Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (22)

Двадесет и първа глава

През двете седмици на медения им месец Анабел откри, че не е и наполовина толкова знаеща, колкото си мислеше, че е. Със смесица от наивитет и британска арогантност винаги бе смятала Лондон за центъра на всяка култура и знание, но Париж бе истинско откровение. Градът беше удивително модерен, в сравнение с него Лондон изглеждаше като старомоден провинциален роднина. И въпреки целия му интелектуален и социален напредък, улиците на Париж бяха почти средновековни на вид; тъмни, тесни и криволичещи, когато преминаваха през лабиринта от изкусно оформени постройки. Това бе една шеметна, възхитителна атака на архитектурата към сетивата — от готическите върхове на старите църкви до солидното величие на Триумфалната арка.

Хотелът им, „Сърцето на Париж“, беше разположен на левия бряг на Сена между поразителната редица от магазини на Сен Жермен де Пре, където се предлагаха екзотични продукти, платове, дантели, изкуство и парфюми. „Сърцето на Париж“ беше дворец с апартаменти, проектирани за чувствени наслади. Банята, например — salle de bain, както я наричаха — беше с розов мрамор на пода и италиански теракотени плочки по стените, и позлатено канапе в стил рококо, където гостът да отдъхне след усилието от къпането. Имаше не една, а две порцеланови вани, всяка със собствен бойлер и резервоар със студена вода. Ваните бяха увенчани с нарисуван овален пейзаж на тавана, предназначен да забавлява госта, докато си почива. Свикнала с британския възглед за банята като място, където човек да се погрижи експедитивно за хигиената си, Анабел бе очарована от идеята на акта на къпане да се гледа като на декадентско забавление.

За нейно удоволствие мъж и жена можеха да споделят маса в обществен ресторант, без да трябва да искат частен салон за хранене. Тя никога не бе вкусвала такава вкусна храна… крехко петле, сварено с малко лук и червено вино… маринована патица, изкусно изпечена, която се топи меко под хрупкава мазна коричка… риба, поднесена с гъст сос от трюфели… след което, разбира се, идваха десертите… дебели парчета торта, напоена с ликьор и покрита с целувки, и пудинги с редуващи се пластове орехи и глазирани плодове. Докато Саймън с усмивка наблюдаваше една вечер агонията на Анабел, която се чудеше какво да си поръча за десерт, той я увери, че генералите тръгвали на война с далеч по-малко обмисляне на стратегията и тактиката, отколкото тя посвещавала на избора между прасковена тарта и ванилово суфле.

Една вечер двамата отидоха на балет със скандално разголени танцьорки, а на следващата — на комедия с нецензурни шеги, които не се нуждаеха от превод. Посещаваха също балове и соарета, организирани от познати на Саймън. Някои от тях бяха французи, а други туристи и емигранти от Британия, Америка и Италия. Неколцина се оказаха акционери или членове на бордове на компании, в които той имаше собствен дял, друга група пък бяха свързани с неговите корабни и железопътни начинания.

— Откъде познаваш толкова много хора? — беше го попитала Анабел с изумление.

Саймън се засмя и леко я подигра: никога ли не й било хрумвало, че има и друг свят извън британската аристокрация. А истината беше, че тя наистина не си бе давала сметка. Никога досега не бе поглеждала извън тесните граници на онова префинено общество. Тези мъже като Саймън бяха елит в чисто икономически смисъл, активно ангажирани в изграждането на капитал, много от тях буквално притежаваха цели градове, които бяха построени около стремително развиващи се индустрии. Те бяха собственици на мини, плантации, мелници, складове, магазини и фабрики; и сякаш техните интереси рядко се ограничаваха до само една страна. Докато съпругите им пазаруваха и носеха рокли, ушити от френски шивачки, мъжете прекарваха времето си в кафенета или частни салони в безкрайни дискусии за бизнес и политика. Много от тях пушеха тютюн в тънки хартиени тръбички, наречени цигари, мода, тръгнала от египетските войници и бързо разпространяваща се из континента. На вечеря говореха за неща, които никога не бяха споменавани пред Анабел преди, за събития, за които никога не бе чувала и за които не се съобщаваше във вестниците.

Анабел осъзна, че когато съпругът й говори, останалите мъже се вслушват в мнението му и търсят съвета му по различни въпроси. Може Саймън да не беше човек с обществено положение според британската аристокрация, но беше ясно, че упражнява значително влияние извън нея. Тя едва сега разбра защо лорд Уестклиф го цени толкова високо. Фактът беше, че Саймън е влиятелен мъж, който сам си е извоювал правото. Заради уважението, с което другите се отнасят към него, и кокетните възклицания, които предизвикваше у другите жени, Анабел започна да вижда съпруга си в друга светлина. Дори започна да изпитва собственически чувства към него — и се измъчваше от ревност, когато някоя жена сядаше до него на вечеря, опитвайки се да монополизира вниманието му, или когато недвусмислено флиртуваше.

На първия бал, който посетиха, Анабел стоеше в предния салон с група изискани млади дами, едната от които беше съпруга на американски производител на боеприпаси, другите две — французойки, чиито съпрузи бяха търговци на изкуство. Чувствайки се неловко от въпросите им за Саймън и неохотна да признае колко малко знае за съпруга си, Анабел изпита облекчение, когато обектът на техния разговор се появи и я покани на танц. Безукорен в черния си вечерен костюм, Саймън поздрави любезно дамите и се обърна към нея. Погледите им се заковаха един в друг, когато от близката танцова зала се разнесе прекрасна мелодия. Анабел позна музиката… популярен валс в Лондон, толкова натрапчив и прекрасен, че неомъжените й приятелки се бяха съгласили, че е истинско изтезание да седят неподвижни в столовете си, докато го свирят.

Саймън протегна ръка и Анабел я взе, спомняйки си всичките онези пъти в миналото, когато бе отхвърляла поканите му да танцуват. Замисли се, че все пак е станало на неговата и се усмихна.

— Винаги ли успяваш да получиш, каквото искаш? — попита тя.

— Понякога отнема повече време, отколкото бих предпочел. — Когато влязоха в балната зала, той сложи ръка на кръста й и я поведе към тълпата танцуващи.

— Това е любимият ми валс — каза тя с чувството, че ще споделят нещо много повече от танц.

— Знам. Точно затова го поръчах.

— Откъде знаеше? Сигурно някоя от сестрите Бауман ти е казала, нали?

Саймън поклати глава.

— Неведнъж съм виждал лицето ти, докато го свиреха. Винаги изглеждаше готова да излетиш от стола си.

Устните й се отвориха от изненада и тя погледна към него. Как можеше да е забелязал нещо толкова недоловимо? Винаги е била толкова презрителна към него, а той все пак беше забелязал реакцията й на точно определена музика и я помнеше. Очите й се насълзиха и тя отмести поглед встрани, като се мъчеше да се пребори с внезапно надигналата се вълна от емоции.

Саймън я придърпа в потока от двойки, ръцете му бяха силни, дланта му върху гърба й я подпираше и я водеше. Беше толкова лесно да го следва, да остави тялото си да се отпусне в ритъма, който той създаваше, докато полите й се въртяха по лъскавия под и шумоляха около краката й. Омагьосващата мелодия сякаш пронизваше всяка частица от нея, разтваряйки болката в гърлото й и изпълвайки я с възторжена наслада.

Саймън, от своя страна, изпитваше чувство на триумф. Най-накрая, след две години преследване, той имаше своя отдавна мечтан валс с нея. И нещо по-удовлетворяващо — Анабел щеше да е негова и след валса… щеше да я заведе обратно в хотела, да я съблече и да прави любов с нея до съмване.

Тялото й беше гъвкаво в ръцете му, облечената й в ръкавица ръка лежеше леко на рамото му. Малко жени бяха следвали стъпките му с такава лекота, сякаш тя знаеше посоката, в която щеше да я поведе, преди самият той да знае. Резултатът беше физическа хармония, която им позволяваше да се движат бързо из залата като птица в полет.

Саймън не беше изненадан от реакцията на своите познати при запознаването им с неговата булка — поздравителните слова и прикритите алчни погледи, потайните погледи на неколцина мъже, които подхвърлиха, че не му завиждат за бремето да има такава красива съпруга. Напоследък Анабел беше станала дори по-любвеобилна, ако това изобщо бе възможно, напрежението бе изчезнало от лицето й след многото безсънни нощи. В леглото беше нежна и палава — предишната нощ се бе качила върху него с грацията на игрив тюлен, оставяйки целувки по гърдите и раменете му. Не беше го очаквал от нея, красивите жени от миналото му винаги лежаха по гръб пасивно, докато ги любеше. Вместо това Анабел го възбуждаше и галеше, докато станеше готов. Тогава се претъркулваше върху нея, а тя се кикотеше и протестираше, че още не е свършила с него.

— Аз ще свърша с теб — беше изръмжал той подигравателно.

Саймън нямаше илюзии, че отношенията им ще са непрекъснато хармонични — и двамата бяха прекалено независими и силни по характер, за да избягват случайни сблъсъци. Отказвайки се от възможността да се омъжи за благородник, Анабел бе затворила вратата на един начин на живот, за който винаги бе мечтала, и вместо това трябваше да се нагоди към далеч по-различно съществуване. С изключение на Уестклиф и още двама-трима приятели с добър произход, Саймън нямаше много взаимоотношения с аристокрацията. Светът му се състоеше предимно от професионалисти като него, недодялани и стремящи се да направят пари. Нямаше как тази група индустриалци да е по-различна от култивираната класа, която Анабел познаваше. Те говореха прекалено високо, общуваха прекалено често и прекалено дълго и нямаха уважение нито към традиции, нито към изискани маниери. Саймън не беше напълно сигурен как Анабел ще свикне с тези хора, но тя явно нямаше нищо против да опита. Той разбираше и оценяваше усилията й повече, отколкото тя би могла да предполага.

Освен това добре знаеше, че сцените като онази, която бе преживяла преди две вечери, биха довели всяка друга жена до сълзи, но Анабел се бе справила с относително хладнокръвие. Бяха отишли на соаре, организирано от един богат френски архитект и неговата съпруга, по-скоро вакханалия с леещо се вино и прекалено много гости, която завърши с шумни караници. Оставил Анабел на масата за няколко минути с няколко свои познати, той се върна от частен разговор с домакина, за да открие, че обърканата му съпруга е поставена на тясно от двама наглеци, които теглеха карти, за да видят кой ще има привилегията да пие шампанско от обувката й.

Макар на пръв поглед играта да изглеждаше забавна, беше ясно, че съперниците за благосклонността на Анабел се наслаждават изключително много на дискомфорта й. Нямаше нищо по-удовлетворяващо за тези преситени типове от това да нападат нечия скромност, особено когато жертвата им е очевидно невинна. Макар Анабел да се опитваше да омаловажи това, безсрамната игра я беше разстроила и усмивката на лицето й беше напълно фалшива. Като стана от стола си, тя огледа с бърз поглед стаята, търсейки убежище. Саймън запази равнодушното си изражение, стигна до масата и плъзна успокояваща длан по скования й гръб. Усети я как се отпуска и трескавата червенина се отля от лицето й, когато вдигна очи към него.

— Караха се за това кой да пие шампанско от обувката ми — каза му тя задъхано. — Не съм ги провокирала и не знам как…

— Е, този проблем лесно ще се реши — прекъсна я Саймън сухо. Той беше разбрал, че се събира тълпа, нетърпелива да види дали той ще изгуби самообладание заради дръзките аванси на мъжете към неговата съпруга. Нежно, но уверено заведе Анабел обратно до стола й.

— Седни, скъпа.

— Но аз не искам… — започна тя неспокойно и ахна, когато Саймън клекна пред нея. Като пъхна ръка под ръба на полата й, той извади двете й украсени с мъниста пантофки.

— Саймън! — Очите й се ококориха.

Саймън се изправи и подаде по една обувка на всеки от съперниците с размах.

— Можете да имате тези обувки, джентълмени… стига да знаете, че съдържанието им принадлежи на мен. — И като вдигна босата си съпруга, той я изнесе от стаята, докато тълпата избухна в смях и ръкопляскания. По пътя за навън минаха покрай един келнер, когото бяха изпратили за бутилка шампанско. — Ние ще вземем това — каза Саймън на занемелия мъж, който подаде охладената бутилка на Анабел.

Саймън занесе Анабел в каретата, докато тя стискаше бутилката в една ръка, а другата бе обвила около врата му.

— Ти ми костваш цяло състояние само за обувки — каза й той.

В очите й пламнаха искрици.

— Имам още няколко чифта в хотела. Планираш ли да пиеш шампанско от някой от тях?

— Не, любов моя. Ще го пия от теб.

Тя го погледна слисано и когато проумя думите му притисна лице в неговото рамо. Ушите й горяха.

Сега, когато си спомни епизода и последвалите приятни часове, Саймън погледна към жената в прегръдките си. Искрящата светлина от полилеите се отразяваше във вдигнатите й нагоре очи, изпълвайки ги с искрици, които караха сините ириси да изглеждат като звездна лятна нощ. Тя го гледаше с интензивност, каквато не бе показвала никога преди, сякаш копнееше за нещо, което никога нямаше да има. Погледът й го разтревожи, предизвиквайки силна нужда да я удовлетвори по всеки възможен начин. За каквото и да го беше помолила в този момент, той щеше да й го даде без колебание.

Несъмнено двамата представляваха опасност за всички двойки тук, когато стаята се разфокусира мечтателно и Саймън не даваше пет пари в каква посока се движат. Те танцуваха, докато хората отбелязваха сухо, че е по-скоро неловко съпруг и съпруга да демонстрират такава близост на бал, и че скоро след като меденият й месец свърши, ще се уморят от компанията си. Саймън само се усмихна на тези коментари и прошепна в ухото на Анабел:

— Сега съжаляваш ли, че никога не си танцувала с мен?

— Не — отвърна тя също шепнешком. — Защото ако не бях предизвикателство за теб, щеше да изгубиш интерес.

Като се засмя тихо, Саймън сключи ръце около кръста й и я отведе настрани в залата.

— Това никога няма да се случи. Всичко, което правиш или казваш, ме интересува.

— Наистина ли? Ами твърдението на лорд Уестклиф, че съм повърхностна и самовлюбена?

Саймън сложи ръка на стената близо до главата й и се наведе над нея покровителствено. Гласът му беше много мек:

— Той не те познава.

— А ти познаваш ли ме?

— Да, познавам те. Ти се защитаваш много внимателно. Не обичаш да разчиташ на никого. Ти си решителна и волева, категорична в мненията си. Да не споменаваме ината. Но никога не си била самовлюбена. И човек с твоята интелигентност не може да бъде наречен повърхностен. — В очите му се появиха бляскава искрици, когато добави: — И си толкова възхитително лесна за съблазняване.

С обиден смях Анабел вдигна юмрук към него.

— Само за теб.

Той хвана юмрука й в едрата си длан и целуна кокалчетата й.

— Сега, когато си моя съпруга, Уестклиф ще се замисли доста, преди да изрази неодобрение към теб или към брака ни. Ако го направи, ще прекратя приятелството ни, без да се замисля.

— О, но аз никога не бих го поискала, аз… — Тя го погледна очарована. — Наистина ли би го направил за мен?

Саймън проследи кичура златна коса, която минаваше през медно-кестенявите къдрици.

— Няма нещо, което не бих сторил за теб. — Клетвата беше искрена. Саймън не беше мъж на полумерките. В замяна на предаността си към него Анабел щеше да има недвусмислена лоялност и подкрепа.

Тя остана необичайно мълчалива дълго след това и Саймън заключи, че е изморена. Но когато се върнаха в стаята си в „Сърцето на Париж“ вечерта, тя му се отдаде с нов плам, опитвайки се да изрази чрез тялото си онова, което не можеше да изкаже с думи.