Метаданни
Данни
- Серия
- Сезони на любовта (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Secrets of a Sumers Night, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Диана Райкова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 75гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лайза Клейпас
Заглавие: Тайните на една лятна нощ
Преводач: Диана Райкова
Издател: Ергон
Година на издаване: 2014
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2121
История
- —Добавяне
Деветнадесета глава
Надсмивайки се над себе си, Анабел закрачи по пътеката, която водеше обратно към къщата. Не можеше да повярва. Точно когато всичко, което искаше, беше в ръцете й, тя го захвърли.
— Глупачка — промърмори под нос. — Глупачка, глупачка. — Не можеше да си представи какво щеше да каже на приятелките си, след като те пристигнеха на сечището и откриеха, че там няма никой. Може би лорд Кендъл щеше да е още там, където го бе оставила, с вид на кон, на когото са издърпали зоба от устата, преди да успее да го изяде.
Анабел се зарече, че няма да моли другите момичета да й помагат да си намери друг потенциален съпруг — не и когато току-що бе захвърлила подадената й възможност. Заслужаваше това, което сега й се бе случило. Крачките й преминаха почти в бяг, когато се насочи към стаята си. Толкова бързаше да се прибере, че почти се сблъска с един мъж, който вървеше бавно по пътеката зад каменната стена. Спирайки внезапно, тя промърмори:
— Моля да ме извините — и понечи да го заобиколи. Но внушителният му ръст и видът на едрите, загорели ръце, които се измъкнаха от джобовете на сакото му мигновено издадоха неговата самоличност. Шокирана, тя се дръпна назад, когато срещна очите на Саймън Хънт.
Изгледаха се с еднакви равнодушни погледи.
Избягала току-що от Кендъл, Анабел не можеше да не забележи разликата между тях. Хънт изглеждаше определено смугъл в падащия здрач, едър и впечатляващо мускулест, с очи на пират и с нехайната безскрупулност на езически крал. Не беше по-малко арогантен, отколкото всеки друг път… нито по-култивиран, по-изтънчен… и все пак по някакъв начин се бе превърнал в обект на толкова всепоглъщащо желание, че Анабел беше сигурна, че си е изгубила ума. Въздухът около тях сякаш беше зареден, пропукващ от страст и противоречие.
— Какво има? — попита Хънт без предисловия, очите му се присвиха при вида на вълнението й.
Задачата да изрази емоциите си в няколко смислени изречения беше невъзможна. Но въпреки всичко тя се опита.
— Напуснахте Стоуни крос, без да ми кажете и дума.
Погледът му беше твърд и студен като абанос.
— Прибрали сте шаха.
— Аз… — Тя отклони очи от него и прехапа устни. — Не можех да си позволя да се разсейвам.
— Сега никой не ви разсейва. Искате Кендъл? Имате го.
— О, благодаря — отвърна тя саркастично. — Толкова мило от ваша страна да се отдръпнете така елегантно сега, когато вече сте съсипали всичко.
Той я погледна внимателно.
— Защо го казвате?
Анабел се почувства странно измръзнала в летния вечерен въздух. Усети в костите си леко треперене, което се надигна нагоре към кожата й.
— Ботите, които получих, когато бях болна — каза тя дръзко, — онези, с които съм обута в момента… бяха от вас, нали?
— Има ли значение?
— Признайте си.
— Да, от мен бяха — произнесе той любезно. — И какво от това?
— Бях с лорд Кендъл само преди няколко минути и всичко вървеше точно по план, той тъкмо щеше… но аз не можах. Не можех да му позволя да ме целуне, при положение, че носех тези отвратителни боти. Несъмнено човекът си е помислил, че съм умопомрачена след начина, по който го оставих. Но вие все пак бяхте прав… той е прекалено любезен и мил за мен. И щеше да бъде ужасен брак. — Тя млъкна, за да си поеме накъсано въздух, когато видя внезапния блясък в очите на Хънт. — Тялото му приличаше на хищник в своята напрегната неподвижност.
— Е — каза той тихо, — сега, когато захвърлихте Кендъл, какви са плановете ви? Да се върнете към Ходжхем?
Вбесена от насмешливия му тон, Анабел се сопна:
— И да го направя, не е ваша работа. — Тя се завъртя на пети и се отдалечи от него.
Хънт я настигна с две крачки. Обърна я към себе си, ръцете му стиснаха раменете й. Като я разтърси леко, той наведе устата си към ухото й:
— Без повече игри — прошепна той. — Кажете ми какво искате. Веднага, преди да изгубя и малкото търпение, което ми е останало.
Ароматът му на сапун, на чистота и на възхитителна мъжественост накара главата й да се замае. Искаше й се да изпълзи в дрехите му… да го целува, докато припадне. Искаше презрения, арогантен, омагьосващ, дяволски красив Саймън Хънт. Но, боже мили, той щеше да е безмилостен. Заплашената й гордост въстана, събра се на буца в гърлото й и тя едва успя да произнесе дрезгаво:
— Не мога.
Хънт наклони глава назад и я погледна, очите му блестяха дяволито.
— Можете да имате каквото поискате, Анабел… но само ако успеете да се накарате да го поискате.
— Решил сте да ме унизите напълно, нали? Няма да ми позволите да запазя и една частица достойнство…
— Аз? Да ви унижавам? — Едната му вежда излетя нагоре. — След като две години получавах обиди и пренебрежение всеки път, когато ви поканех да танцуваме…
— О, добре де — каза тя ядосано и цялата се разтресе. — Ще призная — желая ви. Сега доволен ли сте? Желая вас.
— В какво качество? На любовник или на съпруг?
Анабел го изгледа в шок.
— Какво?
Ръцете му се обвиха около нея, притиснаха треперещото й тяло към неговото. Той не каза нищо, само я гледаше напрегнато, докато тя се опитваше да схване смисъла на въпроса.
— Но вие не сте от мъжете, които се женят — успя да произнесе несигурно.
Той докосна ухото й, пръстът му мина по нежната извивка.
— Открих, че съм, когато става въпрос за вас.
Нежната ласка разпали кръвта й, направи я неспособна да мисли.
— Сигурно ще се избием един друг още през първия месец.
— Възможно е — призна Хънт и усмихнатата му уста докосна слепоочието й. Топлината на устните му изпрати вълни на шеметно удоволствие през нея. — Но въпреки това нека се оженим, Анабел. Както аз виждам нещата, това би разрешило повечето ви проблеми… във всеки случай по-много, отколкото моите няколко. — Едрата му ръка се плъзна по гърба й, успокоявайки треперенето. — Позволете ми да ви поглезя — прошепна той. — Позволете ми да се грижа за вас. Никога не сте имали на кого да се облегнете, нали? Аз имам силни рамене, Анабел. — Дълбок смях избоботи в гърдите му. — И може би съм единственият сред познатите ви, който ще е в състояние да ви обезпечи.
Беше прекалено изумена, за да реагира на подигравката.
— Но защо? — попита го, когато ръката му продължи до голия й врат. Ахна, когато върхът на пръста му потъна меко във вдлъбнатинката под тила й. — Защо ми предлагате да се омъжа за вас, когато можете да ме имате като ваша метреса?
Той завря нос в шията й.
— Защото през изминалите няколко дни осъзнах, че не искам да оставя съмнение в ничий мозък на кого принадлежите. Особено във вашия.
Анабел затвори очи, сетивата й се изпълниха с еуфория, когато устата му се придвижи бавно по сухите й, разтворени устни. Ръцете му притиснаха охотната й плът в своята изискваща твърдост. Ако имаше майсторство в начина, по който я държеше, имаше също така благоговение, върховете на пръстите му откриваха най-чувствителните места по откритата й кожа и ги възбуждаха с леко като шепот докосване. Тя му позволи да разтвори устните й и простена от внимателното проучване на езика му. Той я плени с нежни целувки, които уталожиха нуждата й, карайки я въпреки всичко да усеща отчаяно празните места, копнеещи да бъдат запълнени. Когато Хънт почувства неотложната вибрация на плътта й срещу своята, той я погали с дълга милувка на устните, докато ръцете му поддържаха тялото й. Взе пламналата й буза в ръката си и прокара палец по кадифето на устните й.
— Дайте ми вашия отговор — прошепна той.
Топлината на ръката му изпрати тръпки по кожата й и тя зарови бузата си по-дълбоко в дланта му.
— Да — отвърна, останала без дъх.
Очите на Хънт заблестяха триумфално. Той наклони главата й назад и я целуна отново, прониквайки все по-дълбоко и по-дълбоко. Дланите му обхванаха главата й, променяйки ъгъла между тях, и устата им прилегнаха идеално една към друга. Ритъмът на дишането им стана неравен и тя внезапно се почувства замаяна от прилива на прекалено много кислород. Протегна ръка към него, пръстите й се вкопчиха в плата на сакото му. Без да прекъсва целувката, Хънт й позволи да се облегне на него, а с другата си ръка да обвие шията му. След това премести ръката си към стегнатата й в корсет талия и я притисна леко към себе си. Започна да я целува с все по-голяма настоятелност, която я докара почти до загуба на съзнание.
Накрая откъсна устни и я накара да млъкне, когато тя простена възмутено, прошепвайки й ниско, че имат компания. Объркана, Анабел погледна през пролуката на сключените му ръце. Двамата стояха лице в лице с група свидетели, които едва ли бяха пропуснали да видят прегърнатата двойка в средата на пътеката. Лилиан… Дейзи… тяхната майка… лейди Оливия и красивият й американски годеник, господин Шоу… и най-накрая не друг, а самият лорд Уестклиф.
— О, боже! — възкликна Анабел и обърна лице срещу рамото на Хънт, сякаш като затвореше очи щеше да ги накара да изчезнат.
Ухото й изтръпна, когато Хънт се наведе и й прошепна, в гласа му се долавяше смях:
— Мат.
Лилиан заговори първа:
— Анабел, какво се случва, по дяволите?
Анабел се сви и с усилие се застави да погледне приятелката си в очите:
— Не можах да го направя — каза тя смутено. — Толкова съжалявам… планът беше много добър и вие изпълнихте вашата част чудесно…
— И щеше да има огромен успех, ако ти не се целуваше с погрешния мъж! — извика Лилиан. — Какво става, по дяволите? Защо не си в овощната градина с лорд Кендъл?
Това едва ли беше от нещата, за които човек иска да говори пред цяла тълпа. Анабел се поколеба и погледна Хънт, който я следеше с присмехулна усмивка, явно очарован да чуе какво обяснение ще им даде.
В проточилата се тишина лорд Уестклиф явно събра две и две и премести поглед от Анабел към Лилиан с неприкрито възмущение.
— Значи затова настоявахте толкова за разходка. Договорили сте се да устроите капан на Кендъл!
— Аз също участвах — заяви Дейзи, решена да сподели обвинението.
Уестклиф като че не чу коментара, погледът му се закова върху неразкаяното лице на Лилиан.
— Добри ми боже… няма ли нещо, което да ви спре?
— Ако има — отвърна остроумно Лилиан, — още не съм го открила.
Ако ситуацията, в която се намираше, не беше толкова унизителна, Анабел щеше да избухне в смях от изражението на графа.
Лилиан се намръщи и обърна вниманието си към Анабел.
— Може и да не е чак толкова късно да се спасят нещата — рече тя. — Ще накараме всички да обещаят да си държат езиците, че са те видели заедно е господин Хънт. Няма ли свидетели — нищо не се е случило!
Лорд Уестклиф обмисли думите й намръщено.
— Колкото и да не ми харесва перспективата да се съглася с мис Бауман — произнесе той мрачно, — трябва да я подкрепя. Най-доброто нещо за всички замесени е да игнорираме инцидента. Мис Пейтън и господин Хънт не са били видени заедно и поради това никой не е бил компрометиран, което означава, че тази неприятна ситуация няма да има последици.
— О, да, тя беше компрометирана. — Хънт се усмихна с внезапна, решителна усмивка. — От мен. И аз не желая да избягвам последиците, Уестклиф. Аз…
— Да, ще го направиш — увери го графът авторитетно. — Проклет да съм, ако ти позволя да съсипеш живота си заради това създание, Хънт.
— Да съсипе неговия живот? — повтори възмутено Лилиан. — Господин Хънт не би могъл да мечтае за нещо по-добро от това да се ожени за момиче като Анабел! Как си позволявате да намеквате, че това не е достатъчно добро за него, когато е очевидно, че той е този, който…
— Не — прекъсна я Анабел. — Моля те, Лилиан…
— Извинете ни — прошепна Шоу с безупречна любезност, като не се стараеше особено да прикрие усмивката си. Той взе под ръка лейди Оливия и се поклони изискано. — Вярвам, че моята годеница и аз ще бъдем извинени за тръгването си, тъй като и без това сме мнозина тук. Мисля, че мога да говоря от името на двама ни като заявя, че смятаме да сме глухи, неми и слепи. — Сините му очи блестяха от сдържан смях. — Ще ви оставим да решите какво сте видели и чули тази вечер… или пък не сте. Хайде, скъпа. — И като дръпна лейди Оливия със себе си, той я съпроводи обратно до къщата.
Графът се обърна към майката на сестрите Бауман, висока жена е тясно, лисиче лице. Тя бе наложила на лицето си добродетелно възмущение, но сдържа езика си и не се намеси в нищо. Както Дейзи обезсърчено обясни по-късно, госпожа Бауман никога не получавала припадъците си по средата на действие, предпочитайки да ги запази за антракта.
— Госпожо Бауман — подзе Уестклиф, — дали мога да ви убедя да запазите мълчание по отношение на този въпрос?
Независимо графът, или който и да е друг мъж с титла и положение, да беше помолил амбициозната госпожа Бауман да скочи с главата напред в лехата за негово удоволствие, тя би го направила с перфектно салто.
— О, разбира се, лорде — никога не бих разпространила такъв безвкусен слух. Дъщерите ми са толкова невинни — наскърбява ме да виждам до какво ги е довела връзката им с това… това безскрупулно момиче. Сигурна съм, че джентълмен с вашия вкус може да види, че двете ми ангелчета са напълно невинни в тази ситуация, заблудени от нечестната млада жена, с която са се сприятелили.
Хвърляйки скептичен поглед към двете „ангелчета“, Уестклиф отвърна хладно:
— Точно така.
Хънт, който продължаваше да държи собственически ръката си около кръста на Анабел, ги изгледа студено.
— Направете както желаете. Мис Пейтън ще бъде компрометирана тази вечер по един или друг начин. — И той я дръпна по пътеката със себе си. — Хайде.
— Къде отиваме? — попита Анабел, съпротивлявайки се на хватката му около талията си.
— В къщата. Щом те не желаят да свидетелстват, тогава ще се наложи да ви прелъстя пред някой друг.
— Почакайте! — изписка Анабел. — Вече се съгласих да се омъжа за вас! Защо трябва да бъда компрометирана отново?
Хънт игнорира протестите на Уестклиф и на Бауман, когато отговори кратко:
— Застраховка.
Анабел заби токове в пръстта, отказвайки да се помръдне, докато той я дърпаше за ръката.
— Нямате нужда от застраховка! Мислите ли, че ще наруша обещанието си към вас?
— С една дума: да. — Той спокойно я издърпа на пътеката. — А сега къде трябва да отидем? Във входното антре, според мен. За да видят много хора как ви отвличам насила. Или може би в стаята за карти…
— Саймън — възрази Анабел, докато той влачеше безцеремонно подире си. — Саймън…
Произнасянето на името му го накара да спре внезапно, той се обърна към нея с полуусмивка.
— Да, сладката ми?
— За бога — прошепна Уестклиф, — да оставим това за аматьорската театрална вечер, става ли? Ако си дотолкова решен да я имаш, Хънт, тогава можеш да ни спестиш по-нататъшното представление. С удоволствие ще приема да свидетелствам оттук до Лондон за опетнената чест на годеницата ти, само да има мир. Но не ме моли да се изправя с теб на сватбата, тъй като нямам желание да бъда лицемерен.
— Не, само глупак — промърмори Лилиан.
Макар и произнесени тихо, думите й явно бяха чути от Уестклиф. Тъмната му глава се обърна и той срещна решителното, невинно изражение на Лилиан със заплашителен поглед.
— Колкото до вас…
— Значи се разбрахме — прекъсна го Саймън, предотвратявайки задълбочаването на спора. Той погледна Анабел с чисто мъжко задоволство. — Бяхте компрометирана. А сега нека отидем и да намерим майка ви.
Графът поклати глава, демонстрирайки такава степен на ледена обида, която можеше да бъде постигната само от аристократ, чиито желания току-що са били оспорени.
— Никога не съм чувал мъж да е толкова нетърпелив да признае на родителите на едно момиче, че току-що го е обезчестил — произнесе той кисело.