Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф (6)

6.

— По дяволите!

Телефонът е прекъснат, защото нямаме пари да го платим. По-точно, мама и татко нямат пари да го платят. Стив и Сара могат, но няма как да стане. Това не е позволено. Дори не се поставя на обсъждане.

— Добре, щом е така, аз се махам — заявява Стив. — По най-бързия начин.

— И ще ги лишиш от парите за храна, които им даваш — възразява Сара.

— И какво от това? Щом са решили да се мъчат, могат да го правят и без аз да ги гледам.

— Прав си.

Прав е, освен това е понеделник вечер и наближава седем. Това не е добре. Съвсем даже. Ама никак.

— О не! — казвам на Руб, който си грее ръцете на тостера. Това означава, че не можем да се обадим на Пери по телефона от стаята на Сара. — Ей, Руб!

— Какво?

Филийката му изскача.

— Телефонът.

Той се усеща.

— Типично. Тая къща става ли изобщо за нещо?

Филийката е забравена.

Отиваме до съседите с номера на Пери в джоба на Руб. Няма никой.

Пробваме от другата страна. Същата работа.

Руб изтичва до нас, свива четиридесет цента от портмонето на Стив и хукваме. Седем без десет е.

— Знаеш ли къде има автомат? — пита Руб запъхтян, докато препускаме. Това си е почти спринт.

— Имай ми доверие — казвам. Знам къде са телефоните в квартала.

Надушвам един и го откриваме спотаен в една тъмна пряка.

Точно седем е, когато звъним.

— Закъснявате — са първите думи на Пери. — Не обичам, когато ме карат да чакам.

— Спокойно — казва Руб. — Спряха ни телефона и сме тичали три километра дотук. Освен това по моя часовник е точно седем.

— Добре, добре. Ти ли дишаш така?

— Казах ти, тичахме дотук.

— Хубаво — и преминава на въпроса: — Е, съгласни ли сте?

Руб.

Аз.

Биенето на сърцата ни.

Дъхът ни.

Пулсът ни.

Гласът на Руб.

— Да.

— И двамата?

Кимвам.

— Да — казва Руб и усещам от разстояние как Пери се усмихва.

— Добре — казва той. — Слушайте сега. Няма да започнете от тази седмица. Ще се биете следващата седмица в Марубра. Но най-напред трябва да уредим някои неща. Ще ви кажа какво ще ви трябва и ще организираме малко реклама. Трябват ви имена. Трябват ви ръкавици. Ще поговорим за това. Аз ли да дойда, или предпочитате да се видим някъде другаде?

— В центъра — предлага Руб. — Старият може да си е вкъщи и няма да се зарадва.

— Става, в центъра тогава. Утре в четири. На „Еди Авеню“ пред Белмор парк.

— Добре звучи.

— Хубаво.

Въпросът е решен.

— Добре дошли в отбора — казва Пери и затваря.

В играта сме. И няма връщане.

В играта сме и няма връщане, защото ако решим да бием отбой, може да свършим на дъното на залива. Някъде около нефтения разлив, в чували за боклук. Е, това е преувеличено, разбира се, но кой знае? Кой може да каже в какъв съмнителен и опасен свят се потапяме? Знаем единствено, че можем да спечелим пари, а може би и малко самоуважение.

Докато крачим обратно, градът сякаш ни поглъща. Адреналинът още струи във вените ни. Искрите стигат чак до пръстите ни. Продължаваме да тичаме сутрин, но градът тогава е различен. Пълен с надежда и отблясъци от зимното слънце. А вечер сякаш умира и чака да се роди отново на следващата сутрин. Докато вървим, виждам умрял скорец. В канавката до една бирена бутилка. Също толкова празен и бездушен и не ни остава друго, освен да го отминем мълчаливо. Гледаме хората, които ни гледат, и не обръщаме внимание на онези, които не ни обръщат внимание. Руб ръмжи срещу минувачите, които се опитват да ни изблъскат от тротоара. Очите ни са будни и зорки. Ушите ни улавят всеки звук. Вдишваме миризмата на трафик и хора. Хора и трафик. Идващи и отминаващи. Вкусваме мига, поглъщаме го, смиламе го. Усещаме как нервите треперят в стомасите ни и избиват към кожата.

Когато на другия ден утрото разцепва хоризонта, вече сме тичали известно време и Рубен е успял да ми каже какво иска. Иска боксова круша. Въже за скачане. Повече бързина и още един чифт ръкавици, та да можем да тренираме както трябва. Иска и каски, за да не се избием един друг. Иска.

Много иска.

Той тича и усещам решимост в стъпките му, жажда в очите му и копнеж в гласа му. Никога не съм го виждал такъв. Да мечтае да бъде нещо и да се бори за него.

Когато се прибираме, светлината облива лицето му. Отново сблъсък.

— Ще го направим, Кам — казва той сериозно и тържествено. — Ще отидем и този път ще победим. Няма да си тръгнем, докато не спечелим.

Обляга се на портичката, свлича се. Опира чело в оградата, а пръстите му са вкопчени в телта. И после ме слисва, защото когато се обръща да ме погледне, в очите му има сълзи. Те плъзват надолу, а гласът му е задавен от копнеж.

— Не можем вече да бъдем каквито бяхме. Трябва да се издигнем. Да бъдем нещо повече… Мама няма да издържи. Ще се самоубие. Татко ще пропадне. Стив се готви да се изнесе и ще ни зареже, а Сара е на път да стане уличница. — Той се вкопчва още по-здраво в телта и обяснява през стиснати зъби: — Оставаме ние. Толкова е просто. Трябва да направим нещо. Да си върнем проклетото самоуважение.

— А дали можем? — питам.

— Трябва. И ще го направим. — Той се изправя и ме сграбчва за тениската, там, където е сърцето. — Аз съм Рубен Улф. — Казва го твърдо, сякаш хвърля думите в лицето ми. — А ти си Камерън Улф. Това трябва да започне да значи нещо, момче. Да размърда нещо у нас, да ни накара да работим за тези имена, а не просто да си останем поредните двама нехранимайковци, негодни за нищо, освен за онова, което другите очакват от нас. В никакъв случай. Ще се измъкнем. Трябва. Ще пълзим по корем, ще вием, ще се бием, ще хапем и ще лаем срещу всичко, което се изпречи на пътя ни или се опита да ни погне и да ни застреля. Става ли?

— Става — кимам.

— Хубаво.

И за мое смайване Руб обляга лакът на рамото ми и двамата се вглеждаме в утринната улица с нейната черна светлина и проблясващи коли. Съзнавам, че ще се изправим заедно срещу всичко, което ни сполети, и за миг ме слисва мисълта, че Руб е пораснал (макар да е по-голям от мен с една година). Изумен съм, че може да иска нещо толкова силно, да се вълнува толкова много. Последните му думи са:

— Ако се провалим, сами ще сме си виновни.

Влизаме вътре с ясното съзнание, че е прав. Единствените, които можем да упрекваме, сме ние самите, защото разчитаме само на себе си. Даваме си сметка за това и така ще бъде всеки ден, всеки миг, при всеки удар на сърцата ни. Сядаме да закусваме, но гладът ни не е утолен. Напротив, расте.

И е още по-силен, когато се срещаме с Пери на „Еди Авеню“, както сме се уговорили. В четири.

— Здравейте, момчета — поздравява ни той. Носи малко куфарче.

— Здрасти, Пери.

— Здравей, Пери.

Тръгваме заедно към една пейка в средата на парка. Цялата е в курешки от гълъбите и не е най-приятното място за сядане. Изобщо не става за пикник, но пак е по-добре от другите, които пилетата явно са използвали за тоалетна.

— Вижте на какво прилича това място — подсмихва се Пери. Той е от хората, които с удоволствие биха седели в някакъв оцвъкан парк да обсъждат делови въпроси. — Пълен резил.

Вече не се подсмихва, на лицето му се е разляла широка усмивка. В нея има патологична злоба, доброжелателство и радост, смесени в убийствен коктейл. Той е с бархетна риза, оръфани джинси, стари обувки и, разбира се, с онази негова застрашителна усмивка. Оглежда се за място на масата, където да сложи куфарчето, но накрая решава да го остави на земята.

Известно време мълчим.

Някакъв старец идва да ни иска пари.

Пери му дава някакви дребни, но първо задава въпрос на нещастника.

— Приятел, знаеш ли коя е столицата на Швейцария?

— Берн — отговаря старчето след известен размисъл.

— Много добре. Знаеш ли защо те питам? — Той отново се усмихва с тази своя проклета усмивка. — Там навремето събрали всички цигани, курви и пияни задници като теб на едно място и ги изритали навън. Отървали се от всички мръсни свине, които им грозели безценната земя.

— Е, и какво?

— Такова, че ти си един пиян задник с късмет. Не само че си живуркаш в прекрасната ни страна, ами си още жив благодарение на такива състрадателни хора като мен и моите колеги.

— Те не ми дадоха нищо.

(Предния ден бяхме издухали последните си пари на кучешките надбягвания.)

— Вярно е, но и не те изхвърлиха в океана, нали? — Пери се ухилва злобно. — Не те бутнаха зад борда и не ти казаха да плуваш. — И добавя за по-голяма убедителност: — Както би трябвало.

— Ти си луд!

Пияндето тръгва да се измъква.

— Много ясно! — виква Пери след него. — Току-що ти дадох един долар от парите си, спечелени с пот на челото.

Така е, мисля си аз, потта на боксьорите.

Старецът вече се е залепил за други хора — гръндж двойка с черни дрехи и лилави коси. Обути са с кубинки и целите им лица са в обеци.

— Май на тях трябва да им даде пари — подмята Руб и аз се засмивам.

Прав е. Гледам стареца, докато се мотае около ония двамата. Превърнал е живота си в отпадък от джобовете на другите хора. Тъжно.

Тъжно е, но Пери вече е забравил за него. Направил си е кефа и вече е фокусиран върху бизнеса.

— Така! — Той насочва пръст към мен. — Първо да свършим с теб. Ето ти ръкавици и гащета. Мислех си и за обувки, но няма да ти дам. Не си струва, защото не те знам колко ще издържиш. Може по-нататък да ти намеря някакви, но засега ще караш с твоите маратонки.

— Става — съгласявам се.

Вземам си ръкавиците и гащетата. Харесват ми.

Евтини са, но много ми харесват. Кървавочервени ръкавици и морскосини гащета.

— И още — Пери си пали цигара и измъква топла бира от куфарчето. Цигари и бира. Дразни ме с тези боклуци, но го слушам. — Трябва да ти измислим име, как да те представим на публиката, преди да излезеш на ринга. Някакви идеи?

— Човека вълк? — предлага Руб.

Клатя глава.

Мисля.

И ме осенява.

Усмихвам се.

Знам го. Кимам и го изричам на глас.

— Аутсайдера.

Продължавам да се усмихвам, докато лицето на Пери просветлява, а аз наблюдавам старите просяци, откачалките и гълъбите, които пъплят из града в търсене на препитание.

Да, Пери грейва иззад облаците от дим и казва:

— Чудесно! Харесва ми. Всички обичат аутсайдерите. Това докосва някаква струна в хората и дори да загубиш, ще ти дадат бакшиш. — Той се изсмива. — По-добре не може да бъде. Направо идеално.

И пак се връща на темата, защото не е човек, който ще си губи времето.

— Та! — Този път пръстът му е насочен към Руб. — Ти си напълно екипиран. Ето ти ръкавиците и шортите.

Сиво-сини ръкавици и черни гащета, поръбени със златно. По-хубави от моите.

— Да ти кажа ли как ще се казваш?

— Аз нямам ли право на избор?

— Не.

— Защо?

— Защото вече съм го решил. Знаеш ли какво, ще разбереш, когато излезеш на ринга, става ли?

— Сигурно.

— Кажи „да“.

Това звучи като заповед.

— Да.

— И кажи „благодаря“, защото когато те подготвя, жените ще падат върху теб като плочки от домино.

Плочки от домино! Ама че чекиджия.

Руб се подчинява.

— Благодаря.

— Добре.

Пери става и си тръгва, стиснал куфарчето. Прави крачка и се обръща.

— Момчета, да ви напомня, че първият ви мач е другата неделя в Марубра. Ще ви откарам с микробуса. Елате пак тук, на „Еди Авеню“, точно в три. Не ме карайте да ви чакам, защото ще ме забърше някой автобус и после аз ще ви изтрия от земята. Разбрахме ли се?

Кимаме.

Той си тръгва.

— Благодаря за екипировката! — виквам след него, но Пери Коул е изчезнал.

Оставаме да седим на пейката.

Ръкавици.

Гащета.

Парк. Град.

Глад. Нашият.

 

 

— По дяволите!

— Какво, Руб?

— Това ме гложди ден и нощ, а сега…

— Кое?

— Исках да питам Пери дали не може да ни намери боксова круша и някои други полезни неща.

— Не ти трябва боксова круша.

— Защо?

— Имаш мен.

— Да.

— Не биваше да се съгласявам.

— А аз исках.

Дълга пауза.

— Боиш ли се, Руб?

— Не. Преди се боях, но вече не. А ти?

— Аз — да.

Няма смисъл да лъжа. Наистина ме е страх. Ужасно ме е страх. Страх ме е до побъркване. Да, това е положението.

Страх ме е.