Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф (3)

3.

Руб размазва оня тип, с кървави юмруци и безумен поглед, но преди това ето какво стана.

Татко беше безработен от близо пет месеца. Знам, че го споменах вече, но трябва да кажа как точно се случи всичко. Той работел на един обект в предградията, когато някой от работниците пуснал водата прекалено рано, тръбата избила и струята ударила татко право в лицето.

Смазана глава.

Счупена челюст.

Сума ти шевове.

Куп скоби.

И моят татко е като другите бащи. Моят старец. Бива си го, корав тип.

И си пада малко садист. Когато е в настроение, де. Но в общи линии си е нормален човек с кучешка фамилия и в момента ми е жал за него. Той е половин човек, защото когато един мъж не може да работи и жена му и децата носят парите вкъщи, става половин човек. Това се случва. Ръцете му стават бледи. Пулсът му отслабва.

Пак ще кажа обаче, че татко не дава на Стив и дори на Сара да плащат сметки. Само за храна. Дори когато казва обичайното си: „Не, не, няма нужда“, можеш да видиш как се разкъсва вътрешно. Виждаш как някаква сянка раздира плътта му и сграбчва духа му за гърлото. Помня как често работех с него в събота. Той ме навикваше и беснееше, когато обърквах нещо, но и ме хвалеше, когато направех нещо както трябва. Вярно, беше за кратко.

Ние сме работници.

Работа.

Борба.

Понякога дори се шегуваме с това. Ние не сме победители. Просто оцеляваме.

Ние сме вълци, диви кучета, и такова е мястото ни в този град. Малки хора, и къщата ни е малка, на малката ни градска уличка. Оттук можем да виждаме града и влаковата линия и това е красиво по един особен, опасен начин. Опасен, защото всички сме се борили и сме си извоювали това място.

Не бих могъл да го кажа по-добре и докато вървя покрай миниатюрните къщички на нашата улица и мисля за това, се питам какви ли истории се крият вътре. Много има да се питам, защото не току-така къщите имат стени и покриви. Само за прозорците не ми е ясно. Защо имат прозорци? Дали за да позволят на света да надникне вътре? Или за да виждаме ние какво става навън? Може къщата ни да е малка, но когато твоя старец го гризе отвътре собствената му сянка, неволно си даваш сметка, че може би във всяка къща се таи нещо толкова свирепо, тъжно и бляскаво, а светът не го вижда.

Може би всички тези страници с думи са за това.

Да отведем света до прозорците си.

 

— Всичко е наред — казва мама една вечер.

Чувам от леглото си как с татко говорят за сметките. Представям си ги седнали до кухненската маса, защото много битки са се водили, били са спечелени или изгубени в нашата кухня.

— Не мога да разбера — отвръща татко, — преди имах работа за три месеца напред, но откакто…

Гласът му заглъхва. Представям си ходилата му, джинсите и белега, който се спуска от бузата към гърлото му. Пръстите му са сплетени и ръцете му лежат върху масата като един голям юмрук.

Той е наранен.

Отчаян. Което обяснява по-нататъшните му действия, макар да не ги оправдава. Той тръгва от врата на врата. Само за да удари в глухи стени.

— Пробвах да пускам обяви във вестниците — отново се надига гласът му откъм кухнята. Това става следващата неделя. — Всичко опитах, така че реших да чукам по вратите и да работя на безценица. Да оправям каквото има там за оправяне…

Майка ми поставя пред него очукана чаша с кафе. Тя просто си стои там, а аз, Руб и Сара гледаме.

В края на другата седмица нещата още повече се влошават, защото с Руб наистина го виждаме. Виждаме го как излиза от нечия порта и си личи, че пак са го отпратили. Много е странно. Странно е да го гледаш такъв, когато само допреди няколко месеца баща ни беше корав и як човек и в нищо не ни отстъпваше. (Не че сега го прави, просто усещането е различно.) Беше жесток в прямотата си. Жесток в присъдите си. По-суров, отколкото е здравословно. С мръсни ръце, пари в джобовете и потни подмишници.

Руб ме подсеща за нещо, докато стоим на улицата и се мъчим да не ни забележи.

— Помниш ли, като бехме малки?

— „Бяхме малки“.

— Я си гледай работата!

— Хубаво.

Тръгваме към един мръсен, запустял магазин на „Елизабет стрийт“, затворен преди години. Руб продължава да говори. Небето пак е сиво, със сини дупки, простреляни в одеялото на облаците. Сядаме до стената под един закован прозорец.

— Спомням си — казва Руб, — когато бяхме малки и татко направи нова ограда, защото старата беше тръгнала да пада. Аз бях горе-долу на десет, а ти — на девет. Старият беше навън от изгрев до залез.

Руб придърпва колене към гърлото си. Брадичката му се отпуска на джинсите му, а дупките от куршуми в небето се разширяват. Гледам през тях, към онова, за което говори той.

Спомням си онова време доста ясно — как в края на деня, когато слънцето се стапяше на хоризонта, татко се обърна към нас с няколко гвоздея в шепата и каза:

— Момчета, тия гвоздеи са магически. Вълшебни пирони.

А на другия ден ни събуди шумът на блъскащ чук и ние повярвахме. Повярвахме, че пироните са вълшебни, а може и до днес да са такива, защото ни връщат назад, към онзи звук. Към блъскането. Връщат ни към баща ни, такъв, какъвто беше тогава — висок, приведен, въплъщение на силата с онази сурова, пестелива усмивка и къдравите реотани на косата. Към леко прегърбените му рамене и мръсната риза. Към гордите очи… У него имаше някакво задоволство, усещане, че всичко е под контрол, че всичко е наред, което удряше като чук в портокаловото небе или в онзи сгъстяващ се сумрак с лек дъждец, бръскащ като тънки иглички от облаците. Тогава той не беше човек, а баща ни.

— Вече е просто — отвръщам на Руб, — твърде реален, не мислиш ли?

Какво повече да кажеш за човек, когото току-що си видял да хлопа по хорските врати?

Реален.

Половин човек. Но все още човек.

— Това копеле! — смее се Руб и аз се смея заедно с него, защото това е единственото логично нещо, което можем да направим. — В училище ще ни разкатаят заради него.

— Със сигурност.

Ясно ви е, че щом ходи от врата на врата в собствения ни квартал, съучениците ни ще ни спукат от подигравки. Няма начин да не разберат и авторитетът ни ще се срине. Това е положението.

Татко, вратите, срамът, а междувременно Сара пак скита някъде.

Три вечери.

Три зверски напивания.

Две повръщания.

И тогава се случва.

— Ей, Улф! Улф!

— Какво?

— Твоят старец идва у нас в неделя да пита за работа. Майка ми му каза, че не става за нищо, даже да се доближи до тръбите ни.

Руб се смее.

— Ей, Улф, мога да уредя баща ти да разнася вестници, ако искаш. Ще изкарва за джобни.

Руб се усмихва.

— Ей, Улф, баща ти няма ли вече да мине на помощи?

Руб гледа лошо.

— Ей, Улф, май ще ти се наложи да напуснеш училище и да започнеш работа, момче. На семейството ти му трябват пари.

Руб скърца със зъби.

И тогава става каквото става.

Едно подмятане прелива чашата.

— Ей, Улф, ако сте толкова закъсали, сестра ти да вземе да се пробва в занаята. Чувам, че и без това я е подкарала…

Руб.

Руб.

— Руб! — изкрещявам и хуквам.

Късно.

Много късно, защото Руб вече го е връхлетял. Пръстите му стават кървави от зъбите, които срещат. Юмрукът му се стоварва върху него. Най-напред само левият, но върши работа и онзи няма никакъв шанс. Трудно е да се види каквото и да било. И да се разбере каквото и да било, защото Руб се е развихрил. Замахва от рамото и ударите се сипят върху лицето на наглеца. И всеки път го изтласкват назад. Разстоянието помежду им се увеличава. Краката му се подкосяват. Той пада и се удря в асфалта.

Руб стои над него и го разглежда.

Заставам до него.

Той проговаря.

— Не ми харесва много тоя тип. — Въздъхва. — Няма да се съвземе. Поне не скоро.

Продължава да го гледа втренчено и последното, което казва, е:

— Никой не може да нарича сестра ми проститутка, курва, пачавра или каквото и да било от тоя род.

Косата му е разрошена от вятъра, а слънцето блести върху лицето му. Мършавото му жилаво тяло за миг като че се налива със сила. Той се усмихва. Няколко души са видели случилото се и мълвата вече е започнала да се разпространява.

Идват още хора.

— Кой? — питат. — Рубен Улф? Ама той е толкова…

„Толкова какво?“ — питам се.

— Не исках да го ударя толкова силно — обяснява Руб и си смуче кокалчетата. — Или толкова добре.

Не знам за него, но аз си спомням многото битки, които сме водили двамата в задния ни двор, само с по една боксова ръкавица. (Така се прави, когато имаш само един чифт.)

Този път е различно.

Този път е наистина.

— Този път вкарах в действие и двете ръце — усмихва се Руб и аз разбирам, че и той си мисли за същото.

Чудя се какво ли е чувството наистина да удариш някого, да стовариш истински юмрука си върху лицето му. Не е като да се биеш с брат си в задния двор за развлечение, с боксови ръкавици.

Същата вечер у дома питаме Сара какво става.

Тя казва, че напоследък понякога прави глупости. Молим я да спре.

Тя не казва нищо, само кимва безмълвно.

Още ми се иска да попитам Руб какво е било чувството да напердаши истински онзи тип, но не го правя. Все гледам да не си вра носа, където не трябва.

Освен това, в случай че ви интересува, в стаята ни нещо вони, но не знаем какво е.

— Какво е това, по дяволите? — пита Руб и добавя заплашително: — Да не са краката ти?

— Не са.

— Чорапите ти?

— Няма как да са.

— Обувките? Гащите?

— От тия приказки ще да е — изказвам предположение.

— Не ми се прави на умен!

— Добре де.

— Че ще ти фрасна един!

— Хубаво.

— Ти, малко…

— Добре, казах!

— Тук вечно нещо смърди — намесва се баща ми, който надниква през вратата. Той клати глава и изведнъж ме обзема чувството, че всичко ще бъде наред. Или поне горе-долу.

 

 

— Ей, Руб!

— Събуди ме, копелдак такъв!

— Съжалявам.

— Да бе, как не!

— Добре де, прав си. Радвам се, че те събудих. Ти си го заслужаваш.

— Какво има тоя път?

— Не ги ли чуваш?

— Кой?

— Мама и татко. Пак си говорят в кухнята. За сметките и разни неща от тоя сорт.

— Да. Не могат да ги плащат.

— Това е…

— По дяволите! Каква е тая смрад? Направо позор. Сигурен ли си, че не са чорапите ти?

— Да, сигурен съм.

Спирам и вдишвам.

На езика ми се върти един въпрос. Най-сетне го изричам на глас.

— Хубаво ли ти беше, като го цапардоса оня?

— Донякъде. Не особено — казва Руб.

— Защо?

— Защото… — Той се замисля за момент. — Знаех си, че ще го набия и хич не ме беше грижа за него. Мислех си за Сара.

Не го виждам, но усещам, че гледа в тавана.

— Знаеш ли, Камерън, единственото, за което ме е грижа в тоя живот, сме аз, ти, мама, татко, Стив и Сара. И може би Мифи. Целият останал свят не ме интересува. Ако ще да се скапе.

— И аз ли съм такъв?

— Ти? Как не! — Той замълчава за момент. — И това ти е проблемът. Теб те е грижа за всичко.

Прав е.

Наистина е така.