Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (9)

Осма глава

Измъчена от тревоги, Анабел спа най-много два-три часа. Когато се събуди на сутринта, имаше сенки под очите, а лицето й беше бледо и изморено.

— По дяволите — прошепна тя и накисна една кърпа в студена вода, което притисна до лицето си. — Това няма да стане. Изглеждам стогодишна тази сутрин.

— Какво каза, скъпа? — дойде сънливият глас на майка й. Филипа бе застанала зад нея, облечена в износен халат и оръфани чехли.

— Нищо, мамо. Говоря си. — Анабел разтърка лицето си, за да му придаде малко руменина. — Не спах добре миналата нощ Филипа се приближи до нея и я огледа внимателно.

— Наистина изглеждаш малко изморена. Ще поръчам чай.

— Поръчай голяма чаша — каза Анабел. Но като погледна зачервените си очи в огледалото, добави: — две чаши.

Филипа се усмихна съчувствено.

— Какво ще облечем за разходката с лорд Кендъл?

Анабел изстиска кърпата, преди да я преметне на умивалника.

— По-стари рокли, според мен, тъй като някои от пътеките в гората може да са кални. Но ще си сложим отгоре новите копринени шалове от Лилиан и Дейзи.

След като изпи чаша димящ чай и отхапа няколко нетърпеливи хапки от препечената филийка, които прислужницата бе донесла, Анабел завърши обличането си. Тя се огледа критично в огледалото. Синият копринен шал, завързан върху корсета, прикриваше до голяма степен износения плат на светлокафявата рокля отдолу. А новото й боне, също от Бауман, беше чудесно украсено, синьо-лилавият му кант подчертаваше синьото на очите й.

Като се прозяваха широко, Анабел и майка й отидоха на задната тераса на къщата. Беше достатъчно рано и повечето гости в Стоуни крос още бяха в леглата си. Само неколцина джентълмени, решили да отидат да ловят пъстърва, си бяха направили труда да станат. Малка група мъже закусваха на външните маси, докато прислужниците чакаха чинно до близките пръти и въдичарските кошници. Мирната сцена бе прекъсната от ядосан вик, напълно неочакван в този час.

— О, небеса — чу тя майка й да възкликва. Проследявайки погледа й, Анабел се обърна към другия край на терасата, който бе залят от какофонията на безумно бръщолевещи, пискащи, смеещи се и превземащи се момичета. Те бяха наобиколили нещо, което не се виждаше в цялата тази блъсканица. — За какво са дошли?

Анабел въздъхна примирено:

— За ранен лов, предполагам.

Ченето на Филипа увисна, когато се вгледа в шумната група.

— Не искаш да кажеш… нали не мислиш, че бедният лорд Кендъл е сред тях?

Анабел кимна.

— И, както изглежда, няма да остане много от него, когато свършат.

— Но… но той се е уговорил да излезе на разходка с теб — възрази Филипа. — Само с теб и с мен като твоя придружителка.

Когато няколко от момичетата забелязаха Анабел в другия край на терасата, те се скупчиха още по-плътно около жертвата си, сякаш да я прикрият от погледа им. Анабел поклати леко глава. Или Кендъл по най-глупав начин бе казал на някого за разходката им, или безумието за брак бе стигнало до такава точка, че той не можеше да посмее да излезе от стаята си, без да привлече тълпа жени, независимо от часа.

— Е, недей просто да стоиш така — каза Филипа. — Иди и се присъедини към тях, и се опитай да привлечеш вниманието му.

Анабел й хвърли колеблив поглед.

— Някои от тези момичета изглеждат диви. Не ми се иска да ме ухапят.

В този миг някой се засмя глухо и тя се обърна по посока на звука. Както можеше да очаква, Саймън Хънт се бе отпуснал на балкона с чаша от китайски порцелан, която почти се изгуби в едрата му ръка, когато той лениво отпи от кафето си. Беше облечен с груби дрехи, подобни на тези на останалите рибари, от туид, с избеляла ленена риза, разкопчана на врата. Подигравателният блясък в очите му показваше интереса му към ситуацията.

Без да взема съзнателно решение да го направи, Анабел се доближи до него. Спря на няколко крачки, облегна лакти на перилата на балкона и се загледа в мъгливата утрин. Хънт облегна гърба си на балкона.

Подразнена от неговата самоувереност, Анабел изпита нужда да каже нещо:

— Лорд Кендъл и лорд Уестклиф не са единствените ергени в Стоуни крос, господин Хънт. Човек се чуди защо вас не ви преследват чак толкова.

— То е очевидно — приятно отговори той, като вдигна чашата до устните си и пресуши съдържанието й. — Не съм благородник и бих бил ужасен съпруг. — След което й хвърли проницателен кос поглед. — Колкото до вас… въпреки съчувствието ми към вашия случай, не бих ви посъветвал да играете за Кендъл.

— Моят случай? — повтори тя, обиждайки се мигновено от думата. — Кое наричате мой „случай“, господин Хънт?

— Вас самата, разбира се — отвърна той любезно. — Вие искате онова, което е най-доброто за Анабел Пейтън. Но Кендъл не влиза в тази категория. Брак между вас и него би бил катастрофа.

Тя се обърна и го изгледа с присвити очи.

— Защо?

— Защото е прекалено деликатен за вас. — Хънт се ухили на изражението й. — Това не трябваше да е обида. Не бих ви харесал и наполовина, ако бяхте деликатна жена. Точно затова не сте подходяща за Кендъл — нито пък той ще ви е от полза, в края на краищата. Ще минете през него като валяк, докато кротостта му не остане на смачкана купчина в краката ви.

Анабел изпита непреодолимо желание да изтрие усмивката на превъзходство от лицето му — тя, която никога преди не бе мислила да причини физическа болка на някого. Гневът й трудно можеше да бъде потушен от факта, че той е прав. Тя знаеше отлично, че е прекалено буйна за такъв покорен и култивиран мъж като Кендъл. Само че това не беше работа на Саймън Хънт… а и не изглеждаше Хънт или някой друг мъж да се кани да й предложи по-добра алтернатива.

— Господин Хънт — каза тя мило, но с отровен поглед, — защо не…

— Мис Пейтън! — долетя немощно възклицание и Анабел видя лорд Кендъл да се измъква от тълпата жени. Изглеждаше разрошен и някак измъчен, докато се опитваше да си пробие път към нея.

— Добро утро, мис Пейтън! — Той спря да оправи възела на вратовръзката си и да нагласи изкривените си очила. — Изглежда не сме били единствените, които са се наговорили да се разходят тази сутрин. — И като я изгледа смутено, попита: — Ще направим ли опит, все пак?

Анабел се поколеба, простенвайки вътрешно. Не би могла да постигне много на разходка с Кендъл, при положение, че щяха да бъдат съпроводени от най-малко две дузини жени. Човек би могъл да опита със същия успех тих разговор сред ято свраки. От друга страна, не можеше направо да му откаже… дори незначително отхвърляне би било непочтително спрямо него и в резултат може би никога повече нямаше да я покани.

Тя му се усмихна радостно.

— Би било чудесно, лорде.

— Отлично. Тук има очарователна флора и фауна, която ми се иска да ви покажа. Като градинар любител, проучих внимателно местните растения в Хемпшир…

Следващите му думи заглъхнаха, когато го наобиколиха ентусиазирани момичета.

— Колко обичам растения — пропя едно от тях. — Няма и една тревичка, която да не намирам за възхитителна.

— Природата щеше да е толкова непривлекателна без тях — присъедини се друга ентусиастка.

— О, лорд Кендъл — замоли го настоятелно трета, — трябва само да обясните каква е разликата между флора и фауна…

Момичетата отнесоха Кендъл, сякаш бе повлечен към морето от неустоим поток. Филипа енергично тръгна с тях, решена да отстоява интереса на Анабел.

— Дъщеря ми бе прекалено скромна да ви каже за влечението си към природата — говореше тя на лорда.

Кендъл хвърли безпомощен поглед през рамо, когато го побутнаха към стъпалата на терасата.

— Мис Пейтън?

— Идвам — извика в отговор Анабел, свивайки ръцете си на фуния, за да я чуе.

Отговорът му, ако такъв имаше, не можа да се чуе.

Саймън Хънт лениво остави празната си чаша на най-близката маса и прошепна нещо на един прислужник, който държеше въдичарските му пособия. Прислужникът кимна и се отдалечи, а Хънт тръгна редом с Анабел. Тя се скова.

— Какво правите?

Хънт пъхна ръце удобно в джобовете на сакото си от туид.

— Вървя с вас. Каквото и да се случи по време на риболова, няма да е и наполовина толкова интересно, колкото да ви гледам как се борите за вниманието на Кендъл. Освен това ми липсват всякакви градинарски познания. Може да понауча нещичко.

Потискайки един невъзпитан отговор, Анабел решително последва Кендъл и антуража му. Те всички слязоха надолу по стъпалата на терасата и тръгнаха по една пътека към гората, където високите дъбове и букове царстваха над покров от мъх, папрат и лишеи. В началото Анабел игнорира присъствието на Саймън Хънт до себе си, стъпвайки тежко подир тълпата около лорда. Кендъл бе подложен на огромно напрежение, принуден да помага на момичетата да преодоляват едно след друго малки пречки. Паднало дърво, обиколката на което бе не по-голяма от ръката на Анабел, се превърна в такова препятствие, че всички поискаха помощта на Кендъл, за да го прескочат. Бедничкият той, бе заставен практически да пренесе последната девойка през дънера, докато тя пискаше престорено, сключила ръце около врата му.

Останала далеч назад, Анабел отказа да поеме ръката на Саймън Хънт, когато й предложи, и се справи сама. Той се усмихна при вида на решителния й профил.

— Бих очаквал до този момент да водите колоната — отбеляза той.

Тя изсумтя презрително.

— Няма да хабя усилия да се състезавам с тези празноглавки. Ще изчакам по-подходящ момент да накарам Кендъл да ме забележи.

— Той вече ви е забелязал. Щеше да е сляп иначе. Въпросът е защо смятате, че ще имате късмет да получите предложение от него, при положение, че не сте успели да изкопчите такова от никого през двете години, откакто ви познавам.

— Защото имам план — каза тя отривисто.

— И какъв е той?

Тя го изгледа насмешливо.

— Сякаш ще ви кажа.

— Надявам се, че е нещо задкулисно и подмолно — произнесе мрачно Хънт. — Защото не изглежда да имате особено голям успех с подобаващите на дама обноски.

— Само защото нямам зестра — отвърна остро тя. — Ако имах пари, щях да съм се омъжила преди години.

— Аз имам пари — каза той с готовност. — Колко искате?

Анабел го изгледа сардонично.

— Тъй като си представям добре какво бихте поискали в замяна, господин Хънт, мога твърдо да кажа, че не искам и шилинг от вас.

— Приятно е да чуя, че се отнасяте толкова дискриминиращо към познанствата, които поддържате. — Хънт се пресегна и повдигна един клон, за да мине тя. — Тъй като чувам слухове за обратното, доволен съм, че не е истина.

— Слухове? — Анабел спря в средата на пътеката и се обърна към него. — За мен? Какво би могъл да каже някой за мен?

Хънт си замълча, като наблюдаваше смутеното й лице, докато тя се опитваше да разбере за какво става дума.

— Дискриминиращо… промърмори тя. — Към познанствата, които поддържам? Да разбирам ли, че намеквате, че съм имала някакви неуместни… — Тя млъкна рязко, когато противният, вулгарен образ на Ходжхем изникна в съзнанието й. Хънт трябва да бе забелязал изчезването на цвета от страните й и малката вдлъбнатинка между веждите. Като го изгледа студено, Анабел се обърна и се отдалечи, стъпките й бяха решителни и тежки по покритата с шума пътека.

Хънт я настигна. Далечният глас на Кендъл достигаше до тях, осведомявайки ненаситните си слушателки за растенията, покрай които минаваха. Редки орхидеи… жълтурчета… няколко вида гъби. Речта му биваше прекъсвана всеки няколко секунди от възхитените възклицания на очарованата му аудитория… — Тези ниски растения — казваше Кендъл, спирайки кратко, за да покаже дебелите туфи мъх и лишеи, покриващи един злочест дъб — са класифицирани като бриофити и изискват влага, за да виреят. Лишени от горския покров, те със сигурност ще умрат на открито…

— Не съм направила нищо лошо — произнесе кратко Анабел, питайки се защо мнението на Хънт изобщо има значение. Все пак я дразнеше достатъчно, за да се чуди кой му бе казал слуха — и по-специално за какво се отнасяше. Възможно ли беше някой да е видял Ходжхем да посещава дома им нощем? Срещу съсипващ репутацията слух като този бе невъзможно да се защитиш сам. — И не съжалявам.

— Жалко — каза небрежно Хънт. — Да имаш съжаления е единственото доказателство, че си направил нещо интересно с живота си.

— Какви са вашите съжаления, тогава?

— О, и аз не съжалявам за нищо. — Дяволит блясък се появи в тъмните му очи. — Не че не се опитвам, разбира се. Продължавам да върша отвратителни неща с надеждата, че ще съжалявам за тях по-късно. Но досега… нищо.

Въпреки вътрешното си смущение Анабел не можа да се сдържи и се засмя. Дълъг клон препречи пътеката и тя се пресегна да го бутне встрани.

— Позволете — каза Хънт и го премести.

— Благодаря ви. — Тя мина покрай него, гледайки Кендъл и другите в далечината, и внезапно усети как нещо бодва крака й в обувката. — Ох! — Тя спря и повдигна края на полата си, за да разбере каква е причината за дискомфорта.

— Какво има? — Хънт се озова до нея мигновено, едрата му ръка я хвана за лакътя, за да не й позволи да изгуби равновесие.

— Нещо ме боцка в обувката.

— Позволете да ви помогна. — Той приклекна и хвана глезена й. За пръв път мъж докосваше някаква част от крака й и Анабел се изчерви.

— Не ме докосвайте там — възрази тя шепнешком, почти изгубвайки равновесие, когато той отскочи назад. Но не отпусна хватката си. За да не падне върху него, тя се принуди да се хване за рамото му. — Господин Хънт…

— Виждам проблема — промърмори той. Усети го как дръпва памучната тъкан на чорапа й. — Стъпили сте на някаква бодлива папрат. — И вдигна нещо да й го покаже. Някаква люспичка с остри краища, която се беше заплела в чорапа й отдолу.

Изчервявайки се силно, Анабел продължи да се държи здраво за рамото му. Беше удивително твърдо, равнина от кости и гъвкави мускули, без подплатата на сакото да я омекотява по някакъв начин. Изуменото й съзнание се затрудняваше да възприеме факта, че стои посред гората, а Саймън Хънт държи с ръка глезена й.

Като видя огорчението й, Хънт внезапно се усмихна.

— Има още малко люспи по чорапа ви. Да ги махна ли?

— Побързайте тогава — каза тя припряно, — преди Кендъл да се обърне и да види, че ръката ви е под полата ми.

Като потисна смеха си, Хънт се наведе, за да извади последните бодливи люспи. Докато го чакаше, тя се загледа в кичурите на тила му, които леко се бяха накъдрили върху стегнатата, загоряла кожа.

Хънт се пресегна за събутата обувка и я нахлузи на крака й тържествено.

— Моята селска Пепеляшка — каза той и се изправи на крака. Когато погледът му мина по зачервените й страни, дружелюбен присмех проблесна в очите му. — Защо сте обули тези нелепи обувки за разходка в гората? Бих допуснал, че ще проявите достатъчно здрав разум да си сложите боти до глезените.

— Нямам такива боти — каза Анабел, раздразнена от извода, че е някоя празноглавка, която не може да избере подходящите обувки за една обикновена разходка. — Старите ми се скъсаха, а не мога да си позволя нови.

Изненадващо Хънт не се възползва от възможността да й се подиграе. Лицето му остана безстрастно, докато я гледаше.

— Да се присъединим към останалите — произнесе той накрая. — Вероятно са обсъдили цяла поредица мъхове, които ние още не сме видели. Или, бог да ни е на помощ, някоя гъба.

Напрежението в гърдите й се разсея.

— Аз лично имам още надежда за някои лишеи.

Това предизвика лека усмивка и той откъсна една вейка, която й пречеше да мине. Следвайки го смело, Анабел повдигна полите на роклята си и се опита да не мисли колко приятно би било да си седи на терасата в имението с поднос чай и бисквити пред нея. Те стигнаха до върха на един невисок склон и бяха посрещнати от изненадваща гледка сини камбанки, осеяли гората. Човек сякаш прекрачваше в сън, небесносиният килим от цветя криволичеше между стволовете на дъбовете, буковете и ясените. Миризмата на цветята беше навсякъде и пропитият с тежък аромат въздух нахлуваше в дробовете й.

Спирайки до един тънък ствол, Анабел обви ръка около него и се загледа в пейзажа.

— Красиво — прошепна тя и лицето й проблесна в сянката от древни, преплетени клони.

— Да. — Но Хънт гледаше нея, не цветята, и един поглед към изражението му накара кръвта й да замръзне във вените. Беше виждала възхищението по лицата на мъжете преди и дори нещо, което бе разпознала както желание, но никога поглед, който бе толкова обезпокоително интимен… сякаш той искаше нещо много повече от това просто да използва тялото й.

Смутена, тя се отдръпна от дървото и тръгна към Кендъл, който говореше с майка й, докато групата момичета се бяха спуснали да берат сини камбанки.

Стъблата на цветята бяха отъпкани и изпочупени, когато жените мародерки обраха съкровищата им.

Кендъл изглеждаше облекчен от появата на Анабел и още повече от добродушната усмивка на лицето й. Той сякаш бе очаквал да е кисела, както повечето жени биха били, ако са поканени на разходка, а след това игнорирани заради по-настоятелна компания. Погледът му се отмести към тъмния силует на Саймън Хънт и в изражението му се промъкна намек за несигурност. Двамата мъже си кимнаха едни на друг, Хънт изглеждаше самоуверен, а Кендъл — някак предпазлив.

— Виждам, че компанията ни се е увеличила — промърмори Кендъл.

Анабел му отправи най-ослепителната си усмивка:

— Разбира се, че ще се увеличи — каза тя. — Вие сте като Вълшебния Свирач от Хамелн^[1], господарю. Където тръгнете, хората ви следват.

Той се изчерви, удовлетворен от шегата, и промърмори:

— Надявам се, че сте се забавлявали на разходката дотук, мис Пейтън.

— О, разбира се — увери го тя. — Макар да трябва да призная, че попаднах на бодлива папрат.

Филипа възкликна разтревожено.

— Мили боже… нарани ли се, скъпа?

— Не, не, беше незначително — каза Анабел мигновено. — Само едно-две леки одрасквания. А и вината беше изцяло моя — боя се, че обух неправилния вид обувки. — Тя протегна крака си да покаже на Кендъл леките си обувки, постаравайки се да разкрие няколко сантиметра от засегнатия си глезен.

Кендъл изцъка с език невярващо.

— Мис Пейтън, нуждаете се от нещо по-солидно от тези обувки за разходки из гората.

— Прав сте, разбира се. — Тя сви рамене и продължи да се усмихва. — Беше глупаво от моя страна да не осъзная, че теренът ще е неравен. Ще се опитам да избирам къде да стъпвам по-внимателно на връщане. Но камбанките са толкова възхитителни, че мисля, че бих прекосила цяло поле с бодлива папрат, за да стигна до тях.

Като се пресегна надолу към едно самотно цветче, Кендъл го откъсна и го пъхна в панделката на бонето й.

— Не са и наполовина толкова сини, колкото очите ви — каза той. Погледът му се смъкна към глезена й, който сега бе покрит от полата. — Трябва да ме държите под ръка, когато се връщаме, за да избегнете поредна злополука.

— Благодаря, господарю. — Анабел вдигна възхитен поглед към него. — Боя се, че съм пропуснала някои от по-ранните ви обяснения за папратите. Бяхте споменали нещо за…

Кендъл започна да й обяснява всичко, което човек би искал да знае за папратите… А по-късно, когато тя погледна по посока на Саймън Хънт, той бе изчезнал.