Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф (16)

16.

Парите са на кухненската маса и всички сме се втренчили в тях. Мама, татко, Сара, Руб и аз. Всичките са тук. Банкноти, монети, всичко. Мама вдига купчинката на Руб — да добие представа колко са.

— Около осемстотин долара общо — казва Руб. — С Камерън си знаем кой колко има.

Мама е стиснала главата си с ръце. Четвъртък вечер не би трябвало да бъде такава за нея. Тя се изправя и отива до мивката.

— Май ще повърна — казва, надвесена над нея.

Татко става, отива при нея и я прегръща.

След десетина минути мълчание те се връщат на масата. Тази кухненска маса е видяла какво ли не, честна дума. Всичко важно, което е ставало някога в тази къща.

— И откога е това? — подмята татко.

— От известно време. Горе-долу от юни.

— Вярно ли е, Камерън? — пита мама.

— Вярно е…

Не смея дори да я погледна.

Госпожа Улф обаче ме гледа.

— Значи оттам са всички тези синини?

— Да — кимам и бързам да добавя: — Наистина продължихме да се бием в двора, но само за тренировка. Когато започнахме с това, си казахме, че всички имаме нужда от тези пари…

— Но?

— Но не мисля, че е толкова заради парите.

Руб е съгласен и се намесва.

— Знаеш ли, мамо, с Кам виждахме какво става тук. Какво става с нас. С татко, с теб, с всички ни. Едва оцелявахме, с мъка се държахме над водата и… — Той трескаво търси думите в желанието си да каже правилните неща. — Искахме да направим нещо, което да ни издигне, да ни помогне да се съвземем…

— Дори ако накарате другите да се срамуват? — прекъсва го мама.

— Да се срамуват? — Руб й нанася удар право в лицето. — Не би го казала, ако видиш Камерън да се бие, да се изправя отново и отново! — Той почти крещи. — Щеше да паднеш на колене от гордост. И да казваш на хората, че това е твоето момче и че продължава да се бори, защото ти си го възпитала така.

Мама млъква.

Гледа втренчено през масата. Представя си го, но вижда единствено болката.

— Как можа да минеш през това? — пита ме умолително. — Как можеш да го правиш седмици наред?

— А ти как можеш? — питам я. Тя притихва.

— А ти как можеш? — обръщам се към татко.

Знам отговора.

Продължаваме да се изправяме, защото сме си такива. Не ме питайте дали е някакъв инстинкт, но всички ние го правим. Хората навсякъде го правят. Особено хора като нас.

Когато сме почти приключили, оставям Руб да нанесе нокаутиращия удар. И той го прави.

— Тази седмица е последният мач на Камерън. — Той си поема дълбоко дъх. — Само дето… — пауза — ще се бие с мен. Двамата ще се бием.

Тишина.

Гробна тишина.

Няма да ми повярвате, но все пак това се приема доста добре. Само Сара трепва.

— После отивам на полуфиналите — продължава Руб. — Не повече от три седмици.

Мама и татко като че вече са се посъвзели. Какво ли си мислят? — питам се. Вероятно най-вече, че са се провалили като родители, което изобщо не е вярно. Те не заслужават да бъдат упреквани, защото ние с Руб действахме на своя глава. Ако успеем, успехът ще е наш. Ако се провалим, провалът пак ще си е наш. Те нямат никаква вина. Светът няма никаква вина. Ние не бихме ги винили, не бихме понесли вината да се стовари върху тях.

Прикляквам до мама, прегръщам я и казвам:

— Извинявай, мамо. Много съжалявам.

Съжалявам.

Дали има смисъл?

Дали това ще я накара да разбере достатъчно, за да ни прости?

— Обещавам ви — продължава да ги убеждава Руб, — това е последният път, когато с Камерън ще се бием помежду си.

— Голямо успокоение! — най-сетне проговаря Сара. — Не можеш да се биеш с някого, който е мъртъв.

Всички я поглеждат внимателно, но никой не продумва.

Това е всичко.

Напрегнатата тишина се кълби в кухнята, докато не оставаме сами с Руб. Всички останали излизат. Първо Сара, после татко, накрая и госпожа Улф. Сега чакаме мача.

През следващите няколко дни продължавам да убеждавам себе си, че мога да го бия. Но не се получава. Най-многото, което постигам, е да повярвам, че искам да го бия, за да оцелея.

Когато в неделя вечер потегляме към склада, господин и госпожа Улф са с нас. Татко ни натъпква в пикапа си (аз съм натикан най-отзад).

Колата потегля бавно.

Потя се.

Страх ме е.

От мача.

От брат ми.

За брат ми и неговия мач.

По целия път дотам мълчим, само когато слизаме пред склада, татко проговаря:

— Гледайте да не се избиете.

— Няма.

В съблекалнята са решили, че Пери ще седи в ъгъла на Руб, а Бронята — в моя. Има много публика.

Чувам я, виждам я, докато вървя към моята съблекалня. Не се оглеждам за мама и татко, защото знам, че са там, а се концентрирам върху онова, което трябва да свърша.

В мръсната стаичка сядам за малко, докато други боксьори влизат и излизат. Разхождам се. Не ме свърта на едно място. Това е най-важният мач в живота ми.

Ще се бия с брат си.

И за брат си…

Няколко минути преди да изляза на ринга, спирам да забелязвам когото и да било. Лежа на пода със затворени очи и ръце до тялото. Ръкавиците докосват бедрата ми. Не виждам никого. Не чувам никого. Сам съм с мислите си. Около мен витае напрежение, притиска очертанията на тялото ми. Промушва се под мен и ме повдига…

Искам го, повтарям си. Искам го повече от него. Сцени от бъдещия мач се мяркат в съзнанието ми.

Виждам как Руб се опитва да ме улучи. Искам го.

Виждам как се снишавам и нанасям ответен удар. И още веднъж.

Виждам как се изправям накрая. Изправям се в края на една истинска битка. Не победа или загуба, а битка. Виждам Руб.

Искам го повече от него, повтарям си, и знам какво да правя. Наистина го искам повече, защото така трябва. Трябва…

— Време е.

Бронята стои до мен. Скачам на крака и гледам пред себе си. Готов съм.

Чувам как Пери крещи нещо, но само за секунда. Когато Бронята излиза през вратата, тълпата шуми както обикновено. Виждам я, усещам я, но не я чувам. Продължавам да вървя, вътре в себе си. Вътре в мача.

Прескачам въжетата.

Смъквам якето.

Не го виждам, но знам, че е там.

Но аз го искам повече.

Веднага.

Съдията.

Думите му.

Тихи.

Гледам в краката си. Навсякъде другаде, но не и към Руб.

В задушливите секунди преди мача чакам. Не раздавам удари във въздуха, защото ще ми трябват всичките. Страхът, истината, бъдещето ме поглъщат. Прокрадват се в кръвта ми и аз съм вълк. Камерън Улф.

Чувам гонга.

С него ревът на тълпата нахлува в ушите ми.

Тръгвам напред и нанасям първия удар. Пропускам. Руб се извърта и ме уцелва в рамото. Няма предпазливи опити за опознаване, няма загряване и дебнене. Тръгвам агресивно с ъперкът. Улучвам го в брадичката. Ударът е болезнен, виждам го. Виждам го, защото го искам повече и той е тук, за да го боли. Той е тук, за да бъде бит, и аз съм единственият на ринга, който може да го направи.

Три минути на рунд.

Това е всичко.

Юмруци, болка и стръв да се задържиш на крака.

Улучвам брат си още веднъж, този път в корема. В отговор юмрукът му намира лявото ми око. Разменяме си удари кажи-речи целия рунд. Няма движение с краката, няма танци. Само юмруци. В края на рунда Руб ме уцелва в устата и я разкървавява. Главата ми отскача назад и пулсът в гърлото ми замира. Краката ми се подкосяват, но рундът е свършил. Отивам право в ъгъла си.

Чакам.

Искам.

Мачът е започнал и искам Руб да знае, че и той участва в него. Вторият рунд трябва да го убеди.

Вторият рунд също започва напрегнато. Руб пропуска два прави. Минавам в контраатака, но пропускам ъперкът. Руб започва да се ядосва. Опитва ново кроше, но се разкрива и аз нанасям най-добрия удар в живота си в челюстта му, после…

Той залита.

Той залита, а аз го притискам в неутралния ъгъл, нанасям удар след удар в лицето му и му сцепвам веждата. Той се съвзема и успява да се измъкне. Но не успява да ме улучи сериозно и някак си ми се удава да му се изплъзвам до края на рунда. Междувременно намирам още веднъж брадичката му. Добър удар. Наистина добър, и рундът е мой.

— Това е мач — казвам му.

Нищо повече. Руб само ме гледа.

В третия рунд е по-настървен и на два пъти ме притиска до въжетата, но само няколко удара достигат целта си. Чувам го как диша тежко, в моите дробове също не е останал въздух. Когато прозвучава гонгът, симулирам прилив на енергия и се запътвам право към ъгъла си. Поглеждам към Руб, докато Пери му говори. Има лицето на майка ни, когато става сутрин, готова за нова извънредна смяна. Лицето на татко онзи ден пред бюрото по труда. Лицето на Стив, който се бори за собствения си живот, но и за този на баща ни, когато просто казва: „Здрасти, татко“. Лицето на Сара, докато прибира прането от простора с моя помощ. В този миг това е и моето лице.

— Страх го е да не загуби — казва Бронята.

— Хубаво.

В четвъртия рунд Руб избухва.

Пропуска само веднъж, а аз на няколко пъти се откривам. Лявата му ръка е особено жестока и ме заковава в ъгъла. Само веднъж успявам да го намеря и отново го удрям в челюстта. За последен път.

В края на рунда отново съм притиснат във въжетата, почти безпомощен.

Когато удря гонгът, едва намирам ъгъла си, който сякаш е на мили разстояние, и тръгвам към него с преплитащи се крака. Падам. В ръцете на Бронята.

— Ей, приятел — чувам гласа му, кой знае защо от много далеч. Защо е толкова далеч? — Май няма да можеш да излезеш за последния. Стига ти толкова според мен.

Разбирам.

— Няма начин — казвам умолително.

Гонгът прозвучава отново и съдията ни извиква. Последно ръкостискане преди последния рунд. Винаги едно и също… до днес.

Това, което виждам, ме кара да се сепна.

Възможно ли е? — питам се. Да, защото Руб стои пред мен само с една ръкавица и очите му са приковани в моите. Сложил си е само едната ръкавица, лявата, както всеки път в задния двор. Стои пред мен и на лицето му се мярва нещо едва доловимо. Той е Улф и аз съм Улф, затова никога не бих казал на брат си, че го обичам. И той никога не би ми го казал.

Не.

Това е единственото, което имаме… Този е единственият начин.

Това сме ние. Това е начинът да го кажем, единственото ни средство да го изразим.

Това означава нещо. Има някакъв смисъл.

Връщам се.

В моя ъгъл.

Свалям със зъби лявата ръкавица. Давам я на Бронята, който я взема.

Мама и татко са някъде в тълпата и ни гледат.

Пулсът ми замира. Съдията крещи нещо. Стой.

Това ли вика? Не, не е „стой“, а „бой“, въпреки че… С Руб се гледаме. Той прави крачка напред. Аз също. Тълпата избухва.

Един юмрук с ръкавица. Другият гол.

Това е всичко.

Руб замахва и ме уцелва в брадата.

Край. Ранен съм, аз… но му връщам удара и почти успявам. Не е възможно да падна. Не и тази вечер. Не и сега, когато всичко зависи от това да се задържа на крака.

Получавам нов удар и този път светът спира. Руб стои срещу мен само с една боксова ръкавица. Ръцете му са отпуснати до тялото. Тишината и този път е готова да ме обгърне, но Пери я нарушава. Думите са ми познати.

— Довърши го! — крещи той.

Руб го поглежда. Поглежда и мен.

— Не.

Откривам ги. Мама и татко. И се свличам.

Брат ми ме хваща и ме изправя на крака. Без да го съзнавам, плача. Хълцам на рамото на брат ми, докато той ме държи.

Боеца Рубен Улф. Той ме държи. Боеца Рубен Улф. Боли.

Боеца Рубен Улф. С неговата вътрешна борба.

Боеца Рубен Улф. Като всички нас.

Боеца Рубен Улф. Не се бия с него, не. Това е нещо друго…

— Добре ли си? — пита той шепнешком.

Не отговарям. Само плача на рамото на брат си и го оставям да ме държи. Ръцете ми не чувстват нищо, вените ми са като от разтопен метал. Сърцето ми е натежало и боли, което ме кара да си представя болката на бито куче.

Откривам, че нищо повече не се е случило. Гонгът звънва и това е краят на мача. Оставаме да стоим там.

— Свърши — казвам.

— Знам. — Руб се усмихва. Усещам го.

Дори и през следващите няколко минути, докато парите хвърчат и падат на ринга, а после вървим през гъмжащата тълпа, мигът не отминава.

Той ме пренася до съблекалнята с Руб от едната ми страна, а хората ни зяпат, кимат и посягат да докоснат не Руб или мен, а този миг, който сме ние двамата.

— Биваше си го мача — казва някой, но греши.

Това е повече от мач. Това сме Рубен Улф и аз, това е братската кръв във вените ни.

В съблекалнята това чувство ми помага да се преоблека, пак то чака Руб заедно с мен. Когато той ме намира, Пери е с него и разпределя парите ни, макар и двамата да знаем, че тази вечер ще ги разделим наполовина. Парите не значат нищо.

Докато излизаме през задната врата, тълпата вече реве заради следващия мач. Пери ни спира. Очаквам да каже нещо на Руб за това, че не ме е довършил, но той не го прави. Вместо това се усмихва и клати глава:

— Не беше зле, момчета. Никак не беше зле.

— Благодаря — казва Руб и излизаме.

Тази вечер бързаме да си тръгнем, най-вече заради мама. Срещаме се при пикапа.

Студеният вечерен въздух ме плясва през лицето.

Прибираме се у дома, без да проговорим, както на идване.

На верандата госпожа Улф спира и ни прегръща. Прегръща и татко. Двамата влизат вкъщи.

Откъм кухнята до нас долита гласът на Сара:

— Какво стана, кой би?

Чуваме и отговора:

— Никой.

Казва го татко.

Мама се провиква отвътре:

— Момчета, ще вечеряте ли? Сега ще стопля яденето!

— Какво е? — пита Руб с надежда.

— Обичайното.

Той се обръща към мен.

— Пак проклетата грахова супа. По-зор!

— Да — съгласявам се. — Но е невероятна.

— Да, знам.

Отварям замрежената врата и влизам в кухнята. Оглеждам се и миризмата на всекидневието ме блъсва в носа.

 

— Ей, Руб!

На верандата сме и ядем грахова супа на тъмно.

— Какво?

— След няколко седмици ще си шампион в лека категория, нали?

— Сигурно, но догодина няма да се занимавам с това. Смятам скоро да го кажа на Пери.

Той вдига лъжицата и пак я пуска в купата.

Минава някаква кола.

Мифи джафка.

— Идваме! — виква Руб и става. — Хайде, дай си купата.

Той внася съдовете вътре, а когато се връща, слизаме от верандата, за да вземем проклетия Мифи.

На портичката го спирам.

— Какво ще правиш, когато приключиш с бокса? — питам.

Брат ми отговаря, без да се замисли:

— Ще гоня живота си и ще го сграбча.

Нахлупваме качулките и излизаме.

Улицата.

Светът.

Ние.