Лайза Клейпас
Тайните на една лятна нощ (16)

Петнадесета глава

Анабел вдигна очи и видя лорд Ходжхем приведен над нея. Опита се да се изправи до седнало положение и се изтласка назад, осъзнавайки, че това не е въображаемо, а напълно реално присъствие. Останала без думи от изненада, тя се дръпна от него, когато той се пресегна с месеста ръка и докосна дантелената украса върху предницата на роклята й.

— Чух за болестта ви. — Тежките клепачи на Ходжхем потрепнаха, когато плъзна поглед по изпруженото й тяло. — Колко жалко, че трябваше да чуя, че ви е сполетяла такава беда. Но явно е нямало перманентни увреждания. Вие изглеждате… — Той млъкна и облиза дебелите си устни… — прелестна, както винаги… макар и може би малко бледа.

— Как… как ме намерихте тук? — попита Анабел. — Това е частният салон на семейство Марсдън. Сигурно никой не ви е дал разрешение…

— Накарах една прислужница да ми каже — дойде самодоволният отговор.

— Излезте — произнесе рязко тя. — Иначе ще извикам, че ме нападате.

Ходжхем се изкиска.

— Не можете да си позволите скандал, скъпа. Интересът ви към лорд Кендъл е очевиден за всички. А ние и двамата знаем, че един слух за позор, прикачен към името ви, би съсипал напълно шансовете ви с него. — Той се усмихна на мълчанието й, разкривайки криви жълти зъби. — Така е по-добре. Бедната ми, красива Анабел… Знам какво ще възвърне руменината на тези бледи страни. — Като бръкна в джоба на сакото си, той извади голяма златна монета и я размаха пред нея дразнещо. — Знак за изразяване на съчувствието ми към вашата участ.

Дъхът на Анабел излезе като накъсано съскане, когато Ходжхем се наведе съвсем близо, със стисната между дебелите му пръсти монета, която се опита да пъхне в корсета на роклята й. Тя блъсна ръката му с рязко движение. Макар да беше още слаба, жестът бе достатъчен да накара монетата да излети от ръката му и да тупне на килима глухо.

— Оставете ме на мира! — каза тя разпалено.

— Високомерна кучка. Не е нужно да се опитвате да се преструвате, че сте по-добра от майка си.

— Свиня такава… — Проклинайки се за липсата си на сила, Анабел го удари немощно, когато той се наведе отново над нея. — Не — изсъска тя през стиснати зъби, покривайки лицето си с ръце. Съпротивляваше се яростно, когато я хвана за китките. — Не…

Изтракване на вратата накара Ходжхем да се изправи изненадано. Разтреперана от глава до пети, Анабел погледна по посока на звука и видя майка си да стои там с поднос с обяд. Сребърните прибори бяха паднали от подноса при влизането на Филипа.

Тя поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че Ходжхем е тук.

— Дръзнали сте да се приближите до дъщеря ми… — започна тя с плътен глас. Зачервена от ярост, отиде да остави подноса на една близка маса, след това заговори е тихо негодувание: — Дъщеря ми е болна, господарю. Няма да позволя дишането й да бъде изложено на риск — вие ще дойдете с мен сега и ще обсъдим това на някое друго място.

— Аз не искам дискусия — каза Ходжхем.

Анабел видя бърза последователност от емоции да прекосява лицето на майка й: отвращение, негодувание, омраза, страх. И накрая… примирение.

— Махнете се от дъщеря ми, тогава — произнесе тя студено.

— Не — изграчи Анабел, осъзнавайки, че Филипа се кани да отиде някъде сама с него. — Мамо, остани с мен.

— Всичко ще бъде наред. — Филипа не я погледна, но спря равнодушния си поглед върху грубото лице на Ходжхем. — Донесох ти обяд, скъпа. Опитай се да хапнеш нещо…

— Не. — Невярваща и отчаяна, Анабел наблюдаваше как майка й излиза от стаята, следвана от Ходжхем. — Мамо, не отивай с него! — Но Филипа излезе, сякаш не я беше чула.

Анабел не знаеше колко минути са минали, докато гледаше безизразно към празната врата. И през ум не й минаваше да докосне храната. От мириса на зеленчуков хляб, който изпълваше въздуха, започна да й се гади. Тя мрачно се запита как ли е започнала тази дяволска афера, дали Ходжхем е заставил насила майка й, или първоначално е било по взаимно съгласие. Но както и да бе тръгнало, се беше превърнало в нещо извратено. Ходжхем беше чудовище, а Филипа се опитваше да го успокои и да му попречи да ги съсипе.

Изморена и отчаяна, опитвайки се да не мисли какво може да се случва между майка й и Ходжхем в този момент, Анабел се надигна от канапето и примигна от болката в протестиращите си мускули. Главата я болеше, беше замаяна и искаше да отиде в стаята си. Пристъпвайки като старица, тя отиде до звънеца и го дръпна. Чака дълго, стори й се цяла вечност, но никой не дойде. С изнасянето на гостите на съседското парти по-голямата част от персонала получи разрешение да излезе в почивен ден и прислужниците бяха недостатъчно.

Анабел се замисли над ситуацията. Макар че краката й бяха слаби, чувстваше ги достатъчно стабилни. Тази сутрин майка й й бе помогнала да измине дължината на двата коридора от тяхната стая до салона на Марсдън на горния етаж. Сега обаче беше почти сигурна, че може да се справи сама с краткото разстояние.

Игнорирайки проблясващите искрици, които танцуваха пред очите й като светулки, тя излезе от стаята с предпазливи стъпки. Стоеше близо до стената, в случай че й се наложеше да се подпре. Колко е странно, помисли си тя мрачно, че дори най-малкото усилие я караше така да се задъха, сякаш е бягала километри. Тя се запита унило дали все пак не е трябвало да изпие онази последна чаша отвара от лепка. Съсредоточена над това да слага единия си крак пред другия, тя премина бавно по първия коридор, докато стигна почти до ъгъла, който водеше към източното крило на къщата, в което се намираше стаята й. В този момент чу тихи гласове, които идваха от другата посока.

По дяволите. Щеше да е унизително някой да я види в това състояние. Като се молеше гласовете да са на прислужници, Анабел се облегна на стената и остана, без да мърда. Няколко кичура коса бяха залепнали на студеното й влажно чело и на страните.

Двама мъже пресякоха галерията пред нея, погълнати до такава степен от разговора си, че бе малко вероятно да я забележат. Облекчена, тя си помисли, че е успяла да избегне неудобството.

Но нямаше този късмет. Единият от мъжете случайно погледна в нейната посока и вниманието му бе мигновено приковано. Когато я доближи, Анабел разпозна мускулестата грация на дългите му крачки, още преди да е видяла ясно лицето му.

Сякаш й бе писано непрекъснато да се излага пред Саймън Хънт. Тя въздъхна, оттласна се от стената и се опита да изглежда спокойна, въпреки че краката й трепереха.

— Добър ден, господин Хънт…

— Какво правите? — прекъсна я той, когато стигна до нея. Прозвуча ядосан, но когато Анабел погледна лицето му, видя, че е загрижен. — Защо стоите сама в коридора?

— Отивам в стаята си — трепна леко Анабел, когато той обви ръце около нея, едната през раменете, а другата през кръста й. — Господин Хънт, няма нужда…

— Слаба сте като котенце — отвърна той категорично. — Знаете много добре, че не трябва да ходите никъде сама в това състояние.

— Нямаше кой да ми помогне — отвърна раздразнено Анабел. Главата й се въртеше и тя се намери облегната на него, оставяйки го да поеме част от тежестта й. Гърдите му бяха солидни и твърди, платът на сакото му — копринено прохладен до бузата й.

— Къде е майка ви? — Хънт оправи разбърканата й коса. — Кажете и ще…

— Не! — Анабел вдигна очи към него с внезапна тревога, тънките й пръсти се забиха в ръкавите на сакото му. Мили боже, последното нещо, от което се нуждаеше, беше Хънт да тръгне да търси Филипа, докато тя може би се намираше в някоя дяволски компрометираща ситуация с Ходжхем. — Не я търсете! — произнесе тя остро. — Аз… не ми трябва никой. Мога сама да стигна до стаята си, ако ме пуснете. Не искам…

— Добре — промърмори Хънт, но ръката му остана около нея. — Успокойте се, няма да я търся. Тихо. — Ръката му продължи да гали косата й с нежни, успокояващи движения.

Тя се отпусна срещу него, опита се да си поеме дъх.

— Саймън — прошепна, изненадана, че току-що е използвала първото му име, защото никога — дори в най-съкровените си мисли — не го бе наричала така. Като навлажни сухите си устни, тя се опита пак, и за нейно удивление, го направи отново. — Саймън…

— Да? — Той се напрегна и този път ръката му се плъзна по главата й във възможно най-нежната ласка.

— Моля ви… занесете ме в стаята ми.

Хънт леко наклони главата й назад и я изгледа с внезапна, едва доловима усмивка върху устните.

— Скъпа, бих ви занесъл и до Тимбукту, ако ме помолите.

През това време другият мъж в коридора стигна до тях и Анабел бе ужасена, макар и не изненадана, да види лорд Уестклиф.

Графът я изгледа с хладно неодобрение, сякаш подозираше, че е организирала умишлено ситуацията.

— Мис Пейтън — произнесе той отсечено, — уверявам ви, че не е нужно да се движите по коридора без придружител. Ако не е имало кой да ви помогне, трябвало е само да позвъните за прислужница.

— Направих го, господарю — отвърна оправдателно Анабел, като се опитваше да се отблъсне от Хънт, който не я пускаше. — Позвъних и чаках поне четвърт час, но никой не дойде.

Уестклиф я изгледа с явен скептицизъм.

— Невъзможно. Слугите ми винаги идват, когато ги повикат.

— Е, днес изглежда е изключение — сопна се Анабел.

— Може би звънецът е счупен. Или пък слугите ви са…

— Спокойно — прошепна Хънт, притискайки главата й към гърдите си. Макар Анабел да не виждаше лицето му, чу нотките на тихо предупреждение в гласа му, когато той заговори на Уестклиф: — Ще продължим дискусията по-късно. Сега мисля да придружа госпожица Пейтън до стаята й.

— Това не е умна идея, по мое мнение каза графът.

— Тогава съм доволен, че не съм искал мнението ти — Любезно отвърна Саймън.

Последва тежка въздишка от графа и Анабел чу заглушените му от дебелия килим стъпки да се отдалечават от тях.

Хънт наведе глава.

— А сега… ще бъдете ли така любезна да ми обясните какво става? — стигна до ухото й топлият му дъх.

Руменина обля студената й кожа. Близостта му я изпълваше едновременно с удоволствие и копнеж. Докато я държеше, тя не можеше да не си спомни съня си, еротичните представи как тялото му се притиска върху нейното. Това бе толкова недопустимо грешно, да стои мълчаливо в прегръдките му… макар да знаеше, че няма да получи от него нищо, освен временно удоволствие, последвано от вечен позор. Тя поклати глава в отговор на неговия въпрос и при движението бузите й се отъркаха в сакото му.

— Не сте права — каза Хънт огорчено. Пусна я за опит и прецени с присвити очи несигурния й баланс, след което се наведе и я вдигна на ръце. Анабел се предаде с нечленоразделен шепот и обви ръце около шията му. Когато Хънт я понесе по коридора, произнесе с тих глас: — Може да съм в състояние да ви помогна, ако ми кажете проблема.

Тя се замисли за миг. Какво щеше да произлезе от това, ако споделеше с Хънт неволите си? Почти със сигурност щеше да предложи да я подкрепи като своя метреса. И тя изпита омраза към тази част от себе си, която се изкушаваше от идеята.

— Защо ви е да се забърквате в моите проблеми?

— Трябва ли да имам скрити подбуди, ако искам да ви помогна?

— Да — мрачно отвърна тя, карайки го да се засмее.

Той я остави внимателно пред прага на стаята й.

— Можете ли да стигнете сама до леглото, или аз да ви сложа?

Макар гласът му да беше шеговит, Анабел заподозря, че с малко окуражаване той би го направил веднага. Тя поклати глава.

— Не. Добре съм, моля, не влизайте. — След това сложи ръка на гърдите му, за да не му позволи да влезе. Макар и немощна, ръката й можа да го спре.

— Хубаво. — Хънт я погледна с изучаващ поглед. — Ще изпратя прислужница да се погрижи за вас. Макар да подозирам, че Уестклиф вече го е направил.

— Наистина звънях за прислужница — настоя Анабел, смутена от заядливата нотка в собствения си глас. — Очевидно графът не ми вярва, но…

— Аз ви вярвам. — Много внимателно Хънт свали ръката й от гърдите си и задържа тънките й пръсти в своите, преди да ги пусне. — Уестклиф не е такова чудовище, каквото изглежда. Трябва да общувате с него известно време, за да може да оцените хубавите му качества.

— Щом казвате — сви рамене Анабел със съмнение и въздъхна, когато прекрачи прага на притъмнялата стая, от която лъхаше на застоял въздух. — Благодаря ви, господин Хънт. — Като се питаше тревожно кога ли ще се върне Филипа, тя плъзна поглед наоколо, след това се обърна отново към Хънт.

Пронизващият му поглед сякаш разкриваше всяка емоция под напрегнатата й фасада и тя усети многобройните въпроси, трепкащи върху устните му. Но единственото, което той произнесе, беше:

— Имате нужда от почивка.

— Не правя нищо, освен да си почивам. Ще полудея от скука… но само мисълта да правя каквото и да било ме кара да се чувствам изтощена. — Тя наведе глава и се загледа в пода, мрачно съсредоточена, преди да попита предпазливо: — Предполагам, не проявявате интерес да продължим играта на шах по-късно тази вечер?

Кратка тишина, след което Хънт отвърна с леко подигравателен, провлечен тон:

— Защо, мис Пейтън… Учуден съм, че може да имате желание за моята компания.

Анабел не успя да се застави да го погледне, лицето й се обля в гъста червенина, когато промърмори:

— Бих понесла компанията и на самия дявол, стига само да има някой до леглото ми.

Той се засмя тихо и оправи косата й.

— Ще видим — дойде тихият му отговор. — Може би ще се отбия в стаята ви по-късно.

След тези думи се поклони леко и излезе, отдалечавайки се по коридора с обичайната си самоуверена походка.

Прекалено късно Анабел се сети за музикалната вечер, която беше планирана за гостите, докато се наслаждаваха на вечерята. Саймън Хънт определено щеше да предпочете шумната компания на долния етаж пред това да играе шах с едно болно, невчесано, заядливо момиче. Тя се сви, прииска й се да можеше да върне обратно спонтанната покана… о, колко ли отчаяна и будеща състрадание е изглеждала! И като се пляскаше по челото, Анабел влезе в стаята си и се срути на неоправеното си легло като току-що отрязано дърво.

След пет минути на вратата се почука и две прислужници с виновни изражения влязоха вътре.

— Дойдохме да оправим, мис — задъхано започна едната. — Господарят ни изпрати… ъъъ… каза, че трябвало да ви помогнем с това, от което имате нужда.

— Благодаря. — Анабел се надяваше, че лорд Уестклиф не е бил прекалено строг с момичетата. Тя се оттегли на един стол и загледа бързите им пестеливи движения. С почти магическа скорост младите прислужнички смениха чаршафите на леглото, отвориха прозореца, за да влезе чист въздух, почистиха и избърсаха праха от мебелите и донесоха неголяма вана, която напълниха с вода. Едното от тях помогна на Анабел да съблече дрехите си, докато другото донесе една хавлиена кърпа и кофа топла вода за изплакване на косата й. Потръпвайки от удоволствие, Анабел влезе във ваната, украсена с махагон по ръба.

— Хванете се за мен, мис. — По-младата прислужница протегна ръката си към нея. — Вижда се, че все още не стоите уверено на краката си.

Анабел се подчини и се отпусна във водата.

— Как се казваш? — попита тя момичето, докато се потапяше под вдигащата пара повърхност.

— Меги, госпожице.

— Меги, мисля, че изпуснах една златна лира на пода в частния семеен салон… ще отидеш ли да я потърсиш вместо мен?

Момичето я погледна объркано, явно се питаше защо Анабел е оставила златна монета на пода и какво ще се случи, ако не успее да я намери.

— Да, госпожице. — То кимна любезно и изтича от стаята. Анабел топна за миг главата си под водата и я извади, след което прислужницата натърка косата й със сапун.

— Прекрасно е да си чист — прошепна Анабел, докато седеше неподвижно под грижовните ръце на момичето.

— Майка ми все казва, че не е хубаво човек да се къпе, когато е болен — каза прислужницата със съмнение.

— Ще рискувам — отвърна Анабел и доволно наклони глава назад, за да изплакнат насапунисаната й коса. Когато избърса очите си, тя видя, че Меги се е върнала.

— Намерих я, госпожице. — Задъханото момиче й подаде златната лира. Сигурно никога досега не беше държало златна лира, тъй като средната заплата на прислужник беше приблизително осем шилинга на месец. — Къде да я сложа?

— Можете да я разделите помежду си — каза Анабел.

Прислужниците я погледнаха втрещено.

— О, благодаря ви, мис! — възкликнаха двете, очите им бяха ококорени.

Съзнаваща лицемерието, че раздава парите на лорд Ходжхем, при положение, че собственото им домакинство се е възползвало от съмнителната му протекция повече от година, Анабел наведе глава, смутена от тяхната благодарност. Двете прислужници побързаха да й помогнат да излезе от ваната, попиха косата и потръпващото й тяло и й помогнаха да облече чиста рокля.

Освежена, но и изморена от усилието, Анабел легна в чистите чаршафи на леглото и се унесе, докато момичетата изнасяха ваната, съзнавайки смътно, че затварят вратата след себе си. Беше ранна вечер, когато се събуди и примига — майка й палеше лампата на масата.

— Мамо — произнесе тя безсилно, замаяна от съня. Но като си спомни по-раншния разговор с Ходжхем, се разсъни напълно. — Добре ли си? Той…

— Не искам да го обсъждам — тихо каза Филипа, нежният й профил се очертаваше от светлината. Изражението й беше сковано, погледът — празен, а челото набраздено от мрачни бръчки. — Да, напълно съм добре, скъпа.

Анабел кимна кратко, сконфузена и отчаяна, изпълнена със срам. Тя седна, имаше чувството, че гръбнакът й е сменен с железен стълб. Като се изключи сковаността на мускулите, обаче, беше много по-силна и за първи път от два дена стомахът я болеше от глад. Като се измъкна от леглото, тя отиде до тоалетната масичка, взе една четка и я прокара през косата си.

— Мамо. — Гласът й прозвуча колебливо. — Ще се върна в частния салон на Марсдън и ще позвъня да ми донесат там подноса с вечеря.

Филипа сякаш чу само част от думите.

— Да — произнесе тя разсеяно, — изглежда добра идея. Да дойда ли с теб?

— Не, благодаря… Чувствам се много добре, а и не е далеч. Ще остана сама. Ти сигурно имаш нужда да се изолираш след… — Анабел спря и остави четката. — Няма да се бавя.

Филипа седна в стола до камината и Анабел усети, че изпитва облекчение от перспективата да остане сама. След като сплете косата си на дълга плитка, която преметна през рамо, Анабел излезе от стаята, затваряйки тихо вратата след себе си.

Когато се озова в коридора, чу едва доловимия шум от гостите, които се наслаждаваха на бюфета и залата за танци. Музиката заглушаваше разговорите и смеха — струнен квартет с акомпаниращо пиано. Тя спря и се заслуша. Осъзна с изненада, че това е същата тъжна, красива мелодия, която бе чула в съня си. Затвори очи и се заслуша напрегнато, а гърлото й се стегна от болка. Музиката я изпълни с някакъв копнеж, какъвто не трябваше да си позволява да чувства. Мили боже, помисли си тя, започвам да ставам сантиментална в болестта си — трябва да се взема в ръце. И като отвори очи, тръгна отново, но едва не се сблъска с някой, който се задаваше от противоположната посока.

Сърцето й се сви болезнено, когато вдигна очи към Саймън Хънт, облечен в официално черно и бяло, с играеща върху устните му усмивка. Дълбокият му глас изпрати тръпки по гърба й.

— Къде си мислите, че отивате?

Значи беше дошъл при нея въпреки елегантната тълпа, с която сигурно се беше разминал на долния етаж. Давайки си сметка, че внезапната слабост в коленете й няма нищо общо с болестта, Анабел се заигра нервно с края на плитката си.

— Да си поръчам поднос с вечеря в частния салон.

Хънт я хвана за лакътя и я поведе по коридора, като забави крачки, за да се нагоди към нейните.

— Не искате да вечеряте в частния салон — информира я той.

— Така ли?

Хънт поклати глава.

— Имам изненада за вас. Хайде, не е далече. — Когато тя тръгна охотно с него, той плъзна преценяващ поглед по нея. — Сега вървите по-уверено, отколкото днес следобед. Как се чувствате?

— Много по-добре. — Анабел се изчерви, когато стомахът й изкъркори шумно. — Малко гладна, всъщност.

Хънт се усмихна и я побутна към една полуотворена врата. Озоваха се в малка, красива стая, облицована с цветни тапети и гоблени по стените, и мебели, тапицирани в кехлибарено кадифе. Най-характерната черта на стаята, обаче, беше прозорецът на вътрешната стена, отворен към балната зала два етажа по-долу. Това място бе идеално прикрито от очите на гостите долу, но музиката проникваше свободно през широкия отвор. Ококорените очи на Анабел се преместиха към една малка маса с плата, покрити със сребърни куполи.

— Адски се затрудних, докато реша какво може да възбуди апетита ви — каза Хънт. — Затова поръчах на кухненския персонал да включи по малко от всичко.

Смутена и неспособна да си спомни случай, когато някой мъж си е дал толкова труд да я зарадва, Анабел внезапно установи, че е загубила дар слово. Тя преглътна мъчително, като се опитваше да не гледа лицето му.

— Много мило. Аз… не знаех, че съществува такава стая.

— Само няколко души знаят. Графинята понякога сяда тук, когато е отпаднала, за да слезе долу. — Хънт отиде по-близо до нея и плъзна дългите си пръсти под брадичката й, принуждавайки я да срещне погледа му. — Ще вечеряте ли с мен?

Сърцето й заби силно и бързо, и тя се разтревожи да не би той да го усети под пръстите си.

— Нямам придружителка — прошепна Анабел.

Хънт се усмихна на това и дръпна ръката си.

— Не бихте могли да сте в по-голяма безопасност. Едва ли ще тръгна да ви съблазнявам, докато сте прекалено слаба, за да се защитавате сама.

— Много джентълменско от ваша страна.

— Ще ви съблазня, когато се чувствате по-добре.

Анабел прехапа усмивката си и вдигна вежди:

— Много сте сигурен в себе си. Да не би да казвате, че ще се опитате да ме съблазните?

— Никога не очаквай провал — така винаги ми казва баща ми. — И като плъзна ръка по гърба й, той я поведе към един от столовете. — Ще пиете ли вино?

— Не би трябвало — каза замислено тя, потъвайки в мекотата на тапицирания стол. — Трябва да държа главата си ясна.

Хънт наля една чаша и й се усмихна с порочната усмивка, на която самият Луцифер би се опитал да подражава.

— Хайде — прошепна. — Ще се погрижа за вас, ако се замаете.

Анабел отпи от виното и го изгледа замислено:

— Питам се колко ли често упадъкът на една дама е започвал със същото това обещание от ваша страна…

— Тепърва имам да причинявам упадък на дама — каза Хънт, като вдигна куполите от платата и ги сложи настрана. — Обикновено преследвам дамите, след като те вече са паднали.

— Много ли паднали жени има в миналото ви? — не се сдържа Анабел.

— Взел съм си своя дял — отвърна Хънт; не прозвуча нито извинително, нито хвалебствено, когато срещна погледа й. — Макар напоследък енергията ми да беше погълната от друг вид занимание.

— Което е?

— Надзиравам строителството на един локомотив, в който аз и Уестклиф инвестирахме.

— Наистина ли? — Анабел го изгледа със засилен интерес. — Никога не съм била на влак преди. Какво е?

Хънт се засмя и внезапно заприлича на момче в неприкрития си ентусиазъм.

— Бързо. Вълнуващо. Средната скорост на пътнически локомотив е около петдесет мили в час, но „Кънсълидейтид“ конструира експресен двигател, който ще вдига до седемдесет.

— Седемдесет мили в час? — повтори Анабел, неспособна да си представи такава бързина. — Няма ли да е некомфортно за пътниците?

Въпросът го накара да се усмихне.

— След като влакът достигне скоростта на пътуване, човек не чувства движението.

— Как изглеждат пътническите вагони отвътре?

— Не много луксозни — призна Хънт, наливайки още вино в собствената си чаша. — Аз не бих препоръчал да се пътува другояче, освен в частно купе — особено на някой като вас.

— Някой като мен? — Анабел го погледна укорително. — Ако намеквате, че съм разглезена, уверявам ви, че не съм.

— А би трябвало. — Топлият му поглед се плъзна по заруменялото й лице и горната част на тялото й, след това потърси очите й отново. В гласа му имаше нотка, която спря дъха й. — Можете да си позволите малко глезене.

Анабел си пое дълбоко въздух, опитвайки се да възвърне естествения ритъм на дробовете си. Тя отчаяно се надяваше, че той не би я докоснал, че би сдържал обещанието си да не я съблазни. Защото ако… Господ да й е на помощ… не беше сигурна, че ще може да му устои.

— „Кънсълидейтид“ е името на компанията ви, нали? — попита тя колебливо в опит да върне нишката на разговора.

Хънт кимна.

— Тя е британският партньор на „Шоу Фаундрис“.

— Която принадлежи на годеника на лейди Оливия, мистър Шоу?

— Точно така. Шоу ни помага да адаптираме американската система за строеж на двигатели, която е далеч по-ефикасна и продуктивна от британската.

— Винаги съм чувала, че британските машини са най-добрите в света — изкоментира Анабел.

— Спорно е. Но дори да е така, рядко са стандартизирани. Няма два напълно еднакви британски локомотива, което забавя производството значително и затруднява ремонтите. Но ако можем да следваме американския модел и да произвеждаме еднакви части, като използваме стандартни калъпи и шаблони, можем да построим един двигател в рамките на броени седмици вместо за месец, и да извършваме ремонти светкавично.

Докато говореха, Анабел гледаше Хънт очарована, никога не беше виждала мъж да говори по този начин за професията си. Доколкото знаеше, работата не беше нещо, което мъжете обикновено обсъждаха, тъй като самото схващане за труд, с който си изкарваш прехраната, беше отличителен белег за по-низша класа. Ако джентълмен от висшата класа беше принуден да упражнява професия, той се опитваше да е много дискретен за това и се преструваше, че по-голямата част от времето си прекарва в развлекателни занимания. Но Саймън Хънт не правеше опит да скрие удоволствието от работата си — и по някаква причина Анабел намираше това за страшно привлекателно.

По нейна молба Хънт описа подробно бизнеса си, разказа й за преговорите си за купуването на една леярна, която се преустройваше към новата, вдъхновена от американците система. Две от деветте сгради на терена от пет акра вече бяха преоборудвани за производството на стандартизирани лостове, бутала, мотовилки и клапани. Тези части, заедно с някои, внесени от „Шоу Фаундрис“ от Ню Йорк, се сглобяваха в серия модерни двигатели, които щяха да бъдат продавани из цяла Европа.

— Колко често ходите на терена? — попита Анабел, отхапвайки от котлета от фазан, залян със сос от сметана и кресон.

— Всеки ден, когато съм в града. — Хънт се загледа в съдържанието на чашата си леко намръщен. — Всъщност, доста време стоях прекалено далече — ще трябва да отида скоро до Лондон, за да проверя как вървят нещата.

Идеята той скоро да напусне Хемпшир би трябвало да я зарадва. Саймън Хънт беше лудост, която тя едва ли можеше да си позволи, и щеше да е далеч по-лесно да фокусира вниманието си върху лорд Кендъл, когато Хънт напуснеше имението. Но тя почувства странна празнина, осъзнавайки колко много се наслаждава на компанията му и колко безжизнен щеше да изглежда Стоуни крос, когато той си тръгнеше.

— Ще се върнете ли преди партито да свърши? — попита тя, като се опитваше да се съсредоточи над хълцането на хапката фазан с ножа си.

— Зависи.

— От какво?

Гласът му прозвуча много тихо.

— Дали имам достатъчна причина да се върна.

Анабел не го погледна. Тя изпадна в нервно мълчание и обърна невиждащите си очи към прозореца, през който нахлуваше великолепната музика на „Розамунде“ от Шуберт.

На вратата се почука дискретно и един слуга влезе да събере чиниите. Като държеше лицето си извърнато, Анабел се запита дали новината, че е вечеряла насаме със Саймън Хънт скоро ще се разпространи сред персонала. Но след като мъжът излезе, Хънт заговори успокояващо, сякаш прочел мислите й.

— Няма да каже и думица на някого. Уестклиф го препоръча заради способността му да си държи устата затворена по отношение на поверителните въпроси.

Анабел го погледна притеснено.

— Значи… графът знае, че вие и аз… но съм сигурна, че той не би одобрил!

— Правил съм много неща, които Уестклиф не одобрява — отвърна спокойно Саймън. — И аз невинаги одобрявам неговите решения. Но в интерес на полезното приятелство не си пречим един на друг. — Като стана, той облегна ръце на масата и се наведе напред. — Какво ще кажете за една игра на шах? Донесох дъска… просто за всеки случай.

Анабел кимна. Вгледа се в топлите му черни очи и си помисли, че това беше може би първата вечер от живота й като възрастен човек, в която е била напълно щастлива да е там, където е. С този мъж. Изпитваше дълбоко любопитство към него, истинска необходимост да разкрие мислите и чувствата, скрити под външността му.

— Откъде сте се научили да играете шах? — попита тя, загледана в движенията на ръцете му, докато нареждаше фигурите на предишните им позиции.

— От баща ми.

— От баща ви!

Едното ъгълче на устата му се вдигна в подигравателна усмивка.

— Не може ли един месар да играе шах?

— Разбира се, аз… — Анабел почувства как по лицето й се надига гореща червенина. Беше засрамена от нетактичността си. — Съжалявам.

Усмивката на Хънт остана да кръжи върху устните му, докато я изучаваше.

— Изглежда имате погрешно впечатление за моето семейство. Семейство Хънт са солидна средна класа. Всичките ми братя и сестри са посещавали училище. Сега баща ми държи на работа братята ми, които също живеят над магазина. И вечер често играят шах.

Облекчена от липсата на укор в гласа му, Анабел взе една пионка и започна да я върти между пръстите си.

— Защо не сте избрали да работите за баща си, както са сторили вашите братя?

— Бях голям инат и пакостник като малък — призна Хънт. — Когато баща ми ми казваше да направя нещо, винаги се опитвах да му докажа, че греши.

— А той как реагираше? — Очите на Анабел блестяха.

— В началото се опитваше да е търпелив с мен. Когато това не проработваше, хващаше противоположната тактика. — Хънт примига при спомена, усмихвайки се печално. — Повярвайте ми, не бихте искали да ви бие месар — ръцете им са като дънери на дървета.

— Мога да си представя. — Тя хвърли предпазлив поглед към широките му рамене и си спомни твърдостта на мускулите му. — Семейството ви сигурно е много гордо от успеха ви.

— Може би. — Хънт сви уклончиво рамене. — За съжаление, моята амбиция успя да ни отдалечи. Родителите ми не ми позволяват да им купя къща в Уест енд, нито пък разбират защо аз трябва да избера да живея там. И не гледат на инвестиционните ми удари като на подходяща професия. Биха били по-щастливи, ако се обърнех към нещо по-… осезаемо.

Анабел го погледна напрегнато, разбирайки какво остава недоизречено в оскъдното обяснение. Открай време знаеше, че Саймън Хънт не принадлежи към кръговете на висшата класа, в които често се движи. Но до този момент не й бе хрумвало, че той е също така не на място и в света, който бе изоставил. Запита се дали понякога е самотен и дали не гледа да е непрекъснато зает, за да го признае.

— Не мога да измисля нещо по-осезаемо от петтонен двигател за локомотив — отбеляза тя в отговор на последния му коментар.

Той се засмя и се пресегна за пионката в ръката й. Но кой знае защо Анабел не искаше да пусне фигурата от слонова кост и пръстите им се преплетоха и останаха така. Тя бе шокирана от топлината, която нахлу от неговата ръка към рамото й, а след това се разпространи по цялото й тяло. Беше като да си пиян от слънчева светлина, горещината струеше на потоци и заедно с удоволствието дойде внезапният, тревожен натиск в очите й, който предвещаваше сълзи.

Смутена, Анабел издърпа ръката си от неговата, пионката падна на пода.

— Съжалявам. — Смехът й беше неловък, тя внезапно се уплаши от това какво може да се случи, ако останеше насаме с него по-дълго. Стана несигурно и се отдалечи от масата.

— Аз… току-що осъзнах, че съм много уморена… виното явно ми е подействало. Трябва да се върна в стаята си. Мисля, че има още достатъчно време за вас да общувате с всички долу, така че вечерта ви да не е напълно провалена. Благодаря за вечерята, за музиката и…

— Анабел. — Хънт се изправи с бърза грация, застана пред нея и сложи ръцете си на кръста й. Погледна я изпитателно. — Не се страхувате от мен, нали? — прошепна той.

Тя поклати глава мълчаливо.

— Тогава защо се разбързахте така внезапно?

Имаше безброй много начини, по които да отговори, но в момента не успя да събере достатъчно нито проницателност, нито съобразителност, ни словесна пъргавина. Затова отговори с прямотата на стик за поло.

— Аз… не искам това.

— Това!

— Няма да стана ваша метреса. — След като се поколеба, допълни шепнешком: — Заслужавам нещо по-добро.

Хънт обмисли дръзкото изявление с огромно внимание, спокойните му ръце останаха на кръста й.

— Имате предвид, че можете да намерите някой, за когото да се омъжите? — попита той накрая, — или че възнамерявате да станете метреса на аристократ?

— Това няма значение, нали? — промърмори тя и се откъсна от ръцете му. — Нито единият, нито другият сценарий ви включва.

Макар да отказваше да го погледне, усети погледа му върху себе си и потръпна, когато топлината напусна напълно тялото й.

— Ще ви отведа в стаята ви — каза Хънт без емоция и я придружи до вратата.