— Да — уверява го Пери. — А малкият е куражлия.

— Хубаво. — По брадичката на стареца подскача белег. — Ако всеки път се изправя, може да стане хубаво клане. Не сме гледали клане от седмици. — Той ме поглежда право в очите, за подкрепа. — Ще го окачим тук заедно с прасетата.

— Защо не се разкараш, старче? — пита Руб и прави крачка към него. — Или искаш теб да те окачим вместо него?

Старецът.

Руб.

Погледите им са приковани един в друг и мога да се закълна, че онзи си умира да опре Руб в стената, но нещо го спира. Затова само изрича:

— Всички знаете правилата, момчета. Пет рунда или докато някой падне и не може да стане. Тази вечер публиката е много настървена. Може да поиска кръв, затова внимавайте. Аз също имам корави момчета, като вас нетърпеливи и жадни за победа. Ще се видим в залата.

Когато той си тръгва, Пери опира Руб в стената и го предупреждава:

— Направи го още веднъж, и този тип ще те убие. Ясно ли е?

— Добре.

— Кажи „да“.

— Добре де — усмихва се Руб и свива рамене. — Да.

Пери го пуска и опъва костюма си.

— Хубаво.

И ни повежда по друг коридор в нова стая. През един процеп във вратата виждаме тълпата. Поне триста души са. Може и повече, стълпени на разчистения под на фабриката.

Пият бира.

Пушат.

Приказват си.

Усмихват се.

Смеят се на глас.

Кашлят.

Тълпа глупаци, стари и млади. Сърфисти, футболисти, селяндури, какви ли не.

Якета, черни джинси и рунтави палта. На някои от тях са се овесили жени или момичета. Безмозъчни създания, иначе не биха дошли тук за нищо на света. Хубавички, с грозни мамещи усмивки, говорят нещо, което не можем да чуем. Вдишват цигарения дим и го издухват, а думите се ронят от устните им и се посипват по пода. Или остават да витаят, разпръсквайки за миг топлината си, за да бъдат стъпкани по-късно от някой друг.

Думи.

Само думи.

Само изрусени думи и когато виждам ярко осветения празен ринг, си представям как тези жени ръкопляскат, когато падам на брезентовия под със смазано, кървящо лице.

Да.

Сигурен съм, че ще пищят от радост.

С цигара в ръка.

С другата стиснали потната длан на някоя мутра.

Пищящи, лъхащи на бира усти на блондинки.

Всичко това и въртяща се зала.

Ето какво ме плаши най-много.

 

 

— Ей, Руб, какво правим тук?

— Млъквай!

— Не мога да повярвам, че се забъркахме в това.

— Спри да шепнеш.

— Защо?

— Ако не млъкнеш, аз ще ти забия един.

— Сериозно?

— Знаеш ли, започваш да ме изнервяш!

— Извинявай.

— Ние сме готови!

— Дали?

— Да. Не го ли усещаш?

И аз се питам същото.

Готов ли си, Камерън?

И пак.

Готов ли си, Камерън?

Времето ще покаже.

Странно на колко много неща е способно времето, не мислите ли? Лети, показва ти и което е най-лошото, отлита.