Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф (2)

2.

Към три през нощта чуваме шум. Сара ще си издрайфа червата в банята. Ставам да я погледна и я сварвам да прегръща тоалетната чиния. Да й говори любовно, почти потопена в нея.

Косата й е гъста, като на всички в семейство Улф, и докато я гледам с възпалените си, смъдящи очи, забелязвам, че по един дълъг кичур е полепнало повръщано. Откъсвам малко тоалетна хартия и го избърсвам, после мокря една кърпа, за да отстраня всички следи.

— Татко?

— Татко ли?

Тя отмята глава назад, към ръба на тоалетната чиния.

— Татко, ти ли си? — И започва да плаче.

Успява някак да събере сили, дръпва ме на колене до себе си и се съсредоточава върху мен. С ръце на раменете ми тихичко скимти:

— Съжалявам, татко, извинявай, аз…

— Аз съм — казвам й, — Камерън.

— Не лъжи — отвръща тя. — Не лъжи, татко.

Върху кожата й над червения потник пада слюнка и пронизва сърцето й. Джинсите й се врязват в бедрата и ги разсичат. Чак не ми се вярва, че няма кръв. Същото е и с петите й. Обувките са оставили следи от ухапано по глезените й. Сестра ми.

— Не лъжи — промърморва отново и аз спирам.

Спирам да лъжа и казвам:

— Хубаво, Сара, аз съм татко. Сега ще те сложим да си легнеш.

За моя изненада тя успява да стане и да се дотътри до стаята си. Свалям й обувките — тъкмо навреме, преди да са прерязали краката й.

Тя си мърмори.

Думите й достигат приглушени до мен, докато седя на пода до леглото й.

— Писна ми да се наливам като талпа.

Тя продължава в този дух, докато думите й утихват.

Заспива.

Нека спи, мисля си, сънят ще й помогне.

Последните й думи са:

— Благодаря, татко… да де, благодаря, Кам.

Ръката й се отпуска върху рамото ми и остава там. Усмихвам се едва-едва, както може да се усмихва човек, седнал сгърчен и измръзнал на пода в стаята на сестра си, която току-що се е прибрала с отровени от алкохола вени, кости и дъх.

Докато седя до леглото на Сара, си мисля какво става с нея. Питам се защо си причинява това. Самотна ли е? Нещастна? Уплашена? Де да можех да кажа, че разбирам, но не е така. Не мога да го кажа, защото не знам. Все едно да кажа защо с Руб ходим на кучешките надбягвания. Не е защото не можем да се адаптираме, не пасваме на средата или нещо от сорта. Просто го правим. Ходим на надбягванията. Сара се напива. Някога имаше гадже, но то я заряза.

Спри, казвам си. Престани да мислиш за това. Но не мога. Дори когато се опитвам да мисля за друго, пак се връщам към останалите от семейството ми.

Татко е водопроводчик, но преди няколко месеца претърпя трудова злополука и изгуби всичките си клиенти. Вярно, застрахователите му платиха за травмите, но сега е безработен.

Госпожа Улф се трепе от сутрин до вечер, чисти хорските къщи, а съвсем наскоро си намери работа в болница.

Стив работи, чака и умира да се махне от вкъщи.

И накрая Руб и аз — най-малките.

— Кам…

Гласът на Сара донася повей на бърбън, кока-кола и още нещо, който изпълва стаята.

— Кам.

И още веднъж, преди да заспи:

— Кам’рън.

После се появява Руб.

Влиза и казва само:

— А!

— Ще пуснеш ли водата в тоалетната? — казвам.

Той го прави. Чувам как водата изригва и бълбука като гейзер.

Към шест сутринта ставам и се връщам в нашата стая.

Бих могъл да целуна Сара по бузата, когато тръгвам, но не го правя. Вместо това настървено си роша косата, но в крайна сметка се отказвам. Ще щръкне във всички посоки.

Когато наистина ставам някъде около седем, отивам за последно да проверя Сара — да съм сигурен, че не се е направила на суперзвезда и не се е задушила в собствения си бълвоч. Не е, но стаята й е бардак. Мирише на какво ли не.

Сок.

Цигари.

Махмурлук.

А Сара лежи, обвита във вонята.

Зората си пробива път през прозореца й.

Излизам.

Навън.

Неделя е.

Закусвам. По анцуг и тениска, бос. Гледам края на „Ярост“ с намален почти докрай звук. После започва някакво бизнес шоу, водещият е с костюм и вратовръзка и подаваща се фалшива кърпичка от джобчето.

— Кам.

Това е Стив.

— Стив — кимам.

Горе-долу това е, което си казваме за цял ден. Разменяме си имената така, както бихме си казали „здрасти“. Той винаги излиза рано, дори в неделя. Тук е, но го няма. Отива да се види с приятели, на риба или просто изчезва. Ако пожелае, ще се махне от града. Ще отиде някъде на юг, където водата е чиста и хората се познават. Не че Стив много държи да го познават. Той работи и чака. Това е всичко. Това е Стив. Все предлага на мама и татко да им дава повече пари, отколкото му струват разходите, та да могат да си стъпят на краката, но те отказват.

Твърде горди са.

Големи инати.

Татко казва, че ще се оправим някак, работа — колкото искаш. Но все не се намира. И това се точи вече с месеци. А мама се съсипва.

— Благодаря.

Денят отеква и това ми казва Сара надвечер, когато най-сетне се виждаме отново. Тя влиза в хола точно преди вечеря.

— Сериозно — казва тихо и в очите й има нещо, което ми напомня за „Старецът и морето“ и как кърпеното платно на стареца е като знаме на вечното поражение. Така изглеждат и очите на Сара. Цветът на поражението затъмнява зениците й, макар кимването, усмивката и начинът, по който сяда неловко на дивана, да показват, че още не е съвсем свършена. Че ще продължи да я кара някак — като всички нас.

Напук на всичко се усмихваш.

Усмихваш се инстинктивно, после си ближеш раните в най-тъмното от всички тъмни ъгълчета. Опипваш белезите и ги запомняш.

На вечеря Руб се появява късно, точно преди Стив.

Ето как изглежда семейство Улф на масата.

Майка ни, която се храни благовъзпитано.

Баща ни, който отхапва от препечената наденица, но усеща вкуса на безработицата. Лицето му се е оправило след онази избила тръба, която разкъса кожата и смаза челюстта му. Да, раните са зараснали добре, поне външно.

Сара, която прави всичко възможно да е по-ниска от тревата. Аз, наблюдаващ останалите.

Руб, който поглъща храната все по-припряно и се усмихва на нещо, макар че много скоро ни чака крайно черна работа за вършене.

Татко пръв ни напомня за нея.

— Е? — казва, когато приключваме с вечерята, и гледа към мен и Руб.

Какво?

— Какво? — пита Руб, но и двамата знаем какво се иска от нас. Разбрали сме се с един съсед да разхождаме кучето му два пъти в седмицата. В сряда и неделя. Ще ви кажа само, че за повечето ни съседи ние с Руб сме хулигани. И за да направим добро впечатление на Кийт, съседа отляво (когото притесняваме най-много), беше решено да разхождаме кучето му вместо него, защото той няма време да го прави. Идеята беше на майка ни, разбира се, и ние се съгласихме. Може да сме всякакви, но не сме нито опърничави, нито мързеливи.

Така че трябва да спазим ритуала. Грабваме якетата си и излизаме.

Проблемът е, че кучето е рунтав дребосък на име Мифи. Мифи, представете си! Ама че име! То е померански шпиц и е много неловко да го разхождаш. Затова чакаме да се стъмни. Тогава отиваме до вратата на съседа и Руб изкрещява колкото му глас държи:

— Мифи! Мифи!

И добавя ухилен:

— Ела при чичко Руб.

Косматият резил пристъпва наперено към нас като някоя балерина. Честна дума, като разхождаме това куче и видим някой познат, нахлупваме качулките на главите и гледаме на другата страна. Хора като нас могат да си позволят какво ли не. Но не и да разхождат померански шпиц на име Мифи. Помислете си само. Улица. Боклук. Движение. Хора, които надвикват телевизорите си. Разни метъли и съмнителни типове с вид на бандити, мотаещи се наоколо… и изведнъж — двама подрастващи идиоти, разхождащи някаква космата топка по улицата.

Това е немислимо.

Точно така.

Пълен резил.

— По-зор — казва Руб.

Дори тази вечер, когато Мифи е в настроение.

Мифи. Мифи.

Колкото повече си го повтарям, толкова по-смешно ми става. Страховитият померан. Внимавай, че ще те дам на Мифи! Добре се наредихме с това псе.

Излизаме.

Разхождаме го.

Обсъждаме го.

— Роби. Това сме ние, човече — е заключението на Руб.

Спираме. Гледаме кучето. Продължаваме.

— Виж само каква картинка сме. Ти, аз, Мифи и… — гласът му заглъхва.

— Какво?

— Нищо.

— Кажи де!

Той се предава без бой, защото така иска.

На връщане пред вкъщи ме поглежда в очите и казва:

— Днес си приказвахме с моя приятел Джеф и той разправя, че хората говорели за Сара.

— И какво говорят?

— Че го е ударила на живот. Пие и много не подбира.

Наистина ли каза това, което чух? Че не подбира? Да, това каза.

Каза го и това скоро щеше да промени живота на брат ми Руб. Да го закара на боксовия ринг. Да накара куп момичета да го забележат. Щеше да му донесе успех.

Щеше да изтика нагоре и мен заедно с него. И всичко щеше да започне с един инцидент. Един случай, когато той щеше да смаже от бой едно момче в училище, задето нарича Сара еди-каква си.

Засега обаче двамата стоим пред портата.

Руб, Мифи и аз.

— Ние сме вълци — е последната му реплика. — Вълците са по-високо в йерархията. Те ядат померани, а не ги разхождат.

Да, но ние го правим.

Никога не се съгласявайте да разхождате палето на съседа. Казвам ви го с чиста съвест.

Ще съжалявате.

 

 

— Ей, Руб!

— Какво? Лампата е угасена този път.

— Мислиш ли, че това, което приказват, е истина?

— Кое да е истина?

— Знаеш, това за Сара.

— Не знам. Но чуя ли някой да приказва за нея, ще го спукам от бой. Направо ще го убия.

— Така ли мислиш?

— Иначе нямаше да го кажа.

И наистина, малко оставаше да го направи.