Маркъс Зюсак
Да се биеш с Рубен Улф (13)

13.

Понякога ми се иска да имах по-добри юмруци. По-бързи, по-пъргави ръце и по-силни рамене. Обикновено мисля за тези неща в леглото, но днес съм в съблекалнята и чакам да ме извикат. Не знам. Просто искам да бъда страхотен. Искам да мога да вървя през тълпата и да се качвам на ринга, за да спечеля, а не просто за да се бия.

— Камерън.

Искам да мога да погледна противника си в очите и да му кажа, че ще го убия.

— Камерън.

Искам да мога да стоя над него и да му казвам да стане.

— Камерън!

Руб най-сетне успява да стигне до мен. Удря ме по рамото, за да се вклини в мислите ми. Аз продължавам да седя в шушляковото си яке и да треперя. Ръкавиците висят от ръцете ми като мъртъв товар и имам чувството, че се разпадам.

— Ти ще се биеш ли, или какво? — разтърсва ме Руб.

Тя е там, мисля си, и за пръв път го казвам на глас.

Тихо.

— Тя е там, Руб.

Той се вглежда втренчено в мен и се чуди за кого говоря.

— Тя е там — повтарям.

— Кой?

— Стеф, сещаш ли се?

— Кой?

Не, няма смисъл! — простенвам вътрешно.

А на глас казвам тихо:

— Стеф от надбягванията.

— И какво от това?

Той вече е бесен и е на път да ме сграбчи и да ме изхвърли навън, в тълпата.

— Ами всичко. — Седя и говоря. И сякаш не съм там. Нямам сили да помръдна. — Видях я преди няколко минути, когато надникнах през вратата.

Руб се обръща и прави няколко крачки.

— Боже мили! — Прави рязък завой и се връща. Вече е спокоен. — Ставай и тръгвай!

— Добре. — Но не помръдвам.

— Излизай! — Все още говори спокойно.

— Добре.

Знам, че трябва.

Изправям се. Вратата се отваря и аз излизам в тълпата. Тълпа, в която всички лица са еднакви. Едно лице, нейното. На Стефани.

Всичко е размазано.

Всичко е пълна бъркотия.

Крещящият Пери.

Съдията.

Действайте чисто, момчета. Честен бой.

Добре.

Направи го.

Не падай.

Ако паднеш, стани.

Гонгът, юмруците, боят. Започва се и първият рунд е смърт. Вторият е ковчегът. Третият е погребението.

Противникът ми не е кой знае какъв боксьор, но мен днес ме няма. Не съм способен да се бия. Толкова съм уплашен да не загубя, че съм се примирил. Предал съм се предварително, дори не правя опит, защото това само ще влоши нещата.

— Ставай! — крещи Руб първия път, когато падам, и гласът му достига до мен като в сън. Успявам някак да се изправя.

Втория път само погледът му успява да ме вдигне. Краката ме болят и се преплитат, когато залитам и увисвам на въжетата.

Третия път я виждам. Виждам я и всичко друго изчезва. Останалата част от тълпата се стапя и само Стефани е там и ме гледа. Залата е празна, няма никой, освен нея. Очите й излъчват красота, а тялото й ме кара да се хвърля към нея в отчаян опит да ми помогне да се изправя.

— Ходя само защото кучетата са красиви — чувам гласа й.

Какви странни думи, мисля си, и осъзнавам, че го е казала вчера. Днес стои безмълвна и ме гледа със стиснати, сериозни устни, докато се мъча да се изправя.

Чак в четвъртия рунд започвам да се бия. Изправям се.

Отбягвам ударите на другия и сам успявам да нанеса няколко. Кръвта залива гърдите и корема ми и започва да се просмуква в гащетата.

Кучешка кръв. На красиво куче?

Кой знае, защото в петия рунд падам в нокаут и не просто не успявам да стана, а губя съзнание.

Докато съм в несвяст, тя ме изпълва.

Двамата сме на надбягванията, само ние на цялата трибуна, и тя ме целува. Притиска се до мен и вкусът й е толкова хубав. Непоносимо е. Едната ми ръка нежно докосва лицето й, другата нервно стиска яката на блузата й. Устните й са върху моите, а ръката й се плъзга по гърдите ми, бавно и леко. Нежно, много нежно.

Устните й.

Бедрата й.

Пулсът й, вътре в моя. Туптящ толкова нежно, толкова леко.

Толкова…

— Леко — чувам гласа на Руб. — По-нежно.

По дяволите, буден съм. Буден и засрамен.

Малко по-късно отново съм на крака, но съм притиснат между Руб и Бронята, който е прескочил въжетата, за да ни помогне.

— Добре ли си, малкият? — пита той.

— Да — излъгвам. — Добре съм.

Двамата с Руб ми помагат да изляза от ринга.

Вече е по-тъмно и ми е трудно да виждам. Днес от мен струи срам под светлината на флуоресцентните лампи, които дерат очите ми и ме ослепяват.

Извън ринга спирам. Така трябва.

— Какво? — пита Руб. — Какво има? Хайде, трябва да те заведем в стаята.

— Не — казвам. — Трябва да стигна сам.

Руб се взира вътре в мен и нещо се случва. Ръката му се отпуска и той кима така усърдно, че дори му отвръщам. Някакво чувство ме сграбчва, надига се в мен и аз тръгвам.

Тръгваме всички.

Вървя с Руб и Бронята от двете ми страни, а тълпата се е смълчала. Кръвта засъхва върху кожата ми. Краката ми се движат напред. Още веднъж. И още веднъж. Продължавай да вървиш, казвам си. Горе главата. Горе главата, повтарям си, но краката са най-важни. Не падай.

Няма ръкопляскания.

Само хора, които гледат.

Само Стефани там някъде, която гледа.

Само гордите очи на Руб, който върви до мен…

— Вратата — казва той и Пери я отваря, когато стигаме до нея. От другата страна падам отново, гълтам кръвта си и се обръщам по гръб, за да се озъбя в усмивка към тавана. Той се срива отгоре ми и ме смазва, после се издига нагоре и пак се срутва върху мен.

— Руб — повиквам го, но той е на километри разстояние. — Руб! — крещя. — Руб, тук ли си?

— Тук съм, брат ми.

Брат ми.

— Благодаря, Руб — казвам. — Благодаря. Всичко е наред, брат ми.

Отново „брат ми“. И пак с усмивка.

— Спечелих ли? — питам, защото вече не чувствам нищо. С пода сме едно цяло.

— Не, човече — честно отвръща той. — Много зле те подредиха.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

Полека-лека идвам на себе си. Почиствам кръвта и гледам мача на Руб през процепа на вратата. Сега, когато мен ме няма, Бронята е заел мястото ми в ъгъла на брат ми, макар че той няма нужда от него. Виждам Стефани, която се люшка заедно с публиката и вижда как Руб праща противника си в нокдаун във втория рунд. Виждам усмивката й. Красива усмивка, но не е онази от хиподрума. Не е за мен. Бях потънал в тези очи. Бях се изгубил в небето им. А сега съм тук и си припомням, че тя всъщност не обича бокса…

Мачът приключва същия този рунд.

С момичето е свършено две минути по-късно.

Свършено е, когато Руб минава покрай нея и тя му казва нещо. Руб кима. Това ме кара да се чудя дали го пита как е Камерън. Дали иска да види мен?

Работата е там, че знам. Тези очи не може да са за мен.

Или може?

Скоро ще разберем, защото по време на следващия мач Руб излиза през задната врата и аз се вслушвам. Сигурен съм, че говори с нея. Със Стефани.

Близо съм. Твърде близо, но не мога да се сдържа. Трябва да чуя. Гласът на Руб е пръв.

— Искаш да разбереш дали брат ми е добре, нали?

Мълчание.

— Е, това ли искаш да знаеш?

— Той добре ли е?

Аз съм в гласа й за миг, оставям се той да ме обгърне, да ме залюлее, докато Руб не поставя нещата на мястото им. И го прави без заобикалки.

— Не ти пука, нали?

— Разбира се, че ми пука!

— Не, не ти пука. — Той вече го е решил. — Дошла си заради мен, нали? — Мълчание. — Нали?

— Не, аз…

— Виж какво, някъде навън има умни момичета, но не и тук. Те не идват тук с мен, за да го направим до стената, защото си въобразяват, че съм корав, силен и печен! — Усещам колко е ядосан. — Няма начин. Те са си у дома и си мечтаят за някой Камерън! Мечтаят си за брат ми!

Гласът й ме зашлевя.

— Камерън е неудачник.

Зашлевя ме болезнено.

— Да, но знаеш ли какво? — продължава Руб. — Той е неудачник, който те изпрати до вас вчера, докато на мен не ми пукаше. Не ми пукаше, че могат да те пребият или да те изнасилят! — Гласът му се стоварва отгоре й като юмручни удари, усещам го. — Но Камерън, брат ми, умираше да ти достави удоволствие и да е добър с теб. — Тя вече е притисната в ъгъла. — И щеше да бъде, повярвай ми. Щеше да се бие до кръв за теб, макар и не с юмруци. Това разбираш ли го?

Мълчание.

Руб, Стеф, вратата и аз.

— Така че ако искаш да го направиш тук с мен, давай — продължава да я мачка Руб. — С теб сме си лика-прилика, но него не го заслужаваш. Ти не заслужаваш брат ми…

Това е последното му словесно кроше и ги усещам как стоят там. Представям си ги — Руб я гледа, а Стефани гледа в друга посока. Само не и в Руб. Не след дълго чувам стъпките й. Последната звучи като олюляване.

Руб е сам.

От едната страна на вратата. Аз съм от другата.

Чувам го как си говори.

— Все заради мен. — Пауза. — И за какво? Дори не съм…

Гласът му заглъхва.

Отварям вратата. Виждам го.

Излизам и се облягам на стената до него.

Разбирам, че мога да го мразя или да ревнувам, защото Стеф иска него, а не мен. Мога да си спомня въпроса й от предната вечер с горчивина.

„Толкова ли е добър Руб, колкото разправят?“, беше попитала тя. И въпреки това не чувствам нищо толкова ужасно. Нищо, освен желанието да бях проявил достатъчно съобразителност да й отговоря нещо друго. Би трябвало да кажа: „Добър боксьор? Не знам, но има едно страхотно качество — че ми е брат.“

Това би трябвало да й кажа.

 

 

— Здрасти, Руб.

— Здрасти, Камерън.

Облягаме се на стената, а слънцето крещи от болка на хоризонта. Хоризонтът бавно го поглъща и го изяжда цялото. И целият град гледа, в това число брат ми и аз.

Говорим си.

Първо аз.

— Мислиш ли, че има някъде такова момиче, за каквото говореше? Което да ме чака?

— Може би.

Огън и кръв са размазани по далечното небе. Взирам се в него.

— Сериозно, Руб. Смяташ ли?

— Все някъде трябва да има… Може да си мръсен, изпаднал и неудачник, но…

Той не довършва изречението. Просто се вглежда в нощта и мога само да си представям какво е искал да каже. Надявам се да е нещо от рода на „имаш голямо сърце“ или „ти си благороден човек“.

Той обаче не казва нищо.

Може би думите са в мълчанието.